МЕЖДУ МЕЧТАНОТО ИЗОБИЛИЕ И ВЕЧНИТЕ НАБОЛЕЛИ ПРОБЛЕМИ

 

   ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

 

Провеждането на Националния фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон“ през настоящата година впечатли с огромното изобилие от филми (91), създадени за период от почти две години, с разнообразието от теми и качеството на представените заглавия. Радостен факт беше и обстоятелството, че фестивалът се завърна отново в Пловдив, чиято артистична атмосфера безспорно допринася събитието да се преживява като празник, събрал творци от няколко поколения.

Важна тенденция, характерна за 27^-то издание на „Златния ритон“, беше осезаемото присъствие на многобройни кино-портрети на изтъкнати съвременници. Очевидно при тяхната реализация основен движещ мотив за авторите е бил потребността да потърсят онези положителни примери на извисена духовност и устойчиви ценности, които са толкова дефицитни днес. Сред най-ярките примери, които заслужават да бъдат споменати, са: Моралът е доброто (2022, сценарист и режисьор Веселин Диманов), посветен на харизматичната личност на без време отишлия си юрист и общественик Кристиан Таков и Ваклуш (2023, сценаристи Николай Василев, Лилия Ангелова, Таня Чешмеджиева, режисьор Николай Василев), заснет по повод 100-годишнината от рождението на известния духовен учител Ваклуш Толев. И двамата герои, всеки по свой начин, са неконформисти, намерили сила и упование да се съпротивляват срещу системата, изграждайки общност от съмишленици, чийто стремеж е дълбока необратима промяна в мисленето. Към галерията от емблематични представители, търсещи духовните измерения на човешкото съществуване, можем да прибавим и творбите Георги Господинов в убежището на времето (2023, сценарист и режисьор Павел Веснаков) и Ваятелят на светове (сценарист Станислав Семерджиев, режисьор Владимир Борисов), които ни пренасят в творческите вселени на писателите Георги Господинов и Владимир Зарев.

 ВАКЛУШ (2023, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ) 

Портретите на изявени художници – Да летиш с плавници (2023, сценаристи Мариана Светославова, Мария Аверина, режисьор Мария Аверина), Теодор Ушев: Невидими връзки (2022, сценарист Мария Ландова, режисьор Борислав Колев), Моят чичо Любен (2023, сценарист Ивайло Манев, режисьори Никола Бошнаков, Георги Стоев – Джеки) и Хала (2023, сценарист Мария Ландова, режисьори Мария Ландова, Ваня Иванова) попадат в отделна специфична подкатегория, която по особен начин се смесва с подкатегорията на филмите-портрети за артисти и учени, избягали от България по времето на режима и поради тази причина, осъдени на тотално забвение, каквато е съдбата на концептуалиста Алцек Мишев (Да летиш с плавници), на музиканта Константин Казански (Имало едно време в Париж, 2023, сценарист и режисьор Андрей Чертов), на изобретателя Стефан Маринов (1200 страници болка, 2022, сценарист и режисьор Атанас Киряков). Цитираните заглавия не просто запознават публиката с изключителни таланти, постигнали сериозно признание извън пределите на родината си, но запълват огромна зееща празнина в паметта за онези, които са свързани с българското културно пространство и с българската културна история, макар да са работили или работят в чужд от национална гледна точка контекст.

 ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ПАРИЖ (2023, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЧЕРТОВ) 

В различен наративен модел е изграден Оловният войник (2023, сценарист Митко Новков, режисьор Костадин Бонев) – въздействащ, силно емоционален разказ за поета Александър Петров, сътворил едни от най-обичаните и популярни песни, които продължават да се изпълняват повече от четири десетилетия от големите български рокгрупи. Към внушителния визуален архив на изявени личности, оставили значима следа, задължително трябва да се отбележи и продукцията Киноекстремисти (2023, сценаристи Теодора Стоилова-Дончева, Елица Гоцева, Анна Шойлева-Чомакова, режисьор Боя Харизанова), който представлява „групов портрет“ на пионерите на българското кино, чийто принос, за съжаление, дълго време беше омаловажаван във филмовите изследвания след 1944 г.

 ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК (2023, РЕЖИСЬОР КОСТАДИН БОНЕВ) 

В рамките на това издание на фестивала сюжетите, вдъхновени от близкото и далечното минало, също поставиха акцент върху събития и хора, които не са известни за широката публика. Например творческият тандем Ралица Димитрова и Тони Николов в Отмъстителката (2023, сценарист Тони Николов, режисьор Ралица Димитрова) възкресяват на екрана драматичната история на Мара Бунева, която е повод за анализ на мотивацията и действията на жените-атентаторки и тяхната роля и принадлежност към конкретни политически каузи (в случая борбата за освобождение на Македония). В стилистиката на историческите парадокси, породени от честата смяна на политическата конюнктура, е разработен и филмът Майор Томпсън – (не)нужният герой (2023, сценаристи Пенчо Ковачев, Марин Дамянов, режисьор Жезко Давидов), който убедително илюстрира как благодарение на моментния идеологически филтър всеки герой лесно може да се превърне във враг или направо да изчезне в забрава, както в родината си, така и в страната, където е намерил смъртта си.

 

 ОТМЪСТИТЕЛКАТА (2023, РЕЖИСЬОР РАЛИЦА ДИМИТРОВА) 

Болезнената и слабо позната тема за британските и американските бомбардировки над София и други български градове по време на Втората световна война постепенно се разгръща в епично повествование за самоотвержената храброст на българските военни летци в Директна цел – България (2023, сценарист Димитър Недялков, режисьор Радослав Илиев), в който наред с богатата фактология, динамичните възстановки на въздушните битки, присъства отново важният въпрос за морала и етичните норми, валидни независимо от конкретните обстоятелства.  

Контролът над интелигенцията през епохата на тоталитарния режим обединява тематично творбите Отскубнати до корен (сценаристи Антоанета Бачурова, Владимир Люцканов, режисьори Антоанета Бачурова, Владимир Люцканов) и Следеният човек (сценарист и режисьор Димитър Коцев), които се занимават със съдбата на проф. Димитър Атанасов – световно известен учен, лишен от възможността да упражнява своята професия след 9 септември 1944 г., както и с механизмите на наблюдение, осъществявани от Държавна сигурност спрямо писателя Веселин Бранев, които са показателни за цялостния модел на сплашване и тормоз по отношение на интелектуалния елит през онзи период.  

Социалната проблематика остро отеква в Нямаш място в нашия град (2022, сценаристи: Мариана Събева, Николай Стефанов, Ралица Големанова, режисьор: Николай Стефанов) – един от най-впечатляващите филми през тази година. Авторите успяват да конструират многопластов разказ, изчистен от всякакво потенциално  осъждане или стереотипизиране на техните персонажи – колоритните запалянковци от агитката на ФК „Миньор“ – Перник. Друга творба, която проявява истинска смелост, като се захваща да дискутира проблем-табу: темата за самоубийството и мъчителното превъзмогване на преживяното от страна оцелелите, е обект на изследване в Оглушителна тишина (2023, сценаристи: Петя Александрова, Теодора Стоилова-Дончева, режисьор: Станислав Дончев), достигайки до важни философски прозрения  относно ценността и смисъла на човешкия живот.

 НЯМАШ МЯСТО В НАШИЯ ГРАД (2022, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ) 

Неотдавна отминалата пандемия вероятно е провокирала кинотворците да се обърнат към съсловието на лекарите, което изнесе битката с Ковид-19: Една провинциална болница (2022, сценаристи Илиян Метев, Иван Чертов, Златина Тенева, режисьори Илиян Метев, Иван Чертов, Златина Тенева) разкрива ежедневието на медиците, които денонощно се борят за своите пациенти, поемайки сериозен риск. Съпричастие (2023, сценаристи Михаил Венков, Юрий Дачев, режисьор Михаил Венков) доразвива темата, отдавайки почит към лекарите, загинали при изпълнение на служебния си дълг, а Забрава (2022, сценарист Златимир Коларов, режисьор Валентина Фиданова-Коларова) обобщава значението на човешката саможертва чрез примера на д-р Стефан Черкезов, загубил живота си, спасявайки пътници от горящ автобус.

Фестивалът напълно потвърди думите на проф. Иво Драганов, че „документалното кино е неофициалната история“, което умело и по интригуващ начин допълва пъстрата картина от развитието на българското общество в исторически и съвременен план.        

           

* * *

 

СЛЕД ФИЛМОВИЯ ПРАЗНИК...

 

   ИВО ДРАГАНОВ

 

На 27^-мият фестивал на документалното и анимационно кино „Златният ритон“ имаше съзвездие от много хубави филми. Отсъстваше само научнопопулярното кино, но кой ли сега би се занимавал с такива сложни и изискващи много време филми. Никой дори не си спомни за него. В този дълъг преход това кино, някога печелило много престижни награди, тихо угасна. Част от цената на промяната. А както се знае от научната дисциплина „Управление на промяната“ важни нейни фактори са цел на промяната, движещи и задържащи сили на промяната, цена на промяната и, разбира се, кой ще я плати. Но празникът се състоя, въпреки сгъстените прожекции, програмирани в две зали.

