БОРЯНА МАТЕЕВА

РАЗГОВАРЯ С ГЕОРГИ НИКОЛОВ, ПРОДУЦЕНТ НА ФИРМА „МЕДЖИК ШОП“

 

БОЛИ МЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО КИНО

 

С теб се знаем от ВИТИЗ (НАТФИЗ). Ти беше от първия випуск оператори, аз – от киноведите. Това беше преди 50 години! Звучи нереално!

Ти даже написа първата статия за мен „Георги Николов – оператор с бъдеще“.

Виж какъв „пророк“ съм се оказала. Днес вече си продуцент и искам да си говорим за тези ти занимания. Ти си особен модел, за това как и по какъв начин един оператор влиза в продуцентството.

Да де, но аз мисля да се отказвам от продуцентството...

Как така?

Готов съм да се откажа, защото ми е изключително неприятна ситуацията в момента. Неприятно ми е да ходя по фестивали, неприятно ми е да ходя до НФЦ... За съжаление, усещам, че избягвам контактите с колеги и то поради разминаване в позициите. Това за мен е абсолютно непонятно, защото в края на краищата всички губим. Губим работа – аз вече не като оператор, но като продуцент и като рентъл най-вече, губя страшно много. Може би най-много от всички съм загубил от тази ситуация.

Опиши я за читателите извън киното...

Ситуацията за мен е изключително проста – не се усвояват пари, водят се дела и всичките тези дела са в резултат от една единствена причина – служебните точки. Всички дела атакуват начина на оформяне на служебните точки. Съвсем логично и просто е да се преразгледат тези служебни точки и да се намери нов, по-нормален начин на тяхното разпределение и въобще на начина на отразяването им върху крайния резултат. Защото не може художествената комисия да сложи някой проект на второ място примерно, след което, като минат служебните точки, той отива на четвърто, шесто или осмо място, а някой от четвърто, шесто или осмо отива на второ. Начинът на образуването на тези точки е доста спорен, защото продуцентът сам си ги пише...

Но подадените данни се проверяват от експерти на ИА НФЦ.

Сигурно се проверяват, но там също няма правила. Не е изчистено според мен. Едната страна е начинът, по който се оформят точките, а другата е тази проверка.

Според теб как практически може да се реши този конфликт?

Трябва във всички случаи да се направи нов правилник, в който да бъде ясно упоменато как се формират тези прословути точки. В момента един от основните проблеми според мен е това, че изключителен приоритет са фестивалните участия. Тоест над 90% от тези точки ти донася участието на фестивали. А останалите проценти се формират от биографията на продуцента и режисьора, от посещаемостта, броя зрители и т.н. И друго – няма никакво значение дали си направил 7 500, 15 000 или 100 000 зрители. Това също не ми звучи много убедително. В края на краищата, правиш един успешен филм и това би трябвало да се отрази на твоето кандидатстване като успех. А как да се отрази? С точки. Може би е най-лесно да приложим някаква система, приета в европейските държави, не съм се интересувал специално.

В началото на 90^-те нашата нова продуцентска система беше заимствана отчасти от френския модел.

Според мен би трябвало да има в някаква степен равнопоставеност между фестивалните, да ги наречем, и зрителските филми. Поне така да се започне, пък да видим какво ще покаже. Защото в момента, при този начин на класиране, това значи, че няма детско кино...

Но скоро имаше специална сесия за детско кино...

Да, имаше отделна сесия, но по принцип, при нормалната конкуренция, ти няма как да участваш с криминален филм, с екшън филм, с детски филм, просто защото тези филми не носят абсолютно никакви точки. Сложно е и засега поне, не виждам никакъв резултат. Продължават да се блокират сесии, последната и тя е спряна. Пет сесии са спрени! Откакто съществува системата, само една е минала нормално, което, съгласи се, е показателно. Явно нещо категорично не е наред. Това са 23 филма, а с последната стават 27. Двайсет и седем пълнометражни игрални филма са спрени! Представи си го това като хора, (не)работещи. Но другото, за мен  изключително притеснително е, че тези филми никога няма да се направят. Това не се обсъжда... Питаме се кога най-сетне ще се отприщи. Как да се отприщи? Веднъж в бюджета върнати пари, някой ще ни ги върне ли? Тях ги няма... В един момент ще си дадем сметка, че с тези филми е приключено.

