goEast 2023 – 23 КРАЧКИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

 

  БОЖИДАР МАНОВ

 

Преди 23 години, през юли 2000, една случайна среща с г-жа Клаудия Дилман, тогава директор на Немския филмов институт (DIF) във Франкфурт, ме заведе през следващия април 2001 г. във Висбаден за първото издание на фестивала goEast (филми от централна и източна Европа). Тя беше инициатор, създател и първи директор на новия фестивал. goEast едва прохождаше, а мнозина бяха скептични, че ще успее да се намести убедително редом с вече утвърдения симетричен филмов форум в Котбус (провинция Бранденбург). Защото припокриваше същата кино-географска територия на изток от падналата Стена, към която вече десет години (от 1991 г.) гледаха селекционерите на Котбус.

Но аристократичната столица на провинция Хесен очевидно добре бе разчела своя интелектуален, организационен и не на последно място финансов потенциал, та дори заложи в статута на goEast ограничителното условие да не селекционира филми, вече показвани в официалната програма на други международни фестивали в Германия.

Капризни са фестивалните траектории – любопитни, провокативни, понякога изненадващи. Съперничеството на Висбаден с Котбус се оказа продуктивно, с желание за конкурентна селекция и по този начин в интерес на зрителите. И така, goEast достигна своето фестивално пълнолетие, осъзнавайки потребността от продължаващо развитие с необходимите промени и актуализации. Междувременно и големият, утвърден фестивал в Карлови Вари отвори своята втора конкурсна категория „На изток от запад“ (елегантна игра със заглавието на знаменития филм „На изток от рая“, 1955 г., реж. Елиа Казан по романа на Джон Стайнбек). И така в паралелна практика трите форума наблюдаваха и анализираха промените на изток от падналата Берлинска Стена. И едновременно достигаха до промените – политически, икономически, социални, които на последователни вълни разместваха реалното всекидневие на хората в тази половина на Европа. Особено интересни се оказаха съпоставителните наблюдения в развитието на обществените процеси и тяхното влияние върху индивидуалната човешка съдба. Така се оформи своеобразна алтернативна симетрия под условното название „драми на изток, депресии на запад“. А постепенно започна процесът на социално взаимодействие и новата топография на „меридиана на депресиите“ само условно отделяше западната екзистенция на субекта от социалните драми на изток в страните от бившия социалистически блок.

През годините редовно посещавах и следях развитието на goEast, само с две пропуснати издания покрай Covid кризата. Но пък положителното решение на новото ръководство селектираната програма да бъде достъпна за акредитираните наблюдатели и дистанционно през интернет, на практика преодолява подобни затруднения, макар че „живото присъствие“ (in person) е незаменимо като реално общуване с автори, други кинематографисти, журналисти и експерти от различни области на социалния живот.

И тъкмо в такава обстановка, макар и само за няколко дни, се убедих в положителното развитие на goEast като разширяване и надграждане на основната му базисна концепция. Това се забеляза както в официалната конкурсна програма (формат от 16 филма), така и в паралелните подборки, и в планираните съпътстващи събития (на първо място симпозиума „Деколонизация на (пост-)съветския екран“).

А когато в конкурсната програма са открояват няколко категорично добри филма, които следват и доразвиват основната идейна линия на goEast през годините, то с безспорно удовлетворение можем да отбележим неговото здравословно развитие и същевременно обновление. 

 REMEMBER TO BLINK (2022, РЕЖИСЬОР АУСТЕЛИЯ УРБАЙТЕ) 