Много филми ми направиха голямо впечатление. Започвам от тези, посветени на близкото ни минало. Това бяха портрети на забележителни хора, пострадали от работническо-селската власт. Няма да се уморя да повтарям, че много български документални филми представят неофициалната история на България. Фактите в тях няма да ги намерите в учебници и научни издания. Към тази забележителна поредица отнасям новия документален филм „Отскубнати до корен“ на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов (Почетна грамота на журито). Авторите заявяват филма си като хроника на паметта и забравата. Започва с много добре подбрани и подредени архивни кадри. Преди, по време на  войната и какво се случва след края ѝ. Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов много точно са изградили страховития конфликт след 9.9.1944 г., когато комунистите решават в името на диктатурата на пролетариата да репресират хора, които са излишни според тяхната доктрина за светло бъдеще и да ги унищожат – психически и/или физически. В случая филмът е за български, световно известен учен, отстранен от научна и преподавателска дейност, смазан в Белене от примитивни, необразовани и жестоки хора, вкопчени в доктрината за диктатурата на пролетариата. Разказът е как отмъщението на победителите застига фитопатолога проф. д-р Димитър Атанасов, личност, за която повечето съвременни българи дори не са чували. Ученият умира на 14 юли 1979 г. в София – нереабилитиран, една година след съпругата си Сиберта. След 1989 г. има кръстена улица на негово име, но малцина знаят днес кой бе проф. Димитър Атанасов…

 ОТСКУБНАТИ ДО КОРЕН (2023, РЕЖИСЬОРИ АНТОАНЕТА БАЧУРОВА И ВЛАДИМИР ЛЮЦКАНОВ) 

„1200 страници болка“ на Атанас Киряков (Награда за сценарий) се занимава с трудната съдба на един забележителен учен – физикът Стефан Маринов. Той е блестящ ум и притежава забележителна енергия, с която защитава правото си на различно мнение от това на комунистическата власт. Във филма впечатлява неговата безкрайна вътрешна свобода, която го прави неприспособим към всяка система. Дори тази на западните демокрации. Ако в България маркс-ленинската идеология го смазва, то отвъд Желязната завеса размахът на неговите научни теории намира студено неразбиране сред повечето университетски среди. Известно е, че голяма част от учените в тях са организирана посредственост и се борят за статуквото, което е гаранция за тяхното съществуване. Чужд в България, неразбран и неприет в чужбина, Стефан Маринов се самоубива. Няма вече на какво да се надява, от никого нищо не чака и не знае вече къде да отиде. Няколко световно известни учени скърбят за него, десетки вероятно са въздъхнали с облекчение. Ученият, който застрашаваше тяхната инертност, вече го няма…

Художникът, експериментатор със свободен дух и стремеж към свобода Алцек Мишев е герой във филма на Мария Аверина „Да летиш с плавници“ (Награда на гилдия „Критика“). И този филм ни показва модел на поведение на силно изявена личност, която не се примирява с матрицата на мислене, формулирана като „социалистически реализъм“, наложена от комунистическата власт. Заслуга  на авторите на трите филма е, че показват хора, които имат не само стремеж към външна, но и към вътрешна свобода. Това е изключително важно за всички нас. Алцек Мишев разказва за своите търсения, увлечения по различни стилове и във всичко доминира стремеж към самопознание и желание да предаде на хората своето виждане за света и важните  неща в него. Много елегантно, на места малко по-дълго, Мария Аверина постепенно разкрива неговия свят, просторите на неговата напълно освободена от зависимости мисъл, която е намерила израз в творчеството му.

 ДА ЛЕТИШ С ПЛАВНИЦИ (2023, РЕЖИСЬОР МАРИЯ АВЕРИНА) 

Сходна тема за модела на свободния творец разкрива Андрей Чертов в своя филм „Имало едно време в Париж“. Константин Казански е популярен у нас певец от 60^-те години на миналия век. Съдбата го отвежда във Франция, водеща в културно отношение европейска страна. Преминаващ през различни предизвикателства, героят открива свой стил на музициране. В музикалните произведения, създадени от него, се промъкват елементи от различни култури, които той блестящо аранжира. Създава хор, с който в продължение на десет години печели признание по цял свят. Във всеки кадър се усеща свободното бликане на неговия талант на композитор, музикант и аранжор. Много приятно, деликатно и ненатрапчиво Андрей Чертов разкрива Париж като „Безкраен празник“ (според Хемингуей) за няколко български творци, намерили реализация в него.

„Следеният човек“ е филм на Димитър Коцев – Шошо (Специална награда на журито) за известния сценарист и писател Веселин Бранев.  Филмът е разказ за кривото огледало на неговото досие в Държавна сигурност. Докато той е живял своя нормален живот, невидими миши душици са го следили и донасяли за всяка негова дума. Дори братът на съпругата му. Режисьорът разкрива нещо много важно, което Бертран Ръсел е формулирал така – „ПРЕРАЗКАЗЪТ на глупавия човек на това, което казва умният, никога не е правилен, защото глупавият несъзнателно превръща това, което е чул, в това, което е разбрал." За съжаление сред доносниците има и по-интелигентни хора, но те никога няма да достигнат до нивото на вътрешно свободния човек, за когото няма зависимости и ограничения. Разбира се, тази свобода има висока цена и не всеки е готов да я заплати… Последните години от своя живот Веселин Бранев изкарва в Канада. Далеч от доносите, „доблестните воини“  на ДС и организираната посредственост на завистниците, които не умеят да правят друго, освен да слухтят дали някой някъде случайно не е казал нещо против народната власт. Те са и най-големите носталгици по времето на социализма, защото тогава са имали невидима власт над съдбите на обикновените хора, а също и на тези, които по някакъв начин изпъкват над останалите.

 СЛЕДЕНИЯТ ЧОВЕК (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО) 

„Отмъстителката“ на Ралица Димитрова по сценарий на Тони Николов е много важен и ценен филм. Главен герой е Мара Бунева – личност от освободителните борби против сърбизирането на Македония. Ценен е, защото преди сърбите, българи разказват за краткия ѝ живот и нейната трагична смърт. Важен е по още една причина. Не бива да се забравя и за миг, че съседните на нас балкански държави провеждат изключително мощна културна пропаганда – Гърция се опира на културите на своята античност и на Византийската империя, Турция провежда мощен експорт на своята масова култура и поставя тревожно често като основа на политическото си развитие агресивната доктрина на неоосманизма, Северна Македония се опира на измислена, но величава древност. В такава конкурентна среда е жизнено необходимо България да провежда активна културна политика, в противен случай последиците могат да бъдат изключително изненадващи и неприятни – турцизирането на българомохамеданското население е един такъв пример. С просто око се вижда, че със Северна Македония имаме остър конфликт на интерпретациите за герои от общата ни история. Затова този филм е важен и ценен.  Важни и ценни са трите книги на Тони Николов за историята на видни българи. Жалко е, че всички те не са част от добре обмислена национална стратегия, а самотни лястовици…

„С внимание към детайла“ е документалният дебют на режисьорката Десислава Томбушева. В него тя напомня за една забележителна личност, странна птица в кинематографичните среди, с нехарактерни поведение и обноски за нашите географски ширини и завършен професионалист – операторът Георги Карайорданов (1926 – 1998). Възпитаник на филмовата академия в Лодз, Полша, специализант в Москва и ГДР, запомнен с прецизната си работа в игралното, документалното кино и в телевизията. Особено ценен е като педагог, чийто ученици по-късно се налагат като значими имена не само в българското кино, но и с постижения в международни филмови проекти. Георги Карайорданов е един от ентусиастите, създали в България катедрата по операторско майсторство. Може би първият. Във всеки случай е водил като художествен ръководител първия курс кинооператори. И втория, и третия и т.н. А да създадеш школа в нова област на специалното образование, е важна, но много трудна задача. След това въведение във филма, изявени днес оператори, завършили при него, разказват свои спомени от образованието си в  неговия клас. Емил Христов, Константин Занков, доц. Георги Николов, проф. Емилия Стоева, Иван Тонев, Стефан Иванов, Рали Ралчев и Калин Иванов (носител на четири награди EMI – работи в Калифорния) изграждат портрет на Георги Карайорданов като педагог, който не докладва сухо и скучно материята, която преподава. Той основава и развива по свой оригинален начин образованието по операторско майсторство в България. Да поясня – тези оператори са резултат от тежка селекция на кандидат-студенти. В онези години от 250-300 души, които кандидатстват, изпитната комисия избира пет или шест. Рядко повече… Режисьорката акцентира на знанията му, които респектират студенти и специалисти, още повече, че по онова време учебници у нас все още няма. Но също така впечатляват неговият изказ, точната фразеология и подчертано ясният смисъл на това, което казва и държи да се запомни. Ярък представител на европейското образование в престижни университети. А филмовата академия в Лодз е точно такава…

 С ВНИМАНИЕ КЪМ ДЕТАЙЛА (2022, РЕЖИСЬОР ДЕСИСЛАВА ТОМБУШЕВА) 

Тибетски будисти твърдят, че щастието е в това да правиш нещо хубаво за другите и да ги предпазваш от страдание. И най-важното: да споделяш знанията си. Изключително полезно е да се споделят знанията с останалите. Иначе какъв е смисълът от това, че някой ги има – казват те…

Георги Карайорданов е правил точно това, с непрестанен стремеж към усъвършенстване и качество, и със свой неподражаем маниер на общуване и преподаване.

На 10 юни 1944 г. край село Литаково са убити 9 партизани и британския военен майор Томпсън. За неговия живот и смърт разказва режисьорът Жезко Давидов в документалния филм „Майор Томпсън – един /не/нужен герой“. Името му звучи смътно познато на част от българите, а вероятно и на повечето британци, но кой всъщност е той? Франк Уилям Томпсън е на 23 години и вместо да продължи да учи в Оксфорд, се записва доброволец в британската армия. Рядко даровит младеж, роден в Дарджин, Индия в семейството на висш британски администратор. Те се завръщат в Лондон и баща му става професор в Оксфорд, а Франк на 17 години се записва в най-старото училище в света – Уинчестър, за да изучава философия. Свободно владее седем езика, обича веселите компании и често е забелязван да прекалява с алкохола. По време на Испанската гражданска война, в която Хитлер подкрепя Франко, а Сталин – републиканското правителство на Мануел Асаня, той симпатизира на републиканците. Много е повлиян от книгата на Ърнест Хемингуей „По кого бие камбаната“. Увлича се по поезията. На едно събрание по повод Испанската война се запознава с бъдещата писателка Айрис Мърдок. Двамата с нея са привлечени от литературните си предпочитания и от левите идеи, които баща му не одобрява… С нея изживяват една платонична любов, в която поезията има превес над реалността. Тогава избухва Втората световна война. Припомням, че 1940 г. е страховита за Англия. Една година и девет месеца  англичаните се бият съвсем сами срещу много добре подготвената армия на Хитлер, която за месеци окупира огромна част от Европа. По това време нацистите имат повече самолети от всички европейски държави взети заедно. Нацистката Луфтвафе се опитва да овладее небето над Британия и бомбардира стратегически английски градове. Между 24 август (нощни бомбардировки) и 12 ноември е бомбардиран Лондон. На 14 и 15 ноември 449 немски бомбардировачи разрушават една трета от град Ковънтри. На 10 и 11 май 1941 г. е била най-тежката бомбардировка на Лондон. Една трета от града е срината, а улиците са непроходими от отломките. В битката за Британия въздушните сили на Райха, ръководени лично от райхсмаршал Гьоринг, въпреки численото си превъзходство, губят. Припомням също, че според пакта „Рибентроп – Молотов“ Сталин все още е съюзник на Хитлер, а САЩ са далеч и към този момент не дават признаци, че са готови да се намесят във войната, а освен това имат закон, който забранява помощи на воюващи държави.

