СИЛВИЯ БОРИСЛАВОВА–ЖИВАНКИН [1]
Дали ще сгрешим, ако кажем, че българинът не се е отдалечил безмерно от характерната за епохата на Възраждането позиция на очакване? Уместно Румяна Дамянова го определя като „очакващият човек“[2] поради основния стереотип на поведение, който доминира през периода. Българинът или чака нещо (някой да го освободи, да му помогне, да му разреши), или е зает с друг извечен проблем: „Как ще ги стигнем?“ (американците)[3]. Но преди да насочим взор към американците, тяхното място е било заето от византийците, европейците, руснаците и т.н.
Ако можем да обобщим, то няма да сбъркаме, като определим българина като вечно очакващ и настигащ някого. А дълбоките корени на това състояние можем да потърсим в думите на Тончо Жечев, който точно изказва стария проблем в нашата история: „Това е едно от решителните събития в нашата история, минало без предателства, белязано с рядко единодушие и последователност“[4]. Предателства, липса на съгласие и на системност в действията. Ключови думи за периода на Българското възраждане, който ще разгледаме кратко.
Относно началото и периодизацията на Българското възраждане има различни мнения. Васил Априлов и Георги Раковски считат, че началото му е през 30-те год. на XIX в., обвързвайки го с реформите в Турската империя и началото на възрожденските процеси. Според Марин Дринов началото е поставено от Паисий Хилендарски и „История Славянобългарска“. Иван Шишманов поставя под съмнение идеята, че една личност би могла да доведе до нов исторически период. Николай Генчев е на мнение, че началото трябва да бъде отнесено към началото на XVIII в., когато се появяват нови стопански, политически и културни процеси. Той определя хронологическите граници на периода XVIII – XIX в. до Освобождението на България през 1878 г. С различно становище се произнася Александър Везенков, който поставя под въпрос Възраждането като обособена отделна епоха. Според него то трябва да се разглежда като един от процесите, които българското общество преживява през XIX век[5]. Авторът обръща внимание на историографския контекст и „национално ангажираните историци“[6], които идеализират епохата в невярно предадени единение на всички българи и пренебрегват османския контекст. Твърде погрешно и неточно, според Везенков.
Относно вътрешната периодизация на епохата съществуват различни мнения, но условно могат да бъдат разграничени три етапа.
Първи етап обхваща XVIII и началото на XIX в. – условно т.нар. Ранно възраждане. Наблюдава се разложение на турската стопанска и военнополитическа система, развиват се стоково–паричните отношения, появява се националната буржоазия, начева процес на културно и духовно осъзнаване на българското общество.
Втори етап – 20-50-те години на XIX в. до Кримската война (1853 – 1856). Той съвпада с периода на реформите в Османската империя. Развиват се стопанските отношения, търговията, движенията за новобългарска просвета и църковна независимост. Времето на първи опити за въоръжено решаване на българския освободителен процес.
Трети етап – след Кримската война до освобождението в 1878 г., през който е спечелена църковната независимост, правят се опити за освобождаване, развива се културата и образованието, оформя се идеята за национална идентичност и нация.
Процесите през периода се развиват синхронно в няколко направления: икономическо, социално, културно–духовно, образователно. Разногласия съществуват и по въпроса за характера на Българското възраждане. Според Христо Гандев „… Ранното българско възраждане се развръща на самобитна основа“[7] и по същество е местен български социален и културен процес, а не е под влиянието на Запада. „Националното ни организуване и едновременно индивидуализация се извършва с средствата, материала и силата на селото, но се налага чрез града.“[8] Обратно на становището на Гандев е това на Николай Аретов, според когото „… засиленото възприемане на ценности отвън е Българското възраждане, което има отразен, а не автохтонен характер“[9]. Именно чрез дихотомията свое–чуждо Аретов разглежда процесите през периода на Възраждането и счита, че тя е основната опозиция, която присъства под различни форми и в различна степен. Опозицията свое–чуждо приема различни очертания: култура–варварство, Европа–Ориент, християнин–друговерец, българин–турчин, ние–те (в позицията на „те“ могат да бъдат руснаци, турци, европейци и т.н.) Териториите на „своето“ и „чуждото“ сменят очертанията си във времето, те са гъвкави и променливи, но винаги противопоставени. Така „чуждото“ може да приеме формите на „добро“, друг път на „лошо“, но също враждебно/невраждебно, отблъскващо/привлекателно и т.н. А българинът през Възраждането разширява сам границите на „своето“ именно чрез контакта си с „чуждото“. Общувайки с иностранната култура, пътувайки и посещавайки чужди места, той се обогатява и привнася елементи от „чуждото“ в системата на „своето“. Раздвижването на българските търговци вътре и извън империята, разширяването на стопанските връзки и на кръгозора на българина, „поел по пътищата на Европа с произведенията на своя труд“[10], са значими за възрожденския процес, според Крумка Шарова. Поради интереса към „другия“ и „чуждата“ култура, която е добре да достигнем, Константин Фотинов в първия пробен брой на сп. „Любословие“ от 1844 г. обръща погледа на сънародниците си към напреднала Европа: „Болгаре. Смислите ся добро и разсмонряюще умно, фърлите погледат ваш, смисълта ваша на по-отдалечения места и на по-разпространения род человеческий“[11]. Александър Екзарх също призовава съотечествениците си да се огледат около себе си и да вникнат в положението си[12]. Именно чрез вглеждането и в себе си, и в другия, ние сменяме непрестанно своите очертания и реактуализираме границите и възможностите си, насищаме се с нови понятия и вярвания за себе си, за да променим част от същността си, но съхранявайки под новия пласт един традиционен фундамент, който идва от нашите корени, от нашата земя и род.
