БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Най-важният и най-желаният в света кинофестивал завърши. 76^-то му издание се състоя от 16 до 27 май и беше богато, напрегнато и непредвидимо, с едно нестандартно жури. Малко цифри – селекционният  комитет е изгледал 2000 филма – „екстравагантна цифра, знак за голяма виталност“, както сподели артистичният директор Тиери Фремо, за да избере 21 за конкурса. Журито безспорно е интересно и впечатлява с младежкия си профил и средна възраст 38 години. Спазен беше паритетът мъже-жени – по четирима от всеки пол. Начело като президент застана шведът Рубен Йостлунд, носител на две „Златни палми“ за „Квадратът“ и „Триъгълникът на тъгата“, брутално свидетелство за „терминалната фаза на капитализма“. Пред „Монд“ той беше заявил: „Ролята на изкуството е да провокира с нови въпроси... Интересува ме пукнатината. Искам да предизвикам моралния и етичен компас, който всеки притежава... Това, което ме интересува, е не когато се спасяваме, а когато се губим“. И изборът на неговото жури беше именно в тази посока.

В състезанието и в Официалната селекция направиха впечатление няколко неща. Първо, присъствието на ветерани, известни и утвърдени майстори, които се състезават с млади и непознати автори, но това е било винаги политика на Кан. В изкуството няма срок на годност, пошегува се Фремо. Така, редом с притежатели на „Палмата“ като Кен Лоуч, Нани Морети, Нури Билге Джейлан и Хирокадзу Коре-еда се наредиха световни имена като Вендерс, Каурисмаки, Уес Андерсън, Марко Белокио, а до тях доскоро неизвестни дебютанти. Цялата мощна палитра на световното кино. Второ, своеобразен рекорд в историята на Кан беше настъплението на жените-режисьорки – седем на брой. И „Златната палма“ отиде при една от тях, французойката Жюстин Трие за филма „Анатомия на едно падане“. Може би е редно да споменем тези дами: австрийката Джесика Хауснер, италианката Аличе Рорвахер, сенегалката Рамата-Тулайе Си (с първи филм и втората тъмнокожа жена в състезанието), тунизийката Каутер Бен Ханиа и три французойки Катрин Брейа, Жюстин Трие и Катрин Корсини. Корсини влезе последна в конкурса с филма си „Завръщането“ след бурни реакции във френските киносреди заради обвинения в „агресивен авторитаризъм“, различни посегателства и други действия на ръба на закона по време на снимките. Но жалби така и не били подадени и организаторите решават да гледат само качествата на филма. Като добавим и филма на откриването „Жан дю Бари“, за куртизанката и любовница на Луи XV, направен от Майуен, също жена-режисьорка (и в главната роля), картината на фестивала придобива нови очертания. И третото генерално наблюдение – липсата на филми от Източна Европа, за сметка на „силното присъствие“ на африканския континент. Дори „абонираните“ румънски режисьори този път липсваха. Нямаше, уви, и български пробив.

В „Особен поглед“ се състезаваха двайсет заглавия, предимно на млади автори, често първи или втори творби, с фокус върху експеримента, дързостта и оригиналността на киноезика. За първи път в своята история Кан показа филм от Монголия, на жена-режисьорка („Ако можех да презимувам“ на Золжаргал Пуревдаш), както и филм от размирния Судан („Довиждане, Джулия“, дебют на Мохамед Кордофани), който получи и „Наградата на свободата“ в рамките на „Особен поглед“.