В този тежък момент за Англия Франк Томпсън решава, че както на всеки англичанин, и неговото място е в армията. Поради езиковите му познания го включват в Управлението за специални операции, създадено лично от Чърчил и ръководено от Хю Далтън. Основната му централа е в Кайро. Управлението трябва да провежда диверсии в тила на Хитлер и неговите съюзници. През 1943 г. в управлението е създадена секция Форс Б3 (Force B3) за помощ и сътрудничество с партизаните в България. Чърчил смята, че като подкрепя тази съпротива, след войната тези хора ще работят с него. Британският премиер не отчита, че партизаните в България се командват директно от Москва, а английското влияние е много малко и негови проводници са някои разпуснати политически партии, но не и комунистите. През януари 1944 капитан Томпсън е пуснат с парашут и попада в Трънския отряд, командван от Славчо Трънски и Денчо Знеполски. В отряда има вече трима английски инструктори, командвани от майор Дейвис.

 МАЙОР ТОМПСЪН – (НЕ)НУЖНИЯТ ГЕРОЙ (2023, РЕЖИСЬОР ЖЕЗКО ДАВИДОВ) 

Режисьорът Жезко Давидов талантливо вгражда във филма три сюжетни линии. В първата той разказва биографията на майор Томпсън в качеството му на британски офицер за специални операции. Въпреки младостта си, той получава сложната военна задача да пристигне в България за свръзка и подкрепа на български партизани в битката им срещу нацизма. Тогава вече е с чин капитан. Няма подробности за това как на 23 години е получил такъв висок за неговата възраст чин, но това е ясен знак за качествата му на офицер. Капитан Томпсън се приземява в Сърбия, близо до границата с България, с много оптимизъм и добронамереност към партизаните. Историчката проф. Калинова обаче съобщава във филма нещо важно. В архивите е открит доклад  на легендарния полицейски шеф Никола Гешев, от който става ясно, че в полицията знаят всичко за отряда, за присъствието на четирима англичани, за радиостанцията им и за полетите на английски самолети, (общо 140 полета), които са пускали помощи с оръжие, пари, храни и дрехи с парашут, за целите и задачите на управлението за специални операции в Кайро. Режисьорът не се задълбава в тази посока, но дава много ясен знак, че вероятно в отряда е имало информатор(и). В тази линия Жезко Давидов изгражда неговия образ като  симпатичен, кооперативен, млад англичанин, готов да сътрудничи в името на борбата с нацизма, дори с риск за живота си. В същото време с няколко изречения го представя като реалист, а не отнесен символист, който плува в облаци. В писмо до Айрис Мърдок Франк Томпсън пише, че е научил за сталинските репресии и, че няма съмнение, че ако те попаднат в ръцете на Сталин, той пръв ще бъде обесен.

Втората сюжетна линия са писмата между Айрис Мърдок и Франк Томпсън. Жезко Давидов чрез тях не само разкрива техния фин и деликатен вътрешен свят, вълненията на връзката им, която остава в сферата на идеалното, общите им идеи и разбирания за повече справедливост, но и драмата на отделната чувствителна личност  през войната. Сравнена с битността му на офицер и  душата му на лиричен поет, режисьорът разкрива огромната пропаст между това, което е в действителност и това, което би трябвало да бъде, ако не бе тази жестока война.

В третата сюжетна линия с великолепно подбран и монтиран филмов архив Жезко Давидов показва достатъчно ясно страховитото лице на войната, като контекст, в който се развива личната драма на Айрис Мърдок и Франк Томпсън. Като контрапункт на кадрите с тях, в които виждаме двама млади влюбени в началото на своя самостоятелен живот, режисьорът монтира кадри от войната и с изкривеното от омраза лице на Хитлер, който държи поредна реч. Архивът е умело селектиран и взет от прочутата филмова къща „Пате“, която притежава богатство от филмови архиви. Посланието на режисьора  е ясно – в тази свирепа война, в която се сблъскват на само армии, но и култури, място за личен живот и лично бъдеще няма. Франк Томпсън попада в кошмара, в който първи падат убити по-деликатните, по-чувствителните, по-романтично настроените.

В документалния филм „Превал“ Михаил Мелтев представя хората от Северозапада. Далеч от политици и празнодумци, те се справят с живота по един красив и самобитен начин. Живеят в сплотена общност, говорят помежду си с гордост за селото. Сами се борят с градушки и стихии, съхранили са историята си. За мен най-вълнуващ бе разказът на едно дете за това как на връщане с козите е видял в реката тенец. Изведнъж радичковият свят оживява и усещаме мощното му въздействие върху местните хора. И тогава разбираш, че северозапада не е географско понятие, а начин на мислене и живот. Всички тези хора, от децата до старците, си имат свой разказ, възглед за живота, отношение един към друг и една прекрасна, човечна сърдечност и солидарност. Затова не мога да отнеса жителите на Превала към маргиналите, които само се оплакват. Та самите са си създали общество със свои ценности, разбирания за историята на селото и тяхното място в нея, вярвания в легенди и предания, и всички те са център на това свое общество, и това е прекрасно. Така разчетох този филм.

 ПРЕВАЛ (2022, РЕЖИСЬОР МИХАИЛ МЕЛТЕВ) 

Три филма изграждаха портрети на хора от периферията на обществото. Журито избра да награди с голямата награда „Златен ритон“ един от тях. „Последният гларус“ на Тонислав Христов е филм за наш боец на сексуалния фронт по нашето крайбрежие. Общо взето безвреден човек, български „мачо“, макар и неочаквано печален за категорията, към която принадлежи. Вече поостарял, но във форма, той не се отказва да „сваля“ чужденки, които да го издържат… Балкански жиголо на брега на красивото ни море…Тази тема е разработвана преди половин век от Христо Ковачев в документалния филм „Гларуси“. Тонислав Христов е доказан майстор в изграждането на документални портрети и това е оценено от журито.

 ПОСЛЕДНИЯТ ГЛАРУС (2023, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

„Нямаш място в нашия град“ на Николай Стефанов (Награда за дебют) е за друг маргинал, който е футболен фен. Всъщност тази най-популярна игра е теренът, на който той избива комплекси, излива безпричинна агресия, бие се и все не намира място за себе си в живота. Режисьорът го е показал и в друга светлина – внимателен към сина си, към кучето, което му е другар в работата му на охранител. Агресията на футболните агитки е обществен и държавен проблем. Преди десетилетия Маргарет Тачър в Англия го реши в рамките на две-три години. Ние не. Преди време покойният режисьор Стойчо Шишков направи на същата тема не по-малко впечатляващия филм „Футболни хамелеони“… Не помня да е показван по екрана на БНТ или друга телевизия, а би било хубаво…

„Герой на нашето време“ на Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова също е за маргинал (Награда за операторско майсторство на Веселин Христов). Той е от типа хора, които знаят и умеят всичко. Много приказва, има  пиперлив език и се бори с трудни делници, а накрая и с едно вироглаво магаре. Тази част от филма е много интересна. За такива хора проф. Цочо Бояджиев казва: „Поне в кръга на нашите семейни приятели никога не се е гледало умилително на невежеството, никога не съм чувал похвални думи за естествената, органичната мъдрост на аналфабета“ („Отгласи“, стр.17).

 ГЕРОЙ НА НАШЕТО ВРЕМЕ (2022, РЕЖИСЬОРИ СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ И СВЕТЛА ЦОЦОРКОВА) 

„Киноекстремисти“ на Боя Харизанова (Награда на Националната филмотека) разказва за трудния творчески път на първите филмови творци в царство България. Прекрасни архивни кадри, много добре са разказани техните съдби, културно поднесена информация. След 9.09.1944 г. комунистите правят всичко те да бъдат забравени и твърдят, че киното в България е започнало с тяхното идване на власт. Горките първопроходци на киното ни стават обект на жлъчна ирония, остри подигравки и биват избутани встрани от киноживота у нас. Имам известна съпротива към линията със студентите, които снимат съвременна версия на „Българан е галант“. Като хрумване е добре, но хрумването не е драматургия.

Пълнометражният анимационен филм „Меко казано“ (Специална награда за анимационен филм) е поредна среща на Анри Кулев с творчеството на Валери Петров. Бързам да съобщя, че филмът е триумф на анимационното ни кино като стил на разказване, градация на емоции, изумителна анимация, равностойна на представяното от най-големите световни имена в бранша, изящен като изкуство по отношение на своята изобразителна част, драматургия и темпо-ритъм на филмовото повествование. Специални поздравления за великолепния монтаж на Бойка Попова. Анри Кулев пределно ясно и увлекателно екранизира приказката на Валери Петров. Защо е важен този филм-приказка? Тревожно е високото ниво на насилие в детските анимационни филми, особено в уж безобидни комедии като „Том и Джери“, „Уили Койота“, „Силвестър и Туити“. В тях различни животинчета биват измъчвани и тормозени от други такива и това се представя като смешно – а всъщност е смразяващо от културологична, психологическа и педагогическа гледна точка послание. Популярните в Интернет серии „Happy Three Friends“ (в които симпатични на вид животинки умират кърваво и това се представя за комично) са типичен пример за този сбъркан модел и свидетелстват за много обезпокоителна тенденция – представянето на насилието, страданието и садизма като забавление. Проблемът е в т.нар. смешки, които банализират насилието. В тях проблемите се решават като правило чрез насилие, а не чрез дебат. В приказката на Валери Петров, пренесена съвършено на екрана, посланието е друго – децата трябва да се приучават, че е най-добре проблемите да се решават през убеждение и дебат, а не през насилие. Това основно послание на Валери Петров вероятно е вдъхновило Анри Кулев като художник и режисьор на филма да изгради типажите на своите герои. Тези, които познават филмите му, ще се зарадват отново на висшата естетическа наслада, която струи от всеки кадър на „Меко казано“. Портретът на малкия Светльо е пример за невинна детска хитрост, но в изграждането на образа авторите извеждат последователно и убедително най-важния проблем на нашето съществуване и основна линия на филма – разликата между добро и зло. За Светльо тя е невидима и някой трябва да му разкаже, че малките лъжи са всъщност голямо зло. С тази важна, сложна задача да го просветят се заемат останалите персонажи от приказката – Санбернарското куче, професор Кълви – кълвача, състезателят Коки № 1, къртицата Черният Къртис, която се прави на гангстерски шеф, Мишката и нейните мишлета. Филмът е много атрактивен като визия и послания. Освен всичко останало, авторите ни казват, че всяко творение на природата има право на живот като хората. Анри Кулев е вълшебник на рисуваната приказка, а в този филм надхвърля всичко познато досега от предишните му филми. Характерите на героите му са заразителни, някои са бляскави, други са по-приземени.

 МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Приказката се оказва сън, от тези, които е полезно да сънуваме, за да не лъжем на другия ден… И е хубаво да ги помним и разказваме на деца и внуци.

