ВЕРА НАЙДЕНОВА
Той не е от най-продуктивните ни кинорежисьори, но е от най-талантливите.
Филмите му своевременно са оценявани от критиката, рецензирани са, макар и според мен недостатъчно. Интересът тук е насочен към особеностите, които им придават оригиналност, нестандартност, и ги извеждат извън коловоза на мейнстрийма.
ИВАН ПАВЛОВ
Ако филмите от широко разпространения днес модел, в това число и в българското кино, се градят с повествователен подход, то в литературната основа, върху която Иван Павлов осъществява своите, се съдържат по-едри и по-дребни структури и образи, създадени със специфичния инструментариум на поезията и театъра. Въпрос на режисьорско умение е те да бъдат включени в единно филмово цяло и чрез използване на разнородната им енергия да го обогатяват. Такова умение откриваме в „Масово чудо“ (1981), „Всичко от нула“ (1996), „Съдбата като плъх“ (2001), „Спомен за страха“ (2016), „Пролетно равноденствие“ (2022).
Темата е с повишена трудност и изисква по-пространно изследване. Тук ще бъдат осветлени само някои от мотивите, които се съдържат в нея.
От заглавието „Масово чудо“ тръгва и преминава към началото на филма сюжетът от евангелската притча за едно от чудесата на Исус – ходенето по вода. В сценария на Константин Павлов по морето крачи цял един народ, обзет от чудодейната енергия в изграждането на „нов живот“.
КОНСТАНТИН ПАВЛОВ
От висок горен ракурс, с впечатляваща панорама, е заснета българската земя, осеяна със строителни съоръжения. Народът е олицетворен в нашенска тълпа – въоръжени с лопати и кирки мъже и жени стъпват по морската шир…
Заедно с тази алегория на екрана се появява негово величество Лирическият говорител – Кирил, синът на големия началник от строежа, два пъти безуспешно кандидатствал за специалността кинорежисура. Той се легитимира чрез една от характерните за творчеството на поета-сатирик „саркастични захапки“ („като на санбернарско куче“) – избрал е киното, „защото то е мощно средство за преиначаване на реалността“.
ДИМИТЪР ГАНЕВ ВЪВ ФИЛМА МАСОВО ЧУДО (1981)
Любителят режисьор обаче тръгва в обратна на преиначаването посока. Камерата (оператор Пламен Хинков) загребва като багер автентичен живот, загърбвайки апробираните правила за подреждане на благовидни картинки. В разказа се нанизват сатирични фейлетони за случки между загрубели и цинични жени, похотливи, воайорстващи мъже, безвкусни „самодейни“ забавления… На екрана се вселява множество от главни и епизодични персонажи – колкото индивидуално характеризирани, толкова и сатирично типизирани. Те са клюкари, доносници, подмазвачи, маниаци-ударници, за които построяването на висок комин е по-важно от здравето на собственото дете; и началник, който от високомерие е „забравил малкото си име“ (!). Увиснал от въжето на строителен кран, безумец назовава неприятни истини. „Той казва верни неща, но от неподходяща височина“ – с константинпавловско остроумие коментира един от началниците.
КАДЪР ОТ ФИЛМА МАСОВО ЧУДО (1981)
Създаденият през 1981 г. „Масово чудо“ удари българския „соц“ право в сърцето: повдигна капака на фалшивия патос и откри там човешката несъстоятелност.
… Синтезът между експресията на словото и пластическата сила на киното достига своя връх в епизода, кодиран с известен ни от стихотворение на поета въпрос: „Аз ли не мога да бъда нежен?“. Един от онези използвани в поезията реторични въпроси (монолог с въпросителна интонация и постройка на фразата), при които авторът не очаква отговор, а предизвиква размисъл. След всичко видяно и преживяно Лирическият говорител Кирил се срамува да произнесе най-човешките думи – нежност, красота. Словата от „белите стихове“ бият като камшици по безчовечността на заобикалящата действителност, отиват и по-нашироко – към дехуманизиращия технократизъм на епохата, довел до сравнение на слънцето с… реактор. Изразеният в този епизод гняв на поета е хомерически („Гневът прави поета“ – казвали в древността).
Актьорът Димитър Ганев, който във всички епизоди преди е адекватен на сложната си роля, тук извисява образа на Лирическия говорител до АЛТЕР ЕГО на големия поет.