Но да се върнем на конкурса и наградите, защото Кан в голяма степен очертава посоките и утвърждава актуалните тенденции в авторското кино. И така, „Златната палма“ бе връчена на Жюстин Трие за филма ѝ „Анатомия на едно падане“. Филмът и решението на журито бяха топло приети от френската критика. Особено се зарадваха от „Либерасион“ – за тях това беше „най-честният, блестящ и поразителен филм“ на този фестивал, а четиридесет и четири-годишната Трие беше обявена за  „най-голямата френска режисьорка в този момент“. Колкото семейна трагедия, толкова и съдебен филм, „Анатомия на едно падане“ прави портрет на една жена, обвинена в убийството на своя съпруг, паднал от висок прозорец на семейната им хижа някъде в Алпите. Сюжетът прави болезнена вивисекция на живота на двойка, в която и двамата са писатели в сложни отношения на съперничество. Тя е успешна, той е в тежка, дългогодишна творческа криза. Самоубийство или убийство – това е въпросът и той дава началото на стремглаво сгромолясване на привидностите и раздипляне на скрити страни от живота на това външно успешно семейство. В хода на процеса жената е оправдана, но у зрителя остават въпроси, съмнения и недоизказаности. Въпреки нахлуването в най-интимни страни на битието ѝ, главната героиня запазва душевно равновесие и достойнство. Важна роля изиграва свидетелството на сина ѝ, единайсетгодишно момче с увредено зрение, може би по вина на бащата. Филмът е дълбок, бистър и болезнено правдив, решен с удивителна психологическа деликатност и в полутонове. Отива отвъд конкретния юридически казус и ни принуждава да се замислим за многоизмерността на истината, за бездните на субективността, за моралния релативизъм, в който въпреки всичко има неотменни репери – майчината и синовната любов. В ролята на писателката с изключителна сдържаност и финес се превъплъщава Сандра Хюлер, която помним от сатиричната комедия „Тони Ердман“ (2016). Привидно студена и дистанцирана, изключително дисциплинирана и подредена, нейната героиня успява да се справи с психологическия натиск и накрая е оправдана в очите на другите. Но зрителят не е категоричен и съмненията остават... Този филм е още и за крехкостта на нещата от живота, които могат да се преобърнат и срутят във всеки един момент, за двусмислието и недоизказаността, а ценността му идва от това, че е направен без грам дидактика. „Имам нужда да търся нещо във формата, в разказа, в изображението, за да ми е интересна тази професия – каза Трие. – Да направиш още един филм, да разкажеш още една история, не е достатъчно“.

На церемонията по закриването „Златната палмата“ беше връчена от неостаряващата и все така ослепителна Джейн Фонда. Тя не пропусна да отбележи, че седем жени в конкурса – това е „нещо историческо“. Припомни присъствието си в Кан през далечната 1963 г. и колко различно е било всичко тогава. „По онова време нямаше жени в състезанието, но ние не го забелязвахме. Не си казвахме – това е ненормално. Оттогава сме напреднали много. Но ни остава да извървим още път. Трябва да поздравим промяната, когато тя се случва.“ От своя страна Трие, третата жена в историята на Кан, удостоена с „Палмата“ (след Джейн Кемпиън за „Пианото“ и Жюлия Дюкурно за „Титан“) на свой ред произнесе остра политическа реч, която разбуни духовете. Тя обърна внимание на „историческата контестация на пенсионната реформа, отречена и потушена по шокиращ начин“ и се опълчи срещу „комерсиализирането на културата, което неолибералното правителство защитава“, като посочи, че това е на път „да счупи френското културно изключение“. Много скоро министърката на културата Рима Абдул Малак ѝ отговори в Туитър, че е получила удар в стомаха от тези несправедливи думи. Ето какво написа тя: „Този филм не би бил възможен без нашия френски модел на финансиране на киното, позволяващ уникално за света многообразие. Да не забравяме това“. Размяната на обвинения в кулминацията на празника на киното неминуемо ще има продължение, защото напрежението в киносредите и извън фестивала е високо. Трие каза още, че посвещава наградата си на „всички млади режисьорки и млади режисьори и на тези, които днес не успяват да снимат. Трябва да им направим място, това място, което аз заех преди петнайсет години в един по-малко враждебен свят, където все още беше възможно да сбъркаш  и да започнеш отново“.

 

 ЗОНА ЗА ИНТЕРЕС (2023, РЕЖИСЬОР ДЖОНАТАН ГЛЕЙЗЪР) 

