ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
Ако се опитаме да определим съвременното българско документално кино с няколко ключови думи/изрази, те биха изглеждали така: актуалност, постижения, авторска субективност, обективност, хибридност, възстановки, екран, (не)достъпност до публиката, зрителски рефлексии. Всяка от тези „ключови“ думи сама по себе си е обстойна тема и изисква задълбочен и пространен анализ. Затова е навременен, важен и актуален проектът на списание КИНО: „Съвременното документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“. В тази посока зрителската рефлексия е особено важна, а години наред връзката между документалното кино и зрителите бе тенденциозно подценявана. За дълъг период, поради идеологически постулати и цензура, а в по-ново време поради неглижиране и неосмисляне важното място на документалното кино в обществознанието, липса на образованост и култура за общуване с документалния филм.
Връзката – документално кино и зрител е крехка, но не може да се отрече, че се полагат усилия за нейното заздравяване и за изграждане на усет и вкус у зрителя към документалното кино. Основният проблем, с който се сблъсква българският документален филм, е недостъпност до публиката. Практиката показва, че често пъти един документален филм се прожектира на фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон“, след това има официална премиера и, уви, потъва в чекмеджето на продуцентите. Ако с проекта се е заел упорит и амбициозен продуцент, тогава може филмът да бъде показан и по Националната телевизия. Но това се случва спорадично, най-често по конкретен повод, без телевизията да има визия и концепция за мястото на документалното кино в нейните часови пояси. А всъщност Обществената телевизия е естественият екран и би трябвало да има мисията за осъществяване на връзката на зрителите с документалното кино, както за филми на историческа тема, т.е. такива, които касаят културната памет на България – ще спомена условно само няколко заглавия, „Жертва на пешки“, реж. Асен Владимиров; „Звярът е още жив“, реж. Мина Милева, Весела Казакова, така и филми на съвременни теми, посветени на актуални проблеми, които ангажират гражданската ни съвест като „Пощальонът“, реж. Тонислав Христов; „Калин и отбора на затвора“, реж. Петко Гюлчев; „Градът на жените баданте“, реж. Стефан Командарев; „Тихо наследство“, реж. Петя Накова; „Нямаш място в нашия град“, реж. Николай Стефанов и др. Години наред проблемът за мястото на документалното кино на малкия екран се обсъжда на различни нива, но резултатите съвсем не са задоволителни. Да не говорим за отношението на частните телевизии към темата.
Разбира се, по отношение разпространението на документалното кино има и положителни тенденции, които трябва да се отбележат. Усилия полагат професионалистите по дългата верига от производството до разпространението на един филм – все повече са т.нар. специални прожекции, съпроводени от срещи с творческия екип. Избрани кина в София като Дом на киното, Културен център G8, „Одеон“ дават такава възможност, а кино „Влайкова“ организира Документални понеделници, символично напомнящи за прословутите Късометражни вторници в Дома на киното от 80-те години, в които прожекциите прерастват в оживени дискусии с авторите. Това се случва и в други градове, особено ако филмът е свързан с проблемите и бита на съответния регион, но за съжаление няма традиция и утвърдена практика. А е важно да се работи в тази посока, най-вече във времена на стремглава инфлация, пиратско разпространение, липса на навици и култура за общуване с документалното кино. Нужни са повече инициативи и усилия на институционално ниво, за да бъдат търсени и желани срещите на зрителите с документално кино, а публика за този вид кино има. Само трябва да се намерят пътища към нея.
Когато говорим за усилия, задължително трябва да споменем и фестивалите за документално кино, които имат сериозен принос в показа и разпространението му, включително извън София. Традиционният фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ се провежда в Пловдив и е най-значимото национално събитие за среща на професионалисти, филми и зрители. Затова е важно да се провежда всяка година, но съществува и тъжната практика на нулеви години, в които фестивалът няма издания, а това има негативни последици, както върху авторите на документални и анимационни филми, така и върху зрителската рефлексия – възможността не само да бъдат показани тези филми, но и да се обсъждат, да се говори за тях, зрителите да изградят потребност от общуване с това кино.
Фестивалът на СБФД – Награди „Васил Гендов“ е много важна инициатива и дава отлична възможност да се покаже цялата продукция за изминалата година, както в Дом на киното за широка зрителска аудитория, така и в залата на СБФД за колегите от филмовата гилдия, а наградите за филми и отличията по професии дават представа за нивото и развитието на филмовия процес.
Сравнително нови, но на високо професионално ниво, са фестивалите: Международен фестивал на историческото документално кино, който се провежда ежегодно от 2018 година в Бургас, Международен документален Родопи филм фест, основан през 2021 г., София Документал, стартирал през 2020 г., на който се прожектират и български филми. Специално внимание заслужава фестивалът Мастер оф Арт, който показва документални филми за хора на изкуството от цял свят.
