КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА

 

В последните години Христо Живков живее между Европа и Америка. Работи активно, на бързи обороти и почти без почивка. В краткото време, в което беше в София, успяхме да поговорим за съдбовните изстрели в неговата кариера и за предстоящите му проекти като актьор, продуцент и режисьор.  

Завършвате режисура през 1998 при Христо Христов. Какво от него най-силно се е запечатало у вас?

Христо, освен талантлив режисьор и преподавател в Академията, е един от петимата големи личности в киното по наше време. Той се отличаваше с визията си за цялостното развитие на киноспециалностите. Христо развиваше класа си и екипа си – събра около себе си много професионалисти. Освен Тони Андрейков, Константин Джидров, който беше и мой ментор, освен Веселин Бранев, който беше най-добрият сценарист, който можеше да ни преподава, той бе привлякъл и Мария Ганева, завършила във ВГИК, и ние бяхме единственият клас, който се обучаваше истински в актьорско майсторство в продължение на четири години. Другите класове имаха отделни актьорски курсове, като „работа пред камера с актьора“. Христо имаше много сериозна визия за това как един режисьор, освен психология, история, естетика, философия, руска литература трябва да има много сериозна мултидисциплинарна подготовка. Показваше ни колко дълбоки трябва да бъдат заниманията ни с различните сфери, които изграждат режисьора. Той самият беше и художник, имаше и докторска диплома. Обичаше да казва: „Аз съм психиатър, но вие трябва да сте поне психолози“. Христо направи най-значимото нещо за класа ни извън тези теоретични приказки, като за снимките на последния си филм „Суламит“ през 1996 г., взе няколко човека от нас да играем и участваме в работата по филма. Аз имах роля, Руслан Купенов, Бойко и Боян от нашия клас също, Вики Божинов беше втори асистент, първи беше Александър Косев от предния му випуск. Ние бяхме щастливци.

Да учиш режисура в края на 90-те, всъщност навярно е изглеждало като обречено откъм перспективи занимание, защото по това време киното е било в колапс?   

Да, и финансово, и политически, и морално, и като идеи… 90-те години бяха наистина трудни. Поколението преди нас, това на Илиян Симеонов, Александър Морфов, ми се струваше като транзитно поколение, за което ми беше жал. Защото интуицията ми на младеж ми казваше, че ние няма да можем да правим спокойно това, което искаме, в близките десет години. За съжаление, те не са десет. Те са двайсет и няколко. В момента нещата се променят. Има едно възраждане, една вълна, която не трябва да се изпуска и изоставя. Ще направя един паралел. В периода 2007-2008 г. снимах в Румъния и попитах колеги на какво се дължи техния възход в киното. И те казаха: „Ние имаме държавна политика“. Тогава говорих с актьор, който членуваше в една структура, която е малко повече от синдикат. В тази структура правителството на Румъния беше инвестирало първоначално пет милиона евро с идеята всяка година да вдига бюджета, извън другите инструменти и фондове за финансиране на кино, които не са чак толкова много, но все пак повече, отколкото в България. Те бяха създали план за действие, в който румънското кино стратегически влиза в Кан и Берлин и започва да показва своите таланти на света. Спазваха го математически точно и съвсем закономерно дойдоха големите успехи. Това е нещо, което при нас чак сега започва да се появява като концепция.

А какви бяха перспективите пред току-що завършилите киноспециалности в края на 90-те?

Никакви, за съжаление. Не, разбира се, някои откриха своя път. Вики Божинов, с огромни усилия и талант само за десет години имаше 150 филма като асистент режисьор. Това беше перспективата. Асистент в чужди продукции, понякога в наши. И някакви спорадични опити за кино. Можехме да правим късометражни филми, но в крайна сметка, един след дипломирането е нормално и приемливо, но то не може само късометражни филми.

Какъв беше вашият дипломен филм?