Особено интересен и „точно в целта“ попада филмът „Remember to Blink” (2022, Литва), игрален дебют на режисьорката Аустелия Урбайте, след предните ѝ две късометражни заглавия. Макар и с първи опит за голям екранен разказ, тя се справя великолепно със сложната тема и още повече с умело градираната психологическа структура на екранното действие. Защото екранният наратив се разгъва с деликатно акцентирани моменти върху привидно невидимата конфликтна линия между главните женски персонажи. Сюжетът е изчистен и ясен: бездетна френска семейна двойка осиновява две литовски деца и ги отвежда в родината си, заедно с наета млада местна студентка, която говори двата езика, за да се грижи за децата в новия им дом. И тук започват да се намесват, първоначално като деликатни нюанси, знаци от културното различие, по-късно преплетени с устойчиви всекидневни навици, несъвместими житейски ценности, разминаващи се възгледи за възпитанието и методите за образование на децата. А така постепенно и някак неусетно 22-годишното литовско момиче започва да долавя в своя статут на незаменим комуникатор между децата и осиновителите им, особен вкус към своеобразна властова позиция. Сюжетният преразказ безспорно опростява впечатлението от екрана, а то е наистина деликатно, изискано, но убедително изведено като плътен психологически конфликт. Показателно е, че наградата „Златна лилия“ за най-добър филм, присъдена от главното жури с председател г-жа Рада Шешич (Босна и Херцеговина, Нидерландия) бе потвърдена и с наградата на ФИПРЕССИ от независимо жури на международната критика. Подобно съвпадение говори убедително за качествата на филма. А това не са единствените награди за дебютантката Аустелия Урбайте, която вече е получавала много национали и международни отличия от фестивали във Варшава, Талин и други форуми тъкмо в територията goEast.

 ПАРАД (2022, РЕЖИСЬОР ТИТАС ЛАУЦИУС) 

За отбелязване е, че и втората по важност награда за най-добър режисьор, учредена от общината на Висбаден, също се оказа за филм от Литва – „Парад“ (2022, реж. Титас Лауциус).  За една относително малка национална кинематография такова съвпадение е показателно за определен успех, и то в конкретна посока. Защото и в този филм сюжетът е затворен в сложната психологическа същност на семейната двойка, при особено нестандартни и нетипични обстоятелства: след дълъг 26-годишен развод, но без съгласието на католическата църква, екс-съпругът иска да се уреди този проблем, за да сключи брак с друга жена. При осъществяването на продължителната и сложна процедура, бившите съпрузи обаче неочаквано се преоткриват и решават, че трябва да подновят съвместния си живот. Но тъкмо тогава религиозният „съд“ излиза с положително решение и те се оказват de facto официално разведени пред Бога! И новият им общ живот като продължение на предишния брак, няма как да продължи съвместно – той вече е официално прекъснат, макар и 26 години по-късно, но завинаги! Както често се случва, иронията на съдбата си играе с човешките съдби и небалансирани житейски грешки. Но на екрана те не са назидателно или дидактично натрапени, а с артистична лекота докосват убедително зрителското съзнание и емоции! За отбелязване е, че този умело и талантливо построен филм също е дебют за младия режисьор Титас Лауциус (1993) след три успешни късометражни филма. Това подсказва поколенческа надежда за литовското кино.

 НИЕ НЯМА ДА СЕ ОТКАЖЕМ (2023, РЕЖИСЬОР АЛИСА КОВАЛЕНКО) 

И както можеше да се очаква, наградата за най-добър документален филм логично бе присъдена на 99-минутния украински емоционален и вълнуващ опус „Ние няма да се откажем“ (2023, копродукция с Франция и Полша) на режисьорката Алиса Коваленко. Достоверният разказ за петима тийнейджъри от конфликтния регион Донбас не е с насочен обектив към суровите военни действия на фронта. А тъкмо обратно – разказва за красивата мечта на тези младежи за тяхна (не)възможна експедиция в Хималаите. Уви, този чист блян няма как да се осъществи в момента, но той зарежда с енергия и сила това поколение, което вече знае цената на мирния делник и преживява неговото крушение с крехка надежда за бъдеща реализация! Умен и полезен филм, който не пренебрегва и не подценява суровата реалност на настоящото всекидневие, но въпреки това живее със светли идеи за бъдещето!

