ЕЛИЦА МАТЕЕВА
Сьорен Краг-Якобсен е ветеранът в четворката от режисьори, изобретили десетте правила на „Догма 95“. Роден е на 2 март 1947 г. в Копенхаген, Дания. Започва своята артистична кариера като музикант през 1975 г., когато издава първия си диск „Motorvjen“. Завършва кинообразованието си в Прага. След дипломирането си се завръща в Дания, където започва работа като режисьор в телевизията и пише сценарии. Дебютът му в киното е през 1978 г. с филма „Искаш ли да видиш прекрасното ми пъпче?“ – романтична история, в която главни герои са подрастващите с техните първи стъпки в любовта. Филмите му за деца: „Гуменият Тарзан“ (1981), „Сянката на Еми“ (1988) и „Дъжд от злато“ (1988) имат голям успех в Дания, а режисьорът печели награди от престижни фестивали – Берлинале, датските отличия „Бодил“, фестивала в Любек, Cinekid – Холандия, датски награди „Роберт“ и др. Сьорен Краг-Якобсен ни въвежда в света на самотни тийнейджъри, които имат нужда не толкова от храна и покрив, а от ласка, усмивка и прегръдка. Филмът „Момчетата от Свети Петър“ (1991) е селектиран за конкурсната програма в Кан. Втората Световна война, освен в този филм, присъства и в „Островът на Птичата улица“ (1997) по книгата на Ури Орлев. Филмът е високо оценен с награди от Берлинале.
Най-интересен и може би най-популярен остава филмът му „Последната песен на Мифуне“, известен като „Догма 3“, заснет през 1999 г. Филмът печели Сребърна мечка за режисура от Берлинале, както и Специалната награда на медията „Berliner Morgenpost“ за режисьорско майсторство. „Последната песен на Мифуне“ е замислен през 1997 г., когато умира японският актьор Тоширо Мифуне, с идея да се уважи неговата памет. Филмът е заснет на лента – пропуск или отчуждаване от правилата на Манифеста. Режисьорът прави списък на своите нарушения, като едно от тях е, че е купил фотография, която е закачена специално във фермата на главния герой, а също така, че доста от мебелировката е преместена и променена, а за някои от снимачните сцени е ползван кран. Все забранени от Догма условности.
Сьорен Краг-Якобсен участва като режисьор и в екипите на популярни датски сериали, сред които и излъчваният у нас първи сезон на „Борген“. През 2002 г. записва компактдиска „Isalena“ в сътрудничество с групата „October“ на Торбен Вестергард, за популяризирането на която Сьорен Краг-Якобсен прави турне в Дания с 18 концерта. По време на турнето са продадени над 20 000 диска.
ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН НА МИФУНЕ (1999)
КИНОТО ЗА ТИЙНЕЙДЖЪРИ
„Искаш ли да видиш прекрасното ми пъпче?“
Дебютният филм на Сьорен Краг-Якобсен е романтичен разказ за съзряването на датски средношколци, които прекарват няколко ваканционни дни в Швеция заедно със своите учители. Гористи живописни местности, разговори за любовта и обяснения в любов по време на разходки с лодка, мимолетни първи разочарования от несподелена любов и разминавания. Увлекателен и красиво заснет филм, с приятна музика, част от която е дело и на режисьора. Невинни лица на момичета и момчета, разговарящи за всичко със своите учители. Клаус и Ева са приятели, но за Клаус приятелството отдавна е преминало в специално вълнение, защото е влюбен в Ева. Ева е като птиче, което лети волно и не подозира, че всеки жест, всеки поглед, всяко докосване е знак за Клаус. Сред красотата на природата младежите търсят път един към друг. Клаус е по-чувствителен и по-труден в общуването. Неговата вглъбеност сякаш не му позволява да изрази лесно чувствата си. И все пак между тях се случва пресичането, първата целувка и онзи въпрос, зададен чрез заглавието на филма, когато Ева пита Клаус дали е готов за среща на телата им. Сниман в края на 70-те години на ХХ век, дебютът на Сьорен Краг-Якобсен и днес звучи актуално, защото изразяването на чувствата е крехка тема, възпитанието им изисква търпение. Един влак, през прозореца на който Клаус вижда лице на непознато момиче и чете в очите ѝ, в усмивката ѝ всичко, което му предстои, е обобщение за любовните трепети – те ще се повтарят с различен интензитет, но винаги ще има нещо ново и надеждата, че вълнението, емоцията от копнежа по другия остават.