Изплитайки нишката на старото с новото, българите през разглеждания период се замогват, развиват занаятите и търговията, обработват земята, населяват и развиват градовете, получават образование и се обогатяват с чуждата европейска култура. Поставя се началото на капиталистическите отношения. Това е времето, в което се оформя буржоазията. Именно от тази социална група ще излязат водачите на българската култура, освобождение и дух.
Промените не са изолирани от Османската империя, която в периода XV – XVIII в. е в упадък, а са в сферата на нейното влияние. Стъпвайки на Балканите, османските турци срещат държавно-политически и стопански системи, които надхвърлят тяхното родовоплеменно устройство. Но подчинени на един водач и на една цел, макар и на по-нисък цивилизационен етап от своето развитие, Османската империя подчинява по-културни от себе си народи. Преживяла своя възход, в края на XVI в. настъпва нейния упадък. Той е продиктуван от несъответствие между завоевателни стремежи и намаляваща военна мощ. През XVI – XVII в. империята води битки с могъщи европейски държави, които разполагат с научно-технически открития, въоръжение и техника, а тя изостава във военно и икономическо отношение спрямо тях.
Неуспешно водените от империята войни довеждат до финансова криза, загуба на територии, проблеми в стопанската и политическата сфера. През XVIII в. процесът на децентрализация в империята е в крайната си фаза. Честа смяна на султани, борба за управленски постове и вражда между групировки. Появяват се местни независими паши и владетели, които оспорват султанската власт. Турският консерватизъм не позволява реформиране и осъвременяване на империята, която изостава от Западна Европа. А последната е развила своята капиталистическа икономика, промишленост, създала е парната машина, модерни съобщителни средства, книгопечатането, завършила е систематизацията на съвременните науки.
През XVIII в. кризата в Турската империя се задълбочава. Турските политици се опитват да реформират политическия и стопанския живот, военната организация, но не успяват. Европейските капиталистически държави проявяват нов интерес към империята. Не толкова към териториално подчинение, а подчертано стопанско. Европа започва да търгува с турците, което е друга форма на завоевание, различна от териториалната. Подписани са договори, по силата на които империята търгува с над десет държави. Взема заеми, под формата на помощ, от европейските държави, които я поставят в още по-зависима позиция от тях. Редица европейски фирми навлизат в балканските провинции, включително в българските земи, което благоприятства за развитието и забогатяването на българските търговци.
Ленно-спахийската система е разнищена, еничарският корпус е закрит, конфликтът между стари и нови обществени формирования е налице, централизираната власт е в упадък. Но „болният човек“, както е наричана Османската империя, и неговата болест, подсигуряват условия за развитие и подем у подчинения. Така „Упадъкът и децентрализацията на Османската империя, освен недостатъци, имат и положителни страни – проникването на новите буржоазни отношения включително и в България, се превръщат в материалната основа на балканското Възраждане“.[13]
А материалното състояние на българите през XVIII – XIX в. се подобрява. Стоково-паричните отношения оказват чувствително благотворното си влияние върху градския човек. Наблюдават се миграционни процеси от селото към града, който се превръща в средоточие на производство, търговия, занаяти, култура и просвета. Променя се обликът на града, породено от новите търсения и нужди на възрожденския човек. Обособява се чаршията, възрожденската къща се обръща към улицата, живота в нея става по-светъл и по-интензивен. Първите етажи се преустройват в дюкяни, работилници или търговски помещения, безистени. Строят се часовникови кули, църкви, училища, бани, чешми, обществени сгради. Занаятите и производството преимуществено са в ръцете на българите. С традиции в тази сфера, работлив и патриархален, българинът се оказва в позицията на основен производител и доставчик за турската армия и население. Сакъзов определя турците така: „…грамадни маси непроизводително население, което очаквало своята прехрана почти всецяло от труда на подчинената българска рая“[14]. Тази отчужденост на турците от промишлената стопанска дейност дава възможност на българите да съсредоточат в своите ръце стопанския живот и да оставят приблизително три занаята в османските ръце: бръснарство, кафеджийство и кожарство. За да оцеляват и съществуват, българите са принудени да развиват разнообразни занаяти и търговски обмен с турците, които са техен главен консуматор. Така броят на занаятите достига над сто различни вида през периода.