ДИМИТЪР ГАНЕВ ВЪВ ФИЛМА МАСОВО ЧУДО (1981)
Гледайте този филм сега и съм сигурна, че мнозина от вас като мен ще го приобщят към шедьоврите на българското кино. Не зная колко младият сценарист Стефан Войнов е бил повлиян от филма „С любов и нежност“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов (1978), но след неговата нелепа ранна кончина Валери Петров, който дотогава беше само редактор на „Разходки с ангела“, пое ролята на сценарист и засили приликата между двата филма. Към самотника-скулптор от първия, обкръжен от хора, които обичат изкуството му, но не го разбират и от приятели, които му уреждат откупки, без да харесват творбите, беше приобщена цяла група персонажи, от онези, които се пекат на кладата на художественото творчество: музикант, професор, поет, художник, режисьорка… Пространството между тях е изпълнено с хлабави житейски връзки, но с много разговори върху интелектуални теми: смисълът на битието и изкуството, меценатството, изкуство по поръчка или независимо от конюнктурата, „за широката публика“ или „за елита“, за критиката или за публиката, семейството или творчеството… и т.н., и т.н. Все въпроси екзистенциални и метафизични, усложнени от присъствието на Духовен водач – Ангела хранител. От игрален филмът се превърна в есе – философия и публицистика в художествена форма, в която се изясняват актуални (или „вечни“) културно-обществени проблеми.
ФИЛИП ТРИФОНОВ И ИЦКО ФИНЦИ В РАЗХОДКИ С АНГЕЛА (1990)
В една по-напреднала от нашата кинематографична среда филмът беше разбран и отличен – Специална награда на журито в Страсбург, Франция, 1991 г. У нас той се прие хладно. Сега, от дистанцията на времето, определено можем да го наречем експеримент – от онези, с които се доказва любима теория. За това ни помага самият сценарист, ерудитът Валери Петров. Ето какво казва той в едно от своите интервюта на тема кино: „… Напоследък сякаш поемам в нова посока. Започвам да си мисля: не може ли да се опита и другото, да има във филма и неща, които май не служат, май са случайни. Повече документализъм, така да се каже. Когато ще рисуваш действителността, да я вземеш малко каквато си е. Не непременно всичко свързано в пълна органичност едно с друго. И като че ли тъкмо с това, че еди-кой си епизод привидно не върши работа на общата идея, той все пак да я върши. Именно защото няма толкова организираща роля на художника, да се постига повече правдивост (…) Пропуснах да кажа, че за това „по-иначе“ безспорно ми е повлияла някаква нова чувствителност, която витае във въздуха – Западът, новото руско кино, грузинското, което много обичам…“ (виж Неда Станимирова „Валери Петров за себе си и другите за него“, изд. „Гутенберг“, стр. 179).
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ
Експерименталните творби не постигат публичен успех, но са изключително важни за развитието на изкуството. И за опита на своите автори. В насочването към осъществяване на авангардните идеи формата, по думите на самия сценарист, се оказва твърде разпокъсана. Усетили опасността от проявената в „Разходки с ангела“ радикалност, Валери Петров, заедно с режисьора Иван Павлов се насочват към изграждане на по-строга форма, на по-стабилна структура. На помощ идва театърът, който, както се знае, е първенец сред изкуствата по концентриране на живота.
ИЦКО ФИНЦИ И КАСИЕЛ НОА АШЕР ВЪВ ВСИЧКО ОТ НУЛА (1996)
Първо филмът „Всичко от нула“ е трябвало да се гради върху серия от ретроспективи, после се е превърнал в мозайка от любовни епизоди и накрая, при вече почти заснет материал, получава една централна линия, която свързва всичко – ветрило от театрални миниатюри с любовен сюжет, между мъже и жени от различни възрасти и социални среди (според известната Пушкинова сентенция „Любви все возрасты покорны“). Изиграни от прецизно избрани и ръководени от режисьора актьори, начело с Ицхак Финци. Всяка от историите се осъществява чрез каскада от психологически нюанси, с характерната валерипетровска мека ирония и самоирония, гарнирани с малко тъга.
На въпроса дали са били единни с режисьора в тези търсения, Петров отговаря: „На шега казано, там е опасното – че сме прекалено единни. Неговият талант също бяга от прекаленото показване на режисьорската намеса (…) И стана така, че моите „недомлъвки“ в действията и диалозите, дошли в резултат на страха ми от препедалиране, се сумират с неговите дълги, нарочно лишени от акценти „обективни“ кадри, с „регистриращата“ му камера, с използвания от него директен запис на говора“ (пак там, стр. 205).