„Гуменият Тарзан“
Екранната адаптация върху книгата на Оле Лунд Киркегаард се радва на голям зрителски успех не само в пределите на Дания, а и сред другите скандинавски съседи. През 1984 г. книгата излиза на пазара в България за първи път в превод на Пиринка Петкова със съдействието на издателство „Отечество“, в колекцията на незабравимата библиотека за деца „Смехурко“. Малкият Иван е типичен пример за дете с голяма фантазия и безброй неприятели в училище – банда непослушни средношколци редовно тормозят Иван. Но той е смело дете, не се страхува от опасностите, дори ги посреща философски. Има проблем с четенето, а и баща му – дребен банков чиновник, му създава проблеми, защото разлиствайки комикси за Тарзан, съпоставя героя с Иван, чиито мускули приличат на тънки, гумени наденички. Бащата постоянно хока Иван. Иван няма приятели, но пък има Оле – кранист на пристанището, който му показва как да управлява огромната машина. Оле става приятел на Иван и когато го преследват пакостниците, го спасява от поредния бой. Във фантазиите си Иван се превръща в Тарзан и съумява да се справи с бандата на постоянните преследвачи. Родителите на Иван се изненадват, когато детето представя Оле като единствен гост за рождения си ден, но след прекрасния пикник с Оле, осъзнават, че Иван е намерил в Оле, онова, което те не правят: да се отнасят със сина си като с дете, което има нужда от любов, подкрепа и емоционален комфорт. Филмът на Сьорен Краг-Якобсен и днес е интересен, за да напомня, че родителите имат свои представи за наследниците си, основаващи се на неоправдани амбиции. Несъвместимостта между техните възприятия за света и потребностите на малките водят до дефицит на реална комуникация между поколенията. Филмът е носител на редица филмови награди, сред които наградата на Уницеф от Берлинале 1982 г.
„Сянката на Ема“
Ема е на единайсет години и живее в богато семейство, през 30-те години на ХХ век. Нищо не ѝ липсва, освен малко котенце, за което мечтае, но майка ѝ не е съгласна да го има. Все пак Ема успява да приюти едно в дома си, но малкият четириног натрапник е открит и изхвърлен. Ема е разстроена и постепенно решава да промени хода на събитията в живота си. Запознава се с Мелте, някогашен затворник, който има слава на лош човек, извършил насилие. Между двамата се развива приятелство. Двамата разиграват театър, че тя е негова племенница, но се намират хора, които възприемат с неодобрение това странно приятелство. След множество перипетии, полицията открива Ема и арестува Мелте. Ема успява да обясни на родителите си, че той не я е отвлякъл, а тя по собствено желание е избягала от дома им. Ема и Мелте се разделят с дълга прегръдка, а родителите не желаят да си признаят, че са се провалили, защото тяхното дете е открило любов сред света на странен непознат. И в този филм по подобие на „Гуменият Тарзан“ се намират възрастни, които „говорят езика“ на децата. Вероятно, когато възрастните са самотни и не са обременени от статута на родителството, осъзнават това, което предизвиква сълзи у децата: липсата на взаимност и реално вглеждане в потребностите на малките.
„Дъжд от злато“
Забавна история за четири деца, които откриват в кутия за бисквити откраднати пари. Сумата е толкова голяма – 800 000 датски крони, че децата се отказват да се възползват от нея и очакват по радиото обявление за награда, за да върнат парите на собствениците им. През 80-те, тази криминална детска история е една от любимите на датчаните, защото в нея има загадки, преследване, добър диалог и симпатичен хумор. Филмът има награда от Холандия – фестивал Cinekid през 1989 г., а също и от детската програма на Берлинале.
„Момчетата от „Свети Петър“
Един от филмите на Сьорен Краг Якобсен за Втората световна война. Момчетата от „Свети Петър“ са младежи, които поставят началото на датската съпротива срещу окупаторите. Те са като всички други ученици: фантазират, интересуват се от музика, четат философска литература, ходят на кино, имат тайно общество, което подлага на изпит своите нови членове. В този филм дебют като актьор прави Николай Лии Кас в ролята на Ото. Николай Лии Кас е един от най-популярните датски актьори. У нас през миналата година по екраните бе прожектиран „Рицари на справедливостта“ с негово участие. Момчетата правят няколко акции, но Ото им показва, че борбата не е само да залепиш забранен плакат на стената. Той им предлага нещо по-сериозно – употребата на истинско оръжие. След този филм режисьорът снима история за евреи в полско гето, която доста наподобява „Пианистът“ (2002) на Роман Полански.
„Островът на Птичата улица“
Протагонистът отново е малко дете, което преминава през перипетии, подобни на тези, през които преминава Владислав Шилман от „Пианистът“. Две от най-престижните награди за филма са от Берлинале – Специален диплом за обещаващ актьор на Джордан Кизюк и „Сребърна мечка“ за музика на композитора Збигнев Прайзнер. Филмът е сред номинираните за „Златна мечка“, като също така има номинации от филмови фестивали в Чикаго, Любек, Датската филмова академия. Филмът адаптира романа на Ури Орлев – полски евреин, детски писател и преводач, по чието творчество през 2013 г. бе заснет филмът „Бягай, момче, бягай!“.