Епидемиите, които покосяват турското население, освобождават място за българските заселници. А те, идвайки в града, оставят частица от своя селски бит и манталитет в селото, за да обновят и модернизират и себе си, и града, който ги приютява, и да се превърнат във възрожденци. Развитието на занаятите води до начално обособяване на отделни промишлени зони през XVIII в. Продиктувана от логиката на климатичните, географски и природни характеристики на региона, се оформя картата на занаятите, която следва своя естествен логически ред. Натрупват се свободни капитали и се основават първите предприятия, кооперации. Създават се първите фабрики по чужд модел, но те остават малко на брой поради липсата на сигурност и подкрепящи механизми от страна на империята. (Това обяснява по-големия брой българи, които се занимават предимно с търговия и лихварство, и по-малко с производство. Богатите българи предпочитат да извършват дейности, които по-трудно се контролират от държавната имперска администрация.) Освен със занаятите, българите се занимават и с търговия. Сключват сделки с Турската империя, обслужвайки нейната държавна армия и държавен апарат, но и с европейските държави – Великобритания, Франция, Австрия, по-ограничено с Русия. Българите регистрират търговски къщи и фирми, участват на панаири и изложения. Стопанските отношения променят социалната система на българското общество. Появява се българската буржоазия, която е двигателят на движението за българска култура и просвета, на борбата за църковна независимост и на освободителното движение. Тя повежда народа, организира го и го поучава, открива му истината за света.
През първата половина на XIX в. се оформя и българската интелигенция. Това са свещеници, учители, поети, литератори, публицисти, лекари. Едрите търговци оформят първата група на възрожденската буржоазия, по-голямата част от тях живеят извън страната. Пространствено отделена от родните земи, емигрантската интелигенция, която е основен двигател на възрожденските процеси, остава и непреодолимо отдалечена от българската действителност. Обвързани с чужди държавни, политически и стопански интереси, българите извън страната остават относително откъснати от случващото се в поробената родина, и едновременно с това са главни подбудители и действащи лица. Имат сложен и противоречив характер, а от тук и поведение.
Втората група от буржоазията са манифактуристите и фабрикантите. Но както посочихме по-горе, техният брой е ограничен поради липсата на подходящи условия за развитие. В тази група влизат и предприемачите – търговия с добитък, бегликчиите – събирачите на малък данък. В нововъзникналото съсловие са включени и селските богаташи, земевладелци, притежателите на търговски и промишлени предприятия, лихвари, едри скотовъди. Диференциация протича и сред селското население. При него също се наблюдават промени, но основният носител на новото, промяната и модернизацията се явява градът и градският човек от нов тип. Селото продължава да пази традицията, патриархалните устои, връзката със земята и древното знание, скрито в народната песен, ритуал и носия.
Българите през периода на робството са лишени от държава, църква, аристокрация, интелигенция, културни институции и истинско училище, но притежават пазител на традицията и знанието: до XVIII в. тази роля изпълняват манастирите. В по-големите манастири като Атонските, Рилския, Етрополския съществуват книжовни школи и в тях се поддържа летописната традиция. Тя се разпространява чрез метосите и таксидиотите, които обикалят българските земи. Но и самите християни започват интензивно да посещават духовните си центрове. През Възраждането се засилва поклонничеството, което води до непосредствен контакт между светско и църковно, до приближаване на хората към християнската вяра и до осъзнаване необходимостта от самостоятелна Църква.
Израз на този своеобразен контакт и докосване на светското до свещеното представлява дамаскинарската книжнина през XVIII в. Тази книжовност се води не на черковно-славянски, а на простонароден език и е насочена към тогавашния обикновен човек, за когото свещените книги са твърде сложни. В някои текстове са включвани патриотични теми, които пробуждат националното чувство и въвеждат в мисловните представи на четящия хуманистични възгледи за човека от нов тип. Но образованието и литературата, която предоставят манастирите, не отговарят на новите нужди и потребностите на българина от XVIII и XIX в.
Новосъздадената буржоазна прослойка е малокултурна, без образование, без сериозни търговски и политически контакти. Липсата на основни знания и умения се оказва пречка за развитието на стопанските и търговски отношения. Тези образователни дефицити налагат необходимостта от светско образование, тъй като грамотността, добита от църковните книги, преподавана в манастирските училища, се оказва недостатъчна през Възраждането. Преходът от килийното към светското училище е бавен и продължителен процес. През периода XVIII – XIX в. нараства броя на килийните училища, появяват се и светските такива. Учението постепенно преминава от манастирските среди в ръцете на гражданството. Образователното съдържание се променя – повече четене и писане, но вече и на говорим български език, смятане, аритметика, история и пеене. Принос за светското образование има отчасти и гръцкото училище. През XVIII в. гърците разполагат с по-добре организирани начални народни училища и академии, в които се преподават светски науки. Много заможни българи изпращат децата си именно в тези училища. В тях са подготвени българите от първата вълна българска интелигенция с по-високо образование. Чрез гръцкото училище българите се сближават с модерното образование и се отварят към нов тип мислене и възприемане на света. Въпреки реформите в килийното училище и интереса към гръцкото образование до началото на XIX в., прехода към модерно българско училище не е извървян. След килийното и взаимното училище 30-те год. на XIX в., в Габрово се създава Габровското класно училище, 1846 г. Найден Геров основава в Копривщица училище, а през 1850 г. – в Пловдив.
