ВАЛЕРИ ПЕТРОВ ЗА КИНОТО

 

„Струва ми се, че филмите, които са създавани по мои сценарии, обикновено не са имали гръмовен касов успех, но и рядко са били смъквани набързо от екрана. Това навярно се дължи на факта, че линията, по която съм вървял, не е била тази на смелото търсене на нови изразни средства – това, към което съм се стремял, е било обикновено поезията и правдивостта. Като си помисля, аз май съм ученик на две школи – на предвоенния поетически реализъм на французите и на следвоенния италиански неореализъм. Както чувате, терминът „реализъм“ фигурира и в двете названия и това е допринасяло филмите, в чието създаване съм участвал, да се оказват повече или по-малко разбираеми, достъпни за широката публика.“ (...)

„Присъствието на сценариста при заснемането на филма е според мен много полезно за крайния резултат. Снимачната площадка е всъщност рингът, на който се сбълскват литература и живот. На нея се разбира, че животът е далеч по-богат от намисленото в писателския кабинет; на нея се улавят всички грешки на сценариста. Промените, които съм извършвал на място, подсказани от конкретната обстановка, от чувството за истина у режисьор и актьори, винаги са повишавали качеството на филма. Но това не е всичко и може би дори не е главното. Главното за мен, човека на писалището, е това да участвам в колективния труд на снимачния етап, да се сблъсквам в споровете му за някоя дреболия, да се ядосвам на това, че актьорът закъснява, да чакам излизането на слънцето иззад облака – всичко това е рядко удоволствие. Ако за теб – казвам на младия сценарист – то не е такова, заемай се с друга работа! Кинодраматургията иска обич към киното и към процеса на снимането; ако ти липсва тази обич, киното ще ти донесе само разочарования и прехвърляния на отговорности. Затова, когато тапата на шампанското гръмне при първите снимки на новия филм, аз съм бил винаги около камерата, до режисьора и оператора, заедно с цялата група от чудесни хора, която се втурва в новото художествено приключение.“

Из интервю с Валери Петров на Неда Станимирова-Крънзова в книгата ѝ „Валери Петров за себе си и другите за него“

 

* * *

                                                           

„Спомням си с щастлива усмивка времето, когато случайно се намерихме с Рангел Вълчанов. Сценарият бе приет („На малкия остров“), а екипът замина за островчето Света Анастасия в Бургаския залив. (...) Оператор беше Димо Коларов, художници Христо Нейков и Мария Иванова, с която се знаехме от Италия. (...) Получи се много хубава спойка. Това, че бяхме затворени на острова, също помагаше. Много от участващите бяха – по примера на италианците – непрофесионалисти, които направиха свежи образи. Снимането вървя много добре. От ден на ден по-окуражаващо, по-радостно. Усещахме, че създаваме нещо, неправено у нас досега. (...) ... завърнали се, усетихме: из киностудията блуждаеха думички, че сценарият недостатъчно показвал ръководната роля на партията.“ (...)

„И най-подир Рангел замина за Чехия, а аз вече се бях запалил и други идейки ми идваха. Търсех за кого да направя следващия си сценарий. И тогава дойде „Рицар без броня“. Решихме да го направим с Борислав Шаралиев. Основната тема на сценария беше насочена срещу еснафщината. Все говорехме за новия човек, а той не се появяваше. И какво трябваше да се направи? Усещах, че нашите усилия са недостатъчни. (...) Помня само, че веднъж си казах: А бе, ние май почнахме да строим много паметници, тъкмо защото забравяме мислите на тези хора, идеалите им. Колкото повече сме далеч от тях, толкова повече искаме да докажем, че „ние сме те“. (...) Тази линия на антитиеснафството, която беше подхваната от киното, от белетристиката – тя и при мен съществуваше. „Рицар без броня“ вървеше по същата линия. Героите ми бяха деца – трябваше да се покаже на какво ги учим ние, родителите, и защо утре ще заговорим, че те не са станали такива, каквито трябва. Натам трябваше да се върви, тръгвайки от детската чувствителност и от това, че те са рицари без брони.“ (...)