Ето как днес, вече зрелият и категорично утвърдeн фестивал goEast смело и убедително включва в богатата си програма широк спектър от теми, проблеми, социални рефлекси и индивидуални катарзиси, без да изпуска от фокуса си и новите актуални реалности на кинотериторията на своя селекционен интерес. Защото, когато само за шест фестивални дни на екрана са повече от 80 филма в различни категории (Конкурс, Биоскоп, Късометражни, Киноархипелаг, шест заглавия от портрета на босненската режисьорка Ясмила Збанич, анимационна подборка и други), то впечатлението за силно културно събитие с международен отзвук е безспорно!

В този смисъл особено интересна, добре планирана и прецизно осъществена, се оказва дискусионната трибуна на симпозиума под нестандартното, но обемно название „Деколонизация на (пост-)съветския екран“. Точни наблюдения и анализи поднесоха от страна на домакините фестивалната директорка Хелийн Геритцен, панелистите Барбара Вурм от Берлинале, Нанси Конди (САЩ), Дита Риетума (Латвия), Юлия Коваленко (Украйна), други лектори и участници от Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан и други. Техните словесни разсъждения, исторически преходи и актуални попадения бяха подкрепени от специална селекция на дванайсет нови и някои по-стари, вече класически филми. По този начин симпозиумът се открои като самостоятелен фокус за професионални обобщения върху реалния процес в страните goEast, което е потвърждение за необходимостта от този фестивал като важно звено за кинематографично осмисляне на социално-политическия процес днес.

Вероятно следващите фестивални издания ще внесат още нюанси в търсения нов облик на goEast, но и сега е видно, че нови идеи, перспективни намерения и амбициозни проекти съпътстват вече заложените ориентири. Най-важното е, че фестивалът има бърз рефлекс към актуалната европейска ситуация, успява да напипа своевременно „горещите точки“ на житейските реалии и тенденции в развитието както на текущата конкретна ситуация, така и възможните перспективи за нейното движение през времето.

Сега, след двайсет и три успешни крачки през изтеклите години от създаването на фестивала до днес, goEast има необходимия опит и същевременно амбиция за достоверна и полезна филмова картина на своята „кинотеритория“ – както в реалностите на всекидневието, така и при тяхното достоверно отразяване на фестивалния екран. А великолепно намереното преди двайсет и три години название goEast днес още повече задължава и изисква това!

 

 

* * *

 

 

МОГА ДА ЧУЯ ВЯТЪРА

 

  МАРТА МОНЕВА

РАЗГОВАРЯ С КИРГИЗКИЯ РЕЖИСЬОР АКТАН АРИМ КУБАТ

 

Актан Арим Кубат е киргизки режисьор. Завършва Киргизката държавна художествена академия, след което работи като сценограф и художествен ръководител в националното филмово студио, преди да дебютира със свой документален филм. Произведенията му са представени на различни международни филмови фестивали. Неговият първи игрален филм „Бешкемпир – осиновеният син“се смята за първата независима филмова продукция от Киргизстан и печели множество международни награди, сред които „Сребърен леопард“ на Международния филмов фестивал в Локарно.

Филмът му „Есимде“ (Киргизстан, Япония, Нидерландия, Франция, 2022) получи специално почетно отличие на фестивала gоEast. Това е социален портрет на работник имигрант в постсъветската действителност, който е загубил паметта си. „На пръв поглед тих, но визуално мощен филм, за силата на любовта в божествения смисъл на думата, успяваща да възроди западащите социални ценности и традиционни корени, с остро усещане за задълбочаващата се екологична криза и прекрасни главни актьори – както режисьорът, така и неговият син“ – аргументира наградата си журито. Действието се развива в малко провинциално селище в Киргизстан, а Зарлик, когото роднините мислят за изчезнал, се завръща у дома от Русия след двайсет години. За това време са се случили много неща: синът му вече има две деца. Съпругата му се е омъжила повторно, вярвайки, че Зарлик е починал. Приятелите му са остарели, а Зарлик не може да осмисли случващото се около него, защото е загубил паметта си. Със стоически мълчаливо лице той продължава да събира боклук и да разчиства улиците на селото. Работа, която е вършил в Русия през всичките тези години и това е единственият му спомен.