През 30-те год. на XIX в. отслабва гръцкото влияние върху българската култура, но постепенно то е заменено с руското такова. Най-силният инструмент за руско влияние през първата половина на XIX в. върху българите чрез просвета се явява българската емиграция от Южна Русия. Одеският кръг, начело с търговците Васил Априлов и Никола Палаузов, привличат руските държавни органи и общественост в полза на българската просвета. Съвсем естествено е процесът да е двупосочен и изгоден и за руската страна, която, осъзнавайки образованието като мощно оръжие за въздействие върху българите, го използва активно, и за българската, която се е нуждаела от съвременно образование. Руското правителство отпуска средства за откриване на училища, стипендии за образование на българи в Русия, изпраща учебна литература, печата книги, финансира учебното дело. Редица книги се превеждат от руски на български и се издават в Русия.
Чрез образователно и културно влияние Русия успява да създаде руско–български съюз, своеобразен мост между двете държави. Постига го, като отслабва въздействието на останалите европейски сили и постепенно заема съдбоносна за българите ключова роля в живота на България. И ако през XVIII в. българите вярват, че освобождението им зависи от спасителния поход на християнска Европа срещу исляма, то през втората половина на XIX в. отпада вярата в Европа и се засилва надеждата в Русия. Този процес не е естествен, а е дирижиран от руската политика. Русия изпраща емисари, които да убедят покорените християни – славяни да подкрепят руските войски и да участват във военните действия срещу турската армия. След 1830 г. и освобождението на гърци, сърби, Влашко и Молдова от турците, Русия изпраща емисари, които убеждават част от българите да мигрират в Южна Русия. Така много българи се изселват доброволно в руските земи, оставяйки зад гърба си своята родина. В съревнование с руското влияние е ангажирана Франция, която подобно на Русия, използва училището и религията за въздействие върху българския народ. През 30-40-те год. на XIX в. българи се учат и в Австрия. В българското просветно движение взимат участие всички конкуриращи се сили в Източния въпрос. Подпомагат образованието на българите в името на своите политически интереси и стремежи. Но благодарение точно на тяхната помощ българското образование изминава прехода от средновековната килия към съвременното светско обучение.
Развитието в образователната сфера е обвързано и с обновяване на литературата, формиране на новобългарския писмен и устен език. Подготвянето на учебникарската литература и учебните пособия поставят нов проблем – на какъв език те да бъдат написани. Петър Берон застъпва идеята, че децата трябва да се учат на говоримия български език и Рибният буквар е доказателство за тезата му. През XIX в. се създава модерната българска литература. Първоначално тя е пряко обвързана с образователните нужди, но по-нататък излиза от дидактичните рамки, за да направи своите първи художествени стъпки. Заемките от чуждия опит са засвидетелствани и описани от изследователите на периода, но те не омаловажават ролята и значението на тези първоучители и техния интелектуален труд.
През 30-40-те год. на XIX в. публицистиката се превръща в основен литературен жанр. В нейното поле се коментират актуални теми, ролята на просветата и културата, тя се използва за убеждение и пропаганда, разискват се въпроси от миналото на България, робството и др. В търсене на формата на езика се оформят три схващания: да е близък до черковнославянски, да се изгради на основата на народните говори от българските земи, по-точно върху източното наречие или комбинация от двата. По чисто емпиричен път се налага втората теза. Източните части на българските земи са най-добре развити в икономическо отношение, там са най-заможните българи, които получават добро образование, натрупват известни средства и оформят интелигенцията, която именно създава самите текстове, учебните пособия, вестниците и литературата.
Формирането на езика влияе най-силно върху развитието на литературата. Условно се разграничават два етапа: 1. първи етап – 30-40 год. на XIX в. и 2. втори етап – 50-70 год. на XIX в. В първия период се оформят отделните направления в книжовната дейност – учебникарство, педагогическа книжнина, публицистика, поезия, проза, първи вестникарски стъпки. Проявява се интерес към въпросите за възпитанието и образованието, увеличава се ролята им върху формирането на човека и неговите ценности. Дискутира се и темата за чуждото влияние върху българската култура и кое е правилното съотношение. Също така от коя именно култура е подходящо да заимстваме.
Съвсем естествено житейският път на всеки един от възрожденските интелектуалци предопределя неговия афинитет към конкретна култура. Те проявяват своето пристрастие към тази, в която са получили образованието си и от която са почерпили знания и възможности. Тази специфика на Българското възраждане и интелигенция, която е емигрантска в по-голямата си част, предопределя сложните преплитания на чужди влияния и различни тежнения. Така интелигенцията зад граница помага и води просветителския процес, отчасти освободителния, но и силно привнася чужди елементи към българската традиция. След Буквара на Петър Берон значими са трудовете на Неофит Рилски, който обвързва дейността си с Габровското училище. Неговата „Българска граматика“ и взаимоучителни таблици се използват от редица учители. В 1835 г. Неофит Бозвели, който е против силното обвързване на българската култура с чуждите, и Емануил Васкидович пишат „Славяноболгарское детеводство“ в шест части. В него третират и въпроса за важността на възпитанието върху формирането на човешкия характер.