Моят дипломен филм се случи години по-късно, защото вече ме беше подхванала актьорската кариера, по-скоро тя мен, отколкото аз нея. Завърших семестриално и отложих официално дипломирането си за две години. Когато вече влизах в снимки със „Страстите Христови“, отложих още веднъж и молбата ми беше приета, поради тези форсмажорни обстоятелства. И докато снимахме „Страстите Христови“ в Чинечита, видях опустелите декори на филми като „Бандите на Ню Йорк“ например. Те бяха полуразрушени, защото трябваше да построим нашите декори на същите места. Замислих се, че има толкова живот в декорите, когато екипът е около тях (това са средно между 300-400 и 1000 човека), които обживяват изображението, получава се обмяна на енергия между хората и средата. Така реших да направя един филм за тези изоставени декори. Започнах да снимам в обедните почивки. От това се роди кратък дванайсетминутен филм за Чинечита. Сякаш хвърлих много повече усилия в писмената част на дипломната ми работа, чиято тема беше свързана с работата с актьора в киното. Текстът е базиран на личния ми практически опит – наблюдения, грешки, трудности, но изследваше и работата на режисьори от Неореализма.

Към този момент наистина сте натрупал солиден опит. Как тръгва вашата актьорска кариера?

Започнах от НАТФИЗ, с мои колеги режисьори. Често се налагаше да снимаме сами, когато актьорските класове бяха заети с техните театрални репетиции. И по някаква мистериозна причина имах много повече предложения, отколкото можех да си представя, бидейки кинорежисьор. Не мога да го обясня напълно – може би работехме добре, може би си помагахме много.

А връзката с Италия?

Един ден подготвяхме филма „Версенжеторикс“ с Вики Божинов, Александър Косев и Краси Хасърбасанов. Това беше голям епос със сериозен бюджет, който трябваше да се снима в Бистрица. Нашият офис беше срещу бившия Мавзолей. Даже в момента го взривяваха, докато ние звъняхме на масовката, и беше много шумно, всичко се клатеше, пукаха се стени. Докато се подготвяше този филм, малко преди да започне снимачния процес, Вики Божинов ми каза да се обадя на „Ради Вижън Плюс“, понеже правят кастинг и той ме е препоръчал като актьор. Обадих се от уличен телефон до НАТФИЗ, на улица „Стефан Караджа“, с монета от пет стотинки. Вдигнаха в офиса: „А, здравейте Христо, да-а, много ви очакваме.“ Това адски ме изненада, защото по-късно на място заварих актьори с много сериозен опит пред камера и на сцена като Мариус Куркински, Димитър Рачков, Виктор Калев, Стефан Вълдобрев… Някои от тях бяха подранили, други вече бяха минали през кастинга, но не си бяха тръгнали. Влязох веднага след човека преди мен. Това беше срещата ми с Ермано Олми. И някак мистериозно имах усещането, че се познаваме, без да се познаваме – той има едно такова специфично меко и приятно излъчване. Говорихме си около трийсет минути, в които той ми задаваше най-различни въпроси. Срещата мина прекрасно – имах странното усещане, че не се виждаме за последен път. Интуиция. Като излязох, другите ми казаха: „Какво се бавиш, ние стояхме по петнайсет минути максимум.“ Това беше първата индикация, че интуицията ми е вярна. Тъй като съм бил зад камерата доста години, за мен е ясен процесът на срещи с режисьори и провеждане на кастинги. След още два тежки кастинга, започна работата ми с Ермано по „Занаятът на оръжията“.

Може да се каже, че това е големият Ви пробив.

Да, защото филмът бе селектиран в конкурсната програма на Кан. Беше на финалната права за голямата награда, но буквално в последния момент нагласите се промениха и Палмата отиде при Нани Морети за „Стаята на сина ми“. Дочух от разговори, че това е по-скоро, защото Олми има вече Палма с „Дървото на налъмите“ през 1978 г., а за Нани Морети щеше да е първа. Логиката на журито и фестивала беше да подкрепят младия талант, който още повече, е и млад социалист. Разбира се, Ермано беше над тези неща.

 

Следващата голяма по тежест роля е в „В памет за мен“.

Да, шест години по-късно. Със Северио Констанцо, който спечели много награди с първия си филм „Private“. Той е режисьор с много умения, а това беше вторият му филм – отново много сериозен. Снимахме във Венеция. Преди това се снимах в италиано-хонгконгска продукция, но не мога да поставя тази роля на същото ниво.

Може би в личен план по-важни са онези роли, които ви карат да опитате нещо ново – провокират ви в кратки срокове да откриете нещо различно?

Точно така е. В „Занаятът на оръжията“ беше най-трудно, защото работих без сценарий. Получавах текста за утрешния ден два часа преди лягане.