„... ужасно обичам атмосферата на снимачната плoщадка. А и на монтажната маса. Рамо до рамо, в буквалния смисъл на думата, с режисьора и монтажистката в полутъмното пред екранчето. И изобщо работата в група, споровете, съмненията, ядовете и радостите заедно с други. Това ме измъква от самотата на кабинета... това да виждаш как се осъществяват нещата, които си измислил, и как трябва да се изменят според обстановката, и новите находки, които някой друг ти подсказва. И актьорът, който идва и ти казва: „Тази думичка не мога да я кажа!“. И обиден го питаш: какво може да каже тогава, и то излиза два пъти по-живо от твоето, хартиеното. (...) Искам да кажа, че за мен присъствието на сценариста при правенето на филма е извънредно полезно. Нещата стават много по-живи и по-достоверни, и по-богати. (...) Не мога да си представя, че ще напиша сам сценария и ще го дам на режисьора: „Толкова от мен!“. Не сценарият, а филмът винаги е бил произведението, над което и аз работех заедно с другите.“

Откъси от разговор с Валери Петров в поредицата литературни анкети на Иван Сарандев, публикуван в книгата на Неда Станимирова-Крънзова „Валери Петров за себе си и другите за него“

 

 

  ТЕКСТОВЕТЕ ПОДБОРА ЛЮДМИЛА ДЯКОВА.

 

* * *

 

Към споделеното от Валери Петров за работата на сценариста с режисьорите и готовността му да се включи в създаването на самия филм, да се адаптира към спецификата на различни жанрове и стилове в киното, ще добавим и критическите размисли на проф. Вера Найденова за сътрудничеството му с режисьорите Борислав Шаралиев и Иван Павлов.

 

 

ЗА ИНТЕРЕСА НА БЪЛГАРСКОТО КИНО КЪМ ПОЕТИТЕ

 

   ВЕРА НАЙДЕНОВА

 

Ако потърсим най-значимите особености на българското кинотворчество, несъмнено една от тях ще е родството с поезията. Филмите, създадени по сценарии на съвременни поети, пропорционално навярно са много повече и от тези в далеч по-големи кинематографии. Предпоставките за това са различни, но първата се определя от факта, че по традиция поезията е най-силната част от националната ни литература.

Когато тук говорим за поезия, понятието не се използва в частния му смисъл, като означение на „определен тип на речта“, на „метрично явление“ (макар че в редки случаи се срещат и такива елементи), а в по-общия – като израз на представа за максимална дълбочина и широта на чувството и мисълта, за силна активност на авторовата личност; за крупност и многозначност на образа, за умението с „малко да се изрази много“ и за общата атмосфера, която се поражда от това умение и изменя повърхностния слой на думите; и още – на особени принципи при структуриране на цялото. И т.н., и т.н. Бихме могли така да формулираме предположението си: киното търси поезията, когато иска да каже повече неща, отколкото това е възможно чрез прозата, тя му дава мисъл по-концентрирана, по-силна, по-завършена. Но и киното в своята природа носи конгениална способност да я усвои, да я въплъти в себе си и дори да я обогати. Разбира се, за това е необходимо особено режисьорско предразположение, специфично усилие и умение. Когато, поради практически, поради индивидуално-творчески причини, пренасянето в киното не се удаде, поезията губи своята първородна сила, раздробява се до проза или остава тук-там като чуждо тяло, от което се получават ефектите на статичност, на патетика, на илюстративност.