Композитор на филма е Любомир Денев. Той е създал музиката на много филми на Анри Кулев. В „Меко казано“ е композирал истински мюзикъл и неговата музика действа като мощен двигател на действието. Всички пеят и танцуват. Особено симпатични са мишлетата в изпълнение на вокална група „Таласъмчета“ с диригент Димитър Констанцалиев. В този филм звукът е на световно ниво – звукорежисьори Цветелина Цветкова и Борис Траянов. Рядко в български филм има толкова ясна звукова част и това също е постижение за нас. Актьорите, които озвучават героите, са изключителни, особено Сава Пиперов, който дублира Санбернарското куче и къртицата Къртис. Всички останали също се справят чудесно: Светльо – Максим Шишков; професор Кълви – Кирил Бояджиев; Коки № 1, Мишката и разказвач – Петя Силянова.Вокалните изпълнители, дублиращи героите са: Светльо – Марина Драгомирецка; Санбернарското куче – Сава Пиперов; професор Кълви – Звездомир Керемедчиев; Коки № 1 – Рада Тотева; Черният Къртис – Стефан Владимиров; Мишката – Лидия Кулекова; Бабата – Благовеста Мекки; Дърветата – Софийски филхармоничен хор с диригент Славил Димитров. Озвучаването на голям анимационен филм е много трудна и специфична, творческа задача. В Холивуд ангажират световно известни актьори за дублаж и те са важна част от рекламата на филма. И най-важното – не всеки актьор от екрана става добър озвучител.

А поуката, каква е поуката от тази приказка, както казва Андерсен? Добрата постъпка, милото отношение към всяка живинка те превръща в добър човек… А лъжата и жестокостта – в лош. Това е посланието на Валери Петров и Анри Кулев, разказано в близо 80 минути на огромно удоволствие, вихрено развлечение и неподправена радост от великолепната анимация, прекрасната драматургия и чудесната музика. Целият екип е на повече от световно ниво – много повече, защото в големите киноиндустрии никога не могат да направят такъв филм с толкова малко пари.

А като цялостно присъствие почти всички филми бяха интересни, поставяха въпроси към нерешени проблеми и търсеха техните отговори…

 

* * * 

 

ВАЯТЕЛИ НА СТОЙНОСТНИ ФИЛМИ

 

   СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

 

От конкурсните творби, представени на 27^-ия кинофестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“, няколко привлякоха вниманието ми с избраната от тях тематика и герои.

„Пътища и сенки край „Извора на белоногата“ (реж. Михаил Мелтев) е първият пълнометражен документален филм за Петко Рачов Славейков и, уви, последният, заснет от моя състудент и приятел, непрежалимия оператор Бойко Калев. В училище се изучаваше поемата „Изворът на белоногата“, но се знае малко за живота и творчеството на нейния автор, свързваме го най-вече като баща на далеч по-известния поет Пенчо Славейков, един от българските кандидати за Нобелова награда (смъртта му попречва това да се осъществи). Сценаристите Невелина Попова и Михаил Мелтев, противно на общото очакване, умело се изплъзват от славата на сина, за когото се споменава мимоходом, за да се съсредоточат и задълбочат върху личността на Петко Славейков. Тази сполучлива находка изважда от прахта един позабравен автор, който се самообразова, създава частно училище в родното си Търново, радее за фолклора, записва и издава гатанки, пословици, народни песни, песнопойки. Животът му е проследен хронологично: архивни снимки се редуват с новозаснет материал от интервюта на изследователи на творчеството му. Особено място е отделено на новата образователна система на учителя Славейков. Колко съвременно звучи и как боде и днес неговата фраза „Когато една нация сравнява учителя с говедаря, настъпва оскотяването“. Този красив мъж, прокуден от търновския митрополит, се заселва в Трявна, където създава и семейство. Скоро и там му става тясно, отива за десет години в Цариград, активно участва в процеса на отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия; издава вестници, та дори и готварска книга със собствени рецепти. Създателите на филма непрекъснато търсят съпоставки с днешния ден. Прозрението на Славейков, че „училището и печатът са двата крака, чрез които нашият народ върви напред“ е напълно оборено от съвременната българска действителност.

 ПЪТИЩА И СЕНКИ КРАЙ „ИЗВОРА НА БЕЛОНОГАТА“ (2023, РЕЖИСЬОР МИХАИЛ МЕЛТЕВ) 

Особено въздействаща във филма е историята на създаването на „Изворът на белоногата“. Тя е тясно свързана с личния живот на Славейков, влюбил се в Цариград в Катерина, която му помага всеотдайно във всяка негова дейност. След четирийсетдневен затвор, заради статия във вестника му „Македония“, който е спрян, по време на дългите и гладни нощи в затвора се ражда идеята за поемата. Родолюбецът се прибира в България. Животът му става непоносим, заради неговата извънбрачна връзка. В пламъците на опожарената по време на Априлското въстание Стара Загора загива Катерина, която Славейков използва за прототип на Гергана от „Изворът на белоногата“. Той вгражда в поемата нея, а и собствената си трагедия. Камерата на Бойко Калев има съществен принос за изграждането на атмосферата в образцовия образователен и пропит от съвременен дух филм „Пътища и сенки край „Извора на белоногата“.

Ако поетът Петко Славейков бяга от българската действителност в Цариград, един век по-късно неговият сънародник, художникът Алцек Мишев прави същото в знак на протест и самооцеляване, като отива в Италия. Неговият път показва Мария Аверина (съсценаристка заедно с Мариана Светославова) в най-новия си документален филм „Да летиш с плавници“. Младата режисьорка очевидно е привлечена от българи, пребиваващи в Италия, което е видно и от предишният ѝ филм „От Кремона до Кремона“.

„Да летиш с плавници“ започва и завършва в Италия. Алцек Мишев, малко познат у нас дори и след 10 ноември 1989 г., с удоволствие разказва за себе си през по-голямата част от филма, монтажно преплетен и с мнения на хора, познаващи го от десетилетия. За разлика от високомерния Кристо (виждаме ги на снимка двамата), който публично отказваше да говори български и не стъпи в България до края на живота си, дори и за своята изложба по повод 80-годишния си юбилей, Мишев спокойно говори на родния си език. Той е отворен за всякакви въпроси, не крие миналото си и разочарованията си от невъзможността да твори в България, защото „исках да съм далеч от социалистическия реализъм“, не е член на Съюза на българските художници. Сладкодумно разказва как през 1971 г. рисковано бяга и се установява в Италия. Определя „иронията и самоиронията“ като естетика на живота си. Художникът е много отворен и добронамерен, не съжалява за избора си, но и не е настървен срещу България. Дори прави две изложби в София – едната в галерията „Плувен басейн“, показана във филма, другата – в Националната художествена галерия, когато „Да летиш с плавници“ вече е в постпродукция. В Италия продължава да рисува с клечка, туш, молив, въглен, химикалка. Създава пърформанси, между които най-известен е „Преплуване на Атлантическия океан“, за да разкаже как е избягал. Вчерашното му бунтарство сега вече е експериментаторство – с електронна музика („Музика от небето“, „Концерт за сопрано и оркестър на един художник немузикант“); участия на Биеналето във Венеция по архитектура („Настъпващата истина на чувството“, където плува и свири в аквариум). Преуспял в професията, Мишев е самотен откъм приятели. Признава, че най-добрите са в България, което доказват и сърдечните и искрени интервюта със Светлозар Игов, Михаил Неделчев, Кирил Кадийски. А стихотворението на най-близкия му поет Биньо Иванов „До другата трева“, отразяващо душевното състояние на Мишев, прекосява филма и го завършва. Искало се е наистина много време, усилия, въображение, за да може екипът да събере и да обедини толкова разнороден материал – снимки, интервюта, откъси от пърформанси, архиви за един полиедрен творец като Алцек Мишев. Неслучайно „Да летиш с плавници“ взе наградата на Гилдия Критика в категория документален филм.

 МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Ако Славейков и Мишев са изгнаници в чужбина, поетът Валери Петров е такъв в родината си. Изключен от БКП поради въздържанието си да подпише в Съюза на писателите петиция срещу Нобеловата награда на Александър Солженицин и след забраната за публикуване на негови творби, той достойно се оттегля в домашната тишина. От привидното му мълчание се раждат преводите на Шекспир, както и приказката „Меко казано“ (1979). Превърната е от поета в сценарий, по който Анри Кулев прави анимационен пълнометражен филм в 3D. Той е напълно равностоен на качествата на оригинала, омагьосва с тази технология, която предава света на Валери Петров – пъстър, витален, ненатрапчив, но ироничен и дълбок. Малкият Светльо е събуден в една есенна нощ, предадена с меки цветове, от Санбернарско куче. То иска да му помогне да спре изпратеното до бабата на детето писмо с тлъста лъжа. Постепенно към двамата се присъединяват кълвач, къртица и костенурка (все животни с буквата „К“), които си спомнят добрини, направени им от Светльо и искат да му се отблагодарят за тях. Докато сме омаяни от вълшебния свят на Петров/Кулев (освен режисьор, Анри е и сценограф) и тяхната фантазия, унесени в приятната и подходяща за ритъма на филма музика на Любомир Денев, разбираме, че всичко е сън и игра. Светльо, вместо да излъчва светлина като името си, потъва в мрака на лъжата – измислица са всичките добрини към новите му приятели, както и самото писмо до баба му, плод на неговото въображение. Коя е тогава истината, се/ни питат авторите? Чародеят Валери Петров не назидава, а мъдро поучава. Филм, еднакво възпитателен както за вчерашните деца, а днес родители, така и за днешните деца, утре родители. Ще е идеално, ако го гледат заедно, каквато е и мечтата на създателите на „Меко казано“, получил Специална награда „за прекрасната адаптация на детския свят на Валери Петров“.