Това не оставя никакво време за подготовка.

Не, подготовката е уединение, мълчание. Ермано ме помоли да не чета по темата изобщо. Каза ми: „Трябваш ми невинен“. Това означава, че трябва да се положат много усилия да се запазиш чисто ментално. Бях умишлено изолиран и помолен да не взимам сценария. Бяхме базирани в малък хотел на Дунава – режисьорът, продуцентът, жена му, аз и още няколко човека, докато целият екип спеше на 40 км от него, в един хотел в Плевен. Това наистина ще го сложа на първо място като предизвикателство.

Филмът на Северио ще го сложа на второ място, не толкова като провокация, не толкова като израстване, а по-скоро като тежест на процеса –  от общо сто и двайсет епизода, аз бях в сто и осемнайсет и снимах всеки божи ден. За този филм имах много сериозна подготовка – някои епизоди ги бях чел по осемдесет пъти. За всеки филм имам различен подход при подготовката за ролята. Той винаги е специфичен и зависи от първия прочит на текста. 

Между тези два филма имаше още един, който ми даде нещо съвсем различно: удоволствие от процеса, неземно усещане за качествена продукция и още куп прекрасни неща. И това е именно „Страстите Христови“. И тук, ако трябва да направя сравнение – Ермано Олми е адски ерудиран, но много труден за работа понякога, докато Мел Гибсън е точно обратното. Той има същото умение да ти предаде почти без думи какво иска, но създава и усещане за пълна подкрепа, без да оставя някакво негативно чувство да се настани в отношенията между вас. Бях наистина много щастлив да бъда и в двата филма. Още на терен бях наясно накъде вървят нещата, поради факта, че и в двата филма не ми се е налагало да правя повече от два-три дубъла – това доказваше, че съм на прав път. А ние снимахме на лента. В „Занаятът на оръжията“ имах само една сцена с двайсет и два дубъла – когато героят ми трябваше да умре.

Това не е ли подход на режисьора – да ви измъчи до крайност?

Да, той искаше да ме извади от себе си, искаше да скъсам и с героя. Това беше и последният снимачен ден на филма – съвсем неслучайно този епизод беше оставен за самия край. Ермано накара екипът да си тръгне, останаха съвсем малко хора, което той направи, за да ми помогне и след това ме накара да умра двайсет и няколко пъти. Имаше само една свещ пред мен.

Този филм беше успех и за мен, в крайна сметка, и за България, защото имахме български актьор в главна роля в конкурсната програма на фестивала в Кан.

Италиански знаехте ли преди това?

Не, научих го на терен, поради стрес, че трябва да си общувам с режисьора, а преводачът го няма.

Разкажете за работата си с Марко Белокио.

Беше напълно различен процес. Един ден получих обаждане от непознат италиански номер и от другата страна беше Марко Белокио. Това се случи няколко месеца след прожекцията на „Занаятът на оръжията“ в Кан. Филмът беше направил фурор и в Италия. Марко беше от тези, които много го харесваха. Обади ми се лично и ми каза, че иска да ме покани за следващия си филм. Каза ми, че става дума за един уъркшоп със студенти, по времето на който трябва да заснемем късометражен филм с малък бюджет, но обеща, че ще е интересно. Не мислих много – съгласих се – и заради него, и заради провокацията да се работи с млади хора. По онова време бях доста зает, но буквално месец по-късно заминах за Италия. Ролята беше на млад доктор в клиника, в която имаше дете, ужилено от пчела в зоната на устата. Трябваше да се направи интервенция, а моят герой си имаше свой проблем. Беше драматична роля. Снимах три-четири дни. Заради учебния характер на филма, между дублите Марко обясняваше на студентите детайли от процеса: защо избира този ракурс; защо избира този обектив; защо е такъв мизансцена; демонстрираше им как се работи на практика с актьори. Със сигурност стилът на Марко е по-различен, когато снима собствен игрален филм, но да работим заедно в тази лабораторна среда за мен беше изключително интересно.

Преди да заминете за Италия, където се установявате за десетина години, вие работите активно с БНТ по различни документални, игрални филми и телевизионни формати. Това се случва в периода 2006-2009. Оказва се, че във време, когато не е съвсем лесно да се дебютира в киното, БНТ е място, в което може да се работи, и то по интересни проекти.

