ОРИЕТА АНТОВА
Професор Вера Найденова е задълбочен изследовател на българското и световно кино. Достатъчно е да се споменат някои от нейните книги: „Екранизацията – вечен спор“, „Унгарското кино 1968 – 2004“, „Съвременният киносвят“, „Българското кино. По следите на личния опит“, „Фестивалът Кан“..., но тя е и единственият изследовател на японското кино в България. Благодарение на високата ѝ ерудиция и пространни познания, японското кино и култура се срещат с българската публика и печелят верни и възторжени почитатели. Така загадъчната и далечна азиатска страна става по-обозрима за балканската душевност и мироглед. Книгата „Япония на екрана и на живо“ е поредният щрих в интелектуалното пътешествие, към което Вера Найденова повежда българския читател. Структурирана в три сюжетни линии – „Далечна и недостижима“, „Приближаване“ и „Японците в Кан – 1993 – 2021“, с Предисловие и Приложение, тя обединява статии за японското кино и култура, писани и публикувани през периода 1967 – 2022 г. Някои съкратени, други обогатени с актуализирана информация и нови коментари, те представят рецепцията на японското кино у нас, картината на неговите образци от недалечното минало и от съвременността. Богатата фактология преминава в аналитичен синтез, прелива в емоционално-импресионистично отклонение, за да оформи образно палитра от творци, филми, художествено-технически методи, светогледи, душевности. Така образците на японското изкуство, които пряко или косвено българският зрител/читател възприема, го доближават до една оригинална култура, същевременно разнолика, но и близка в припознаването на общочовешките естетически и морални кодове.
Специално място в „Япония на екрана и на живо“ е отделено на „императора на японското кино“ – Акира Куросава. Това е акцент към личностните предпочитания на Вера Найденова и е както солидна основа за всяка нова теоретична разработка върху наследството на големия кинорежисьор, така и отправна точка за всеки почитател на седмото изкуство, решил да се запознае със световните класики. Японският маниер на използване на камерата и светлината, откриването на Япония пред очите на европееца, но и японското прозрение и усещане, човекът като предмет на изучаване, нравствени проблеми. Кинематографичната изтънченост, оптимистичният хуманизъм са отличителните характеристики в творчеството на създателя на „Рашомон“, „Седемте самураи“, „Злите остават живи“, „Да се живее“, „Червената брада“... Авторът на свободни адаптации на велики произведения („Идиот“, „Макбет“, „На дъното“) е определян като „Шекспир на екрана“, „Достоевски в киното“. Акцентирайки върху тези характеристики на Куросова, проф. Вера Найденова прави и конкретни анализи на отделни филми на „неутолимия хуманист“ – „Додескаден“, където „животът е вечен, обективен в своето движение“ (с. 27); „Кагемуша“, където режисьорът „съчетава микро и макросвета, по-точно, задълбочава се в човешката душа, за да види какво става в околния свят“ (с. 48); „Рашомон“, творба, която е „кино, затворено в статуарността на театъра“, и театър, пронизан от пластичната динамика, от сложната игра на светлините и сенките, от „фотогенията“ (с. 80); „Сънища“ – най-интимното произведение на художника с „неповторима индивидуалност“, „представител на нацията си“, но и „гражданин на света“...
КАДЪР ОТ ФИЛМА РАШОМОН (1950, РЕЖИСЬОР АКИРА КУРОСАВА)
Главата „Да преживееш „Нещо като автобиография или потта на жабата“ по оригинален начин обобщава изследователските прозрения на авторката както по отношение на гореспоменатия режисьор, така и в научната обосновка на свободното отношение към литературния първоизточник като въплъщение на дзенския възглед за странстващите мотиви, т.е. „авторството се изразява не в избора на темата, а в нейната разработка-възглед, който се основава върху своеобразния исторически, психологически и формален универсализъм (с. 85). Стилът, поетиката, техниката, нравствената, етичната и естетическата обосновка във филмите на японския творец дават основание на Вера Найденова да сподели: „... екранизациите на Куросава не са нито заимстване... нито адаптации в общоприетия смисъл на понятието, а своеобразни сложни културни транслации“ (с. 92). Логически се аргументира представената теза, като се разширява и обогатява теоретико-аналитичният хоризонт на изкуствоведската проблематика: „Източната идея за „пренасянето“, формулирана от Куросава като „Не измисляй, а открий и пресътвори“, ме изведе към разбирането на избрания от мен обект като форма на пренасяне, претворяване, превключване, претълкуване, най-общо казано – като форма на интерпретация, специфичен прочит – превод от едно изкуство в друго, а и медиатор между културите, към които авторите на литературното и филмовото произведение принадлежат... Дадох си сметка, че това е един от основните принципи на постмодернизма...“ (с. 106).