МАЯ НОВОСЕЛСКА И ХРИСТО ГЪРБОВ ВЪВ ФИЛМА ВСИЧКО ОТ НУЛА (1996)
След осъществяването на „Всичко от нула“ Иван Павлов вече беше сроден с два от най-силните авторски стилове в съвременната българска поезия. Те са разположени в антонимичните полета на естетиката: първият – на злото и грозното (синтез от философичност и сатиричност), вторият – на доброто и красивото (синтез на изтънчен рационализъм и лиричност). Можеше да се очаква, че режисьорът ще се опита да ги събере в едно, ще ги вмести в една кинематографична сплав, но той се върна към Константин Павлов. След филм, който самите автори наричат „Поетично откровение за духовния смисъл на живота“, последва сатирично разобличение на бездуховността.
КАДЪР ОТ ФИЛМА СЪДБАТА КАТО ПЛЪХ (2001)
В заглавието – „Съдбата като плъх“ поетът-сатирик формулира дълбока, сложна идея. Това става чрез една от т. нар. зоо метафори, с уговорката, че в случая в животинчето не се онагледяват черти на човек, а на абстрактната категория, митологемата Съдба – висшата сила, която управлява човешкия живот. В едно свое интервю Константин Павлов казва, че не обича символите. Но какво в случая е „плъх“, ако не образ от, да я наречем, българската битова митология, където олицетворява грозното, безобразното (в китайската например е друго). Авторът навярно знае и това, което науката казва за него – че е упорит, високо устойчив като биологичен вид, агресивен и безогледно нахален при осъществяване на атаките си…
Героите на филма са събратя на онези от „Масово чудо“. За разлика от тях обаче, те не са обзети от еуфорията на „великото строителство“, а живеят делничен живот, актьорите пак са много точно избрани и добре играещи, камерата пак окрупнява лицата им. (В древността казвали: „Открийте съдбата на човека с един поглед!“.) Според специалистите в т. нар наука за човека (антропософията) човешкият дух се състои от интелект, емоции и страхове. Героите на „Съдбата като плъх“ строят къщите си незаконно, ловят риба контрабандно, действат без да мислят, общуват без да чувстват, не се страхуват дори от динамита, който е под краката им. Актуални наблюдения показват, че някои видове плъхове са умни, а други изпитват вълнение. Тук това донякъде се проявява само при един от персонажите.
ИВАЙЛО ХРИСТОВ, ВАЛЕНТИН ТАНЕВ, ИВАН САВОВ, АЛЕКСАНДЪР ДОЙНОВ И ХРИСТО ГЪРБОВ В СЪДБАТА КАТО ПЛЪХ (2001)
Ако при „Масово чудо“ повече „миришеше“ на народопсихология (черти от народната/националната душевност и от народния/националния характер) тук, въпреки някои географски белези в мястото на действие, колоритът е по-общочовешки. Животът пак е представен чрез любимия за поезията похват фрагментиране, но епизодите се обединяват в обобщена характеристика на немалък човешки контингент – съвкупност от хора, представляващи еднородна група, чиято обща черта е бездуховността. В случващото се на екрана няма „конфликт с трагически изход“, нито поводи за смях. Въпреки че, навярно за да запълни някакво клише, в една филмографска справка режисьорът го причислява към драматичния жанр, филмът не е нито драма, нито присмехулна гротеска, а в съответствие с програмираната от сценариста идея – ненавистно, саркастично отрицание. Оттук се ражда нестандартният ход филмовият зрител да бъде лишен от катарзис. Той, както ни го е завещал Аристотел, се поражда от силен изблик на състрадание към героите за онова, което им се случва, и страх за онова, което би могло да им се случи. Но казано е: не извиква у другите вълнение (и състрадание) онзи, който сам не се вълнува, нито страх онзи, който сам не се страхува… Затова авторите на филма ни „пречистват“ не чрез силна емоционална струя, а като предизвикват критичното ни мислене, карат ни да поразсъждаваме над въпроса – дали Съдбата управлява живота ни или ние „ковем“ Съдбата с ума и глупостта си, с чувствителността и нечувствителността, с духовността и бездуховността…
„Съдбата като плъх“ не е лесен за гледане, но ако човек потърси път към смисъла му, дълго се помни.