Така е. Имахме доста успешен период като неголяма независима продуцентска къща с моите приятели и съмишленици Милко Лазаров, Лъчезар Аврамов, Димитър Стоянович, Стефан Куцаров и още доста хора. По това време в ръководството на телевизията бяха Уляна Пръмова и Севда Шишманова. Реализирахме няколко успешни формата, въпреки предизвикателствата. Търсихме спонсори, чрез които да не харчим от парите на данъкоплатеца, а да реализираме проектите по най-добрия възможен за всички начин. Искахме да спестим пари на медията и да постигнем високо качество.

Направихме три големи формата и няколко по-малки формати. Оттам тръгна „Отчуждение“ на Милко, аз дебютирах с документалния филм „Неудобният д-р Кръстев“, след това направих „Денят на независимостта“, успоредно с тези формати: „Голямото четене“, „Великите българи“ и „Българските събития на XX век“. Имаше и други формати, в които сме участвали, но тези бяха големите, сериозните, два от които са реализирани в партньорство с BBC. Те бяха продали форматите на БНТ с нормалната си такса и ние впоследствие ги развихме изцяло. Включително за „Голямото четене“ осигурихме и целия бюджет от спонсорството на ОББ. Колкото и да беше голям бюджетът, той не стигна за всичките елементи на проекта и впоследствие осигурихме допълнително пари, за да направим „Пътуващата библиотека“. Това е много сериозен опит. Важно е екипите да са сработени. Понякога е много трудно за един външен изпълнителен продуцент, който осигурява средства и движи целия процес, да работи в структура, в която хора на заплата не допринасят с нищо особено към формата. Ние бяхме принудени да ангажираме един голям екип от петдесет човека, които да изработят качествен продукт за телевизията. Имахме пълна свобода – това беше нашето най-важно условие.

Правите задълбочено изследване върху кръга „Мисъл“ през дебютния ви документален филм „Неудобният д-р Кръстев“. Как избрахте тази тема?

Този филм е останал в сърцето ми, това е моят документален дебют. Беше свързан с голям юбилей от събитията около създаването на кръга „Мисъл“ и около тази наистина неудобна фигура на д-р Кръстев. За съжаление, той като че ли беше забравен. Задачата ни беше да осветлим личността му и неговите постижения, защото той е човекът, който открива Яворов за широката публика. Искахме да разгледаме и всички тези негови съмишленици като Славейков, Тодоров, Мара Белчева, които сякаш са противопоставени на друг, много мащабен и сериозен литературен кръг, зад който стои Иван Вазов. Имало е помежду им сериозно неразбиране, битки покрай Народния театър. И досега са ми интересни личности, които са неудобни. Винаги съм се вълнувал от по-трудните казуси. Филмът се получи добре – наблегнахме върху инсценизации и работа с актьори. Не искахме да бъде визуално скучен филм, разработен само с глас зад кадър и архивни материали. Струваше си всички усилия. БНТ продължава да го излъчва, а от създаването му са минали вече шестнайсет години.

Има ли такива смели и дръзки хора, които отстояват себе си и вижданията си, в нашето общество днес?

Подозирам, че има такива хора – не са и малко, не са и много. Въпросът е как се развиват съдбите им, как им се отразява реалността, защото всички знаем колко трудно е днес да отстояваш позициите и каузите си. Важно е тези бойци, които са останали на територията на България, да не губят вяра, защото при всяко мое завръщане в страната виждам, че отчаянието е завладяло всички и мисля, че трябва да се държим един за друг.

Имате успешен опит като актьор, продуцент и режисьор, но в един момент се отдавате именно на международната си актьорска кариера.

Да, в един момент уважих този съдбовен изстрел. Реших, че ще го поддържам, макар и не много амбициозно, смея да кажа. Сигурно някой в моята ситуация щеше да е направил повече неща.

Занимавате ли се отново с продуцентска дейност и режисьорски проекти?

