АНAСТАС ПУНЕВ
Покрай всичко изчезващо се откроява добрата новина, че през юни ще има девето поредно издание на „Срещи на младото европейско кино“ – форум за кинообразование със свободен вход, насочен предимно към най-младата аудитория. Специалната селекция от филми е съпроводена от други форуми, като работилници, дискусии и най-вече киноконцерт с музика на живо, а сред класическите заглавия прави впечатление присъствието на „Страхът разяжда душата“ на Райнер Вернер Фасбиндер.
През съвременната призма „Страхът разяжда душата“ изглежда прекалено сантиментален или дори семпъл, но точно това е неговата най-голяма сила. Историята за немската домакиня, която се влюбва и омъжва за арабски работник, въпреки съпротивата на обкръжението ѝ, може да се гледа като документ за ксенофобията в Германия през 70-те или като предупреждение за бъдещите обществени разломи, но всъщност очевидният политически коментар е залъгващ. Той е само фон на цялата абсурдност на любовта между двамата: откупувайки си „парче от Рая“, Еми и Али по принуда се изолират и обричат, но тази обреченост е изразена през невиждана за обилното творчество на Фасбиндер нежни движения, носещи невинността на един отминал свят.
От начало до край „Страхът разяжда душата“ работи на ръба на мелодрамата, но никога не пропада в нея, напротив – въпреки емоционалната си устойчивост, филмът е изключително прост откъм развитие. В него няма нищо друго, освен внезапно бликнала, но категорична любов, без мотиви и дълги обяснения, и също толкова категорична репресия, до степен двете да се влияят взаимно и едното да не може да съществува без другото. Най-любопитният контраст е колко изчистени са техните отношения на фона на несъвършенството на тези герои – той едва говори няколко думи на немски, докато тя е застаряваща работническа класа, но точно този контраст изгражда автентичната ода за любовта – нереална, нелогична и невъзможна.
Именно красотата на тази автентичност предвещава и нейната безнадеждност: такава любов непременно отчуждава и води до загуба на обичайната среда, която не може да си я обясни и приеме. Реакцията на средата се наблюдава през своеобразната „анимализация“ на Али, който се превръща в екзотичен мускулест обект за расистките приятелки на Еми, а обективирането му се оказва единственият начин да бъде приет. По същия начин неговата арабска компания гледа подозрително на Еми като на бяла жена, през което Фасбиндер извежда филма на много по-абстрактно ниво от плоското обвинение към немското общество. Изводът е, че дори най-чистите човешки отношения не могат да издържат на обществения натиск – не за друго, а защото всеки има нужда от положителната санкция на своята общност.
За съвременния зрител „Страхът разяжда душата“ е твърде театрален и бавен, но всеки запознат с филмите на Фасбиндер ще разбере, че това е умишлен стилистичен избор, а не знак за ретроградност. Филмът поглежда към един модел на света, който е хиперболизиран до пълна спрялост. В него сякаш е премината една граница на умора и безразличие, където се говори откъслечно, със смущаващи генерализации, навяващи мисъл за безизходност. И въпреки това винаги има шанс за един последен романтичен танц.
Обратно към актуалните премиери. През юни ще може да се гледа „Корсаж“ на Мари Кройцер с участието на Вики Крипс. Фикционалната история на кралицата, известна като императрица Сиси, е преди всичко откровено феминистки поглед към властта. В свободната си интерпретация на историческия първообраз, дълбоката си емпатия и съзнателното „осъвременяване“ на образа на Сиси филмът прилича смайващо на „Мария Антоанета“ на София Копола и „Спенсър“ на Пабло Лараин, като по подобие на тях историческата драма е смачкана в центрофугата на методичното изследване на твърде сложен и противоречив персонаж.
По интересен начин „Корсаж“ представя темата за скуката, като не се страхува да потъне в детайли, които биха се сторили излишни. След първоначалните минути, в които виждаме различни фасети на ежедневието на Сиси – борбата ѝ да не качи килограми, странните отношения с нейния съпруг Франц Йозеф, учудващата любов към Унгария, бихме очаквали точките да бъдат съединени в една драматична кулминация. Вместо това обаче Сиси продължава своето лутане с нарастващо отчаяние от задушаващата прегръдка на нейната уж безгранична власт. Нито тържествеността на титлата ѝ, нито харизмата ѝ, спасяваща ранени войници, нито дори безразборните пътувания и флиртове могат да избавят от депресия този прекалено крехък и неподходящ за историческата си роля човек.
Дали това е цената на короната или става дума за психически нестабилна жена – филмът не се опитва да отговори категорично, като по-скоро намеква колко е сложно двете тела на краля да се съберат в едно и колко отдавна датират опитите ни да натоварим една жена с дълга да бъде красива, хитра и подкрепяща – наведнъж. Раздърпаната пушеща Сиси, искрено желаеща нейната коса символично и буквално да не тежи толкова много, стои сюрреалистично на фона на митологията за нея, но така за пръв път се обръща внимание на нейната човешка същност. Спиралата на безумието е широко отворена и тя се пуска по нея с мазохизма на жена, която иска още по-стегнат корсаж, но и знае, че стегнатият корсаж е нейният единствен вход към света като жена от висшето общество.
Феминисткото в „Корсаж“ се съдържа не само в крайно субективната гледна точка, изтъкана от противоречия, импулси и обърквания, но и в откровението, че женската самота не е непременно причинена от мъжете и въпреки това се отразява неминуемо на отношенията с тях. Тази Сиси е превърната в кинообраз с цялата ѝ приказност (включително чрез появата на киното като медия в една от най-интересните сцени), но по парадоксален начин е по-близо до истината от всички нейни реалистични възстановки.
„Страхът разяжда душата“ може да бъде гледан на „Срещите на младото европейско кино“.
„Корсаж“ може да бъде гледан от 2 юни в кино G8.