 

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ И КИНОТО

Най-често, а може да се каже и най-успешно, досега с киното от поетите ни се е сродявал Валери Петров. С негово участие, а и по негови готови произведения са създадени множество филми: „Точка първа“, „На малкия остров“, „Първи урок“, „Слънцето и сянката“, „Васката“, „Рицар без броня“, „Един снимачен ден“, „От къде се знаем?“, „С любов и нежност“, „Йо-хо-хо“, „Пук“, „Меко казано“ и др. Поотделно за всеки от филмите е писано своевременно и немалко. Но ще е добре да се изследват и монографично, тоест като многообразие в съдържателно-тематично и формално-стилистично единство. Тук ще хвърля поглед само върху два от съдържащите се в това многообразие мотиви. С уговорка за условността в названието им, ще ги представя като „Лиричният социологизъм във филма „Рицар без броня“, режисьор Борислав Шаралиев“ и „Поезия и кинематографично новаторство във филмите „Разходки с ангела“ и „Всичко от нула“ на режисьора Иван Павлов“.

 

 

ЛИРИЧНИЯТ СОЦИОЛОГИЗЪМ ВЪВ ФИЛМА „РИЦАР БЕЗ БРОНЯ“

На някого може да се стори, че този филм е изтъкан от най-обикновеното, немащабното в живота. През цялото време следваме един малък очарователен „рицар“ с доспехи от картон, свидетели сме на увличащите го игри и на отегчаващите го уроци по цигулка, готови сме дори да изслушаме неговия смешен разказ за филма, който току-що е видял, и да осъдим лекомислието, с което решава да изхвърли от гаража колата на баща си и да настани там... Фюри. Наивитетът и детското му въодушевление ни развеселяват. От екрана ни огрява кротка светлина...

 

 РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1965, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ, ФОТОГРАФ Д. РУСИНОВА) 

Не, всичко това не е възпоменание за безоблачното небе на детството. Неусетно разбираме, че като ни държат на границата, където се докосват нежният свят на детето и светът на възрастните, авторите на филма ни внушават тема за сериозен разговор. Преди всичко те ни откриват по своему колко много може да се разказва за семейството, за ония невидими нишки, които изграждат детската душа.

В тази най-обща сфера от проблеми сценаристът Валери Петров ни въвежда леко и остроумно, чрез лирико-ироничен маниер. Неговият наблюдателен ум ни разкрива дребните на пръв поглед, но интересни, необичайни страни на действителността. И усмихващият се зрител разбира, че не всичко е така леко и мило в живота на най-безгрижните... Общуването с малкия герой е лакмус, чрез който се изследва душевността на възрастните: на бащата, началник в Министерство на просветата, у когото новата лъскава кола извиква повече съчувствие и грижа, отколкото несправедливо уволнената учителка, на майката, чието внимание, ангажирано със собствените тайни, остава чуждо на детските вълнения и преживявания. А той, Ваньо, си има свои истински радости и горести, съкровени тайни и тайни, които иска на всяка цена да сподели с някого. Има си и свои учители по справедливост и доблест – Робин Худ, Д`Артанян и Дон Кихот. Но от всички най-скъп му е вуйчо Георги – младият, сърдечният и така съучастен в детските интереси... И ние мислим за това, кой възпитава децата? Бащата, майката? Да, преди всичко те, но и всички, които са около тях, ние, нашите постъпки.

 

 ОЛЕГ КОВАЧЕВ И АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА РИЦАР БЕЗ БРОНЯ (1965, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ)  

Като обхваща в един поетичен разказ много проблеми, различни хора и многообразни случки, сценаристът не се стреми към строга организация на драматичното действие. Ние дори едва забелязваме контурите на четирите отделни новели в разказа. Случките и епизодите илюстрират мислите и лиричното настроение, както това става в поема; деликатно и неусетно се сменя гамата на ласкавото иронизиране на детския свят с другата – на бодлива сатира към възрастните. Режисьорът Борислав Шаралиев е намерил точните очертания в кинематографичното изображение, за да реализира тази многопластова поетична действителност.