Всичко това е много тъжно... Този спор ми се струва абсурден и безсмислен. Истината е там, където се пресичат високото изкуство и зрителският успех...

Как да не е тъжно. Много съм разтревожен, мен ме боли за българското кино.

Много песимистично почнахме. Дай нещо по-весело. Фирмата ти се казва „Меджик шоп“. Каква е историята?

Идеята не е моя, а на един мой клиент. Още навремето, когато работех като оператор, снимах с едни американци документален филм, помагах им организационно, с оборудване на техниката и т.н. Те бяха доста претенциозни, непрекъснато нещо липсваше, непрекъснато нещо искаха, но аз винаги съумявах да го доставя. Колкото и да ми струваше това. И накрая, след последното им желание, което удовлетворих, един от тях каза – „А бе, ти защо не си направиш фирма и да я наречеш „Меджик шоп“? Ти си магьосник! Каквото поискаме, на другия ден се появява!“. Може би пет години след това направих фирмата „Меджик шоп“ – звучеше ми добре!

Днес действаш като продуцент, но не те ли сърбят ръцете да хванеш камерата и да снимаш?

Вече не... С Иван Ничев може би ще направим един документален филм, в който той ме покани за оператор – филм за операта, но за хората зад кулисите. Ще приема сигурно, малко от носталгия. Но вече изцяло преминах към продуцентството. Виж, аз си осъществявам детските мечти. Винаги много съм харесвал да имам по възможност най-добрата техника, а сега това ми е задължение. Преди го правех като хоби и беше трудно. Но сега го правя по задължение, така че ми е много приятно...

Известен си с това, че следиш ревностно всички последни достижения в кинотехниката...

Купувам всички последни модели камери, които излизат на пазара. Под всички разбирам най-вече тези, които се търсят и работят. Имам „Аlexa 35“ – най-новата камера, която излезе. Ето сега, до десет дни, очаквам да дойде и новият модел на „Sony“ – Burano. Те са решили да си кръщават камерите с италиански имена, свързани с Венеция. Бурано бил остров до Венеция^[1]... А иначе имат „Венеция“ – най-добрата камера на Sony в момента е „Sony Venice“. Сега идва „Sony Burano“. Приятно звучи, нали. Нещо като „Magic Shop“ (смее се). Докато „Arri“ – те са немци, там просто няма никакъв артистизъм. Това не ги интересува. Камерата им се нарича „Аlexa 35“ или „Alexa mini LF“ или „Alexa mini“ – това им е, общо взето, фантазията. Мини, макси, LF. LF значи „Large Format“ (широк формат). Строго и ясно. Стандарт!

Отдаваш техника и камери и на професионалисти, снимащи реклами...

Много често, да. Това, което можеш да видиш в една реклама, в малко български игрални филми можеш да го видиш. Ние някои неща внасяме от чужбина, за рекламите специално (колкото и да ми е тъжно, все пак някои неща ги нямам). Примерно идва един оператор като Робърт Ричардсън^[2], човек с три Оскара, който снимаше индийска реклама в България. Изключителен! И взе техника оттук. Не си докара техника от чужбина, както очаквах. Мислех си, че ще вземе Panavision, защото американците работят с тази фирма. Но пък в момента работим с един американски филм, който започва сега, през февруари и операторката, която е полякиня, взема Panavision обективи. Не успяхме да я убедим да вземе други обективи, но поне ще вземе камерите и периферията от нас.

Да те върна към операторската ти кариера, която е много сериозна и това несъмнено ти помага и в попрището на продуцент. Имаш и „Златна роза“ за „1952 – Иван и Александра“.

Знаеш ли, на последното кандидатстване пропуснах тази „Златна роза“ като точки... Забравих, забравих! (смее се). Ето, виждаш ли, колко всичко е относително. Следващият път, ако кандидатствам, ще си я пиша!