В момента го правя. Имам няколко проекта, които са в развитие. Единият е с италиански автори и е копродукция между Италия, Франция и евентуално България – имаме копродуцент от българска страна, но предстои търсене на финансиране. Проектът е с много сериозен екип. Сценаристката е автор на сценария на „Стаята на сина ми“, който спечели голямата награда в Кан в съревнование със „Занаятът на оръжията“. Вчера бях на среща с нея в Рим и съм наистина щастлив, че имам възможност да работя с нея и с моя приятел, актьор и продуцент, Джовани Капалбо. Имам и един проект за телевизионна комедия, по който също се работи в момента и е предвиден за българския пазар. Третият проект в развитие е европейски, но се пише в Лос Анджелис. Той е пак телевизионен формат – сериал от десет епизода. Много е труден и отнема вече повече от две години работа. Имахме инвеститор, който щеше да осигури почти целия бюджет, но се оттегли в последния момент и сега започваме отначало да търсим финансиране. Всъщност ние стартирахме с американския подход – да се търси директно инвеститор, но сега вероятно ще пробваме и европейския модел – с фондове и конкурси.

Как се търси финансиране за подобни международни проекти за сериали – като се предлагат на големите платформи или пък на европейски телевизии?

Сложно е да се разчита на европейски телевизии. В моя случай този проект е на английски език и той може да бъде опитан на много места. Но Netflix и Amazon са трудни за българските проекти. Netflix нямат офис в София, тук пазарът е малък и нямат продукция на български език, не знам дали въобще скоро ще имат. Централите им в Европа са две – едната е за документално кино, а другата е за игрално – и се намират в Нидерландия и Англия. Те работят много далновидно, инвестират в продукции за много години напред. Но колкото и да са големи, за мен те не са оптималният вариант, защото там се сключват договори, с които им предоставяш целия контрол над продукцията за вечни времена. И отново, според договора, някои хора от първоначалния екип могат да останат, други отпадат. Продаваш си изцяло проекта. Два са методите – или предварително влизаш в отношения с тях, или след като е готов, продуктът им се предлага за откупка. Обаче опашката е дълга.

В НФЦ от 2022 г. ще стартира нов модел за финансиране на сериали.

Да, но първо разчитам на продуцентските усилия, които влагаме в търсене на партньори, а чак след това ще опитаме и такива фондове.

Какъв тип истории са ви интересни?

Напоследък ме интересуват по-документални текстове, свързани с живота. Намирам неща, които ме провокират и бих искал да ги пресъздам. Не съм любител на екранизациите, не обичам и буквални работи, не ми се разказва хронолигично.

Има ли разлика в нагласата ви към историята, когато сменяте професионалната призма, през която гледате текста – от актьор към продуцент или режисьор?

Не бих казал. Става дума за едни и същи неща, които ми харесват и ме привличат. Някой път ти попада нещо, което има нужда от помощ. Когато не ти си инициирал проекта, или решаваш да се включиш, или не. По същия начин сложен е и изборът на роля – на кое казваш „не“ и на кое „да“. Много пъти съм отказвал, дали съжалявам, не знам. Вълнуват ме сюжети и теми, които успяват да съберат зрители и изкуство в едно. Не мога да кажа дали съм уморен, или нямам много време за прекалено арт филми, или за твърде измития мейнстрийм, с който сме заляти. Търся златната среда. Това е моят идеал за кино с днешна дата. Търся истории и начини на разказване, в които има оригиналност, но и са отворени към публиката. Когато началната база на един проект е поставила висока летва, дори и да се промени едно или друго на терен, качеството ще си остане високо. Затова не е без значение какви режисьори се канят за тези проекти. От огромно значение е дали тези режисьори имат умението да разказват така, че готовият продукт да се гледа не от петнайсет, а от петнайсет хиляди човека. Като режисьор ме вълнуват подобни неща, но като актьор действам по-импулсивно и преценявам спрямо момента. Не ми се иска да губя актьорска мускулатура и форма. 

В продуцентската и режисьорска работа човек се ангажира с един проект за дълго време и това също има значение.

За мен продуцентската работа е много креативен процес. Когато през ръцете ти са минали над двеста сценария бързо виждаш проблемите в даден текст. В добра работна среда на диалог със сценаристите такъв тип продуцент може да бъде полезен за историята, без да се смущава. Опитът е важен. Да знаеш кое би помогнало на проекта и да не го кажеш, би било доста глупаво.

Това не е ли ролята на така наречения „креативен продуцент“?

Бих се определил като продуцент-хибрид между човек отвъд океана и човек от Европа, който стимулира креативния процес и се намесва при необходимост в него.