Васил Априлов, Найден Геров и Константин Фотинов се обявяват против гръцкото културно влияние и прокламират обвързване с руската култура и приобщаване към славянската като цяло. Появяват се първите научни опити, първите вестници, поемата на Н. Геров „Стоян и Рада“ и стихотворенията на Добри Чинтулов. Интензивен период с промени във всички сфери на живот, смяна на стари мисловни модели с модерни, синхронизирани вече с чуждите европейски, налагане на нови ценности, свързани с образование, светски живот и ежедневна култура от нов тип. Доказателство за „новото“ откриваме и в начина на разпространение на писмената продукция. С XIX в. идва книгопечатането. До края на XVIII в. българските текстове се разпространяват ръкописно, но постепенно навлизат чужди печатни издания в страната. А през втората четвърт на XIX в. се появяват първите български печатници. От 1838 г. е първата печатница в Солун, следват нови в Самоков, в Цариград и в други градове.
След втората половина на XIX в. промените в българското общество продължават и те обхващат материалната, социалната и духовната област. Буржоазията се превръща в главен водач на народа в неговото културно и образователно развитие, в борбата за самостоятелна църква. Управлението на българските общини постепенно преминава в ръцете на българите и те сами управляват живота в тях. Там се решават въпросите, свързани със строежа на църкви и училища, стопанисват се даренията за училищата, избират се и се контролират църковните и училищни настоятелства, регулират се отношенията между хората в общината, включително семейния живот. Обединението на българите и техните сили и действия се изявява в нововъзникващите през периода обществено–културни организации. Ако в областта на освободителното движение българинът е в очакваща позиция, то в културно-обществения живот активността му води до реални промени. Появяват се читалищата, които са проводник на възрожденската култура, място за развлечение и образоване. Там се споделят актуалните проблеми и становищата по тях, търсят се нови решения.
Друга форма на обединение от средата на XIX в. са обществените организации, които свързват общите интереси и дела на съмишленици. Появяват се общобългарски културни институции. Настоятелството при църквата „Св. Стефан“ в Цариград е първата българска институция, която напътства просветата и културата в българските земи: Благотворително дружество „Просвещение“ от 1868 г. и др.
Литературата през своята втора фаза на развитие бележи възход. Обособяват се жанровете драматургия, литературна критика, развива се прозата. Обединява ги революционния романтизъм и национално-освободителната тема. И ако в сферата на просветата и културата се забелязва обединяващото начало, то освободителното движение е белязано от слабости, липса на обща организация, предателства и очакване. Обединяващото и съзидателно начало сбира българите и ги води по пътя на развитие в образователната, икономическата, просветната и социалната сфера, за да израсне колективното съзнание.
„Това съзнание, опряно на език, битова старина, поетическо предание и всичко преживяно като съдба, печели бавно, но сигурна власт над духовете, докато най-сетне се оформи като строителна сила от първостепенен разред. Нито държавна идея, нито културни постижения са възможни без надмощие на съзнанието, което превръща определена човешка група в колективна индивидуалност, способна да се бори и преодолява вековни спънки.“[15]
Народностният момент е новата характеристика в българската парадигма. Чрез колективното съзнание, за което пише Михаил Арнаудов, българите преодоляват вековната спънка: липсата на Българска самостоятелна Църква. Борбата по църковния въпрос е резултат от общите усилия на редица българи, продължила десетилетия и преминала през множество трудности, за да се превърне в първата самостоятелно спечелена битка без оръжие, а чрез дипломация. А тази победа е онтологично важна, тъй като „Религиозната принадлежност е същностна част от националната, а и от личната идентичност“[16]. Именно израстването на личното и народностното съзнание, споени от религиозната принадлежност и съгласието, довеждат църковния въпрос до успех. Сложността на проблема за националното съзнание и единението, но и решението му, е ясно и разбираемо предадено от Добри Войников с характерната за периода нравоучителност и пряко изведена поука:
„Просвещените днешни народи, що се славят по цял свят за образоваността, науката, художествата, изкуствата и пр., как са добили тая слава? Не ли чрез съгласието? Явно е, че без него ни едно добро дело може си достигна целта. Затова, думам, пак ние, българите, трябва да отхвърлим от помежду си всяко разногласие и да имаме сякоги съединени духовете си, без да гледаме на особни наши интереси, когато е питание за народност. Тогава ние ще бъдем угодни на Бога, на человеците и на самите нас.“[17]
След падането на България под турска власт Търновската патриаршия престава да съществува и губим църковната си самостоятелност. Българските епархии са подчинени на Цариградската патриаршия и постепенно гръцките духовници изместват българските. Цариградският патриарх, обсипан с привилегии от Високата порта, се превръща в духовен началник на християнското население в Турската империя. Църквата на България не е самостоятелна и е погърчена. А по думите на Петър Ников ролята на Църквата в българската история е от изключителна важност, тя е ключов национален фактор: „В историческото развитие на българския народ църквата е била след държавата винаги втората голяма и мощна организация; която се отличавала със своя изключително общонароден български характер; тя образувала един от двата големи организирани носители на българската народна идея и втория най-добър оплот за развитие, издигане и съхранение на българската народност“[18]. Антибългарската политика на Патриаршията подбужда недоволството на българите в началото на XIX в. и те започват борба за църковна независимост. Укрепналата икономически българска буржоазия се надига срещу гръцкото влияние, което се разпростира върху Църквата, училищата и търговията. Конфликтът между гърци и българи назрява, за да достигне до нивата на нетърпимост, проявени във Враца през 1824 г. Българите се произнасят срещу гръцкия владика, с искането да бъде отстранен и да се назначи на негово място българския архимандрит Гаврил Бистричанин. Предстоят десетилетия борби, прошения, събори, заточения, за да преминем през Великденската служба от 1860 г., водена от Иларион Макариополски, и достигнем до Султанския ферман от 1870 г., който възстановява българската независима Църква под формата на екзархия и края на „страстите български“[19] с избора на български екзарх през февруари 1872 г.