 ВАЯТЕЛЯТ НА СВЕТОВЕ (2023, РЕЖИСЬОР ВЛАДИМИР БОРИСОВ) 

В съвсем друг свят ни пренасят авторите на „Ваятелят на светове“, посветен на писателя Владимир Зарев, но той няма нужда нито от изгнание в чужбина, нито да чака с години издаването на творбите си. Спасява го фамилното му име – син е на литературния критик академик Пантелей Зарев, председател на Съюза на писателите (1972 – 1979), член на ЦК на БКП, един от известната „ловна дружинка“ на Тодор Живков. Влиятелна фигура в културния живот на България по онова време. За тази семейна среда на героя се споменава мимоходом, без да се назовава името на бащата. Във филма: Владимир Зарев го определя като „студен учен“, а един от интервюираните – професор Георги Каприев споменава, че „в началото на кариерата си Владо беше под сянката на баща си“, докато после тръгва самостоятелния му път. Авторите на филма – сценаристът Станислав Семерджиев и режисьорът дебютант Владимир Борисов подминават този факт, но подчертават положителната роля на семейната среда за израстването на писателя, заобиколен от книги, пред които така благоговее, че до една известна възраст дори не се докосва до тях, за да навакса стремително след това. Възхищава се от Толстой, но любим му е Достоевски. Зарев се утвърждава в писателските среди с трилогията за семейния му род „Битието“, „Изходът“, „Законът“, подобаващо отразено във филма. Самият герой е пред и зад кадър с гласа си, обкръжен от мненията на критици, приятели, както и личности от други изкуства – художникът Греди Асса, скулпторът Павел Койчев, герой на няколко страници от романа „Орлов мост“. Зарев е много превеждан в немскоезичния свят, където го определят като „българския Балзак“. С детски спомени оцветява разказа сестра му Весела Зарева, режисьор, докато настоящата му съпруга, поетесата и преводачката от немски Мирела Иванова разкрива някои тайни от писателската лаборатория на Зарев. Особено място е отделено на скъпата за писателя дейност като заместник главен, а днес и главен редактор на списание „Съвременник“. Той увлекателно разказва за началните години с Павел Вежинов, за съставянето на броя и споровете на редколегията, за проблемите с превеждането на някои неудобни за времето романи. Въпреки славата, Владимир Зарев е уединен и носталгичен човек. Това противопоставяне на външния успех и вътрешната самота за мен е главното достойнство на „Ваятелят на светове“, подкрепено и от изображението. Операторите Георги Гвоздев и Светла Ганева наблягат на реката, морето, водата като метафори за протичащия или изтичащ живот, на Созопол като „град на свободата“, според Зарев. Те ваят общи планове на сгради, панорами, пейзажи, рисуват едри портрети на действащите лица, за да „настигнат“ носталгичните слова на единака Владимир Зарев.

 КИНОЕКСТРЕМИСТИ (2023, РЕЖИСЬОР БОЯ ХАРИЗАНОВА) 

Всички тези филми днес са възможни, благодарение и на ентусиазма на първопроходците на българското кино, героите на „Киноекстремисти“, забравените изгнаници в собствената им родина. Сценаристките Теодора Стоилова-Дончева, Елица Гочева и Анна Шойлева-Чомакова и режисьорката Боя Харизанова създават своеобразна трилогия. Те тръгват от „Васил Гендов – историята на първия създател на българското кино“, минават през „Идването на звука“, за да завършат със „След 9 септември 1944“. Положени са къртовски усилия, дългогодишен изследователски труд, за да се издири и монтажно подреди такъв материал – документи, плакати, снимки, откъси от филми. Те са оживени от разказващите за тях с любов и преклонение критици и историци на българското кино, уловени от оператора Георги Челебиев. Васил Гендов, Борис Грежов, Александър Вазов и техните колеги, повечето от които учили или работили в Европа, не жалят собствени средства, за да направят филмите си, често съобразявайки се и с вкуса на тогавашната публика. Набляга се на успехите и историите на създаването на „Българан е галант“, „Любовта е лудост“, „Грамада“. С идването на звука постепенно започват да се снимат и актьорите от Народния театър. И никой не мисли да печели или да се обогати, надделява любовта към новото изкуство и патриотизма. В дикторския глас в третата част, след закона за национализацията на българското кино през 1948 г, определено се усеща тъга и гняв по забравените и непризнати пионери, определяни като дребнобуржоазни и необразовани. Те потъват в забвение, изтласкани в периферията на обществото. Нямаше как „Киноекстремисти“, този пионерски филм, посветен на рано напусналия ни изследовател на българското кино Александър Янакиев, да не получи наградата на  Българска Национална Филмотека.

 

* * *

 

ЕКРАНЪТ БИ МОГЪЛ И ДА СЕ УСМИХНЕ…

 

   ОЛГА МАРКОВА

 

Гледайки с интерес състезателната програма на 27^-ия „Златен ритон“, съставена от 60 интересни и значими документални и анимационни филма, сред които – и няколко успешни дебюта, забелязвам, че документалното ни кино е на нов етап. Искрено се радвам на разнообразието от жанрове, теми и артистични подходи; на осмислянето на събития с по-задълбочени психологически характеристики на известни личности, като „Следеният човек“ на режисьора Димитър Коцев – Шошо, който представя Веселин Бранев, недоумяващ от изкривения си образ от съставеното досие в архивите на Държавна сигурност, или доц. Кристиан Таков в „Моралът е доброто“ – дебют на Веселин Диманов, или колоритният художник Любен Стоев в „Моят чичо Любен“ на Никола Бошнаков и Георги Стоев – Джеки; авторитетният писател, майстор на словото Владимир Зарев във „Ваятелят на светове“ на Владимир Борисов); но и по-малко познати Личности (като художника-бунтар и експериментатор Алцек Мишев от „Да летиш с плавници“ на Мария Аверина; пламенният експериментатор, писател, физик-десидент Стефан Маринов, изправил се срещу тоталитарната система от „1200 страници болка“ на Атанас Киряков; проф. Димитър Атанасов – американски възпитаник с принос към световната наука и неговата мултинационална фамилия от „Отскубнати до корен“ на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, в чиято съдба се оглеждат съдбите на стотици представители на българския елит, пометен от комунистическия режим; доктор Стефан Черкезов, който спасява от горящ автобус 47 човека от „Забрава“ на Златимир Коларов и Валентина Фиданова). Очевидно фестивалният екран се оказва най-доброто място за срещи между творци, публика и критика, на които всеки може да направи равносметка, да види и оцени собственото си място в процеса на рушенето на стари и създаването на нови светове, да свери своя художествен „часовник“ с критериите и постиженията на другите колеги.

 МОЯТ ЧИЧО ЛЮБЕН (2023, РЕЖИСЬОРИ НИКОЛА БОШНАКОВ И ГЕОРГИ СТОЕВ – ДЖЕКИ) 

Оценявайки труда и постоянството, с което нашите творци драматично сондират важни и отговорни за цялото ни общество теми и конфликти, чието изследване оформя социалното и гражданско битие на днешния българин, продължавам да се чудя на факта как често отминаваме някои стойностни документални филми с не по-малко значима проблематика, които безспорно повдигнаха емоционалния градус на програмата и дълго бяха аплодирани от публиката. Очевидно хората бяха зажаднели за Празник, особено в навечерието на Коледа. А тези творби внесоха в интензивно натоварващата атмосфера на фестивалното ежедневие особен, светъл лъч от различен ъгъл, с жизнеутвърждаваща философия и деликатен стремеж към креативност в една специфична интонационна среда. Имам предвид мащабната, в течение на час и половина, документално-музикална импресия „Имало едно време в Париж“ на Андрей Чертов и умело изградения 27-минутен дебют в документалното кино „Пол и Реми“ на Петър Русев, завършил режисура в Дания.

Още е жив в съзнанието ми експресивният филм „Дъждовен ден“, с който опитният оператор Андрей Чертов дебютира като режисьор в кинодокументалистиката през 2013 г. Той бе посветен на самобитния и неповторим джаз музикант Огнян Видев, чиито изпълнения следях години наред. Именно със силата на музиката героят с любов и топлота разказва за родния си Пловдив и за самия себе си. Неговите срещи с приятели, които споделят своята носталгия по онова „филибелийско“ време, когато именно джазът им позволяваше да бъдат свободни. Вероятно по тази причина журито на МКФ „Златен Витяз“ тогава единодушно му отреди Голямата награда – за наблюдателната камера, проникваща в скрити кътчета на човешката душевност. Последвалата игрална творба на Чертов „Silent Movie“ (2017), вдъхновена от музиката и творчеството на известния композитор и пианист Милчо Левиев, се оказа своеобразно продължение на неговите стилови и жанрови търсения в пълнометражната форма. Винаги съм уважавала творци, които следват вътрешните си импулси и предпочитания, а не залитат в територията нито на поръчковото, нито на  актуалното тъкмо в момента кино.

 ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ПАРИЖ (2023, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ЧЕРТОВ) 

По тази причина някак бях подготвена за появилото се на този фестивален екран, десет години след дебюта на Чертов, вълнуващо и същевременно значимо художествено изследване под формата на импресия „Имало едно време в Париж“. С наситена емоционална атмосфера, точно подбрани персонажи, музикална информираност и усет за ритъм, то потопява зрителя в средата на българската и руската бохема в края на 60^-те и 70^-те години в Париж, за да ни разкрие трудния път на нейната реализация и същевременно – приноса ѝ в европейската култура. А световната столица на културата Париж звучи като допълнителен персонаж, създаващ условия за реализация и съзидателност. Та къде другаде по-цялостно би се разгърнал талантът на уникални личности, като художника Лъчезар Ошавков и певеца Константин Казански, които са имали шанса да си сътрудничат професионално с творци от ранга на Владимир Висоцки и Альоша Димитриевич. Тук е мястото да споделя изненадата си от изключително любопитния певчески дует на Димитриевич с легендарния театрален и филмов актьор Юл Бринър (Юлий Борисович, роден във Владивосток), чиито екранни превъплъщения в музикално-приключенската драма-романс „Кралят и аз“ (1956, за което е удостоен с Оскар) на Уолтър Ланг и „Великолепната седморка“ (1960) на Джон Стърджис – римейк на „Седемте самураи“ на Акира Куросава, са незабравими. Не знаех, че преди да замине за САЩ, актьорът вече е имал изяви като певец в музикални театри на Европа. Но за мен като че ли най-вълнуващи са епизодите, визиращи началото на емигрантската кариера, когато младите Лъчезар Ошавков и Константин Казански стават известни като дуо с шлагерни изпълнения в прословутото кабаре „Распутин“…

 ПОЛ И РЕМИ (2022, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР РУСЕВ) 

С вълнение зрителите посрещнаха и позитивния екранен пример за хармония в човешките отношения, когато съществуват общи креативни интереси, в документалния дебют „Пол и Реми“ на Петър Русев. В максимално опростена форма този филм-пътешественик изповяда силата на емоцията, на любовта като основен стимул за вдъхновение. Двамата герои – Пол и Реми – случайно се срещат на един фестивал и стават близки завинаги. Дали режисьорът ги е търсил или е попаднал на тях – няма значение. Пред нас се разгръщат, на внушителния фон от изобилие на пясъчни скулптури, две човешки съдби, на които искрено вярваме. А диалогът на героите, на който се крепи филмовият разказ, е кратък, откровен, динамичен, недвусмислен. Той не се нуждае от допълнителни планове. И така  лабиринтът от сложни, противоречиви човешки връзки някак успешно е заменен от проста задушевна изповед, която персонажите споделят. Няма трудности, няма неволи. Те остават зад кадър. А на екрана удивляват невероятни по размери скулптурни творения и композиции, които всеки момент биха могли да бъдат пометени от бури и наводнения. Но сега са тук пред нас като апотеоз на човешкия труд и талант. А усилията на двама творци, които живеят заедно и гледат в една посока, са двойни. И те са оценени от редица престижни световни фестивали, където завоюват безценни награди, още повече, че техен двигател е не само талантът и изобретателността, но и истинската Любов.

