ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ
ОСНОВАВАНЕТО (1933 – 1934)
От „бурните двадесет години“ („the roaring twenties“) светът неусетно пристъпва в не по-малко смутните тридесет, една от характеристиките на които е нарастването на политическата мощ на диктаторските режими в Италия, Германия, СССР… В България на 19 май 1934 г. е извършен държавен преврат, Търновската конституция е суспендирана, Народното събрание – разпуснато, политическите партии – забранени…
По това време до нашата страна достига и Голямата икономическа депресия – производството се свива, международната търговия намалява, доходите спадат, цените и безработицата растат…
КИНОСИТУАЦИЯТА У НАС ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 1930-ТЕ
В света на киното избухва Звуковата революция, която променя техниката на заснемане и прожектиране на филмите, естетиката на седмото изкуство, отношението на публиката към него… Но и разтърсва здраво родното целулоидно производство, колкото и скромно да е то дотогава – през 1929 г. в България виждат екран четири отечествени неми игрални филма, а пети остава недовършен; абсолютно същата е картината през 1930 г.; през 1931 г. се появяват два филма, а през 1932 г. – нито един!
В началото на третата декада у нас започва процесът на формирането на филмовата култура. А той е разнолик, многостранен, специфичен, намира израз както в областта на филморазпространението – организирането му по западен образец, модернизирането на киносалоните; така и в областта на филмопроизводството – възникват продуцентски къщи и кооперации, градят се „производствени бази“, появяват се „творчески фактори“…
Киното изгражда и свой нов, положителен образ сред българското общество, социалният му статус се повишава. Тъкмо през този период киното в царството се институционализира – възникват десетки и граждански, и професионални сдружения, организации, съюзи, сговори…
В НАЧАЛОТО НА 1930-ТЕ ГОДИНИ КИНОТО У НАС СЕ ИНСТИТУЦИОНАЛИЗИРА. ЕДНА ОТ НОВООСНОВАНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ – СЪЮЗЪТ НА КИНООПЕРАТОРИТЕ (КИНОПРОЖЕКЦИОНИСТИТЕ) В БЪЛГАРИЯ, ОТКРИВА СВОЯ I РЕДОВЕН КОНГРЕС НА 13 АПРИЛ 1933 Г. В СОФИЯ (В. „ЗОРА“, Г. XIV, № 4134, 14.IV.1933, С. 4).
Постепенно нараства ролята на училищните и читалищните кина. Повдига се въпросът: Какъв да бъде кинематографът – частен или обществен? Все по-често се дискутират ролята и политиката на държавата в тази област, институциите ѝ биват призовавани да осъществят мерки за „строг контрол над кинематографа“, да изземат „по законодателен ред“ експлоатацията на кината „от частната инициатива“…
Този обществен натиск принуждава държавната политика в тази област да стане по-адекватна и далновидна – приет е Законът за кинематографите, постановени са нормативни актове, част от филмопроизводството (и по-специално това на хроникално-документални филми) се съсредоточава в някои „ключови“ министерства – на просвещението, на здравеопазването, на войната, на земеделието…
1930 г.: ЗАКОНЪТ ЗА КИНЕМАТОГРАФИТЕ
На 28 март 1930 г., през третата си редовна сесия, по време на 62-то заседание, XXII ОНС приема Закона за кинематографите, обнародван в „Държавен вестник“ (г. LII, № 21, 29.IV.1930). Той третира предимно разпространението на филмите и контрола на държавата върху този процес. За изпълнител на тази функция бива определено Министерството на народното просвещение (МНП)[1], при което се създава Върховен съвет за кинематографите (чл. 13) и Комисия на кинематографите, чиято задача е да преглежда (цензурира) филмите – акт, заплащан от страна на разпространителите по „0.20 л. на метър“ за културно-просветните филми и по „0.50 л. на метър“ за останалите (чл. 10). Законът задължава (чл. 6) „притежателите на частни киносалони“ да включат във всяка своя програма „по един филм, дълъг около 200 м., с научен, културно-просветен, исторически или литературно-възпитателен характер“. Урежда (глава II) дейността на читалищните, училищните, подвижните и войсковите кинематографи.
ЗАКОНЪТ ЗА КИНЕМАТОГРАФИТЕ СЕ „РАЗРАБОТВА“ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЯКОЛКО МЕСЕЦА, ПРЕЗ КОИТО ТОЙ БИВА ПОПУЛЯРИЗИРАН, ДИСКУТИРАН И АНАЛИЗИРАН.
