ИВАН ДОБЧЕВ

 

Когато Сусо/Исус влиза в кръчмата на „Януари“, заедно с кафеза с клюводървеца, влиза и НЕВИДИМОТО – Тенецът, който неуморно е ринал снега от покрива на къщата му, нацепил е цяла кола дърва за зимата, изсипал е цяло кошле сено в яслите на добитъка, издоил е кравата, сменил е кокошето перо в совалката на жена му и е изтъкал за три нощи чергата, която тя щеше да тъче поне една неделя. Сусо прекрасно знае своите съселяни и техните предубеждения към „старовремските работи“, така де: „война мина, сега телевизия, къде ще оцелее тенец... бабини деветини“ и затова е взел като примамка и параван клюводървеца. Тази гениална драматургическа хрумка на Радичков беше за мен ключа към поетиката на пиесата „Януари“. Паралелната реалност, която вплита невидимото във видимото, става все по-сетивна, ракията, която кръчмарят налива на клюводървеца, мистериозно изчезва, ние сме се разсеяли с някакво ново явление и не сме успели зримо да установим как така затвореният в клетката клюводървец е пресушил чашата, налива му се нова, която също не можем да проследим как се изпразва, защото пак някакво ново видимо събитие ни отклонява от акцията на невидимото – Тенецът изпива поредната почерпка на Сусо и в една от последвалите малки суматохи незабелязано вдига кафеза с клюводървеца и изчезва...

 

Понякога тези негови „появявания“ и „изчезвания“ са белязани със странното самоотваряне и самозатваряне на входната врата, но те обикновено се обясняват със станалото течение на въздуха – тук-вътре е топло, а там-навън вее виелицата, отвреме-навреме големият вентилатор до входната врата неочаквано се включва и изключва – неговото голямо студено око сякаш ни гледа, като „Онова нещо, дето ние му виждаме само окото, а то нас ни вижда целите“ /Радичков/. Докато се стигне до най-дръзката провокация на драматурга – пощенският раздавач ще донесе на Торлак анонимно писмо. Това „от умрял писмо“ съвсем ще разбие всички соц-реалистични предубеждения и всички вдъхновено и екстатично ще зачетат това знаменателно писмо, а краят му ще чуем от самовключилия се магнетофон на тезгяха на кръчмата с гласа на самия Тенец, с което бай Йордан Радичков ни посвещава в своето верую – ОТВЪДНОТО съществува, мили хора, нашите души напускат тленните ни тела и заживяват своя вечен живот – там, отвъд „лудата трева“, отвъд нашите диалектико-материалистични твърдения и догми – Господ Бог така е устроил света – тялото е сътворено от глина, но Той му е вдъхнал с Дъха си Душа и тя е Безсмъртна, и ще Пребъде Вовеки!

Верен на това верую, аз се одързостих да върна на финала всички изпоядени от вълчата глутница герои така, както повелява библейската логика – „гол се раждаш и гол умираш“ и никак няма защо да се пляскаш по бедрата и да питаш като оня дебелак от писмото на Тенеца: „Ама, как така?“

 

 

„Хасковската група“ – така наричаха онези млади момчета и момичета, които Иван Добчев въведе в тайнството да правят театър. Направи го с български текстове... с текстовете на Радичков. „Къкринското ханче подир залавянето на Апостола Левски“, „Суматоха“, „Януари“.

„Януари“ беше последното им представление, направено като „за последно“ –

въплъщение на нивото, което бяха достигнали в моженето си да правят театър.

Докато някъде в Берлин Вим Вендерс търсеше своя образ на „онзи друг свят“ през текстовете на Петер Хандке и вдъхновението си от Рилке, в Хасково Иван Добчев и „групата“ откриваха невидимото в текстовете на Радичков.

Едни и същи проявления на „онова нещо“, което се усещаше в края на 80-те години.

 

 

***

Крикор Азарян

… В началото не го разбрах. Гледах „Суматоха“ на Методи Андонов. Впечатли ме, но нищо не разбрах. Разбрах само Зеленото дърво, който е най-дидактичният епизод и най-слабото звено.

Бях озадачен – възможен ли е такъв театър?

Какъв е този идиот, който за двайсети път разказва за лисицата! Какво искат от мен? Откъде излязоха тези архетипове? Би трябвало да ми е досадно и скучно, а ми е безкрайно интересно!

Тогава започнах да чета Радичков. Къде разбирам, къде не разбирам. Попадна ми „Януари“ – не си спомням кой ми я даде. Дали не беше Васил Спасов? Или Мандаджиев? А вече се говореше, че Методи Андонов ще я прави в Народния театър. След скандала в Сатирата той напусна и се готвеше да влезе с постановка в Народния.

Чета и си записвам. Започвам с това, че е студено, а единствено в кръчмата е топло и приятно. Стана ми студено, докато четях, имах чувството, че наоколо е много бяло. В бялото има червени и зелени цветове. Къде ми е смешно, къде не разбирам. Най-банални неща. Но припадах от смях и все повече си казвах, че е задължително да направя пиесата.

„Януари“ е пиесата, в която за първи път почувствах полъха на смъртта. И преди това поставях пиеси, в които умираха герои, но смъртта беше игра. За първи път при четенето на „Януари“ усетих студения полъх на смъртта.

Никога дотогава не ме занимаваше мистичното – интересуваше ме това, което се вижда. Желаех да се изказвам за нещата, които знам. „Януари“ беше първата пиеса, в която се сблъсках с невидимото, с пространството отвъд познанието. Границата, до която можеш да видиш и да пипнеш, се оказа проходима и отвъд нея имаше и други територии. Задавах си въпросите защо нещо се случва, а друго – не. Разбрах, че съвсем малко неща съм знаел и те бързо се изчерпват. Не е достатъчно да се запиташ дали случка и събитие имат някаква иреална причина – трябва да имаш обяснение за тях при цялата несигурност и проблематичност на предположението.

… За първи път покрай „Януари“ почувствах тревога за бъдещия си живот, за неизбежния край. Случващото се придоби фатални значения.

„Човешкият цирк и Крикор Азарян“

Димитър Стайков