„Япония на екрана и на живо“ не се ограничава до „панорамата“ на „предпочитанията“ към японския режисьор, анализиран и емоционално съпреживян с читателите посредством спомена („Кратка среща с автограф“). Това е книга, която представя и други значими творци, чрез които, макар и в недостатъчна степен, българското общество открива японската кинематография през годините. Сред тях е Кането Шиндо, създател на първия закупен у нас японски филм (1955) – „Децата на Хирошима“. Кратките анализи на „Голият остров“, „Да живееш днес, да умреш утре“, „Островът на горещата вълна“ са обогатени с автобиографична справка и... стих от Валери Петров. Статията за Тацуя Накадай – актьора, изпълнил главната роля във филма „Кагемуша – сянката на воина“ на Куросова, се допълва с информация за японския аналог на Френската нова вълна: режисьорите от края на 50-те години на ХХ в. – Шохей Имамура, Масахиро Шинода, Юсузо Масумуро, Нагиша Ошима. Последният е сравняван с Годар и е пряко свързан със създаването на „първия исторически филм със сюжет от епохата на нинджите – древните воини, физически и духовно силни, възпитани от дзен будизма и даоизма, защитавали през XVI в. обикновените хора от феодалните угнетители“ (с. 45).
БАЛАДА ЗА НАРАЯМА (1983, РЕЖИСЬОР ШОХЕЙ ИМАМУРА), СНИМКА: КОЛЕКЦИЯ НА БНФ
Обект на критическия анализ на Вера Найденова е и филмът „Балада за Нараяма“, спечелил „Златна палма“ от Кан през 1983 г. Чрез него режисьорът Шохей Имамура руши „онази непроницаема стена, с която е скрит вътрешният свят на японеца“ (с. 61). Доближаване до този свят е статията за „Смъртта на учителя по чайна церемония“, творба, посветена на Сен но Рикюу, майстор на икебаната и на чайната церемония, оформила умението на японеца да се съсредоточава. Тук, както и в други откъси в „Япония на екрана и на живо“, изследователският подход на авторката неусетно придобива публицистична амплитуда, която засяга невралгични културни реалности. Срещайки читателите с режисьорите Кей Кумай и Хироши Тешигахара, Вера Найденова деликатно напомня за необходимостта от мост между хора, носители на различни култури, защото „... у дома или на път, освен да оцелеем физически, днес ние имаме задачата да се развиваме и като граждани на света“ (с. 130). „Токийски истории“ на Ясуджиро Одзу, представени на Киномания 2003, също дават повод авторката да подчертае „маршрутите на най-енигматичната мистерия – всекидневните човешки отношения“, които са колкото специфично японски, толкова са и универсално човешки.
Книгата „Япония на екрана и на живо“ е откровен „разговор между познавачи и любители“. Това е заложено в едноименния текст, обединил становищата на български интелектуалци, посетили Япония и обсъдили своите впечатления на среща, проведена през 1991 г. по инициатива на тогавашния главен редактор на списание „Кино“ – Калинка Стойновска. Изследването продължава с „портретите“ на японски режисьори – Шинода, от по-старото поколение (студията „Японската кинематография – упадък или трансформация“) и Шохей Имамура („Змиорката“), Такеши Китано („Сонатина“), Наоми Кавасе („Судзаку“), Каори Ода, ученичка на унгарския маестро Бела Тар, Такаши Миике („Прослушване“), Киоши Куросава („Токийска соната“), Шинджи Аояма („Еврика“), Хирокадзу Корееда („Крадци в магазини“), Рюсуке Хамагучи („Карай колата ми“), обявени за „Новите открития“. „Карай колата ми“ е определен като „каталог за основните черти на постмодернизма“ – „двойното кодиране“, „многоезичието“ и „десакрализираното творчество“ (с. 218).
КАРАЙ КОЛАТА МИ (2021, РЕЖИСЬОР РЮСУКЕ ХАМАГУЧИ)
В послеслова към книгата Вера Найденова убедено утвърждава, че „японското кино има своето място върху глобалната карта на седмото изкуство“ (с. 230). Читателят, пребродил лабиринта от имена, от стилови, тематични и жанрови находки в отделните статии не само ще обогати своите познания за японското кино, но и ще усети полъха на едно сурово и поетично, грубо и нежно, наивно и мъдро, жестоко и човеколюбиво, специфично и глобално, традиционно и постмодерно изкуство, „разказано“ чрез словото на професионалиста. Слово, достатъчно сензитивно-провокативно, което да подтикне да се открият „първообразите“ на големия или малкия екран.
* Найденова, Вера. Япония на екрана и на живо. София: ИК „Петко Венедиков“, 227 стр., 2022, ISBN 978-619-7469-33-2.
** Текстът е съвместна публикация на списание „Литературата“ – издание на Факултета по славянски филологии на СУ, и списание КИНО.