В борбата за църковна независимост са обединени усилията на редица българи в годините и общото начинание е доведено до успешен край. Единомислието не е абсолютно, разногласия съществуват, но в дългия процес линията на обединението надделява. Тази победа вдъхва самочувствие и увереност на българите, така необходими им за национално–освободителната борба. Но последната е белязана с очакващото чувство за помощ отвън и по-малко разчитане и активиране на собствени вътрешни сили. Липсва обща политическа идеология, добро ръководство, ясна посока за действие и съгласуваност между българите от вътрешността и от чужбина. Към тази несъгласуваност нека прибавим и множество предателства, които провалят начинанията и които обричат на смърт осмелилите се на противоборство. Емблематичен пример от българската ни история е животът на Апостола. Той не е единственият, който умира, предаден, но споменът за него е дълбоко вкоренен в колективната ни памет и съзнание. А Възраждането е периодът, в който израства националното съзнание на българския народ и което се изявява чрез различни форми: образователни, просветни, книжовни, занаятчийски, църковни, музикални и художествени.
ИЗКУСТВОТО ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
Успоредно с развитието на литературата, която е водещ дял, през XVIII – XIX в. се обновява и традиционното изкуство. Промяната е мотивирана от социалния и духовен подем, от възстановяване на градския живот по българските земи, от новите потребности на българина, от разпространяваните хуманистични и просвещенски възгледи. Промените, които настъпват в материалната, икономическата, социалната и културната сфера, определят пътя, по който се развива българското изкуство.
В европейските страни Ренесансът се заражда в градовете и възвеличава Античността, но Българското възраждане е плод на усилията на хората от малките занаятчийски селища в Стара планина и Средна гора, в подбалканските полета и поселения, в близост до богати на руда земи. Българският град е обезлюден от епидемии и лоша хигиена, населението е смесено и е в застой. Хората, населяващи планинските селища, са предимно занаятчии и търговци от нов градски тип, със зараждащо се българско национално съзнание, стремеж към просвета и желание за обединяване. През периода не се търси вдъхновение от античните модели, а повече в българското минало и история, които са необходими на народа, за да се зареди българския дух и оформи националната идентичност, потъпкани от поробителите. Историческата ситуация предопределя и пътищата, по които изкуството в България се развива.
РЕГИОНАЛЕН ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ ПЛОВДИВ, ЕКСПОЗИЦИЯ „БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ“, КЪЩАТА НА ДИМИТЪР ГЕОРГИАДИ, ПОСТРОЕНА ПРЕЗ 1848 г.
То продължава да бъде силно обвързано с Църквата. Главният архитектурно-строителен тип църква е трикорабната. Подбрана е заради нейната функционалност – побира многобройните богомолци, просторна е, осигурява добра видимост и добра акустика. Увеличаването на обема по ширина и по дължина е било необходимо, за да се осигури чуваемост на службата, която се извършва на славянски език. Вътрешното църковно пространство не се степенува социално и в храма са поканени всички българи. При трикорабната църква трите кораба са с еднаква височина и отсъства осветление от средния кораб, характерно за базиликалния тип. Поради това този вариант е наречен „псевдобазилика“ заради наличието на отлики от обичайния строеж. Появата и разпространението на трикорабната църква с псевдобазиликално покритие Маргарита Коева отнася към втората половина на XVIII век[20]. Първите църкви от този тип се строят около Мелник. Църквата „Св. Богородица“ на Роженския манастир е най-ранният пример по нашите земи. Също църквата „Св. Николай“ в Мелник от 1756 г. и „Св. Георги“ в Асеновград от XVIII в. Първоначално псевдобазиликите имат масивно или дървено покритие.
През втората половина на XVIII в. архитектурните форми се усложняват и развиват. От периода е катедралната църква „Св. Троица“ (1764) в Русе, който е важно дунавско пристанище. Църквата е трикорабна псевдобазилика със среден по-висок кораб и емпория[21]. Митрополитската църква в Самоков, завършена в 1805 г., е един от прекрасните примери за изкуството от периода на Българското възраждане, по-специално за развитието на дървения възрожденски иконостас. Външната част на църквите е опростена за сметка на вътрешното пространство, в което е развит архитектурния детайл. Разработват се капителите на колоните, вътрешните арки, дървените тавани, парапетите и таблите на емпорията. Стенописната украса започва да отстъпва, а архитектурните и пластичните форми да надделяват в естетическата организация на храма. Дървените тавани се обработват цветово, рисуват се звезди, резбоват се дървени орнаменти, украсяват се парапетите и решетките на емпорията. Този процес не е равномерен във всички български земи и се наблюдават различни форми и примери, но посоката на развитие на българския храм е доловима.