Между шестнадесетте официални награди, отредени от журито, плюс допълнителните шест приза на гилдиите и професионалните организации, тези филми не намериха място. Но това не им попречи да допринесат със своя художнически вкус и професионализъм за постигане на високото ниво  на тазгодишния „Златен ритон“.

 

* * *

                       

ОБЩИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ И ДВА АКЦЕНТА ВСТРАНИ ОТ НАГРАДИТЕ

 

   КАРИН ЯНАКИЕВА

 

Фестивалът на българското документално и анимационно кино, макар и с известно забавяне (изминаха близо две години от последното му издание), все пак се случи, при това в навечерието на Коледните празници и отново в Пловдив, където по традиция му е мястото. Резултатът от въпросното забавяне бе натрупване на внушителен брой заглавия, което от своя страна доведе до някои алтернативни програмни решения, но спирам дотук с техническите подробности. Защото по-важни са филмите, идеите и ценностите, които носят, артистизма и таланта на авторите им.

Голяма част от тях са посветени на конкретни личности, оставили значими следи в историята на страната ни, в културата, изкуството и науката, малко или по-скоро напълно непознати на широката общественост. Причините за тази печална картина са много и болезнени. Стремежът да се живее успешно днес и сега притъпява интереса към собствения ни род, още по-малко към националната памет. А тя, националната памет, четиридесет и пет години бе брутално манипулирана и подменяна с фалшиви герои от „новото време“, докато способни и талантливи хора, както и техните постижения, бяха подложени на заличаване. За съжаление и в годините на прехода (той не е свършил) приоритетите бяха други, та оглупяването и безхаберието си останаха непокътнати. Затова и толкова високо ценя усилията и таланта на авторите, които предпазват от забрава стойностни личности като проф. Димитър Атанасов от „Отскубнати до корен“ (Почетна грамота) на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, като Стефан Маринов от „1200 страници болка“ (Награда за сценарий) на Атанас Киряков. Изключително въздействащи, силни творби. В тази посока от години работи и Димитър Коцев – Шошо с документалната телевизионна поредица „Отворени досиета“. Великолепният му филм „Следеният човек“ (Специална награда на журито) по автобиографичния роман на Веселин Бранев е естествено продължение на творческите му изследвания по темата.

 1200 СТРАНИЦИ БОЛКА (2022, РЕЖИСЬОР АТАНАС КИРЯКОВ) 

И сега чувам гласовете, които казват: „стига с това мрачно минало, толкова вода изтече оттогава, нека забравим, да плеснем с ръце, да се  прегърнем„ и прочие сладникави пожелания. „Времето беше такова“ както цинично заключи един генерал, сякаш неговата партия не е имала нищо общо с кошмара, който преживяха хиляди хора. Забравата и съзнателното заличаване на паметта е пагубно за всяко общество. Европейското кино и литература не спират да се занимават с периода на фашизма, да разказват, да осмислят безумието на войната, Холокоста и всички жестокости, на които човечеството става свидетел тогава. И никому не минава през ума да постави под съмнение тази необходимост. Уви, светът не осъди достатъчно категорично престъпленията на комунизма и това развързва ръцете на овластени преди промените апаратчици и техни последователи да разиграват пошло – носталгично театро, на което сме свидетели напоследък. Колкото по-скоро се разделим със заблудите, колкото по-рядко се подаваме на хитроумни внушения, толкова по-нормално и достойно ще живеем. За да ни остане време и да се зарадваме на красивите неща навсякъде около нас, като изкуството и хората, които го създават с вдъхновение.

И така пристъпвам към заявеното в заглавието намерение, а то е свързано тъкмо с изкуството и вдъхновението. С искреното ми уважение към журито, отличило наистина стойностни филми, накратко ще се спра на два други, които мога да определя като награда за душата.

Първата дума, която ми идва в ума по повод „Хала“ е очарование. Тя се отнася основно за героинята и нейното семейство, но не по-малко и за работата на режисьорите Мария Ландова и Ваня Иванова. Заради лекотата и ведрата емоция, струящи от всеки кадър. Филмът се движи по три линии – класически филмов портрет, елементи на документално риалити и изкуствоведска част, всички разработени професионално, увлекателно и комуникативно. В центъра е Моника Попова, вече утвърдено име в керамиката, любим преподавател на студентите и героичен родител на три деца. От типа хора „трифазен ток“, сиреч заредени с мощна енергия, пълни с безброй идеи, за чието осъществяване сякаш цялото време на света няма да стигне. Същинска хала. Звучи леко стряскащо, но топлотата, хумора и самоиронията, която влага в разказите за много трудните и  най-хубави епизоди от живота си, превръща Моника в прекрасен екранен събеседник. Цялото семейство се държи напълно непринудено пред камерата и зрителят постепенно добива усещането, че е на гости у симпатични познати. Извън дома кипи неуморен труд, хабят се нерви по подреждането на изложба, с мъжа си, също художник, не винаги имат пълно разбирателство за едно или друго решение, но в последна сметка нещата приключват успешно. Интересно е да се наблюдава работата ѝ със студентите, тяхната обич и доверие към нея, смелото решение да се наеме да обучава незрящ младеж и въпреки първоначалните си съмнения, да успее… Накрая, понеже всичко при нея се случва екстремно, трите ѝ дъщери раждат почти едновременно, за да се окаже щастлива баба на три внучета. Прегърнала бебетата, казва и финалната си реплика, цитирам по памет, – изкуството е важно, но най-важен е животът. Това е и голямата идея на „Хала“.

 ХАЛА (2023, РЕЖИСЬОРИ МАРИЯ ЛАНДОВА И ВАНЯ ИВАНОВА) 

Режисьорът Андрей Чертов и в предишни филми е демонстрирал респектираща музикална култура, но с „Имало едно време в Париж“ ни въвежда в една слабо позната територия на певческото и хорово изкуство, от което са останали само архивни записи и спомени. Постепенно основна фигура се очертава музикантът Константин Казански и неговият творчески път. Казвам постепенно, защото има една не кратка прелюдия, където хора от артистичния свят, познавали го донякъде, си припомнят факти, случки, откъслечни впечатления от 60^-те години на миналия век. Научаваме, че е пял известни френски шлагери, че е изглеждал добре, че публиката го е харесвала и е имал реална перспектива да свети на българския естраден небосклон. Той обаче прави друг избор, воден от свои мечти, много различни от това да се превърне в социалистическа звезда. С една дума, емигрира. Вече го виждаме в парижкия му дом, заобиколен от книги, плочи, картини с неизменната лула. Един европейски интелигент, който увличащо разказва как е търсил и намирал поле за изява, как изненадващо и за самия него попада в определени музикални среди, как се вписва там и относително бързо  бива приет. Става дума за артистичните общности на руските емигранти, за двете прочути кабарета „Шехерезада“ и „Распутин“, където са изнасяли бляскавите си спектакли пред многобройна публика, за ярки имена на солисти, които в днешно време изглежда няма кой да замести. Картината се обогатява и през спомените на Лъчезар Ошавков, близък приятел на Константин Казански, емигрирал по същото време, самият той високо ценен художник във Франция. Събраният и много артистично подреден от режисьора архивен материал ни среща с Владимир Висоцки и прекрасната му съпруга Марина Влади, с които Казански продължително работи, виждаме и чуваме гласа на знаменития Альоша Дмитриевич, също и последните изпълнения на ненадминатия възрастен изпълнител, любимец на ценителите. Именно за него се разказва следната легенда – вече много възрастен и болен, след поредно представление, на път за стаята си, поръчва черен хайвер и бутилка шампанско. На сутринта го намират починал, но от хайвера не е останало зрънце, нито пък капка от шампанското. Един щастлив край. И накрая, едно от най-вълшебните преживявания – хоровите изпълнения (хор Казански) под диригентството и аранжиментите на самия Константин Казански. Дар за душата.

 

* * *

 

АВТОРСКИ ОТКРИТИЯ, ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПОЧИТ КЪМ ТРАДИЦИЯТА

 

   НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА

 

Тази година 27^-ят фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ беше като претоварена каруца – огромно количество филми, които плътно запълниха седемте дни на прожекции и не оставиха на най-ревностните зрители дори време за обяд. Наложи се някои от произведенията от конкурсната програма да се прожектират в паралелната зала 3 на кино „Лъки“. Това се оказа доста неприятно и за авторите, и за публиката, която трябваше да прави своя избор по анотация, или да гледа по половин филм в двете зали. Но продукцията от почти две години и за документалното, и за анимационното кино беше богата и много, много интересна.

Анимацията се представи с двайсет филма, два от които – пълнометражни. В сравнение с бедната картина на предишния 26^-и „Златен ритон“, когато анимационните филми бяха едва осем, това е забележително, но не бива да оценяваме увеличения брой филми само като количествен напредък. В програмата имаше много интересни артистични предизвикателства и разнообразие от жанрове, стилове и техники.

Голямата награда „Златен ритон“ отиде при филма „Следа“ на Аспарух Петров. На пръв поглед той е за стъписването на млад писател при новината, че ще става баща. Същевременно обаче „благата вест“ събужда травматични спомени от собственото детство и отношенията с напусналия го баща, поражда нови страхове и опасения. Филмът е изграден в три преплитащи се пласта – обективната реалност (в синьо), споменът от детството (в червено) и вътрешният свят на твореца (в черно). Аспарух Петров майсторски прескача от едната „реалност“ в другата, с лекота играе с пространствата и мащабите на филма. Това може да е изкачването по абстрактни стъпала в преследване на убягващите думи и фрази, или да е оголената фигура на героя, сгъната в бащината червена обувка – важното е, че променяйки пропорциите, формите и мащабите, Аспарух Петров постига собствена символика на пространството. Следата от обувка може да е гигантска или смалена до нормален размер, писателят може да е облечен или пък гол пред спомена или чувствата си. Типажът в много от сцените е нарисуван с леко деформирани пропорции, с невъзможен наклон на главата, издаващ душевен дискомфорт. Трябва да се отбележи, че той има и много изразителни ръце, напомнящи профилните жестове от силуетните фигури на великата Лоте Райнигер в „Приключенията на принц Ахмед“ от 1926 г. Експресията на формите е ключов момент в изграждането на визуалната стилистика на филма, изпълнена с напълно неочаквана и изненадваща техника – обикновена химикалка. Същевременно трите допълващи се цвята не са единственото изразно средство на автора. Неговият богат щрих създава пулсиращо, променливо и нестабилно пространство, което заедно с тоталната анимация върху хартия изгражда артистичния свят на филма, за да достигне до хармонията и любовта във финала.

