АНAСТАС ПУНЕВ

Януари е месец за наваксване на всичко пропуснато през 2021 г., което важи с особена сила за сериалите, излезли през есента и приключващи около Нова година. Никой от тях не заслужава повече внимание от „Наследници“, чийто трети сезон завърши през декември, но продължава да оттеква и през 2022 г. с надежда за четвърти сезон.

  НАСЛЕДНИЦИ (2018, СЪЗДАДЕН ОТ ДЖЕСИ АМСТРОНГ)  

„Наследници“ показва напрегнатия семейно-корпоративен свят на Уейстар Ройко – медийна компания, смътно напомняща на бизнес конгломерата на Рупърт Мърдок, включително чрез преки препратки към Фокс нюз. Корпоративното обаче е прекалено силно преплетено с фамилното, до равнища на шекспирова или дори антична трагедия. При цялата си динамика и разговорливост сериалът е в крайна сметка историята на четирите деца (Джереми Стронг, Сара Снуук, Кийрън Кълкин и Алън Рък), които се борят не толкова за контрола върху компанията, колкото за любовта и признанието на своя безскрупулен баща – Логън Рой (Брайън Кокс). Борбата не просто е безмилостно жестока, но и обречена – и четиримата са безпощадно кастрирани в емоционално отношение от самия него и всичките им опити за преврат са по-скоро жалки и приключват с разгромна победа за Логън.

Така погледнат, сериалът изглежда едва ли не безцелен, като в трети сезон това впечатление може да се подсили заради ударния финал на втори сезон, който постепенно се размива в хода на новите девет епизода. Впечатлението обаче е измамно, защото въздействието на „Наследници“ е далеч отвъд всякакви битки за власт. То е в релефното изграждане на персонажи и виртуозното разиграване на отношенията между тях с всички съпътстващи предателства и мръсни номера, но и изцяло човешки и ежедневни лични драми. Няма по-добро доказателство за магията на драматургията от това, което се случва с тях в края на сезона – единствено заради майсторското изграждане на конфликт. Едни силно неприятни, на моменти противни хора, стават внезапно симпатични и получават емпатията, която най-вероятно не заслужават. Не за друго, а защото са твърде истински и въвлечени в нещо по-сложно от морална критика на действията им.

Този ефект не би бил възможен без диалога, който е и най-отличителната черта на сериала. Усещането през цялото време е, че ако някой не „затапи“ другите, ще бъде пометен необратимо и така се налага ритъм на перманентна логорея. Това своеобразно горене на калории отнема нуждата от каквато и да било събитийност, за да бъде интересно. „Наследници“ е еквивалентът на максимата човек за човека е вълк, при това едновременно достатъчно куул, за да не остарее бързо, но и достатъчно ангажиран с по-глобални процеси като президентските избори в Щатите, за да работи с голям мащаб и по по-фундаментални теми като природата на властта. Може би най-очевидното признание за такъв тип сериал е колко много гифове, мемове и цитати без контекст наводняват интернет след всеки негов епизод.

  СЪРЦЕТО МИ СПРЯ ДА БИЕ (2005, ЖАК ОДИАР)  

Обратно към киното, през януари БНТ1 дава двоен шанс да се гледа един от най-добрите филми на Жак Одиар – „Сърцето ми спря да бие“. Филмът е добър пример за различния начин, по който французите гледат на своето кино спрямо всички нефранцузи. Замислен като римейк на „Fingers“ с участието на Харви Кайтел, в него има и жанрови елементи, и много специфично европейско темпо, без двете да си пречат или да се изключват. Метаморфозите от възвишено към ниско и от пиеси за пиано към брутално насилие са удържани с лекота, на каквато само Одиар е способен. Но тази противоречивост отразява и логиката на неговия главен герой Том (Ромен Дюри), който е едновременно мошеник, но и пианист. Мъчителното разкъсване между тези две занимания превръщат Том в един от онези измамници, с които бихме си пили кафето дори и когато знаем, че няма да си плати сметката накрая.

„Сърцето ми спря да бие“ е синкопиран и поетичен, но заедно с това концентриран в основната си фабула. Това рядко съчетание успява да превърне обкръжаващия Париж в европейски аналог на Лос Анджелис с цялата му призрачност и клаустрофобия. Атмосферата и най-вече изпълнението на Дюри успяват да компенсират и обезсмислят всички дупки и неравности в сюжета и да добавят нещо ново към изпитаната история за неуравновесения градски човек, който мечтае да бъде класен измамник като баща си, но и да не забравя дълга към майка си. Преди всичко, Том е кълбо от гняв, но и човекът, който страда най-много от този гняв. Той не може да живее в нито един от двата възможни свята, нито пък е способен да направи този избор. Рецепта за катастрофа, която наблюдаваме на забавен каданс.

Одиар е най-успешен в количествата адреналин, струящи от филма. По типично френски образец всичко в „Сърцето ми спря да бие“ е до дъно и без компромис – и ужасните неща, които Том е длъжен да прави, за да се изхранва, и любовта, която ще го отведе към дъното, и преклонението пред съвършенството на музиката, и разяждането му при осъзнаването на провала. Не животът, а вкусът към него е въздействащото. Големият призрак, който тегне над филма, е невъзможността за скъсване с миналото, болезнено и песимистично потвърдена. Този призрак обаче е опитомен, така че поне до финалните надписи да има много повече внимание върху чувствеността и парижките улици, отколкото върху посланието.

„Наследници“, сезон 3 може да бъде гледан по HBO GO.

„Сърцето ми спря да бие“ може да бъде гледан на 06.01 от 21.00 ч. и на 08.01 от 00.50 ч. по БНТ1.