Актан Арим Кубат представя травмата на „гастарбайтерския труд“ със спокоен и нюансиран поглед в контекста на постсъветската селска общност и опита на членовете на едно семейство да намерят път един към друг.

Гостувате на фестивала goEast във Висбаден за първи път.

Бях чувал за фестивала, но все така се случваше, че фестивалът в Котбус успяваше пръв да вземе филмите ми.

Почти всичките ви филми се разпространяват в Германия. Това е важен фактор за живота на един филм.

Да, като започнем от „Бешкемпир“, всички са разпространени тук и са дублирани на немски. Филмите ми обикновено не се дублират, а се показват със субтитри.

Какво предпочитате вие? Дублаж или субтитри?

Предпочитам ги без дублаж, защото се чува речта. Отначало бях против субтитрите, аз самият съм художник и обръщам голямо внимание на образа. И когато тръгнат надписите, все си мислех, че хората се разсейват от изображението, но продуцентът ми ме убеди, че хората умеем да четем надписите фотографически бързо и имаме време да обърнем внимание и на образа. И интонацията на актьора е много важна, дори и да не разбираме какво казва, говорът е като песен. Разбираме емоцията и това ни харесва. Така започнах да ценя субтитрите и мисля, че те представляват минимална намеса.

Във филма „Guardian of the Frontier“ (Baruh Meje, 2002) на словенската режисьорка Мая Вайс, героите в пограничен район говорят на различни диалекти, но това не ставаше ясно от субтитрите.

Веднъж снимах филм, в който героите ми говореха на руски и киргизки. И когато се появиха субтитрите, разбрах, че съм допуснал грешка. По съветско време можехме да говорим на киргизки, на руски, всичко там беше смесено, но е невъзможно да предадеш тези нюанси със субтитри.

Напоследък руският език често се коментира като доминиращ в определени моменти, но за мен това е практичен език, на който общувам с Марта Месарош, Сергей Лозница, а сега и с вас. Как се развиват киргизкият и руският език един до друг?

Когато станахме независими, мисля, че имаше лека свръхреакция. Започнахме да пренебрегваме руския език напълно, но в крайна сметка осъзнахме, че той не ни пречи по принцип. Общуваме по абсолютно идентичен начин, нали? Ето ние с вас говорим спокойно на руски. Най-грубо казано, ми се струва, че езикът е политика, а тя се прави от хората, които са на власт. Разбира се, по съветско време се прекаляваше, например в нашата столица имаше само едно киргизко училище за целия огромен град. Можете ли да си представите?

А вие къде учехте?

Моите родителите настояваха, че трябва да ходя в руско училище, защото така ще ми е удобно да работя, да уча и да живея, но броят на тези училища намалява.

А къде научихте киргизки език?

Имах късмет, ходех в руско училище, но ние с родителите ми говорехме киргизки. Ето, например, внуците ми говорят руски, защото майка им говори руски, въпреки, че е киргизка. Това, което ме тревожи е, че ние губим всяка година от киргизкия език. Ако искаш да получиш добро образование, трябва да знаеш или руски, или английски, или турски, предимно с тези езици отиват да следват нашите младежи. Оказва се, че киргизкият бил изместван от руския, сега се измества от английския, че и от арабския и турския. Очевидно проблем на всички малки държави е, че сме много зависими. В киното едно време всички говорехме на руски.

Но вие не сте следвали във ВГИК?

Не, аз съм художник по образование. Три пъти кандидатствах във ВГИК, но не успях да вляза. Беше много трудно.

Не само в Бишкек е било така, и в НАТФИЗ в София беше трудно да постъпиш преди години. Рисувате ли, правите ли изложби?

Нямам време за изложби. По едно време продавах картини. Нямаше от какво да печеля, защото не правех много филми, а и беше невъзможно да се издържам от филмите. Беше точно след разпадането на Съветския съюз и започнах да продавам произведенията си, но после съжалих за това. Престанах да рисувам, но киното също е възможност да овладееш мислите си и започваш да мислиш по различен начин.

Колко време се подготвяхте за „Есимде“?

На мен въобще ми е трудно да събера бюджет. Завърших „Кинотавър“ през 2017 г., а „Есимде“ излезе миналата година, отне ми пет години.