 С РЕЖИСЬОРКИТЕ МАЛИНА ПЕТРОВА, ИСКРА ЙОСИФОВА И АСИСТЕНТ ОПЕРАТОРА ХРИСТОС АРВАНИТИДИС 

Като „технисиен“, както казват французите, си работил с много талантливи режисьори от различни поколения – Малина Петрова, Искра Йосифова, Едуард Захариев, Иван Ничев, Владо Краев...

Малина и Искра са първите мои режисьори, снимал съм всички техни филми във ВИТИЗ. После направихме „Пътешествие“, на който те двете бяха режисьорки.

Прелестен филм! Уж детски, пък с много фина сатира и жестока метафора за лъжеидеалите. За съжаление, мина съвсем незабелязано. А говореше за важни неща, но не в общоприетите канони на соцреализма. Малина и Искра са много прозорливи и много честни режисьорки.

Просто този филм го смачкаха, не му дадоха път по политически причини. През годините много сме работили...

Бил си оператор на важни за промените документални филми като „Пантеон“ и „Виновни няма“ на Малина Петрова...

И на други. На „Приключено по давност“ съм съпродуцент.

Снимал си и с Еди Захариев („Почти любовна история“ и „Елегия“). И с Ничев („1952 – Иван и Александра“, „След края на света“ и други).

Еди е най-всеотдайният човек по отношение на професията, когото познавам. Там компромис относно професията няма! Той е изключително взискателен, до болезненост. А Ничев е най-големият професионалист, с когото съм работил. Той е от малкото режисьори, които разбират и имат отношение към пластиката. Наистина страхотно разбира от кино и с него е приятно да се работи, защото винаги можеш да го убедиш за даден кадър, ако е хубав, че ще го направиш. Не е нужно да го убеждаваш даже – той го разбира веднага. Има много вярно чувство за кадъра. Работил съм и с други режисьори, разбира се, като от всеки съм научил по нещо.

 С РЕЖИСЬОРА ЕДУАРД ЗАХАРИЕВ И ОПЕРАТОРА ПЛАМЕН СОМОВ 

Твоето семейство е кинаджийско отвсякъде. С жена ти (проф. Емилия Стоева) сте оператори по образование, ти вече си продуцент, дъщеря ти е бакалавър по икономика и магистър по кино от престижни университети в САЩ, работи там и тук като оператор и режисьор. Как се разбирате?

При Еми нейното операторство се разви като преподавател, тя направи академична кариера, което в някаква степен е нормално, защото тя е жена, майка. Първите години, не бяха малко, тичаше и тя по терени, но после се зае с преподаване...

А как е положението при Кристина? Тя направи игрален дебют с „Вяра, любов + уиски“, който беше показан и в България и спечели награди, тук и по света. Имаш и две внучета...

Криси определено продължава да се занимава с кино, в момента движи два документални проекта. Единият е много любопитен – снимат едно проучване, или експеримент – американски изследовател иска да докаже, че китовете си говорят и че човек може да влезе в разговор с тях. Наблюдават целия процес на опитите на този човек, който е с голям екип и целта е да докажат, че може да се проведе разговор с кит... Ако се докаже, това ще стане страхотен проект.

В операторските среди се знае, че имаш особен интерес към обективите. Разкажи малко за тази си привързаност.

Аз поначало имам носталгичен спомен към старото кино и обичам винтидж техниката. Не само кинотехниката, харесвам старите грамофони, харесвам колите с класическия винтидж дизайн, харесвам домашното обзавеждане във винтидж стил. И разбира се, в професията на първо място са ми винтидж обективите. По принцип имам слабост към обективите, тъй като определено мисля, че картината в най-голяма степен се влияе от обективите. Камерите вече до такава степен са уеднаквени като параметри, че за да постигнеш нещо по-различно, шансът е да търсиш подходящите обективи. Всички съвременни обективи са изключително качествени, състезават се в качеството и затова има масово търсене на винтидж обективи. Естествено, от тези оператори, които имат отношение към пластиката, които търсят нещо по-артистично. Те много харесват винтидж обективите...

Какво изображение се постига с тях?

Първо – те не са толкова перфектни. Нямат тази изключителна чистота на кадъра, която има един съвременен обектив. Там в единия ъгъл има фокус, в другия няма. Половината лице може да има, половината да няма, както и друг тип леки изкривявания, но всичко това прави изображението доста по-човешко, по-приятно за гледане. Някак меко, пастелно. Другото изображение мен лично малко ме уморява – сигурно има значение навика ми от толкова години снимане, както и възрастта. Но виждам, че и млади хора снимат с винтидж обективи.