Вие наистина имате натрупан опит и от работа в България и в Италия, а от пет години живеете и работите в Лос Анжелис. Как се случват нещата отвъд океана?

Америка не е лесна. Чисто актьорски изчаквам в момента едни големи проекти. Откакто съм там, всяка година пътувам за участие в различни европейски проекти – в Мароко, в Швейцария… Но винаги съм искал да намеря време да се върна към продуцентската работа, която много обичам, и затова се хвърлих в тези три проекта. Впрочем имам и още два в запас, които са на по-ранен етап на развитие.

А като режисьор?

Мисля, че вече ми е време да направя нещо. Винаги съм следвал интуицията си и съм подлагал на съмнение смисъла от това да занимавам хората с това или онова. Този житейски шпагат между много държави и постоянните движения отнемат много време и енергия. Да не говорим за различните желания и задоволяването на бита – всички онези неща, които ни отклоняват ежедневно от изкуството, не ми позволяваха да си намеря тема, а и не съм я и търсил. Нямах време и желание, не ми се дебютира просто така. В това отношение съм максималист. Претаках различни теми, но разбрах, че докато не намеря идеята и сюжета, с който да ставам сутрин и да лягам вечер, няма смисъл и трябва да изчакам още малко.

Важно е да се появи точната идея. Както е важно в продуцентството да има повече хора, които наистина разбират и познават творческия процес, особено тук, в България.

Не са много, но има такива хора. За съжаление, за тези двайсет години трябваше да са повече. Те не са повече заради нереформираната система и заради този модел на „днес съм аз, утре си ти“. Ненавиждам този модел.

Дали успяхме да го разградим?

Не знам, вие ще кажете. Никой никога не е доволен. Не може да се огрее навсякъде. Важно е, че парите вече са повече. Но по-страшното е, че средата не се е променила. Не може да се работи така – от кръжец в кръжец. Една група хора срещу друга група хора, срещу трета група хора. Мислех си наивно, че това е изчезнало, но не е.

Може би не сме развили култура за смислени колективни действия, всеки винаги се оправя както може, сам за себе си.

Познавам много „събирачи“ на хора. Самият аз съм такъв. Един има едни качества, друг има други, но като отбор ще сме много силни. Такова мислене ни липсва на нас. Дали е политика, дали е кино... Все има обидени хора в ъгъла. Само че за разлика от преди, разколът днес сякаш е и между талантливите.

 

Предстои ви да се снимате в продължението на „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. За кога е планиран този проект? Какви са очакванията ви към разказа и подхода на режисьора?

Да, предстоят снимките на „Възкресение Христово“. Работата по филма тече вече пет години от написването на първия вариант на сценария. Финалният вариант е готов, скоро трябва да го получа. Очаквания към разказа имам, имах и срещи с Мел Гибсън – той самият даде вече няколко интервюта. Филмът ще се фокусира върху периоди, които не са били досега в обсега на киното, а именно трите дни между Разпятието и Възкресението, в които Исус е бил в Ада и неговите изпитания там. Сигурен съм, че ще е нещо различно. Мел Гибсън има няколко филма след „Страстите Христови“. Усещам как изказът му става все по-конкретен, все по-точен и си мисля, че ни предстои голяма изненада. Генерално очакванията са това да бъде най-касовият филм, създаден досега на религиозна тематика. Не е съвсем ясно кога ще започне производственият процес. Всички, които сме ангажирани с този филм, сме в готовност и го чакаме с нетърпение. Големите и сериозни проекти стават много по-бавно, много по-трудно, но си струват като резултат.

Какво още ви предстои в актьорски план?

Имам предложения, някои от тях все още са актуални, други пропаднаха, заради пандемията. Но това, което е по-важното в случая, че след няколко години, след усилия в различни посоки и различни бизнеси, с които се занимавам, съм се върнал в старите си обувки, в които се чувствам комфортно и в момента съм в процес на развитие на няколко продуцентски проекта, в които участвам и като актьор. Затова това, което предстои, ми е ясно, а не просто да чакам да получа обаждане от някого. Започнах да работя и по мой игрален филм, но още наистина е рано да се говори. Има какво да се случи. Надявам се за всички да е по-лесно през 2022 г.