Не всички църкви са изписани. Има случаи, в които храмовата украса се ограничава до иконостаса и подвижните икони. Така през XVIII в. се наблюдава тенденцията живописта от стенна да се превръща в кавалетна. Ролята на пазител на стенописната традиция играят манастирските църкви. Те са изцяло изписвани, при изготвянето на декоративната им програма се спазва канона, но и при тях се наблюдават промени. Иконостасът се развива и отхвърля предходната плоскостност, за да се появят образците на пластическата обработка на дървото. Разработват се фигурални сцени, евангелски легенди и растителни орнаменти от дървен материал, постигащи триизмерност.
През XIX в. политическо основание за подем в църковното строителство се явява разрешението от султана през 1829 г. да се строят църкви над земята. Това е и началото на класическия период на трикорабната църква. Важно място през периода заема емпорията и търсенето на решения относно нейното вграждане в архитектурното пространство и художественото ѝ оформление. До нея се достига по една или две стълби, които могат да бъдат разположени в наоса, притвора или външната галерия. Емпорията покрива притвора или част от пространството на наоса и обикновено е едноетажна. Примери от този период са църквата „Св. Георги“ в Трявна, „Св. Димитър“ в Пещера – 1831 г., „Арх. Михаил“ в Хасково – 1861 г., „Св. Николай“ в Дряново – 1834 г.
ГРОБИЩНА ЦЪРКВА „СВЕТИ НИКОЛА“, САМОКОВ, XIX ВЕК
Появяват се отворените или затворени галерии, т.нар. нартики или екзонартекс, които прислоняват посетителите, преди да влязат в храма или след посещение. Трикорабната църква придобива и входове от южната, северната и западната страна. В дадени случаи те се обединяват със самостоятелен покрив и се обособява по този начин по-нисък обем от основния.
През XIX в. основната украса на вътрешното църковно пространство е иконостасът. Религиозната живопис отстъпва за сметка на развитието на светската живопис. Част от стенописите придобиват подчертано декоративна стойност. Над колоните се представят светци в медальони или апостолите, но изключително се рисуват цветя, букети, панделки и други декоративни мотиви, подобни на тези, които се представят в домашните къщи. Отново манастирските църкви съхраняват традицията на цялостно изписване. През XIX в. се разработват художествено и храмовите фасади.
ХРАМ „ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“, БЛАГОЕВГРАД, XIX ВЕК
Съществена промяна в архитектурата настъпва през втората половина на XIX в., когато се появява и развива трикорабната куполна църква. Увеличава се броя на новопостроените църкви, те се изграждат вече в централната градска част, на площада, за да доминират естетически. Първоначално се изграждат със сляп купол („Въведение Богородично“ в Благоевград – 1840 г.) или куполът се вижда единствено отвън, но не е маркиран отвътре, както е църквата „Св. Марина“ в Пловдив – 1853 г.
СЦЕНА „КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА“, ХРАМ „ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“ В БЛАГОЕВГРАД
Трикорабните куполни църкви се обособяват в два типа: единият е с центрична форма, а вторият с надлъжна. Куполът се носи от четири колони и е маркиран във вътрешното пространство чрез останалите архитектурни елементи.
Постепенно намалява изработката на дървени иконостаси и резбованите църковни мебели, както и разработването на решетките и парапетите на емпорията. Заместват ги рисунките върху дървените табли. Дърворезбената възрожденска пластика изчезва. Промените настъпват и в стенописната храмова украса. С усложняването на архитектурното вътрешно пространство, което се насища с арки, ниши, колони и пиластри, стенописното платно намалява и е пресечено от орнаментите. Това налага отпадането на някои сцени от изобразяваните иконографски цикли и вместването на образи на светци в медальони по арките и нишите, включването на повече геометрични и растителни орнаменти. Появяват се образите на български светци и царе. Увеличава се броят на дидактичните сцени, чрез които се търси облагородяване и въздействие върху народа. Тази дидактичност и поучителност е още по-застъпена в литературата и учебникарската книжнина. И тя е обусловена от историческия момент, който преживява българския народ – нуждата от образоване и просветляване на неговите умове.
ИКОНОСТАС ОТ ХРАМ „УСПЕНИЕ НА СВ. БОГОРОДИЦА“ В С. ШИПОЧАНЕ, САМОКОВСКА ШКОЛА XIX ВЕК – ДЕТАЙЛ
Формират се няколко възрожденски живописни школи. 90-те год. на XVIII в. се приема за началото на Самоковската и Банската школи. Името на Христо Димитров свързваме със Самоков, а на Тома Вишанов с Банско. Тревненската школа е първата и е свързана с Витановия и Захариевия род, които са по-известни с иконописното си творчество и по-малко със стенописното. От Дебърската школа ще посочим имената на Михаил и Христо Благоеви от с. Тресонче. Двамата рисуват предимно в Софийско, в малки селски църкви – това са храмовете в селата Мировяне, Богьовци, Долни Пасарел, Драговищица и Негован. Имената, които прославят Самоковската школа са: Христо Димитров, Димитър Христов, Захари Зограф, Никола Доспевски, Коста Вальов, Иван и Никола Образописови, Сотир Вальов и др. Зографисването излиза от рамките на занаят, предаван от поколение на поколение, за да се превърне в образование и култура. Част от възрожденските художници получават образование, пътуват, изучават европейско изкуство и черпят идеи от него. Вглеждането в „другия“, в „чуждия“, донася заемки и промяна във вътрешния свят на твореца, а оттук и в неговата продукция. И ако религиозната живопис през периода запада, то светската се заражда.