 РАБОТЕН МОМЕНТ НА ФАРТ И С КАМЕРА 

Ти си доцент по операторско майсторство от НАТФИЗ, макар и да не преподаваш вече. Как работиш с младите?

Разбирам се с младите, винаги съм се разбирал. Продължавам, и при мен в момента идват много млади хора. Колегите, които преподават операторство в НАТФИЗ, водят студентите си тук, за да им водя упражнения и така да бъдат в час с новата техника. Идват и преподаватели по продуцентство и те ми водят класове – от НБУ, от НАТФИЗ. Опитвам се да им обясня, че трябва да проявяват интерес към техниката, за да могат да имат позиция, когато даден оператор започва да им иска техника. „Дайте ми такива обективи, дайте ми такава камера“ – тук разликата в цените е огромна. Ножицата е много голяма. И когато един оператор ти каже, че иска най-скъпите обективи, ти като продуцент трябва да си наясно за какво са му тези обективи. Ще му помогнат ли да свърши нещо по-добро или няма да му помогнат? Може би същата работа би могъл да я свърши с пет пъти по-евтини обективи. Това като контакти ми е най-любопитно – опитвам се да им дам яснота къде е разликата между един суперскъп обектив, един стандартен обектив, един винтидж обектив. И не само за обективите – и за камерите, и за всичко. При операторите, които идват, основното ми занимание с тях пак е с обективи. Аз съм малко маниак на тема обективи... Онази бардоква там (сочи едно странно устройство) дето е закачена на онази камера, това е една приставка, която позволява на видеокамера да снима с кинообективи и да постигне в някаква степен киноизображение. Това навремето, когато се появи, на мен ми се стори много атрактивно и интересно. Купих я преди петнайсет години и тогава тя беше на грандиозната цена от 25 000 евро. За съжаление, шест месеца (или малко повече) след това излезе камерата „Rеd“, която беше видеокамера, но снимаше кино и беше на цени примерно 15-20 000 долара. Приставката се оказа пълен провал... Инвестицията изтече в канала в деня, в който се появи „Red“. Тази система престана да работи, никой вече не я търсеше и остана само спомен...

По-точно отиде в музея. (Офисът на „Меджик шоп“ действително прилича на мини музей на киното, с камери от различни епохи, обективи, фотоапарати, грамофон, плочи, снимки и др.) Сам ли управляваш тази фирма?

Преди бях едноличен собственик, но вече имам четирима съдружници, с които десет години работихме на приятелски начала. Те ми бяха гласували доверие – дават си парите, аз ги харча, изкарвам и им давам... Но тъй като вече остарявам, реших, че е редно все пак те да имат малко по-сериозни права във фирмата и затова направих ООД. Тоест ние всичките пет човека вече сме собственици на тази фирма. И на техниката, с всички плюсове и минуси...

А как започна всичко?

Почнахме с един от моите съдружници, Христо Генков. Идеята се роди по време на един сериал за БНТ с Тодор Колев, на който Иван Ничев беше режисьор^[3]. Аз бях оператор, Ицето беше асистент. И той видя, че по време на почти целия сериал през половината от времето аз някъде се скатавам по ъглите, за да говоря по телефона за рентал. Иван Ничев се дразнеше много, докато Ицето се смееше. И на края на филма каза – „Абе, Жоро, дай да купим едни обективи и да направим рентал“. Викам му – „Защо не?“. Това беше разговорът. Това фактически ми беше и последния по-сериозен ангажимент като оператор. След това веднага купихме един сет обективи. Разбира се, стартирахме с обективи. И така през 2006 г. стартира „Меджик шоп“... След това други приятели се прикрепиха.

Може ли да се каже, че вече сте фактор на Балканите?

