Йордан Радичков
Споменахте, че пиесите ми били безсюжетни. Не съм съгласен. Според мен няма безсюжетна драматургия. Та нали всеки сюжет е всъщност защита на дадена идея, нещо като адвокат, който се мъчи да оправдае подсъдимия герой. Всички мои пиеси са от една кръвна група, която може би се разминава с общоприетото, но това не значи, че те са предназначени за взривяване на националната традиция и родното театрално изкуство. Аз описвам истории, които съм чул, видял и преживял, а театърът ги оживява в присъствието на зрителите. Останалото са теории…
Авторът е длъжен да даде текста на театъра, без да се опитва да го защитава и дообяснява. Пиесата сама трябва да се брани в сценичното полесражение. В края на краищата режисурата е индивидуален поглед върху дадена драматургична творба. Този поглед не е задължително да съвпада с авторовия, защото пиесата е преди всичко една творческа провокация. Тя напомня на пазарище, от което режисьорът трябва да избира каквото му е нужно. Той може да вземе „продукти“ само от няколко сергии и пак да направи хубаво представление, макар че са познати и обратните случаи, когато се изсипва целият пазар върху сцената и пак нищо не се получава.
Понеже стана дума за живота на моите пиеси в чужбина, ще ви кажа, че най-много задгранични премиери има „Януари“, над двайсет. Предстояща е премиерата във Финландия.
Из интервю с Йордан Радичков на Димитър Цолов
в. „Пулс“, 26 февруари 1980 г.
Първото ми влизане в театъра беше със „Суматоха“, голям зор видях, но се изненадвам, че и при следващите пиеси трудностите бяха същите, а някъде даже и по-големи. Голяма трудност беше да изкарам един герой от сцената, след като вече е влязъл на нея. Как да влезе той в стаята и защо да излезе – тези различни явления ми отнемаха повече енергия, отколкото написването на цялата пиеса. Методи Андонов ме пита как така току влизат и излизат от сцената. Ами така, казвам, свършили са си работата. Той се сърди, казва, че така не може. Опитахме и накрая стана. Монтирах тази пиеса* като в киното, кадър по кадър. Но пристигаше една шейна, т.е. съдбата почукваше, и трябваше да вземе един герой. И тъй като в живота не всички са еднакво натоварени, героят, който си беше свършил работата, напускаше сцената. Така той сам ме освобождаваше от себе си. Кръчмата е топъл полог, а всичко около него е бяло, това е смъртта, отвъдният свят, той не ни е подвластен. Получи се постепенно оголване на сцената, постепенно въвеждане на публиката към темата за човешката самота. Тук стои въпросът дали съм успял в това тълкуване. Ето сега си говорим с вас и си мисля – няма го Методи, няма го Гришата Вачков, няма го Апостол Карамитев, Емилиян Станев.
Из интервю с Йордан Радичков на Димитър Стайков
в. „Народна култура“, 3 септември 1982 г.
––––––––––––
*Има предвид „Януари“.
ЗА ДА ПРОЧЕТЕТЕ ПИЕСАTA, КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВНАТА СТРАНИЦА. ↓
ПЛАКАТ НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО ПО ПИЕСАТА „ЯНУАРИ“ НА ЙОРДАН РАДИЧКОВ В ДРАМАТИЧНО-КУКЛЕНИЯ ТЕАТЪР „ИВАН ДИМОВ“ – ХАСКОВО