Алекс е дете, чийто живот преминава в търсене на подслон, глад и страх. Той се крие в изоставена след бомбардировки жилищна сграда, в очакване на баща си, който е изпратен в лагер. Преживява различни ситуации във Варшавското гето, но успява да съхрани достойнството си. Вълнуваща е срещата между син и баща, но травмите от войната остават завинаги в техния свят.
Всички филми на режисьора с главни герои деца или младежи имат успех вероятно и заради умението на режисьора да общува с малките актьори и да организира работния процес с лекота. Тези филми показват волята за живот на детето, откриващо своя път през изпитанията, за да израсне и съзрее. Сьорен Краг-Якобсен е наставник и треньор, който въвежда децата в света на киното. Заедно извървяват успешно сложните стъпки от снимачната площадка до срещата с публиката.
ЖИВОТЪТ Е: ПСИХО ТРИЛЪР, КОМЕДИЯ, ЮБИЛЕЙ?
Филмите, заснети от датския режисьор през периода 2003 – 2020 г., са с различен сюжет. Сьорен Краг-Якобсен ловко се справя с различни жанрове. Комедията „Скагерак“ от 2003 г. ни въвлича в света на две жени – датчанката Мари и шотландката Софи, които остават без пари в Северна Шотландия. Мари получава странното, но финансово обезпечено предложение да роди дете срещу заплащане, а Софи е приятелката, която подкрепя всички нейни авантюри. Филмът е продукция на няколко държави, между които и Великобритания, и в него участват познати актьори от английското кино като Гари Луис, Юън Бремнер, Брона Галахър.
„Това, което никой не знае“ от 2008 г. е кримитрилър, в който Томас (в ролята е Андерс Бертелсен), търси истината за смъртта на своята сестра. Филмът е екранизация по едноименния роман на Сьорен Ласен. Бащата на Томас е бил в екип на секретна операция-експеримент, свързана с разработването на оръжие, която, по думите на негови колеги, е приключила преди 30 години. Установява се обаче, че биохимичното оръжие се употребява и истината е разкрита от сестрата на Томас. Томас започва лично разследване, а най-добрата приятелка на удавената сестра Урсула (Мария Боневи) е убита. През цялото време майката на Томас знае истината за употребата на биохимичното оръжие, но мълчи заради сигурността на своите деца. Томас не може да се примири с позицията ѝ, но губи битката с по-силните на деня, за да спаси своето дете от бившите колеги на починалия си баща.
„Часът на риса“ от 2013 г. е разпространяван в България и е участвал в конкурса на Международния филмов фестивал „Златната липа“ в Стара Загора. Филмът е адаптация на пиеса, а централната роля се изпълнява от датската актриса Софи Грьобел, с която Якобсен работи в „Последната песен на Мифуне“. Софи Грьобел играе ролята на пастор. Тя изследва поведението на затворен в психиатрично заведение младеж, осъществил жестоко убийство. Неговият живот не е бил лесен. В детството си постоянно е изоставян от майка си и единствената утеха и разбиране получава от дядо си, когато майката го завежда на село при стареца. Пасторът Софи е единственият човек, пред когото той разкрива душата си. Дренген се самоубива след последната изповед. Изтънчен, напрегнат, интимен филм за призраците в детството, готови като рис да разкъсат тялото ни. Дали те са пратени от Бог или са личен избор?
„Малката пеперуда“ от 2020 г. до известна степен напомня „Празникът“ на Томас Винтерберг. Всички приятели и роднини се събират заедно, за да отпразнуват половин век от сватбата на Ернст и Луиза. Ернст е свиневъд, който пази в тайна предстоящ банкрут. Луиза е негова опора и се радва на прекрасен внук. Синът им е музикант, но не дава добър пример на своя син, защото има любовна афера с майката на момичето, в което младежът е влюбен. Юбилеят се превръща във фарс, където всички тайни се разкриват. И пак благодарение на децата настъпва хармония, защото най-малкият човек сред празнуващите се оказва най-мъдрото същество – палаво момиченце, което постоянно прави пакости, но спасява от самоубийство стария Ернст. Когато го вижда с пушка в ръка, детето казва: „По-добре не се цели в никой, щом е заредена пушката!“. Ернст и компания мразят бежанците и хората с друг цвят на кожата. Той отказва да отдава под наем фермата си на пакистанци. Празнуващите изгонват и група музиканти, специално поканени да поздравят юбилярите. Проблемът е, че музикантите са с друг цвят на кожата. „Бежанците са маймуни!“ – твърди старият Ернст. И все пак финалът на филма е позитивен: Ернст кани друговерско семейство да работи във фермата под аренда.
