ИНГЕБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА

 

То ни е нужно, за да не се изгубим в глобалната мрежа, затворени вкъщи, поглъщащи на един дъх цели сериали от стрийминг платформите. Нужно ни е, за да не скъсаме връзка с реалността и идентичността си, упоени от чужди истории за възкръснали мъртъвци, вещери, фантастични животни и серийни убийци. И за да ни събуди от транса, в който сме потънали. Както го направи Васил Гендов с първия български звуков игрален филм „Бунтът на робите“ (1933). Главен герой е Левски, а на финала става чудо – църковните камбани забиват от само себе си. Чудото на звуковото кино!

  БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА 

 

Бинка Желязкова „би камбана“ две десетилетия по-късно, че под житейските привидности в социалистическа България („Животът си тече тихо. Партизани“, 1957) нещо дълбоко не е наред. И остана в историята на българското кино като първия режисьор с „арестуван“ филм. Дочака премиерата му едва през 1988 г.

Дисидентските филми в социалистическа България са направени главно от жени – Бинка Желязкова, Лада Бояджиева („Завръщане“, 1967) и Ирина Акташева („Понеделник сутрин“, 1966). Силни и смели жени, които работят по съвест и с талант, без феминистки слогани и в творческо партньорство със своите мъже – Христо Ганев, Януш Вазов и Христо Писков. Моето поколение в киното израсна с техния пример, опитвайки се да следва техните морални координати.

Феноменът на активното женско продуцентство в новото българко кино се роди в тази традиция. Много смели жени застанаха зад най-значимите филмови проекти на новия век – Росица Вълканова, Галина Тонева, Мартичка Божилова, Мина Милева, Веселка Кирякова, Весела Данчева, Катя Тричкова, Мила Войникова, Ваня Райнова. Всички те стоят зад най-амбициозните български продукции и копродукции и воюват за международно признание на нашето кино.   

Международно признание българското кино получава още през 1962 г., когато на „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов е присъдена Наградата на ФИПРЕССИ на МФК в Карлови Вари. Следват наградите на „Козият рог“ (1971) на Методи Андонов от Карлови Вари (1972) и Чикаго (1973), както и наградата на Катя Паскалева за ролята на Мария от Брюксел (1973). Най-високото признание за българското кино през миналия век идва от Берлин (1978) – „Сребърна мечка“ за „Авантаж“ на Георги Дюлгеров. „Златна палма“ за късометражен филм е присъдена в Кан (1985) на анимационния филм на Слав Бакалов и Румен Петков „Женитба“. За анимационния си филм „Голгота“ Анри Кулев получава Голямата награда от Оберхаузен (1977) и Първа награда от ФАФ Отава, Канада (1978), а за филма „Постановка“ има „Златен дракон“ от МКФ Краков (1980) . Голямата награда от Оберхаузен (1987) получава Николай Волев за документалния „Дом № 8“. Дипломната работа на аниматора Златин Радев, „Консервфилм“, е номинирана за „Оскар“ за студентски филм (1991).

Международният кинематографичен процес е ориентир за българските кинематографисти още от времето на пионерските усилия на Васил Гендов. Връзката с европейското кино се задълбочава в края на 20-те години на ХХ век, след завръщането на образованите в чужбина Борис Грежов и Александър Вазов, натрупали опит в немски, австрийски и италиански киностудии. И установили лични контакти с най-видните немски експресионисти – Грежов е асистент на Роберт Вине във Виена, Вазов поддържа приятелство с Фриц Ланг в Мюнхен. Комунистическото управление лишава двамата български режисьори-професионалисти от възможността да правят игрални филми след 1944 г.

Политическата ориентация към СССР след тази дата свързва българското кино с не по-малко мощни кинотрадиции от Източна Европа. Следвоенното поколение български кинематографисти получава образованието си в московския ВГИК, в Пражката филмова академия (FAMU) или във Висшето филмово училище в Лодз, Полша. В България, освен съветските филми, се прожектират френски филми, филмите на италиaнския неореализъм и филми от останалите страни от Съветския блок. Българското кино естествено абсорбира влияния от достъпните у нас чужди образци. Въпреки официално наложения стил на социалистически реализъм, силните творчески личности и социално ангажираните кинематографисти търсят пътища да проявят своята нерегламентирана уникалност.

