При изграждането на всяко художествено произведение една идея се доказва в стълкновение с друга идея. И ако тези идеи не са противоречиви, то няма да има сблъсък, няма да има и борба, движение. Колкото до контрастите – та самият живот е сложен и многопланов, както в цялостното му възприятие, така и в изявите на отделната човешка личност.

От интервю с Въло Радев на Велина Димитрова

в. „Дунавска правда“, 28 октомври 1984 г.

 

  ВЪЛО РАДЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ, 1962 г. 

 

Творецът разказва непрекъснато за себе си. Затова и неговите произведения никога не могат да се откъсват от личността му, от неговите стремежи, колебания, болки. За филм със съвременна тематика, по-конкретно с тематиката на „Адаптация“ у мен съществуват мисли и тревоги отдавна…

От интервю с Въло Радев на Кольо Цочев

в. „Заря на комунизма“, 29 март 1979 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  АДАПТАЦИЯ  (1979)  

 

Да, предпочитам да работя с неутвърдени актьори и ако трябва да бъдем по-точни – с неизявени актьори. Понякога усещам, че „моите“ актьори (тези, които съм снимал), са ми обидени за това. Докоснал си се един път и вече си ги забравил! Това не е вярно! Аз се влюбвам по особен начин във всеки от тях, продължавам да се интересувам от работата им, от личния им живот; ревнувам ги от новите им роли, от другите режисьори. И все пак, предпочитам да не повтарям. Може би това е чисто подсъзнателно стремление, жажда за нови контакти, за откриване на нови душевности. То дава много на режисьора, прави го по-възбуден, по-действен, по-необикновен. В същото време ми се струва, че и публиката приема показаното на екрана с по-голям процент вяра и с чувство на благодарност за новите „открития“.

От интервю с Въло Радев на Ани Стоянова, ученичка

в. „Средношколско знаме“, 28 декември 1978 г.

 

  ВЪЛО РАДЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА АДАПТАЦИЯ, 1981 г.          

                                                                                             

Творецът няма право да обвинява. Той може само да се опитва да разбере и да помогне на другите да сторят това. Преди години българинът се хвърли като малко дете към новото, без да разбира, че свобода и демокрация са едно, а действителността е съвсем друго. Откъм отвъдния бряг ни заляха филми с насилие, неразбираема музика, бих казал нечовешка. Докоснахме се, разбира се, и до много стойностни неща, но потокът от пошлост, насилие и кич беше мощен като потоп и всеки от нас имаше нужда от ковчега на Ной, за да остане жив, в духовен план. Кого виня? Ами това е в реда на нещата! Такива са законите на свободното пазарно стопанство. И колкото по-бързо се съвземем и започнем да отстояваме своите собствени интереси, толкова по-добре.

От интервю с Въло Радев на Галина Ганева

в. „168 часа“, 20 – 26 април 2001 г.

 

  ВЪЛО РАДЕВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ЧЕРНИТЕ АНГЕЛИ, 1970 г. 

 

Творчеството на този изтъкнат български режисьор може да бъде подведено под много знаменатели. Историческият момент, в който то протече, силният му и всестранен талант предопределиха ролята му на майстор и пионер в не една област на родното ни киноизкуство. Още с „Димитровградци“ той извиси операторското ни изкуство, внасяйки в него повече артистичност, обогатявайки палитрата му с множество кинематографични изразни средства. В следващите си снимки на „В навечерието“ и „Тютюн“ неговият почерк в усъвършенстването на пластичните достойнства на българския филм е толкова изразителен, че той с право се отдаде на режисурата. Тук привлече за своите филми такива оператори, които правят чест на създадените от него екипи. Шестте филма на Радев се превърнаха в образец на органично свързване на дълбоко идейно-философско съдържание с ярка кинематографична форма. А когато в „Черните ангели“ и „Осъдени души“ той навлезе и в цветното кино, тези му творби надминаха нашите очаквания за висока изобразителна култура. И тук личната му изява получи високо признание. До 1975 г. не познавахме по-бароков български филм от „Осъдени души“, в който всеки кадър е картина и ни пленява с разточителното богатство от цветове с всичките им нюанси.

Из „Майсторът и новаторът Въло Радев“ на Александър Александров

в. „Дума“, 23 януари 1993 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ  (1964)  

 

За някои успехът на Въло Радев дойде твърде бързо. След режисьорския дебют в „Крадецът на праскови“ той се утвърди като признат майстор. А всъщност, ако има някаква тайна в неговия път в киното, тя е в това, че никога не е бързал. Той не създаде много филми, не заработи на конвейер, а засне всичко на всичко шест игрални филма. Но всеки от тях е изстрадан, във всеки присъства не отклик на моментни потребности, а дълго зряла лична творческа необходимост. Това са деликатни и душевно крехки филми, в които има съчувствие към човешката болка, дори най-смелата постъпка, дори безумното геройство са разкрити отвътре, откъм интимните им измерения.

Действието на повечето от филмите му се разгръща по време на война – Първата световна война в „Крадецът на праскови“, Гражданската война в Испания в „Осъдени души“, Втората световна война в „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Черните ангели“. Вълорадевият интерес към войната обаче не е свързан с разгръщане на широки, батални платна. Единствено в „Осъдени души“ режисьорът въвежда отделни батални епизоди, но не в тях е притегателната сила на филма. Интересът му е във въпроса как отзвучава изключителната историческа ситуация в съдбата на отделния човек, какви душевни катаклизми предизвиква тя, какви скрити човешки качества ще излязат наяве в една свръх напрегната обстановка.