Но законът не обелва и дума за национално филмопроизводство! Макар пресата да уверява, че той насърчава „родното филмово творчество“ и „създава най-благоприятната почва за развитието на националното филмово производство“[2]. Единственият жест, направен към нашите кинодейци, е текстът на чл. 7, гласящ: „Филми, които се произвеждат в България или в чужбина с български артисти и с сюжети из българския живот и земя и които са с научно, културно-просветно, историческо или литературно-възпитателно съдържание“ се освобождават от „вносно и износно мито, а представленията на същите – от акциз и други общински и държавни такси и берии“. Но и произведените в страната, и вносните филми „не могат да се прожектират без предварителен преглед и разрешение от МНП“ (чл. 9).
Законът се „разработва“ в продължение на няколко месеца, през които бива популяризиран в печата[3], дискутиран, анализиран, отнася много критики и дори хули. Най-силна съпротива му оказва Съюзът на кинопритежателите и филмодавците в България, които са и най-силно засегнати от новите разпоредби. От журналистите най-активен е Пантелей Матеев Карасимеонов[4], редакторът („directeur“) на „Нашето кино“ – „списание за кино-култура и филмова пропаганда“, „орган на кинолюбителите в България“. На общия хор приглася и Васил Бакърджиев, който по това време е редактор на сп. „Филм“ – „Орган на Филмодавците, Кинопритежателите, Филмопроизводителите и Кинолюбителите в България“. В статията си „Закона за кинематографите“[5] авторът брани позицията на кинопритежателите и филмодавците, не проронва и дума за българско филмово творчество, национално филмопроизводство или родно киноизкуство, чийто ревностен защитник се явява впоследствие. Законът има своите недостатъци и затова през 1932 г. се заговаря за неговото изменение.[6]
ЗАКОНЪТ ЗА КИНЕМАТОГРАФИТЕ БИВА ОБНАРОДВАН В „ДЪРЖАВЕН ВЕСТНИК“ (Г. LII, № 21, 29.IV.1930).
1931 – 1933 г.: „БАРАЖНИ“ НЕВОЛИ
През 1931 г. Българската народна банка (БНБ), за да „минимизира“ последиците от Голямата депресия, а и за да съхрани запасите си, ограничава закупуването на чужда валута. Това блокира сделките за доставка на филми, които „се извършват в долари“. Съюзът на кинопритежателите и филмодавците в България прави „постъпки“, но без резултат[7]. В началото на 1932 мерките „се засилват“. Това ускорява „още повече кризата в кината“[8]. През пролетта министърът на финансите издава заповед, чиято „първа точка“ забранява „отпускането на чужда валута за покупка на филми и всичко, свързано с тях“. Последват „разпоредби, окръжни и т.н.“, отнасящи се „до деклариране на валутата“[9]. На 24 март в. „Мир“ известява: „Театър Роял[10] прекратява представленията си понеже вносът на филми не се разрешава“[11]. Примерът му бива последван и от други софийски кина. На 13 април в. „Зора“ обявява, че „след разрешаване вноса на филми Театър „Роял“ се открива отново на Великден [16 април]“[12]. В края на 1933 г. БНБ определя „контингента за внос на кинематографически филми“ за следващата година. На „първостепенните софийски кинотеатри“ се разрешава да внасят по 1 филм месечно, а на другите – „още по-малко“. Разрешен е ограничен „контингент“ и на някои доставчици на филми („търговци, които нямат театри“)[13]. В крайна сметка (в началото на 1934 г.) „баражът“, с който БНБ ограничава филмовия импорт, бива премахнат. След дълго очакване идва „свободният внос“, целулоидният пазар живва…
В НАЧАЛОТО НА 1930-ТЕ БНБ ОГРАНИЧАВА ЦЕЛУЛОИДНИЯ ВНОС И НЕЙНИЯТ „БАРАЖ“ СЪЗДАВА РЕДИЦА ПРОБЛЕМИ ПРЕД ПРОИЗВОДИТЕЛИТЕ И РАЗПРОСТРАНИТЕЛИТЕ НА ФИЛМИ.
По отношение на закупуването на „сурова“ целулоидна лента и химикалите, необходими за нейната лабораторна обработка, биват взети подобни ограничителни мерки, които поставят под въпрос съществуването на родното филмопроизводство. „На първо място стоеше въпросът със суровия снимачен материал – пише в мемоарите си Васил Гендов. – Всеки изработен в България филм, или заснет в България и копиран в чужбина, трябваше да се получи от материал, за който се заплащаше вносно мито, както за всички други вносни целулоидни продукти. Вносното мито не беше малко. Това беше за случаите, когато филмът изцяло се изработваше в България. Тези случаи най-често бяха със сниманите у нас късометражни филми. Повечето от игралните филми се снимаха у нас, а се изработваха в чужбина. Тогава положението беше много по-тежко за слабите материални възможности на нашите филмови дейци. За суровия негативен материал се заплащаше едно мито. За заснетия и изпратен в чужбина за преработка материал се заплащаше ново износно мито. За завърналия се в България готов изработен материал, независимо дали е монтиран или не филмът, плащаше се ново мито както за негатива, така и за позитива. От друга страна, големият акциз и герб за онези филми, които въпреки закона Комисията при Министерството на просветата много често не освобождаваше, поставяха непосилни тежнения на строителите на българския филм. Всичко това наложи едно обстойно обсъждане на въпроса от страна на заинтересованите и евентуално подобрение на положението им по законодателен ред“.[14]
1933 г.: СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ПРОИЗВОДИТЕЛИ
И „заинтересованите“ организират „едно обстойно обсъждане на въпроса“, довело до акт, отбелязан на 1 юни 1933 г. от неозаглавената новинарска рубрика на сп. „Темпо“: „Основан е в България съюз на българските филмови производители с съдействието на артисти, писатели, художници и театрали под надслов съюз на „Българско филмово производство“.