Скъп ли беше „Есимде“?

Не, този филм е евтин. Филмите, които съм правил преди него, бяха по-скъпи. По някаква причина реших, че трябва да правя филми по-бързо, това е свързано с възрастта ми. Отидох в държавното филмово студио и казах, че почти никога не съм вземал държавни пари, направо поисках държавни пари, за да направя филм. Поискаха да им донесе сценария. И ми отпуснаха средствата.Ззапочнахме да работим, буквално трябваше да излезем и да снимаме.

Играете сам, защото, както казвате, не можете да намерите подходящи актьори?

Да, когато снимах първия филм от втората ми филмова трилогия, не намерих актьор. Писал съм много сценарии,в които влагам свой опит и обикновено главните герои са свързани с мен, по един или друг начин са в сърцето ми. И когато започнахме да търсим актьори, не можах да намеря никого, исках да намеря такова наивно червейче. И сред актьорите не можах да намеря такъв типаж. И така открихме един казахстански актьор-художник, който не е актьор, но се занимава с кино. Поканихме го, той се съгласи, но преди снимките се отказа. Мисля, че малко се страхуваше от нас. И така, аз се снимам вече в трети филм.

 ЕСИМДЕ (2022, РЕЖИСЬОР АКТАН АРИМ КУБАТ)

Във филма се занимавате се с ислямизацията по един недиректен начин.

По съветско време имаше много силна идеология, втълпяваща, че религията няма значение. Сякаш имаше някаква цел, всички ние строяхме комунизъм. Когато Съветският съюз се разпадна, хората абсолютно изгубиха опорната си точка и имаха усещане, че светът изобщо се е сринал. В началото имаше различни религии – ислям, бахаи, сциентолози, баптисти и т.н. Разкриваха се църкви, и там имаше и киргизи, но с всяка година влиянието на исляма нарастваше. Мисля, че е така, защото се приема за наша официална религия, плюс това се финансира активно. Строят се джамии, джамиите подпомагат бедните и т.н. И става малко агресивно. Нашите свещеници не знаят напълно какво е религия, и започват да объркват хората. Не можеш да правиш това, не можеш да правиш онова, трябва да се обличаш така и т. н. И имам чувството, че можем да загубим културата си. Например, ние имаме много хубав траурен обред. Когато се погребва човек, хората го оплакват заедно. Това е било практикувано в продължение на векове. С оплакване се сбогуваме. Сега проповядат, че това не било правилно, трябвало да се погребе покойника веднага, не можеш да го оплакваш и т.н. Не знам в дългосрочен план как ще се отрази това, но имам опасения. Продължавам да твърдя, че не съм против исляма, не съм против религията, но просто се страхувам от прилагането ѝ в моята страна. Според конституцията ние сме светска държава, но в действителност държавата започва да флиртува с ислямистите, защото те са неин електорат.

Оказва се, че религията в ръцете на лоши политици е опасна. Тя е като бомба и може да избухне във всеки един момент.

На прожекцията на филма ви зрителите изчакаха и последният надпис да мине, преди да излязат. Това вече рядко се случва. Очевидно публиката беше крайно впечатлена. Къде другаде сте показали „Есимде“ ?

Миналата година направихме премиерата у дома. Световната премиера се състоя на фестивала в Токио. Имаше много добри отзиви. За нас е важно дори и един човек да влезе в киното, но да гледа филма.

Една от централните теми във филма е боклукът. Децата от една детска градина, която познавам отблизо, всеки ден излизат от гората носейки боклуци, досущ като героя ви, който изпитва непреодолимо желание да събира всички боклуци по пътя си. Всички ние имаме проблеми с боклука, и не само по улицата и в гората, но и в главите ни. Защо според вас боклукът се превърна в толкова страшен проблем в днешно време?