Из „Творец с ярка индивидуалност“ на Райна Карапетрова

в. „Нов глас“, 26 – 27 януари 1993 г.

 

  ЦАР И ГЕНЕРАЛ  (1966)  

 

Въло Радев не е самотен в трансформацията оператор-режисьор, но е сред малцината в нашето кино, обединил гледните точки на визуалността и разказвача в хармония. Това се случва още в екранизацията по Емилиян Станев – и до днес ми се струва непостигната атмосферата на печалната еротика, побрала кошмара на войната и дързостта на любовта в „Крадецът на праскови“. Черно-бялото изображение на страст и страдание е толкова магнетично, колкото и мекото очарование на Невена Коканова или мъченическата приветливост на Раде Маркович.

Из „Прагматичният патриарх“ на Геновева Димитрова

сп. „Филм“, 1997 г.

 

За мен Въло е повече от колега и приятел, той е художник. Не се страхувам да кажа – голям български художник. Това, което направи в най-добрите си филми, и по тематика, и по поетика е много българско. В „Крадецът на праскови“ той засегна най-дълбоките струни на националната ни емоция и душевност. Въло доказа, че можем да правим филми на световното равнище, че нашите филми могат да бъдат не само промишлено-идеологически, но и да бъдат художествено и естетическо явление.

Владислав Икономов

в. „Континент“, 25 януари 1993 г.

 

  НАЙ-ДЪЛГАТА НОЩ  (1967)  

 

Някога, по повод кръгла годишнина на Въло Радев, публикувах малка статия („От екрана ни гледат човешки очи“) с извод, че най-важното в киното му са очите на персонажите. През тях се стига до дълбочината на Човешкото. Нарочно казвам киното, а не филмите на Въло Радев, защото над отделните истории, които той разказваше, над сюжетите и фабулите винаги се извисяваха героите, плеядата „ярки лица“. Той умееше да избира предметния, а най-вече актьорския „материал“ и после го одухотворяваше, киногенизираше го чрез система от ракурси, планове, светлини и сенки. В тях се съдържаше повече смисъл и настроение, отколкото в изречените думи.

Това наблюдение ми се видя още по-актуално, когато разгръщах книгата му „Изгубени пространства“. Като във всички написани, напоследък, по света книги от известни режисьори, и тя е съчетание от автобиографична изповед, самопознание, история, изкуствознание и… кино. Все същите онези ярки лица и очи от филмите, но тук в тяхната поредица, в тяхната общност. Книгата не просто реконструира миналото на автора, тя е халка, свързваща миналото и бъдещето на българското кино, на българската култура. Тя се нарежда сред онези факти, които подхранват паметта (така разкъсана напоследък), създават чувство за общност, за легитимност. Сред богатото четиво, съдържащо се в книгата, най-много са откъсите, които пряко докосват занаята, професията. Но има и такъв, в който с присъщата си дипломатичност режисьорът изразява своя версия върху факта, че кинокритиката не е анализирала по-цялостно филмите му, не ги е превръщала в обект на по-разгърнати изследвания, не е строила „тези“ върху тях. Собственото му обяснение е, че неговите филмови изповеди са се появили в момент, когато в обществото е зреело съмнението, протестът дори. В този смисъл те са били лишени от актуалност в буквалния смисъл, тъй като в тях явленията се изследват по-дистанцирано, в търсене на по-непреходни, на вечни стойности. В казаното от режисьора има истина, но в порядъка на самокритичност бих добавила нещо друго. Духът на онова време, аналитичните правила, които спазвахме, ни отправяха най-вече към съдържанието, към идеите. А може би се добавяше и собствената ни неукост за тънкостите на екранното изкуство. Така или иначе, по-малко ни занимаваха формите, в които се изливаше кинематографичното въображение, стилистиката, където Въло беше един от най-силните сред нашите кинематографисти. Затова нека кажем – добре е, че филмите остават. Сигурно е, че ще дойде време, когато те отново ще бъдат анализирани с по-адекватен път към разкриване на общочовешките им идеи и на чистата, иманентната кинематографичност, съдържаща се в тях. Никога не е късно за това, то ще е необходимо и в бъдеще за осмисляне същностния опит на българското кино.

Неотдавна прочетох написана от известния унгарски режисьор Ищван Сабо „лична история“ на световното кино. В нея от нашите филми е включен единствено „Крадецът на праскови“. Ние имахме развито филмово творчество, богато на индивидуални стилове и ярки творби, така че сигурно друг съставител на истории би направил друг избор. Но не е случайно, че именно Сабо, умеещ така стабилно да разказва, да съчетава мащабното действие с човешката интимност, фабулата с ярката екранна изразителност, е избрал шедьовъра на Въло Радев.

Тъжно е, че толкова големи творци ни напуснаха, но е отрадно, че ги е имало. Портретите с проницателни очи, населяващи книгата „Изгубени пространства“, ни питат: Къде е днес „кинематографичното“ българско кино, какво направихте с него?

Вера Найденова

„Съвременният киносвят“, издателство „Венедиков“, 2010 г.

 

 

* Цитатите и снимките са подбрани от Боян Ценев с любезното съдействие на Българска Национална Филмотека. В седмицата 6-12 януари акцент в програмата на филмотечно кино „Одеон“ е 100-годишнината от рождението на Въло Радев – „Легендите на българското кино: Въло Радев, роден преди 100 години“. Ще се прожектират филмите „Крадецът на праскови“, „Адаптация“, „Цар и генерал“ и „Най-дългата нощ“, за повече информация: http://bnf.bg/bg/odeon/accents/3875/748/.