Различни по теми и жанр са филмите на Сьорен Краг-Якобсен. Общият знак в тях е намерението за промяна, защото персонажите преодоляват проблемите си, сплотени в малки общности. Постигането на баланс и хармония е задача на общността, която полага усилия в полза на определена кауза.
ПОСЛЕДНАТА ПЕСЕН НА МИФУНЕ (1999)
„Последната песен на Мифуне“ от 1999 г. заема специално място в торчеството на режисьора и си струва си да бъде отбелязан. По подобие на Льоне Шерфиг и нейният „Италиански за начинаещи“, „Догма“ експериментът на Сьорен Краг-Якобсен е комедия за малките хора, които търсят близост помежду си.
Андреас Бертелсен като Крестен, Ибен Хейле като Лива и Йеспер Ашолт като Руд са страхотно актьорско трио, което се справя великолепно със спецификата на тази филмова история. Крестен се завръща у дома след смъртта на баща си, за да се грижи за душевно болния си брат Руд и да поднови живота във фермата, която се е превърнала в съборетина. Той никога не е разказвал на съпругата си за баща си и за брат си. Има свой бизнес в Копенхаген, но в един миг всичко се преобръща. Лива пък е принудена да избяга от града заради постоянни телефонни заплахи. Тя е професионална компаньонка, но се страхува, че е обект на преследване от психопат и търси нова работа. Крестен я назначава за икономка във фермата. Руд, третият от триото, мисли, че Лива е извънземна жена, героиня на комикси и постоянно я нарича Лина, като я развлича с истории за летящи чинии. Когато Руд буйства, брат му разиграва театър в мазето на фермата, където като малък са му разказвали история, че там живее седмият самурай Мифуне, който винаги знае всичко за Руд. Мифуне е нещо като Дядо Коледа или Торбалан.
Бярке, братът на Лива, е изгонен от училище и също се заселва във фермата. Той е мрънкащ дърдорко, който постоянно се подиграва на Руд и Лива. За него Руд е идиотът на фермата, а тя – досадна проститутка. Оказва се, че Бряке е телефонният терорист, а поведението му се дължи на самотност и е своеобразен вик за помощ. Момчето се нуждае от обич, съчувствие и ласка. След всички перипетии Крестен и Лива се откриват един друг, а Бряке и Руд стават приятели.
„Последната песен на Мифуне“ показва, че правилата на „Догма 95“ са били вид бягство от познатото и обичайното, и режисьорът го потвърждава в интервюта:[1] „Ларс фон Триер ме беше попитал дали не съм уморен от тежки машини и от чакане на лампи и кранове. Да, бях уморен. Един ден срещнах него и Винтерберг, които ликуваха и бяха направили стилово упражнение, при което нищо не трябваше да се изчислява“. В същото интервю Якобсен казва, как благодарение на Манифеста, датската кинематография се променя – филмите могат да се правят по-бързо и по-евтино. Снимачният период на „Мифуне“ трае само 240 часа, а крайният резултат е неочаквано добър – получила се е весела история за сериозни неща. „Радостта от правенето на филми се завърна след „Последната песен на Мифуне“, казва Сьорен Краг-Якобсен.[2] С използването на ръчна камера, надписани върху стара стена с маркер имена на участниците, вместо специални титри, липсата на музика, ако не броим финалното изпълнение, използването на среда без специална сценография – Сьорен Краг-Якобсен се опитва да следва правилата на „Догма 95“, макар да си признава и някои малки отклонения от тях.
Якобсен е един от най-успешните датски режисьори. Работата му с деца е повече от предизвикателство, тя е учебник по гъвкавост, мобилност и динамичен тренинг, защото децата не владеят механиката на актьора в извличането на емоции.
Филмите на Сьорен Краг-Якобсен не изследват парадоксите, не се занимават с шока, с крайните състояния, които биха предизвикали дискомфорт в киносалона. Те не удрят зрителя, а тихо, с усмивка и приятелска прегръдка го увличат и потапят в свят, изпълнен с дилеми, прозрения, истини. Те са топли истории за победата на малкия човек, чрез които се утвърждава живота в неговата простота и чистота.
Бележки под линия:
[1] Вenjamin, K. Jeg er til livsbekræftende historier Kristelight Dagblad. 2014 (viewed 31.11.2022). Available from: https://www.kristeligt-dagblad.dk/kultur/2014-08-09/%E2%80%9Djeg-er-til-livsbekr%C3%A6ftende-historier%E2%80%9D.
[2] Пак там.