Струва ми се, че хората някак са станали безразлични към начина, по който живеят живота си. И ми се струва, че ежедневието е все едно и също. Имам предвид боклуци - не боклуци, те живеят сякаш просто за да живеят. Странно, след Съветския съюз, нивото на образованието и на културата някак си спадна. Имаше недостатъци в съветско време, но образованието и възпитанието бяха на ниво. Е, може би ни възпитаваха идеологически неправилно, но по отношение на – не трябва да се хвърля боклук, семейството е свещено и други хуманистични неща, хората бяха възпитани правилно, както се казва. Когато Съветският съюз се разпадна, животът ставаше по-лош с всеки изминал ден, странно, отношението към живота също се влоши. И интересното е, че всички свикнаха с това.

Живеем така, сякаш никой вече не ни обръща внимание. Човек върви, дори не гледа, и хвърля боклук. Не носят боклука до кофата, а го хвърлят. Оказва се, че всеки си е оградил апартамента или къщата и извън това пространство, в общото пространство, можеш да правиш каквото си искаш.

Мисля си, когато отида в някое старо село и видя къща, която се руши, че материалите, с които е строена-дърво, камъни, пясък, стъкло, тук таме желязо, са такива, които могат да се върнат в природата и няма да пречат. С развитието на химическата промишленост почти всичко така се строи, че води до тежко замърсяване и оставя непоправим отпечатък върху природата, с който тя няма как да се справи.

Вероятно и за това трябва култура, да се използват правилно тези или онези съвременни химикали и материали. А ние не ги използваме културно. Струва ми се, че от дълго време тровим дърветата и плодовете, и земята отдавна е отровена. И мисля, че така е не само у нас.

Филмът ви е забележителен, а какъв е следващият ви проект?

Все още не знам, защото съм направил две филмови трилогии тясно свързани с мен. И не искам да се повтарям, но имам няколко проекта. Един автор също свиква и прави неща, които донякъде е правил и преди, но аз искам да избегна такова повторение и да се опитам да направя нещо ново, различно. Засега търся.

Кои са любимите ви творци? Музиканти или визуални артисти.

Много харесвам импресионистите, защото съм силно свързан с природата. И във филмите ми почти няма интериори. Обичам въздуха и понякога ме наричат киноимпресионист. Такова е и моето отношение. Снимам своите впечатления по същия начин, както импресионистите са правили своите пърформанси. Те не са копирали природата, а с това, до което са се докосвали, са създавали свои собствени картини. Всъщност не харесвам музиката. Или да кажем така, в моето семейство отсъстваше тази култура и не се занимавах с музика, у дома никой не свиреше на инструмент. Единственото, което имахме, беше едно радио. Това, че не съм имал възможност да се занимавам с музика и да развия музикалната си култура, ми помогна да чувам природата и нейните звуци. Oсновата на музиката са природните шумове. И благодарение на това, че нямах музикална култура, ми помогна да чуя вятъра, да чуя дъжда, да чуя водата и т.н.

Това също е музика.

Разбира се, Антониони е казал, че най-добрата музика е, ако знаеш как да направиш симфония от шумовете. И ако сте обърнали внимание, в моя филм няма музика. Той изцяло е изграден от шумове.

На този фон песента „Есимде“ в края на филма, с която главният герои се връща към паметта си, изпъква особено. Киргизстан има богата културна история. Каква е ситуацията с опазването на културата в последните години?

Ние сякаш по някаква причина сме се втурнали да пазим националната култура, но сме забравили за академичната. Как да се изразя, народното си остава народно, но има и академична култура. По съветско време имаше доста силно финансиране. Сега културата се финансира на принципа на остатъка. Смята се, че икономиката е основна. И ако има останали пари, хайде, нека да са за култура. Не си спомням дали го прочетох, или сам стигнах до това заключение, но то е – икономиката е богатство, а културата е щастие. Да, и ако има икономика, а няма култура, това означава, че богатите хора ще бъдат нещастни. Какво се случва сега в нашата страна? Имам предвид, че от ден на ден има все повече богати хора. И ми се струва, че страната като цяло става нещастна. Мисля, че само културата може да облагороди икономиката, да облагороди киргизки народ. В това отношение, за съжаление, правителството няма това разбиране за нещата.