Голямата награда беше присъдена на „Зона на интерес“ на английския режисьор Джонатан Глейзър, един формално много изпипан филм, изобличаващ Холокоста и фашистките престъпления срещу човечеството. Това също е привидно семейна драма, но решена в съвсем друг стил. Филмът е свободна адаптация на роман на Мартин Еймис, като един от измислените персонажи е вдъхновен от реалния СС офицер Рудолф Хьос, комендант на лагера на смъртта в Аушвиц-Бюкенау, с личен принос в усъвършенстване на техниките за масово унищожение. Хьос живее идилично в зоната край лагера с жена си и петте си деца, като къщата му е разположена до самата стена на лагера. Полският оператор Лукаш Зал е вкарал десет камери в декора, пресъздаващ в детайли бюргерския бит и „нормалното“ ежедневие на фамилия Хьос. С особено внимание се ползва градината на фрау Хедвиг, с която тя се гордее – пресни зеленчуци и плодни дръвчета. Макар и да виждат пушека от крематориума и понякога да чуват приглушени звуци – викове, заповеди, кучета, а някои от прислужниците да са затворници, това сякаш се пропуска и не съществува за щастливото семейство. Всеки от тях изтласква в съзнанието си немислимото, чудовищната истина с картините на смъртта. Драмата настъпва, когато Хьос трябва да бъде преместен на друга работа, близо до Берлин, далеч от природата и буколичната красота наоколо... Жена му е силно ядосана. За да представи все пак и ужасната реалност зад стената, режисьорът ползва хроники. Тук не може да не си  спомним разтърсващия „Синът на Саул“ (2015) на Ласло Немеш (Голямата награда на журито в Кан и Оскар за чуждоезичен филм), в който също нямаше пряко показване на ужаса и мъченията, а картината беше размазана, за да пощади и зрители, и самия герой, работещ като огняр на пещите за изгаряне на трупове. „Зона на интерес“ за пореден път поставя въпроса за „баналността на злото“ (Хана Аренд), тук в чистия ѝ, оголен вид. Отваря се големият разговор за опасността от нов тоталитаризъм и ни се показва неведомият механизъм на психологическото изтласкване – как съзнанието може да игнорира моралния въпрос за нечовешкото изтребление на хора от хора. Ето какво казва великолепната германска актриса Сандра Хюлер (втора централна роля в Кан) за участието си в „Зона на интерес“, това не е просто поредният филм за нацисти, защото е „филм за контраста“. Именно този подход на режисурата я е убедил да приеме предизвикателството. „Обикновено търся общи точки с персонажа си – казва тя. – Винаги има елемент, макар и нищожен, който искам да изследвам и ме докосва. Тук не беше така. Ставаше дума за чисто представяне. Дадох на разположение тялото си, но не и душата. Разбрах, че беше възможно да изоставя всяка афективна връзка и просто да представя някой в най-жалката му низост.“  Наградата за режисура отиде при френския режисьор от виетнамски произход Тран Анх Хунг за филма „Страстта на Доден Буфан“,  история за изтънчена гастрономия, прераснала в любов. Филмът е адаптация на роман на Марсел Руф от 1924 година и разказва за изкуството на една изключителна готвачка (Жюлиет Бинош), която двайсет години готви на прочут гастроном (Беноа Мажимел). Той ѝ предлага брак, който тя отказва.

 МЪРТВИ ЛИСТА (2023, РЕЖИСЬОР АКИ КАУРИСМАКИ) 

Престижната Награда на журито беше присъдена на „Мъртви листа“ – „малко бижу в чаплиновски стил“ („Монд“) на финландския майстор Аки Каурисмаки, минималистична трагикомедия, постигнала нещо много рядко – да накара претенциозната публика в Кан да се смее и радва, въпреки меланхоличния тон на филма.  

 ЧУДОВИЩЕ (2023, РЕЖИСЬОР ХИРОКАДЗУ КОРЕ-ЕДА) 

С Наградата за сценарий бе удостоен Юджи Сакамото за филма „Чудовище“ на японския режисьор Хирокадзу Коре-еда, представил една сложна и интригуваща драматургична структура в стил „Рашомон“ в една напрегната история с деца, където истината за предполагаемо насилие в едно училище е представена от различни гледни точки – на майката на едно от децата, на набедения учител и на пострадалото момче. Истината се оказва в пресечната точка, като всеки я разбира по своему, а най-чисто тя се проявява в копнежите на двете момчета към приятелство и близост, каквато не намират в живота си. Коре-еда е майстор на фините психологически нюанси и недоизказаните жестове и в някои епизоди киното му звучи като чиста поезия. А когато това се пренесе и към първите пориви на събуждане на чувствеността, е направо откровение.  