КАДЪР ОТ ФИЛМА СПОМЕН ЗА СТРАХА (2016)
Заглавието „Спомен за страха“ се среща и при стихотворение, и при книга на Константин Павлов. Сред речниковите определения за „спомен“ има и такова: „запазено в съзнанието преживяване, впечатление за случка или период от време“; а за „страх“: „силно чувство, породено от някаква случка“. Преведено на по-аналитичен език, заглавието би могло да звучи така: запазени в паметта страшни случки. Тук режисьорът обединява поезията с прозата. „Случките“ във филма са от сценария на Красимир Крумов „1968“. Ето по-важните от тях: отнемане на правото да работиш, на правото да учиш, да танцуваш модерни танци, да слушаш чуждестранно радио… И една страшничка среща с кинорежисьор (тя е от Константин Павлов), изпечен халтураджия, който в угода на конюнктурата прави лъжливи репортажи.
КРАСИМИР КРУМОВ – ГРЕЦ
Годината е 1968. В света ври и кипи, някои правят „пролетни революции“, други бунтове, а у нас въодушевените са малцина, повечето са изплашените или озлобените. Всички са следени, страхът е влязъл в имунната ни система. Ако ме попитат как на екрана се изобразява тази компактна, трудно разчленима категория „страх“, ще отговоря – както правят това Иван Павлов и операторът Светла Ганева – живот в ступор, действителност, просмукана от мухъл и застой, „сива зона“. И сред нея една мощна метафора, отвеждаща към легендата за добрия майстор, който, за да спаси важен за него строеж, вгражда жена си… Трябва да си сатирик от ранга на Константин Павлов, за да изчистиш популярната митологема от мелодраматичното ѝ звучене и да вложиш там политическо обобщение: системата зазижда хора (другаде в поезията си той казва: „системата се храни с човеци“). Като човек, преживял реално някои от показаните „случки“, ще кажа, че това е най-верният филм за действителността от онзи „период от време“.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ (2022)
При „Пролетно равноденствие“, върху канавата на Красимир Крумовия сценарий Иван Павлов обединява различни строителни елементи. От първоосновата е взел повествователната панорама на провинциалния български живот, с изнурените от битката за насъщния хора, с характерната днешна колизия между страха от безработицата и емигрантските илюзии; от Константин Павлов е бездуховността в общуването, отсъствието на емпатия; от Валери Петров – деликатните душевни движения при главните герои и тяхното театрално представяне, според Шекспировата метафора „Целият свят е сцена и ние всички сме актьори на нея…“.
ИВАЙЛО ХРИСТОВ ВЪВ ФИЛМА ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ (2022)
„Синтезаторите“ на различните начала са режисьорът, кален в предишни интерпретации на същите начала, и операторът Емил Христов, който виртуозно адаптира камерата към всяка кинематографична среда и всяка жанрова задача. Важна в случая е и проницателната музика (този път тя е създадена от Кирил Дончев, а във всички предишни филми на режисьора – от Божидар Петков).
СВЕТЛАНА ЯНЧЕВА И ИВАЙЛО ХРИСТОВ ВЪВ ФИЛМА ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ (2022)
И, разбира се, работата на, както винаги при този режисьор, прецизно избраните и ръководени актьори. В центъра на групата са големите майстори Ивайло Христов (шофьорът) и Светлана Янчева (чиновничката от автобусното депо Верка). Те са обвързани в лирическа драма, при която външни събития и вътрешни комплекси, някои от които специфично нашенски, пречат за осъществяване на любовта. А щом има конфликт, в театъра винаги идва ред на неговото разрешаване – песимистично или оптимистично. В сценария на Крумов Верка се самоубива. Скептикът Иван Павлов тук проявява душевна щедрост: пропуска през финала тънка емоционална струя, която разчиства пътя на надеждата за щастие. Това е в духа на символния смисъл на заглавието. Освен че е астрономически важен момент, когато денят и нощта изравняват времетраенето си, „пролетното равноденствие“ уравновесява мъжкото и женското начало, освобождава живота от всичко, което пречи на развитието, а значи и на Любовта.
При цялата си реалистично-критична приземеност „Пролетно равноденствие“ е оптимистичен филм, демократично отворен към зрителя.
* * *
В киното си Иван Павлов привлича поезията, когато му е нужно да каже повече неща, отколкото казва прозата, театъра – когато иска да се придвижи от видимия свят към вътрешно-човешкото. Събирането на художествени принципи с различен „език“ не е лесно както за този, който го осъществява, така и за възприемащия го. Не са много хората, които, вгледани в екрана, са готови да „поработят“ върху по-сложни образи и структури. Затова тези филми се гледат от сравнително по-малко хора, но за тях те са изключително важни.
Важни са и за българското кино, защото го обогатяват, разширяват естетическите му граници.