На редица фестивали, които не са специализирани за документално кино, има секция за документални филми: София филм фест, Синелибри, Златната липа и др. Към това трябва да се добавят и увеличаващите се алтернативи филмите да бъдат видени в различни интернет платформи като: Нетера, Гледам.bg и др. Това дава изключителна възможност на желаещите да гледат документално кино, каквато никога преди не е имало. Следователно възможностите за достъп до документално кино вече не са чак толкова лимитирани. Разбира се, винаги има какво още да се желае, но е важно, че положените усилия са свързани с важни резултати.
Стигаме и до друг основен проблем във връзката зрител-документален филм и това са навиците на хората, тяхната култура и необходимостта им да се срещат с този вид изкуство. По принцип навсякъде по света документалните филми имат по-малко публика в сравнение с игралните, но в България тази тенденция е като че ли доведена до крайност. Необходимо е още в училище, сред подрастващите да се възпитава вкус към документалното кино, защото най-честата причина то да не се гледа е предубеждението, че не е интересно, но когато срещите с документалния филм са по-чести и осмислени, зрителите ще открият, че това кино е високо художествено, граждански ангажирано и вълнуващо. Основната задача във връзката документално кино-публика е зрителят да бъде убеден, че си струва да гледа български и чужди документални филми.
На фона на дългогодишните усилия българинът да бъде заливан с чалга и лесно смилаема имитация на културни продукти, това не е лека задача. И все пак интересът, който публиката показва при срещите си с документално кино, дава надежда, че в усилията да се разшири платформата на документалното кино по посока на публиката има смисъл и дава възможности и надежди за укрепване на връзката зрител-документален филм.
„Финален носител на творчески възприетата екранна творба става психиката на зрителя. В тази логика тя се причислява към факторите, осъществяващи творбата – фактори от различен порядък, но с еднаква тежест в битието на филмовия феномен.“[1]
Относно предпочитанията на българската публика могат да се направят няколко обобщения. Най-предпочитани от зрителите са филмите портрети, особено тези за исторически личности като: „Дорина“, реж. Атанас Киряков; „Кметът“, реж. Адела Пеева, Антоний Дончев и др., но също така и тези за бележити и успели съвременни личности като „Стоичков“, реж. Борислав Колев; „Формулата на Тео“, реж. Николай Василев и др. Историческите филми също будят интерес у публиката – „Второто освобождение“, реж. Светослав Овчаров.
Важна част от нашето документално кино след 1989 г. се свързва с преосмислянето на политическото минало. „Всяка от кинематографиите в Източна Европа започва преосмислянето на политическата система в съответствие на специфичната си политическа ситуация и според националните си културни традиции.“[2] В България днес тази травма нито е преодоляна, нито е достатъчно добре обговорена и осмислена, въпреки някои успешни опити на българското кино. Затова темата за травматичното социалистическо минало ще продължава да занимава нашите документалисти, а също и зрителите.[3]
Друг голям дял от документалното ни кино, който се радва на зрителски интерес, са филмите на съвременна тема, в които се анализират актуални, наболели проблеми и се поставят болезнени въпроси. Интересно e да се сравни рецепцията на документалното и игралното кино и как то се позиционира в интересите на публиката. Много често у нас едни и същи автори правят и игрални, и документални филми, но е разпространено и, според мен е вярно твърдението, че като цяло документалното кино е по-стойностно и на по-високо естетическо ниво от игралното. Естествено, има прекрасни съвременни игрални филми, които печелят и фестивални награди, и зрители! Факт е, че публиката предпочита да гледа игрални филми, точно заради предубеждението, че документалните филми са скучни.[4]
Разбира се, документалното кино далеч не се изчерпва с това да бъде интересно, това е само една от неговите функции, но по отношение на връзката със зрителя тя е от огромно значение. Има и филми, които трябва да бъдат неудобни, а дори и неприятни за гледане, защото именно те разкриват и разказват за най-трудните, тежки, нелицеприятни страни от живота, смели филми, които са абсолютно задължителни и необходими. Публиката трябва да бъде научена да ги гледа и възпитавана да ги разбира, защото няма по-силен инструмент от изкуството, в частност документалното кино, за анализ и преодоляване на травматични събития, за тяхното осмисляне и позициониране в исторически контекст.
Бележки под линия:
[1] Димитрова, Мая. Метаморфози в общуването: автор-екран-зрител. ИИИзк, София, 2006, с. 15.
[2] Братоева-Даракчиева, Ингеборг, сп. КИНО, юли 2022: http://spisaniekino.com/archive-kino/spisaniekino-juli-2022/90-%D1%82%D0%B5-%E2%80%93-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%B5,-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%E2%80%93-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0.html.
[3] От една страна в публиката сякаш има едно насищане по темата. Като човек, който се занимава с анализа на българското кино, следя реакциите на зрителите и мога да кажа, че това е вярно. Има много филми, посветени на темата. В същото време обаче очевидно има и недостатъчност по темата, а може би несвършващият преход, бедността на хората, налагат необходимостта от непрекъснато преосмисляне на това минало, в чието отражение продължаваме да живеем и което превръща темата в непрекъснато актуална.
[4] Това се доказва и от бърз преглед на интернет пространството – човек лесно се сблъсква с мнението, че документалните филми са скучни. Например: https://naedin.click/documentary/.
* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