Станислав Доспевски, Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович или „академиците“, както още ги наричат, осъществяват прехода от религиозна към светска живопис. Те рисуват портрети, исторически картини, патриотични литографии и пейзажи. През XIX в. се появява и реалистичната гравюра. Към добре познатата църковна щампа, изработена в щампарниците на Рилския и Троянския манастир, поклонниците прибавят и гравюрата с патриотични теми.
Нови теми и мотиви се наблюдават и в развитието на градската архитектура. Строят се по-големи, по-светли и просторни къщи. Някои от тях със складове, търговски помещения и дюкяни. Появяват се цели търговски улици. Къщите се украсяват с дърворезби по колони, врати, тавани и долапи. Рисунки украсяват стените, появява се пластика в обкови по врати и прозорци. Възрожденската къща присъства в новото градско пространство цветна и натрупана, за да привлича погледа и утвърждава името на своя стопанин. А той вече не се крие, излиза от своята анонимност, за да се покаже пред съгражданите си и да се огледа в техните очи. Именно така той утвърждава себе си и гради вярата в собствените си сили и значимост.
През 1856 г. в Шумен е поставено първото театрално представление. Темите и в театралното пространство са патриотични, дидактични, но и комедийни. И ако за смеха няма място в храма, то в читалището той е поканен гост. Развива се и българската музика. Пишат се маршове, революционни, градски, фолклорни песни, правят се преработки и на чужди мелодии.
Промени се наблюдават във всички разгледани по-горе сфери. Съвместно битуват и по-модерните тенденции, наедно с традиционните. Българинът не прекъсва връзката с миналото си и корените си, дори загледан в Европа и нейната „циливилизакция“[22]. Опиянен от модата алафранга, сложните думи, които разбъркват ума му, величаенето на „чуждия“ и вечното съпоставяне с него (което не е в полза на българина), докарват на последния главоболия и ниско самочувствие, както и отваряне към „Авропата“.
Изследвайки периода Българско възраждане съвсем естествено се откриват общите моменти с днешния ден. Приликите с периода, в който се намира днес българското общество, са ясно доловими и със съжаление нека признаем, че не сме изминали много дълъг път. (Въпросът за Прехода дори не го споменаваме.) Макар и да ни делят сто четиридесет и пет години от края на Възраждането, темата за предателствата, несъгласието, липсата на системност, за които споменахме в началото на текста, остават актуални. „Очакващият човек“ гледа своя живот като на кино и докато не замени пасивната роля с активна, филмът вечно няма да му се харесва.
Бележки под линия:
[1] Настоящият текст е част от магистърска теза, защитена в Нов Български Университет през 2023 г. на тема „Оплаквателни жестове в стенописи от България в периода XVIII – XIX век“.
[2] Дамянова, Р., Емоциите в културата на Българското възраждане. Сиела, София, 2008, с. 19.
[3] „Как ще ги стигнем американците“ песен на Тодор Колев.
[4] Относно Великденската литургия, водена от Иларион Макариополски, която слага началото на църковната независимост от 03.04.1860 г. Жечев Т., Българският Великден или страстите български. Акад. Изд. Проф. Марин Дринов, София, 1995. с. 68.
[5] Везенков, Ал., Очевидно само на пръв поглед: Българското възраждане като отделна епохам. В: Балканският XIX век. Други прочити. Рива, София, 2006, с. 83.
[6] Пак там, с. 85.
[7] Гандев, Хр., Фактори на Българското възраждане 1600 – 1830. Българска книга, София, 1943, с. 185.
[8] Пак там, с. 185.
[9] Аретов, Н., Българското възраждане и Европа. Кралица МАБ, София, 1995, с. 8.
[10] Шарова, Крумка, Проблеми на Българското възраждане. В: Изследване по Българска история. Том VI. София, 1981, с. 12.
[11] Фотинов, К. Цитиран по Крумка Шарова, цит. съч., с. 13.
[12] Шарова, Кр. Пак там, с. 13.
[13] Генчев, Н., Българско възраждане. София, 1988, с. 72.
[14] Сакъзов, Ив., Развитие на градския живот и на занаятите в България през XVIII и XIX в. В: България 1000 години 927 – 1927. Изд. Мин. Нар. Просвещение, София, 1930, с. 685.
[15] Арнаудов, М., Българското възраждане. Изд. Мин. Нар. Просвещение, 1942, с. 7.
[16] Аретов, Н., Национална митология и национална литература. София, 2006, с. 2.
[17] Войников, Д., Разговор между двама ученика и един съветник връх имято българин и народността му. В: Криворазбраната цивилизация. Захарий Стоянов, София, 2008, с. 11.
[18] Ников, П., Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Наука и изкуство, София, 1971, с. 41.
[19] Жечев, Т. Цит. съч.
[20] Коева, М., Паметници на културата през Българското Възраждане. Архитектура и изкуство на българските църкви. София, 1977, с. 44.
[21] В литературата се срещат различни наименования за това архитектурно църковно пространство, в текста ще използвам този вариант.
[22] Войников, Д., Криворазбраната цивилизация. София, 2008, с. 161.