 СЛЕДА (2022, РЕЖИСЬОР АСПАРУХ ПЕТРОВ) 

Журито присъди своята Специална награда на пълнометражния анимационен филм „Меко казано“ на Анри Кулев „за прекрасната адаптация на детския свят на Валери Петров“. Осъществен изцяло с 3D компютърна технология – нещо, което съвременните деца вече приемат за задължително, но филмът успява да избегне най-разпространеното клише, налагано от американската комиксова култура – клишето на супергероя. „Меко казано“ е мек филм. Филм, който отправя към децата простички морални послания, без  да затъва в дидактика и назидателност. Малкият Светльо сънува и в съня си е посетен от санбернарско куче, което „идва да го спаси“, защото е намислил да напише лъжливо писмо до баба си. В хода на „спасяването“ на писмото към странната двойка се присъединяват кълвач, костенурка и къртица, които също си имат едно на ум, заради предишни прегрешения на Светльо. Накрая  мишка и нейните потомци се намесват в полза на момченцето, а то разбира важни неща за лъжата, за приятелството, за доверието, за обичта… Филмът на Кулев е изграден не като суховато разсъждение над морални казуси, а като забавление за деца. Това е детски мюзикъл с огромно количество песни, написани от Любомир Денев. Пътят за търсенето на писмото се превръща в път на порастването, в път на приключението и веселието. Всеки от персонажите има ярко изградена индивидуалност – от кучето – фалшив санбернар с бъчонка коняк на шията, през кълвача, който разпердушинва с клюна си де що види, или костенурката с убийствено розови кънки до самодоволния очилат кърт, който си пада по маркови дънки и „истински“ бой с индианци. Всички те създават една живописна компания на многогласието, в която добротата и щедростта на сърцето надделяват над съперничеството.

 МЕКО КАЗАНО (2022, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

Както се случва в българското кино, филмът е реализиран с нисък бюджет и отчайващо малък колектив аниматори – шест човека. Това по силата на някакво благоволение свише или по-скоро по силата на огромен труд и отдаденост на екипа не е довело до снижаване на качеството. Напротив, компютърната анимация може да съперничи с най-добри образци на продукции, в които участват стотици аниматори. Движенията на всеки от персонажите са силно индивидуализирани. Художниците ги структурират не като копират реално заснети действия, а като задържат на екрана и изваждат най-изразителните моменти във всеки жест, така че да подчертаят характера. Косите и козините се движат естествено от вятъра или инерцията, а всеки аниматор знае колко сложна задача е това и какъв огромен брой компютърни часове изисква тя за реализация и рендване. Филмът дори започва с една изключително впечатляваща сцена на парк със стотици и хиляди падащи есенни листа, които образуват вихрушка от ярки краски. Подвижната камера играе своя танц между тях и създава усещането за съпричастие дори още когато не знаем към какво или към кого. Във филма има още множество ефекти – искрите от постоянното чукане на кълвача, водата с нейните завихряния, бурните талази на вятъра, хвърчащите перушинки и т.н. Атмосферата е изградена с изключително внимание към детайла. Анри Кулев създава образа на обобщен европейски град, в който има и някои софийски акценти. Този град, потънал в носталгичен ретро-стил, ни връща към простата яснота на обикновените човешки ценности.

 ФЛОРЕНТИНСКА НОЩ (2022, РЕЖИСЬОР СОТИР ГЕЛЕВ) 

Наградата на община Пловдив отиде при другия пълнометражен филм – „Флорентинска нощ“ на Сотир Гелев „за красивата оригинална атмосфера и визия“. Филмът е по мотиви от творби на Хайнрих Хайне и Жерар дьо Нервал. Нежен филм с две преплетени сюжетни линии, които фино прехвърлят мостове една към друга, обединени от темите за любовта, музиката, изкуството, чувствителността. Именно особената чувствителност, на места меланхоличната тъга, отпращат в един ретро-свят, който връща значимостта на човешката емоция, така пренебрегвана в днешно време. Филмът като с лупа се вглежда в преживяването, в нюансите на чувствата и ни кара да си спомним дори такова остаряло понятие като „душевен трепет“. Създадените от Пенко Гелев рисувани и 3D декори са наситени с атмосферата на миналото: на фонтанчето, калдъръма, стария дървен прозорец, зимния парк, трополящата карета… Типажите са тънки и издължени. „Флорентинска нощ“ е романтичен филм, създаден да бъде именно романтичен. Иначе авторите ползват донякъде модела на производство на „Зоотроп“, който беше съставен от няколко късометражни филма, които впоследствие се свързаха в пълнометражен формат. Тук по-рано създаденият среднометражен филм „Виола“ се свързва със следваща история, за да се преодолеят трудностите във финансирането. Но резултатът си заслужава. „Флорентинска нощ“ е реализиран и с рекордно малък екип сътрудници, сред които трябва да отбележим аниматора Благой Димитров и композитора Румен Бояджиев-син. Изглежда, успешната работа върху пълнометражни филми с микроекипи е патент на българската анимация – да си спомним „Направено в Брахицера“, където покойният Николай Тодоров беше направил анимацията изцяло сам.

 ВОЙНА (2022, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – АНИМИТЕР) 

Особено интересна се оказа наградата за най-добър художник-постановчик в анимационното кино. Тя отиде при Димитър Димитров – Анимитер за работата му върху три филма: „Война“, „Артистът“ и „Дъщерята на художника“. Митко Димитров е най-бързо работещият български аниматор. След неговия запомнящ се дебют „Денят на кървавите венци“ той започна да произвежда със същата технология – рисуване върху смартфон или таблет по 1-2 филма годишно. Стилът му оставаше разпознаваем в рамките на характерния за него богат графичен щрих, обикновено бял, върху абстрактен черен фон. Опит да обогати визуалността художникът показа и на миналия „Златен ритон“ в „Седем смъртни гряха“, когато беше удостоен със същата награда – най-добър художник-постановчик. Различното тази година е, че и трите негови филма се обръщат към живописта. При това с овладяна увереност на четката (разбирай – дигиталната четка). „Война“ е неочаквано актуална анимация в контекста на войната в Украйна и кризата в Близкия изток. Интересна подробност е, че филмът е завършен преди нахлуването на руските войски на украинска територия, но се възприема едва ли не като рефлексия на събитията. Всъщност, творбата е знакова, а не конкретна. Персонализира войната чрез момиче-сираче, което минава през жестокостта, разрухата, пожарите, омразата, а вътрешно се страхува, докато срещне момчето Мир. Имената на децата са малко дидактични, но съответстват на знаковия характер на филма. В пълноценната живописна картина трептенето на багрите е от първостепенно значение, размитите цветови петна без ясна граница пулсират и преливат в драматичния колорит на огъня и неговите отблясъци.

 АРТИСТЪТ (2022, РЕЖИСЬОРИ ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – АНИМИТЕР И МИЛКО ЛАЗАРОВ) 

„Артистът“ (в сърежисура с Милко Лазаров) е истинско предизвикателство към традиционното ни разбиране за анимационно кино, тъй като в него изцяло липсва раздвижването на персонажите. Колкото и парадоксално да е, всъщност филмът се възприема като анимационен чрез непрестанната панорама, върху която се развива действието, в по-голямата си част тя е хоризонтална, ляво-дясна, а във финала – вертикална, нагоре и надолу. Историята за превръщането на момчето в мъж, израстването му като цирков артист, влюбването, предателството и личния крах се развива върху непрестанно променящия се декор, който редува екстериори с интериори, пейзажи с циркова публика и т.н. Преходите между отделните пространства са дотолкова органични, че окото не ги възприема като „нов декор“, докато образът почти не отмине, отнесен от скоростта на развитието на живота. Статично нарисуваните персонажи също се придвижват – „излизат и влизат в кадър“ отново и отново, в друг свой ипостас, в друга крупност, редувайки фас и профил, застинали в поредица от значими жестове. На места едновременно могат да се видят две, три или четири фази на героя, създаващи в съзнанието на зрителя интегрално усещане за движение. Освен че този филм е изключително сложен за изпълнение като скорост и ритъм, той е и прекрасно нарисуван.

 ДЪЩЕРЯТА НА ХУДОЖНИКА (2023, РЕЖИСЬОР ДИМИТЪР ДИМИТРОВ – АНИМИТЕР) 

За мен обаче истинското предизвикателство от „триптиха“ на Димитър Димитров е „Дъщерята на художника“. Филмът е базиран върху мотиви от едноименния разказ на руския абсурдист Даниил Хармс и е една мистична заигравка със смъртта. В случая е важно не т.нар. развитие на сюжета (доколкото изобщо има сюжет в редуването на абсурдни случки), а е важен начинът на изграждане на визията. Димитър Димитров е използвал за основа на образите си изкуствен интелект и след това е обработвал селектираните от него изображения. Резултатът е учудващо добър и за мен е неотличим от една ръчно създавана рисунка, базирана върху проучване на ретро-изображения. За да съхраня високата летва на критик, би трябвало изобщо да не ми хрумва да употребя думата „артистично“. Но ще се наложи! Цялата визия има артистично въздействие, въпреки компилацията, генерирана от изкуствения интелект. Димитър Димитров е задавал своите задачи в специализирания сървър MidJourney и срещу заплащане е ползвал ресурсите на платформата. Поставените на изкуствения интелект задачи са били два типа: чисто словесни описания като: изображения за „съветски авангард“, „руски конструктивизъм“, „Петербург 1930“, „съветски постери и пропаганда“, „арт деко“ „Родченко“, „Лисицки“ и дори „Джордж Оруел“ за постигане на антиутопична атмосфера, или „Едуард Хупър“ – за постигане на определена фактурност на образите. Всъщност в повечето случаи Димитров е сканирал своя скица – на персонажи или декор и е искал тя да се трансформира според определено стилово изискване. В резултат са получени стотици картинки, от които 99% са отишли директно в кошчето. Единият процент по-късно вече Димитър Димитров обработва с програмите Procreate за ретуш и анимация и с After Effects – за ефекти. Тъй като изкуственият интелект може да компилира и да генерира образи от съществуващи изображения, но самият „той“ няма засега никакво чувство за стил или единство на визията, се е наложило авторската обработка на образите да е съществена. На въпроса ми защо изобщо си е давал труд да използва AI, когато степента на използваемост на картинките е изключително ниска, Димитър Димитров отговори, че в никакъв случай не би бил в състояние да създаде такава богата и разнообразна визия на Санкт Петербург и да усети атмосферата на времето и характерните за него образи в толкова кратък срок, колкото е било времето за реализация на проекта. Вероятно би му отнело месеци и години за проучване. Очевидно е, че повечето от получените от AI изображения са посредствени компилации, най-често банални и досадни. Но при многократни опити понякога се получават интересни резултати. Например Димитров е подал в MidJourney намерено от него изображение от 30^-те години на миналия век – на локомотив, оформен като кон. Ползвайки структурата на съществуващата картинка и отчитайки описанието на стила като изискване, изкуственият интелект генерира локомотивите „бик“ и „слонове“, както и крана-жираф. Оттам нататък задачата на художника е била да приведе всичко това в единната образност на филма. Има над какво да се замислим… Още повече, че в момента в теоретичните среди на изследователите на анимационното кино изкуственият интелект е най-горещият картоф от всички възможни теми.