  ЖИВОТЪТ СИ ТЕЧЕ ТИХО (1957, РЕЖИСЬОРИ БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА, ХРИСТО ГАНЕВ) 

 

Неореализмът е едно от ключовите течения в европейското кино през 40-те и 50-те години на ХХ век. Под негово влияние в нашето игрално кино се появява нов филмов модел. Бинка Желязкова („Животът си тече тихо...“, 1957) и Рангел Вълчанов („На малкия остров“, 1958) предлагат свои, български варианти на неореализъм, уникални приноси към този стил. И поставят началото на нашето антиконформистко кино. През 1958 г. Държавното обединение „Българска кинематография“ взема решение филмът „На малкия остров“ да бъде изпратен на фестивала в Кан, но в сп. „Ново време“, орган на ЦК на БКП, излиза разгромяваща статия срещу филма и той не стига до престижния фестивал.

Българската Нова вълнá получава своя манифест със статията на Никола Корабов „За новите мисли – нови форми“, публикувана в сп. „Киноизкуство“ през 1962 г. Първият според мен опит нашето кино да се впише в европейската Нова вълнá е дебютът на Любомир Шарланджиев „Хроника на чувствата“ (1962). Независимо от работническата среда и героите комсомолци, филмът е адекватен на характерното за европейското кино от онова време търсене на детайлен психологизъм. И е първият в следвоенното ни кино, който реабилитира екрана като пространство за психологическа рефлексия.

  КАРАМБОЛ (1966, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ШАРЛАНДЖИЕВ) 

Шарланджиев продължава в същия стил с „Карамбол“ (1966), като разработва една от основните теми на Новата вълнá – съзряването на следвоенното поколение европейци и утвърждаването на новите им ценности. Режисьорът се противопоставя на пропагандния патос на соцреализма, като избира за филма си стил на непосредствено жизнено наблюдение.

  ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН (1966, РЕЖИСЬОРИ ИРИНА АКТАШЕВА, ХРИСТО ПИСКОВ) 

„Понеделник сутрин“ е най-яркият български образец на Новата вълнá. Сюжетът му се развива около предизвикателния образ на Тони (Пепа Николова), героиня аутсайдер, която търси съзнателен сблъсък със социалния фалш. Младата и необикновено смела за тогавашната българска действителност героиня в прав текст отправя критики към реалния социализъм, нечувани до този момент на българския екран. Големият оператор Димо Коларов е ориентиран към запазената марка на френското кино от онова време – усещането за спонтанен поглед към действителността. Заради тези фриволности филмът на Ирина Акташева и Христо Писков от 1966 г. е „арестуван“ и стига до премиера едва през 1988 г.

Влиянието на европейската Нова вълнá върху българските режисьори-антиконформисти през 60-те и 70-те години на ХХ век, обогатява българското кино със стремеж към обективно представяне на действителността и постигане на баланс между психологизъм и социална критика. Филмите от 60-те, които успяват да преодолеят цензурните ограничения („Вълчицата“, 1964, на Рангел Вълчанов; „Рицар без броня“, 1966, на Борислав Шаралиев; „Отклонение“, 1967, на Гриша Островски и Тодор Стоянов; „Бялата стая“, 1968, на Методи Андонов) поставят начало на българското социално критично кино, което ще се развие през следващите десетилетия. В такъв смисъл, „Понеделник сутрин“, независимо от цензурните му перипетии, подготвя почвата за българския вариант на „киното на моралното безпокойство“.

  МАСОВО ЧУДО  (1981, РЕЖИСЬОР ИВАН ПАВЛОВ) 

Идва времето на Едуард Захариев („Преброяване на дивите зайци“, 1973; „Вилна зона“, 1975; „Елегия“, 1982), Людмил Кирков („Момчето си отива“, 1972; „Селянинът с колелото“, 1974; „Не си отивай“, 1976; „Матриархат“, 1977; „Кратко слънце“, 1979; „Оркестър без име“, 1981), Иван Андонов („Самодивско хоро“, 1976; „Покрив“, 1978; „Черешова градина“, 1979; „Вчера“, 1988), Иван Павлов („Масово чудо“, 1981), Николай Волев („Двойникът“, 1980; „Да обичаш на инат“, 1986; „Маргарит и Маргарита“, 1989).