 

 БОРИСЛАВ ШАРАЛИЕВ ПРОВЕРЯВА КАДЪРА, НА ФОКУСА Е АТАНАС ТАСЕВ, ВСТРАНИ – АРХ. МАРИЯ ИВАНОВА, А ПРЕД СТАТИВА Е ОЛЕГ КОВАЧЕВ. 

 

ПОЕЗИЯ И КИНЕМАТОГРАФИЧНО НОВАТОРСТВО ВЪВ ФИЛМИТЕ „РАЗХОДКИ С АНГЕЛА“ И „ВСИЧКО ОТ НУЛА“ НА РЕЖИСЬОРА ИВАН ПАВЛОВ

Не зная колко младият сценарист Стефан Войнов е бил повлиян от филма „С любов и нежност“ (1978) на Валери Петров и Рангел Вълчанов, но след неговата нелепа ранна кончина Валери Петров, който дотогава беше само редактор на „Разходки с ангела“, пое ролята на сценарист и засили приликата между двата филма. Към самотника – скулптор от първия, обкръжен от хора, които обичат изкуството му, но не го разбират и от приятели, които му уреждат откупки, без да харесват творбите, беше приобщена цяла група персонажи, от онези, които се пекат на кладата на художественото творчество: музикант, професор, поет, художник, режисьорка… Пространството между тях е изпълнено с хлабави житейски връзки, но с много разговори върху интелектуални теми: смисълът на битието и изкуството, меценатството, изкуство по поръчка или независимо от конюнктурата, „за широката публика“ или „за елита“, за критиката или за публиката, семейството или творчеството… и т.н., и т.н. Все въпроси екзистенциални и метафизични, усложнени от присъствието на Духовен водач – Ангела хранител. От игрален филмът се превърна в есе – философия и публицистика в художествена форма, в която се изясняват актуални (или „вечни“) културно-обществени проблеми.

 

 ПЛАКАТ НА ФИЛМА РАЗХОДКИ С АНГЕЛА (1990, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

В една по-напреднала от нашата кинематографична среда филмът беше разбран и отличен – Специална награда на журито, Страсбург, Франция, 1991 г. У нас той се прие хладно. Сега, от дистанцията на времето, определено можем да го наречем експеримент – онези, с които се доказва любима теория. За това ни помага самият сценарист, ерудитът Валери Петров. Ето какво казва той в едно от своите интервюта на тема кино: „… Напоследък сякаш поемам в нова посока. Започвам да си мисля: не може ли да се опита и другото, да има във филма и неща, които май не служат, май са случайни. Повече документализъм, така да се каже. (…) за това безспорно ми е повлияла някаква нова чувствителност, която витае във въздуха – Западът, новото руско кино, грузинското, което много обичам…“ (виж Неда Станимирова, „Валери Петров за себе си и другите за него“, изд. „Гутенберг“, с. 179).

 ИВАН ПАВЛОВ 

Усетили опасността от проявената в „Разходки с ангела“ радикалност на формата, Валери Петров, заедно с режисьора Иван Павлов, се насочват към  изграждане на по-строга форма, на по-стабилна структура. На помощ идва театърът, който, както се знае, е първенец сред изкуствата по концентриране на живота. Първо филмът „Всичко от нула“ е трябвало да се гради върху серия от ретроспективи, после се е превърнал в мозайка от любовни епизоди и накрая, при вече почти заснет материал, получава една централна линия, която свързва всичко – ветрило от театрални миниатюри с любовен сюжет, между мъже и жени от различни възрасти и социални среди (според известната Пушкинова сентенция „Любви все возрасты покорны“). Изиграни от прецизно избрани и ръководени от режисьора актьори, начело с Ицхак Финци. Всяка от историите се осъществява чрез каскада от психологически нюанси, с характерната валерипетровска мека ирония и самоирония, гарнирани с малко тъга.

  ИЦКО ФИНЦИ И КАСИЕЛ НОА АШЕР ВЪВ ФИЛМА ВСИЧКО ОТ НУЛА (1996, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

 

 

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.