ЯНА СТЕФАНОВА
Годината е 1915 и на екран излиза първият български игрален филм „Българан е галант“. Премиерата е шумна, това е филм от български режисьор, с български актьори и сюжет. Началото на киноизкуството у нас е поставено от режисьора и изпълнител на главната роля – Васил Гендов. Личност, която с основание ще бъде наричана „бащата на българското кино“. Изцяло отдаден на седмото изкуство, Гендов посвещава живота си на развитието на киното у нас. С щипка лудост, неимоверни усилия и желание да пренесе чудото на кинематографа в България, той не само е автор на редица филмови заглавия, но и основава първообраза на Съюз на филмовите дейци. Дейността на Васил Гендов в подкрепа на киното е всеобхватна и определено е важно да не бъде забравяна.
Сюжетът на „Българан е галант“ е в унисон със западните тенденции – комедия с лек романтичен привкус, а действието се развива из красивите улици на стара София. Малко повече от сто години по-късно е интересно кои са темите и филмите, които вълнуват българските кинотворци, а и публика. Първите десет дни от месец май бяха идеален повод за това наблюдение. В Дом на киното бяха проведени прожекции на 68 игрални, документални и анимационни филми, представящи Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“ 2023 г. С вход свободен публиката имаше възможност да се наслади на най-новите и интересни родни продукции. Кулминацията бе церемонията на 16 май в „Софийска опера и балет“, на която бяха връчени наградите на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“. Отличени бяха филми и кинотворци в над 30 категории.
Сред заглавията на фестивала бяха някои от най-обсъжданите филми, като авангардната продукция „φ 1.618“ на Теодор Ушев, възхваляващия женската сила филм „Майка“ на Зорница София и „Шекспир като улично куче“ на Валери Йорданов. Дебютите в игралното – Тонислав Христов с „Добрият шофьор“ и „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев също бяха част от програмата и номинациите.
Наистина 2022 г. бе наситена с голямо жанрово разнообразие – зрителите имаха възможност да видят „φ 1.618“ – фантастика антиутопия, черната комедия „Жълт Олеандър“ и филм, който наистина въздейства на по-възрастната аудитория, но не по-малко вълнуващ е и за тийн аудиторията – „Изкуството да падаш“. Несъмнено различните жанрове предразполагат и привличат по-широк спектър от публика, но сякаш присъстват и свързващи ги елементи. Те могат да бъдат открити както в похватите, така и в сюжетите. А различните, но същевременно универсални истории като че ли бяха ключът към спечелването на зрителите.
Интересна е хибридната форма, която се използва в различна степен сполучливо от известно време, а именно смесването на игралното и документалното кино. Пример е „Добрият шофьор“ – режисьорът Тонислав Христов е известен с документалните си филми, награждавани у нас и в чужбина, които в някаква степен също са хибридна форма – автентични житейски истории, разказани и със средствата на игралното кино. А някои епизоди от игралния му дебют са до голяма степен автентични – в разговорите между героите на Малин Кръстев и Герасим Георгиев – Геро са вплетени случки от живота на самите актьори. Това е, което прави историята толкова докосваща – плътни персонажи на екрана, които всъщност разказват нещо лично.
Ще си позволя акцент върху филма, който особено ме развълнува. „Майка“. Сюжетът е вдъхновен от историята на режисьорката Елена Панайотова, която е била героиня и в документалния филм на Зорница София „Модус Вивенди“ (2007). В амалгама от документално и фикция, реалната история на Елена, интерпретирана изумително от актрисата Дария Симеонова, изживява нов живот на екрана, превръщайки се в драма, която би разтърсила всяка жена. Докато героинята търси сама за себе си отговор на въпроса „Какво е да си майка?“, филмът се издига на по-мащабно, екзистенциално ниво, разширявайки и географските си параметри.
Забележителни във филма са децата – натуршчици от българската Широка лъка, но и от гетата в Африка, които споделят историите и мечтите си пред камерата. В една от сцените именно дете в Африка успява да предаде част от посланията на филма, както и душевното състояние на героинята. Колкото и да е трудно за режисьорите да работят с непрофесионални актьори, енергията и естествената среда, в която се намират тези деца, въвлича зрителя в случващото се. Много от героите и случките във филма са на реални хора и събития, случили се на Елена Панайотова, или на Зорница София. Суровата действителност в Африка „удря“ шамар на зрителя, но не откъсва вниманието му от главната героиня, която се лута между личните си проблеми и мисията, която вече е прозряла – да се посвети на тези онеправдани, невинни деца. Крайният резултат е вихрушка от емоции, която завладява зрителя. Всъщност „Майка“ ни приобщава към дейността на самата Елена Панайотова. Така получаваме възможност да оценим позитивни примери, които досега не са били в масовото полезрение.
Така чрез художествените похвати на игралното кино успяваме да уловим дори скритите емоции на героите. Картината, която се разкрива пред зрителя, става още по-реална. Дали хибридната форма в този вид кино, която се материализира на екран, не предоставя възможност за една по-дълбока истина?
Всеки от участващите в състезанието игрални филми заслужава внимание, защото разказва история и представя персонажи, с достойно защитени художествено, които могат да резонират и да останат в съзнанието на различна зрителска аудитория. Носителят на приза „Най-добър игрален филм“ – „Изкуството да падаш“ на режисьора Орлин Милчев, се вглежда в света на едно седемнадесет годишно момиче (Елена Замяркова), което отстоява себе си, борейки се срещу унижението и насилието, като едновременно се опитва да се сближи с нестабилната си майка (Александра Сърчаджиева). Друг, радващ се на зрителски интерес и много коментиран през изминалата година филм, „Васил“ успя да привлече и стимулира много хора да разкажат собствените си емигрантски истории. Диалогът и споделянето, които се случват, са изключително ценни, дори отвъд контекста на филмовото произведение.
А киното чрез своя език продължава да е проводник на комуникация и си струва да го подкрепяме като зрители. Особеното българското кино. Без да е съвършено, то продължава да се развива и да търси път към зрителите, както с историите, които разказва, така и като художествена реализация. Истории за лични катарзиси, включени в универсални теми, които вероятно са в състояние да накарат зрителя да потърси в себе си и собствените си демони. Това е силата на киното – възможност за съпреживяване, за осмисляне на собствения ни живот и лични преживявания. Ако след напускането на залата зрителят си тръгне с нови отговори или въпроси, то филмът е постигнал своята цел.
А фестивалът „Васил Гендов“ създава по-здрава връзка между филмовите произведения и публиката, популяризира и стимулира работата на българските филмови дейци.