Може да се каже, че сме един много сериозен рентал в балкански и, в някаква степен, в европейски мащаб. Защото виждам прайслистите на конкуренцията, виждам какво имат те и знам аз какво имам. От България вече почти не ми се налага да пренаемам техника. Изключение правят случаите, когато има голямо търсене. Миналата седмица, въпреки че имам три от най-съвременните камери „Аlexa 35“, ми се наложи да пренаема четвърта, тъй като и трите работеха, а трябваше още една. А иначе, пренаемам основно оптика най-вече от Германия. И Panavision също, защото Panavision не продават. Те само дават оптика под наем. Другата седмица пристигат едни обективи Mamiya от Англия, по-другата седмица пристига новата „Burano“ на Sony. Иначе имам към десет вида обективи, които в България ги няма. В Европа също рядко се срещат този тип обективи. Трудно се намират, защото са стари. А освен че са стари, за да станат удобни за работа и адекватни на съвременната техника, трябва да минат през допълнителна обработка, която е много скъпа. Трябва сериозна инвестиция. За тези обективи, които очаквам, съм дал 45 000 паунда и съм чакал две години! Това са винтидж обективи, фотографски, голямоформатни. Тъй като съвременното кино се работи с радио устройства, на обективите се качват мотори, за да движат фокуса, да движат блендата, ако има зуум, да движат зуума. Има много по-различни изисквания, отколкото едно време, когато Синката^[4] ми беше на фокуса и той с двата пръста водеше фокуса. Сега са едни сложни системи... Навремето, когато излязоха първите дигитални камери, много ни излъгаха – че това е страхотна система, много по-евтина от лентата, много по-лека за работа и т.н. Нищо не излезе вярно. Системата според мен днес е доста по-скъпа от лентата, много по-ненадеждна. Защото проблемите при лентата бяха ако има някаква драскотина, или да спре тока по време на проявяване на негатива. Докато тук са страшно много – само си представи колко кабела има, над 20 и всяко кабелче трябва да работи. В момента, в който едно прекъсне, ти вече не можеш да снимаш. Много голяма промяна има вече в начина на работа, в отношението.

Тъгуваш ли по времето на лентата?

Когато студентите ме питат какви са предимствата на лентата, им казвам, че най-голямото предимство е, че лентата те обучава. Учи те на отношение към работата. При видеото пускат камерата и я спират вечерта. Никой не го интересува колко материал върви, защо върви. Пускаш камерата, режисьорът дълго да обяснява на актьора какво да прави, а камерата си работи. В един момент се казва „екшън“. След като се заснеме кадърът, камерата още работи. Тоест отношението към кадъра е различно. Докато при лентата чакахме. Снимаш в последния момент, защото правиш икономия, лентата не може да върви безкрайно. Отношението към работата се промени. С видеото стана далеч по-лесно. Достъпно е за всеки, не е необходимо да си учил даже. Хора, които не са завършили операторство, се правят на големи оператори. И това вече е масово явление. Всичко е с перфектно качество, няма нужда от светломер, всичко се вижда на монитора. Борбата е само да си вземеш суперкачествен монитор, суперкачествена камера, суперкачествени обективи и ето ти едно съвършено изображение. Чувствителността толкова много се вдигна, че няма нужда и от осветление. И тогава къде е твоята операторска работа? Тоест, професията според мен е обезценена. Защото, когато се снимаше на лента, за всеки кадър на оператора се задаваше един единствен въпрос: „Имаме ли го?“. И ти трябваше да кажеш, много отговорно, имаме ли го този кадър или го нямаме.

 

Бележки под линия:

^[1] Бура̀но (Burano; на венециански: Buràn) е квартал във Венеция, разположен върху четири свързани островчета (често считани за общ остров) във Венецианската лагуна. Има население от 2724 жители по данни от 2014 г.. Прочут е с къщите си, боядисани в ярки цветове и с местната занаятчийска изработка на буранска дантела. 

^[2] Робърт Ричардсън е американски оператор, работил с Оливър Стоун, Тарантино, Скорсезе и много други световни режисьори. Той, Виторио Стораро и Емануел Любецки са тримата живи оператори, носители на по три Оскара.  

^[3] „Приключенията на един арлекин“, 2008.

^[4] Христо Александров е легендарен асистент-оператор на фокуса, работил в много български филми. Говори се, че артистичният му псевдоним Синката е вдъхновен от филма „Синият войник“.

  

* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.