За управителния съвет на съюза са били избрани:
Председател: Васил Гендов
п. Председател: Александър Вазов
Секр.-касиер: Васил Бакърджиев
Членове-съветници: Минко Балкански и Велко Стоев.
Контролен съвет: Борис Грежов, Стефан Петров.
Съюза е изработил изложение, което е било поднесено от делегация на чело с Васил Гендов и В. Н. Бакърджиев на г-на М-ра на просветата на когото е било изтъкнато нуждата от запазване общите морални и материални интереси на филмовото производство у нас. Тъй като той обединява в себе си кинорежисьорите, артистите и оператори (снимачи) производители. Г-н Министъра е изслушал делегацията и обещал в най-скоро време да направи всичко по удовлетворяването на техните искания“.[15]
КОРИЦАТА НА БРОЯ НА СП. „ТЕМПО“ (Г. I, № 2, 1.VI.1933 Г., С. 7), В КОЙТО Е ПОМЕСТЕН ТЕКСТЪТ, ВЪЗВЕСТЯВАЩ ОСНОВАВАНЕТО НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОВИ ПРОИЗВОДИТЕЛИ (ВДЯСНО).
„Темпо“ е илюстровано филмово списание с атрактивна цветна корица, но се оказва „еднодневка“. „Многократните промени в редакцията, може би плод на личностна нетърпимост между създалите се около него кръгове, в крайна сметка го унищожават – заключава д-р Росен Спасов. – Около него гравитират Иван Фичев („Екран“ и „Кинопреглед“) [Иван Донев-Фичев е и „адресатът за кореспонденция с редакцията“]; Георги Иванов („Кино Изкуство“) със своя приятел Йохан Розенблат; Г. С. Георгиев („Илюстровано кино“), Васил Бакърджиев („Филм“) със своя колега Симеон Симеонов; за малко и Васил Гендов да бъде част от него – твърде много авторово его за едно специализирано издание за кино в България през 1933 г.. Започнало с амбицията да бъде седмично, от 8-ми април до 15-ти ноември 1933 г. излизат само пет, спорещи със себе си броя“.[16]
За съжаление, съобщението в „Темпо“ остава самотно в полиграфическото информационно море, но пък бива косвено подкрепено от спомените на кинооператора Симеон Симеонов, които той публикува през 1960 г. в три поредни броя на сп. „Киноизкуство“.[17]
СВИДЕТЕЛСТВАТА НА СИМЕОН СИМЕОНОВ
„През лятото на 1934 г. Българската народна банка издаде наредба – започва онази част от неговия разказ, отнасяща се до разглежданата тема, – с която се спираше отпускането на чужда валута за внос на сурови филмови материали. За късо време пазарът остана без филм и неколцина оператори и режисьори се намериха изправени пред безработица и глад. Някои се опитаха да получат поотделно валута за внос, но всички постъпки се оказаха безрезултатни. Дотогава отношенията между нашите кинематографисти не бяха особено добри и колегиални, но сполетялото ги общо нещастие изведнъж ги сплоти.
Всички се събрахме да обсъдим новосъздаденото положение. Решихме да се организираме в един вид корпорация или професионално-творчески съюз, който да се бори за нашите права и интереси. В галерията на аперитив „Охрид“ се състоя учредителното събрание, където се състави и уставът на първия съюз на филмовите производители, който впоследствие бе преименуван в „Съюз на филмовите дейци“. Броят на членовете едва стигна за попълването на управителния съвет и контролната комисия, но все пак основите на съюза бяха положени. За председател бе избран Васил Гендов, подпредседател Ал. Вазов, секретар-касиер В. Бакърджиев, членове на управителния съвет – С. Симеонов, Ст. Петров и В. Пошев, а в контролната комисия влизаха Б. Грежов, М. Балкански и Й. Йотов. За редовни членове на съюза останаха младият К. Кисьов и В. Чобанов. Само Хр. Константинов, който беше на държавна служба, отказа да стане член на съюза, като разчиташе, че ще има лична полза от нашата принудителна безработица. Впоследствие той влезе в съюза, както и някои участвували във филми артисти. След утвърждаването на устава в съда управителният съвет с цялата си тежест и авторитет на професионален съюз се яви пред министъра на финансите и след дълги и мъчителни преговори, след многобройни писмени изложения успя да получи отново разрешение за внос на филмова лента. За всички ни бе станало изведнъж ясно, че сплотеността е нещо много ценно, че само така не ще допуснем да бъдат потъпквани нашите интереси и че ни предстоят отсега нататък още много важни задачи за разрешаване.
