ЛИЗА БОЕВА
В рамките на фестивала CineLibri бе показан пълнометражният игрален филм на Андрей Паунов „Януари“. Когато като студентка гледах негово документално кино („Георги и пеперудите“, 2004 г. и „Проблемът с комарите и други истории“, 2007 г.), ми се струваше, че пред мен се открива нов, невървян от никого в нашата документалистика път; усещах волност, някаква необикновена дързост у автора – все неща, които силно ме вълнуваха. Тези филми бяха изградени по магичен (за мен) начин: хем имаха строга конструкция, хем притежаваха неуловим, синкопичен ритъм. Сякаш да танцуваш бибоп, пристегнат в бароков корсет – ей такова немислимо съчетание, от което се ражда напълно неочаквана история.
АНДРЕЙ ПАУНОВ ОТ ВРЕМЕТО НА ГЕОРГИ И ПЕПЕРУДИТЕ
Игралният филм „Януари“ носи най-характерната черта от документалното кино на Андрей Паунов: чувството за истинност. Актьорите са водени така, или поне на монтажа са оставени единствено тези сцени, че всеки от персонажите е плътен, интригуващ.
И същевременно скокът, който прави режисьорът от документалното кино, е много голям: „Януари“ е филм-съновидение. Реалността се изкривява по особен начин – така, както се случва във филмите на Дейвид Линч, да речем. Макар да ни разказва криминална история, Андрей Паунов не ни дава ключ за разгадката: сюжетът ни се изплъзва така, както загубваме очертанията на всеки сън.
АНДРЕЙ ПАУНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА ЯНУАРИ
Филмите-съновидения (киното на Бергман, Фелини, Линч и другите магьосници от този велик списък) работят не с интелекта на зрителя, а с неговата чувствителност. Когато слушаме симфония на Малер или гледаме картина на Перуджино, не е задължително да възприемаме тези творби с интелекта си – нищо не знаем, да речем, за влиянието на Брукнер върху Осма симфония на Малер, за разпределението на осемте солови партии и необходимостта от детски хор към двата големи смесени хора… Нищо не знаем, да речем, за Умбрийската живописна школа от началото на XVI век и спецификата на женския портрет в профил от онова време. Но това незнание не ни пречи да се възхищаваме на музиката на Малер и картините на Перуджино – те влияят, както влияе всяко голямо изкуство, на нашата чувствителност. По същия начин: „Януари“ на Андрей Паунов работи с чувствата на зрителя.
И тук идва най-интересното: филмът започва като трилър (прибавена е съответната музика), а в най-напрегнатия момент – кулминацията, когато би трябвало по каноните на жанра да изпитваме най-силен страх – емоцията се променя. Всички са заминали, завърнали са се като вълци. Героят на Самуел Финци, останал сам, хваща брадвата и тръгва по безкрайния коридор с нервно премигващи лампи. Напрежението в тази сцена би трябвало да бъде на най-висок градус, но режисьорът не тръгва по шаблона на жанра: страхът (у зрителя) по невидим начин се изпарява. Как постигат това актьор-режисьор-оператор и монтажист – за мен е загадка. Ужасът е достигнал такава връхна точка, че престава да бъде ужас: остава особено усещане за празнота.
ВАРИАНТ НА ПЛАКАТА НА ФИЛМА ЯНУАРИ
И точно в този момент режисьорът представя още един съвсем неочакван ход: изображението, което през цялото време е черно-бяло, се превръща в празнично-цветно. Звуковата картина също е драстично променена – вместо минималистична музика и утрирани шумове, звучи шлагерна музика – песен на Емил Димитров.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ЯНУАРИ
След яркия кратък епизод следва нова смяна на амплитудата – връщане към нормалността (връщане към черно-бялото изображение, към основното място на действие, към познатия звуков фон).
Ето, чрез смяната на подобни емоционални амплитуди Андрей Паунов работи с чувствата на зрителите (играе навярно е по-точната дума – подобно на Просперо с духовете на острова).
А що се отнася до интелектуалното възприемане на „Януари“ – това режисьорът оставя изцяло в ръцете на аудиторията. Дали ще възприемем героя с брадва в ръка по хотелския коридор като персонажа на Кубрик („Сиянието“ по Стивън Кинг), или като персонаж на Достоевски (объркания Разколников в тъмната Петербургска нощ), или изобщо няма да възникне в ума ни асоциация – това зависи единствено от зрителя. Майкъл Ханеке казва за своя филм „Бялата лента“: „Филмът е трамплин, скокът прави зрителят“.
ЙОРДАН РАДИЧКОВ ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО СИ В СКАНДИНАВИЯ
След края на прожекцията, в кратък разговор с публиката, режисьорът каза: „Сюжетът на филма се базира върху едноименната пиеса на Йордан Радичков; по-точно върху онова, което аз си спомням от пиесата“. Всички ние сме съставени от образи и текстове – това ни прави и еднакви, хората от едно поколение или хората с еднакви културни интереси, и различни. Хора от различни времена, различни обществени слоеве, различни… Образите и текстовете, от които е съставено киното на Андрей Паунов, нямам предвид само „Януари“, разбира се, е безкрайно интересна тема, по която един ден могат да бъдат писани монографии.
Тези думи звучат смешно патосно, навярно самият режисьор би бил силно учуден и развеселен от подобна идея. И все пак...