 СУХИ ТРЕВИ (2023, РЕЖИСЬОР НУРИ БИЛГЕ ДЖЕЙЛАН) 

Наградата за женска роля отиде при турската актриса Мерве Диздар за участието ѝ в „Сухи треви“ на един от най-големите съвременни режисьори Нури Билге Джейлан. В този 197-минутен филм действието се развива в затънтено анадолско село в познатия бавен и проникващ стил на Джейлан. Млад учител чака от години да бъде преместен в Истанбул, но това така и не се случва и той е почти отчаян. Един ден среща млада учителка... „Подобен сюжет ми даваше възможност да представя събития и ситуации, които те карат да размишляваш върху фундаментални идеи като добро и зло, индивидуализъм и колективизъм, които в нашата страна са били винаги дихотомични – казва Джейлан. – Пред страданията, наложени на тази земя и природа, се случва да усетиш нуждата да преосмислиш истинските и фалшивите неща, да преоцениш грешката и невинността. В този изостанал регион, който историята е направила безмълвен, се опитахме да възстановим вялостта и тривиалността на престорените отношения в рамките на задължителната служба; да опишем съдбата на учителя, посветил се на една несигурна професия, както и връзката между чистите и благородни идеали и жестокия характер на реалността.“

С наградата за мъжка роля бе отличен Коджи Якушо за изпълнението му в „Съвършени дни“ на Вим Вендерс. Във филма Якушо представя обикновен човек, работещ като чистач на тоалетни в Токио. Той води прост живот, добре е организирал ежедневието си, изпитва страст към музиката, книгите, дърветата и е по своему щастлив. Филмът е размисъл за красотата на малките неща, които носят хармония и удовлетворение и го постига вълнуващо и поетично.

Без амбиция за големи обобщения, струва ми се, че в този момент съвременното кино пристрастно се вглежда в психологическите меандри и мотиви на човешката природа, интересува се в дълбочина от сложните човешки отношения и проектираните в тях екзистенциални проблеми. Епичните мащаби на съществуването, големите алегории остават някъде встрани. Важен е човекът, семейните връзки, устояването, стоицизмът, спасителния бряг на любовта. 

Много пъти е ставало дума, че фестивалът в Кан не е само състезанието между авторите и престижния „Особен поглед“, а цял ансамбъл от грижливо премислени и подбрани събития, премиери, специални прожекции, чествания, срещи и търсения баланс между авторско и зрителско кино. Майкъл Дъглас получи предизвестената Почетна „Златна палма“. Изненадващо, и връчено лично от президентката на фестивала Ирис Кноблок, същото отличие получи и осемдесетгодишният Харисън Форд. В Кан той представи петото и последно крило от сагата за неуморимия му герой Инди Джоунс – „Индиана Джоунс и циферблата на съдбата“, режисиран от Джеймс Манголд. Още от времето на „Похитители на изчезналия кивот“ (1981), критиците бяха отбелязали, че той е пар екселанс американски герой, наследник на Златната ера на Холивуд, един  „усъвършенстван продукт на американската киноиндустрия, който изпрати Супермен и Флаш Гордън на полицата с играчките“. 

Обърнат дръзновено с лице към бъдещето, фестивалът в Кан отдава неизменна почит на историята, на строителите на киноезика и неговите гении, обича кинопаметта. В програмата „Кан класик“, сред многото брилянтно реставрирани копия, трябва да споменем и прожекцията „Годар от Годар“ – едночасов монтажен документален „филм-автопортрет“, дело на Флоранс Платаре. В него Жан-Люк Годар, който ни напусна през 2022 г., изглежда по-жив отвсякога, млад, вдъхновен, напорист, безкомпромисен. Филмът, съставен изцяло от хроники, го представя като неуморим търсач до последния си дъх, надарен с неизчерпаема енергия. Той сам представя живота си в киното, сливащ се с реалното му съществуване. Запомних една фраза, която казва всичко за него: „Аз не правя филми, аз правя кино“.     

В един разлюлян от кризи, неумолимо променящ се свят, фестивалът в Кан остава въпреки всичко стабилно закотвена платформа, променяща се в синхрон с живота и многото измерения на киното, заклето пазеща свещения принцип на кинематографа – класическа прожекция в тъмния салон като колективно афективно преживяване, което ни свързва.