Като цяло анимацията винаги е стояла в авангарда на експерименталните техники в киното. Това е обяснимо, като имаме предвид прекъснатия, немеханичен режим на снимане/генериране на образите.

 ТРИ ПТИЦИ (2022, РЕЖИСЬОР МАРИЯ НИКОЛОВА) 

Може би експериментирането с техники е и причината филмът на Мария Николова „Три птици“ да получи Почетна грамота за смесването на акварел, изрезка, стоп-моушън, живо действие с интересни костюми и маски, които по свободен начин илюстрират стиховете на шестима френски романтици и символисти. Поетичната структура създава усещането за свобода, но и за копнежите по любовта. Тъга и меланхолия се смесват с надежда и желание да доминираш в амалгама, която се променя и изразява интимните трепети на живота. Но винаги наоколо има и една огромна и анонимна човешка ръка, която е в състояние да промени желаната траектория на поривите. Съдба ли е? Предопределение?

В другата крайност на спектъра, но също отличен с почетна грамота, е документално-анимационният филм на Мария Станишева „Да намериш дом“, посветен на едно ново явление в актуалната тема за бежанците – бягството от климатичните промени. Филмът (копродукция с Франция) е замислен като част от серия за т.нар. климатични бежанци и показва бедно бременно момиче от Бразилия, което се опитва да избяга от коварните последствия на вируса Зика, появил се вследствие на сушата. Елегантните типажи на Росица Ралева търсят емпатия, а превръщането на облака от комари в митологично чудовище-дракон създава усещането за безнадеждност и невъзможност да избягаш. Финалната фотография на момичето, героиня на филма, – Антония Жардения да Силва подкрепя във финала достоверността на конкретната житейска история, като придава на посланието актуален и социален смисъл.

 ОБЕЗЛИЧАВАНЕ (2023, РЕЖИСЬОР СПАРТАК ЙОРДАНОВ) 

Наградата за дебют (след Наградата на СБФД „Васил Гендов“ за най-добра анимация, Наградите на СФАФ Варна 2023 за най-добър български анимационен филм, както и селекцията в Конкурсната програма на Анеси 2023 Perspectives Short films) отиде при Спартак Йорданов и филма му „Обезличаване“. Заглавието е показателно – в днешния свят всяка индивидуалност се претопява в общата маса на тълпата. Сюжет, познат на българската анимация от „Веселякът“ на Анри Кулев, а и от редица други филми. Боряна Матеева намира паралел дори с „Ку-ку“ на Велислав Казаков, където цветният, но вече излекуван луд се вмъква в редицата на сиви хора, харесващи еднакви сиви Мони Лизи. Във филма на Спартак Йорданов има и нещо друго, извън философското есе на тема „загуба на идентичност“. Монотонната маса от еднакви хора без лица, впрегнати в еднакви въжета-юлари един след друг, създава нещо страховито. Поражда се неясна органична материя, която поглъща и храносмила всичко по пътя си. Вездесъщите маркучи – вени?, хранопроводи?, извънземна слуз? – всмукват и претопяват всичко, което има що-годе човешки облик. Единственият мъж, у когото виждаме хуманоидни черти (разпознаваем рисуван образ на актьора Леонид Йовчев), много бързо, поглъщайки съдържимото на чинията пред себе си, се трансформира в заразено чудовище като всички останали. Има нещо много физиологично в този филм, което въздейства върху най-първичните ни сетива и не оставя място за никаква илюзия. Тоталната обреченост е проникнала на нивото на клетките и е успяла да предизвика всеобщо разложение и смрад. Да, смрадта на мърша се носи от филмовото пространство. Това е радикалната и окончателна присъда на Спартак Йорданов над общество, индивиди и (бивш) човешки род. Филмът е изключително добре нарисуван в техниката живопис под камера, в чиято безпощадна монохромност се виждат следите на четката като последен, умиращ белег на човешкото, което в последните кадри на филма също губи своята същност и придобива фактурата на студения компютърно генериран образ.

 ЛОДКА В ДЪЖДА (2023, РЕЖИСЬОР ЙОАНА АТАНАСОВА) 

Наградата на гилдия Критика беше присъдена на Йоана Атанасова за „Лодка в дъжда“. Филмът също вече успя да получи редица награди за мощната тотална анимация, реализирана с остър графичен щрих и монохромен акварел – необичайна комбинация, която успява да придаде едновременно плът и безплътна ефимерност на образите. Метафоричният разказ за раздялата на двама влюбени, които опитват да преминат през „бурните води на живота“ в скромна хартиена лодчица, завършва с триумфа на меркантилността на жената. Изоставеният любим във финала пали кибритена клечка след клечка, за да освети като морски фар пътя на други хартиени лодчици през бурята. Но неговата лична история окончателно завършва нещастно и минорните нотки отекват дълго на екрана. Йоана Атанасова прави решителна стъпка напред след „Само моя“, като създава значително по-събрана и ясна история, основана върху символи. Филмът е много тежък за анимиране – масовки на безлични хора с чадъри, вълни в бурното море и т.н. Но екипът и аниматорът Янко Петров са се справили прекрасно с това предизвикателство.

 ФЛИП (2023, РЕЖИСЬОР ИВАЙЛО БОЛЯРОВ) 

Разбира се, както на всеки фестивал, на който добрите филми преобладават, наградите не стигнаха, за да се отличат всички произведения, които демонстрираха интересни идеи, артистизъм и дух. Аз бих откроила „Флип“ на Ивайло Боляров – филм, посветен на търсенето на ключалката, която съответства на ключа, който носиш със себе си цял живот. Изцяло реализиран в ретро стил и визията на филм-ноар, „Флип“ е филм за търсенето на смисъла. Едва когато преобърнеш света, той се разкрива пред теб и позволява да излезеш на слънце. Ситуирането на действието в коридорите на хотел с безброй затворени врати без ключалки е интересно намерен детайл. Влизането на превозни средства, пешеходци, линейки, клошари и т.н. в безлюдните хотелски коридори създават обемно символистично пространство. А приликата на главния герой с автора определено навява идеята за автобиографизъм и лично преживяване.

В подобен личен и изповедален план Анна Харалампиева представи „Интериор“ – филм за спомените на една възрастна жена и за равносметката на живота, реализиран с характерния за художничката трудоемък богат щрих. В най-добрата традиция на българската анимационна школа беше и „Гнездо“ на Настимир Цачев, базиран на езоповия език на сценаристите Слав Бакалов и Вера Донева. Филм за мечтата и желанията, представени чрез стремежа на един охлюв да полети. Не му е писано, но всичко се сбъдва в следващото поколение. Притчовото иносказание е реализирано много стегнато и въздействащо. Продължение на успешните традиции на българското анимационно кино от най-добрите му години бяха и още няколко филма, в които чрез символиката на цирка и на карнавала се повдигат дълбинни смисли. „Отражения“ на Николай Димитров се фокусира върху порочната природа на човека чрез вечната тема за огледалото – в случая кривото огледало на панаира. „Среднощен спектакъл“ на Пламен Николов пък предлага своя версия на традиционната тема за цирка с преобърнатите роли на фокусника и животните.

 СТОНОЖКА (2022, РЕЖИСЬОР ВЕРА ИВАНОВА) 

Два много свежи детски филма разчупиха сериозността на анимационната тематика и отдадоха значимото на забавлението за деца – „По вода“ на Владо Шомов и „Стоножка“ на Вера Иванова. Първият филм заразява с неподправената си искреност на детската игра, а вторият е постижение на Вера Иванова в създаването на типажа на стоножката с палаво личице и много (сладки и закръгленки) бутчета. Един чудесен, макар и позакъснял дебют.

Чудесно впечатление направи и един артистичен и необичаен филм на млади автори – „Рогът на изобилието“. Ани Антонова и Димитър Овчаров разсъждават върху мотивите на човека да води войни и битки в стремежа си към материалното. Природният свят и човешкото копие са във вечно противоборство. Ламтежът към „рога на изобилието“ обаче неусетно се простира и върху чисто човешките отношения. Филмът е изключително изящно стилизиран, като визията се подхранва от митологичното и от рисунките върху древна ваза от преди 5200 години, намерена на територията на днешен Иран. Твърди се, че това е дори първата „анимация“. Рисунката върху хартия е разположена върху декор, където се виждат отблясъците от истинска керамична ваза и тази двойна перспектива – на античната двуизмерна рисунка и на обемната материалност на вазата – носи на филма няколко международни награди и многочислени селекции на престижни фестивали. И още един филм на млад автор – „Океания“ на Стефан Войводов заслужава адмирации със стилно реализираната история за рибния пасаж и за индивидуалния характер на малката рибка. Филмът е посветен на „летящите риби“, посвещение, което трябва да се разбира като алюзия за вечния стремеж на човека към полета, към слънцето и към познанието. Без значение каква е цената.

 РОГЪТ НА ИЗОБИЛИЕТО (2022, РЕЖИСЬОРИ АНИ АНТОНОВА И ДИМИТЪР ОВЧАРОВ) 

27^-мият фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ беше богат на анимационни събития. Богат на творческо вдъхновение, авторски открития, технически иновации, предизвикателства. Филмовата ни анимационна продукция опипва нови пътища, по които вероятно ще тръгне през следващите години, но в същото време помни и почита най-доброто от традицията на българската анимационна школа.