  СЛАВА (2016, РЕЖИСЬОРИ КРИСТИНА ГРОЗЕВА, ПЕТЪР ВЪЛЧАНОВ) 

Киното на моралното безпокойство и тогава, и сега поставя ръката ни върху пулса на българския живот, изправя ни срещу нашата реалност, срещу истинските проблеми, които ни държат будни през нощта. Не можем и без това кино. То ни въвлича в диалог като граждани и като човеци, като уникална българска публика. На тази традиция, оформяла се десетилетия наред, дължим постиженията на новото ни социално ангажирано кино, с които сме толкова горди днес – „Лист отбрулен“ (2002) на Светослав Овчаров и „Емигранти“ (2002) на Людмил Тодоров; „Разследване“ (2006) и „Асансьор за пациенти“ (2017) на Иглика Трифонова; „Подслон“ (2010), „Прасето“ (2019) и „Рибена кост“ (2021) на Драгомир Шолев; „Обърната елха“ (2006) на Иван Черкелов; „Урок“ (2014) и „Слава“ (2016) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов; „Безбог“ (2016) на Ралица Петрова; „Христо“ (2016) на Григор Лефтеров и Георги Мацанов; „Ирина“ (2018) на Надежда Косева; „Писма от Антарктида“ (2019) на Станислав Дончев; „Страх“ (2020) на Ивайло Христов; „Доза щастие“ (2020) на Яна Титова.

Към следващото ниво, където социалното е само подстъп към екзистенциалното, ни водят, всеки по много индивидуален начин, Иван Черкелов с „Търкалящи се камъни“ (1995), „Стъклени топчета“ (1999), „Раци“ (2009), „Семейни реликви“ (2015) и „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ (2020); Милена Андонова с „Маймуни през зимата“ (2006); най-младите – Светла Цоцоркова с „Жажда“ (2015) и „Сестра“ (2019) и Павел Веснаков с „Уроци по немски“ (2021). Не можем и без това по-сложно и артистично българско кино, без погледа навътре в себе си, без гмуркането в дълбокото измерение на отношенията ни.

  ÁГА (2018, РЕЖИСЬОР МИЛКО ЛАЗАРОВ) 

Мистичната реалност. И без нея не можем. Няма как, след като самият Йордан Радичков я открива за киното ни със сценария на „Привързаният балон“ (1969) на Бинка Желязкова. И пак от него идва вдъхновението за „Януари“ (2021) на Андрей Паунов. Между тези два филма болната съвест ще потропа на вратата ни с „Вила Роза“ (2013) и крехката духовност ще бъде спасена от осъден на смърт убиец в „Сърцето на машината“ (2021) на Мартин Макариев. Созопол ще бъде потопен и ще изплува отново чрез любовта в „Потъването на Созопол“ (2014) на Костадин Бонев. Семейните връзки, като органична част от природния ред, ще се окажат несметно съкровище и ще устоят на вечния студ с твърдостта и блясъка на диамантена жила в „Áга“ (2018) на Милко Лазаров. Две български момиченца ще бъдат спасени по магичен начин в копродукцията „Кръвта на пеликана“ (2019) на Катрин Габе. И накрая, психически болният Боби ще сътвори истинско чудо в „Блаженият“ (2020) на Станимир Трифонов.

Започнах с чудото на биещите камбани в един български филм, появил се почти преди век. Искам да завърша с чудесата, открити от нашето най-ново кино – проговорилото нямо дете и спасеният по чудо бял гълъб. Какво ли е символното им значение? Може би задължително трябва да проговорим със собствения си глас във филмите, без които не можем. Може би сме призвани да опазим Духа в изкуството, да спасим нашето кино от машинарията на глобалната аудиовизуална индустрия. Правили са го няколко поколения преди нас и не им е било лесно. Можем да го направим и ние.

Честит Празник на българското кино, на киното, без което не можем!