КИНООПЕРАТОРЪТ СИМЕОН СИМЕОНОВ ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО УЧАСТВА В ОСНОВАВАНЕТО НА СЪЮЗА (ВЛЯВО), И ТОГАВА, КОГАТО ОПИСВА СЪБИТИЕТО (1960).
Всички лични недоразумения бяха почти изживени или забравени и ние започнахме да установяваме помежду си истински колегиални отношения. Съюзът, който имаше изключителното право да внася и разпределя сред членовете си внесените филмови материали, спечели голям престиж. Някои кинопритежатели схванаха, че ще имат изгода при създалото се положение и че финансирането на филми би представлявало интересно капиталовложение. Те предложиха услугите си, като дори бяха готови да построят на свои разноски павилион за снимки, който да ни се отстъпва срещу наем, удържан при прожектирането на филмите.
Всред членовете на съюза настъпи небивала радост и надежда, че българското кино най-сетне ще излезе из хендеците на занаятчийството и ще тръгне по истинския път на изкуството. Изпълнени с вяра, управителният съвет на съюза заедно с няколко кинопритежатели се явихме пред министъра на просветата Богдан Филов, на когото изложихме исканията си: да се отпусне място за построяване на павилион; освобождаване от вносно мито апаратурите и суровата филмова лента; освобождаване на всичките български филми от акциз; евентуално субсидиране или участие на държавата във финансирането на филмите.
Тук обаче се натъкнахме неочаквано на упорита съпротива. Филов се постара да ни убеди, че българското филмово производство засега е още нещо съвсем утопично, че нямаме кадри, липсвал ни опит и че въобще засега той не би могъл да ни бъде полезен с нищо. Две или три години по-късно случайно узнахме, че отрицателното отношение на Филов към родното филмово производство било внушено и продиктувано от представителя на германския филмов концерн „УФА“, който бил изцяло против каквото и да е развитие на националните кинематографии във васалните на Германия държави. И отново се върнахме към производството на късометражни, културни и рекламни филмчета, които бяха единственото ни средство за препитание“.[18]
СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ВАСИЛ БАКЪРДЖИЕВ
От своя страна, Васил Бакърджиев, който също като Васил Гендов и Симеон Симеонов, е един от пионерите на българското кино, разказва в мемоарите си за посещение при Атанас Бояджиев[19], който ще да е бил „г-н Министъра“, приел и изслушал споменатата в съобщението „делегация“, поднесла му изработеното от Съюза „изложение“, а и „обещал в най-скоро време да направи всичко по удовлетворяването на техните искания“.
„Съюзна делегация трябваше да посети министърът на просветата Атанас Бояджиев – започва историята, озаглавена „Празнословиците на господин министра“ и включена под № 46 в Десета глава на автобиографичен ръкопис, съхраняван в Българската национална филмотека (БНФ). – Като съюзен секретар ми възложиха да съставя текста на изложението, което нащраках на пишуща машина в едно адвокатско бюро. В уречения ден влязохме в министерския кабинет. С мустаци на морж Бояджиев ни посрещна, разперил ръце големи като фурнаджийски лопати.
– Добър ден, господа, добре дошли! Вие кои бяхте?
– Делегация от Съюза на филмовите дейци – обясни Гендов“.
Според Васил Бакърджиев член на делегацията е бил и Борис Грежов, успял в хода на разговора да смотолеви: „Нашите стремежи и подбуди се ръководят от процъфтяването на родното киноизкуство“.
ВАСИЛ БАКЪРДЖИЕВ ВЗЕМА ДЕЙНО УЧАСТИЕ В ШЕТНЯТА ОКОЛО УЧРЕДЯВАНЕТО НА ОРГАНИЗАЦИЯТА, А И В ПОСЛЕДВАЛИТЕ НЕЙНИ ИНИЦИАТИВИ.
„Зачетох изложението – продължава авторът: – „Като има предвид огромната възпитателна роля на киното Съюзът на българските филмови дейци намира, че проектозакона за кинематографите е в разрез с обществените и държавни интереси и не допринася за разцвета на българското народностно киноизкуство…“.
– Накратко, накратко – отсече Бояджиев с една прозявка, която издава скуката […] Оставете изложението за проучване. Трябва да го разгледам от юридическа гледна точка. Засега ще бъде необходимо да обясните устно в какво се състои цялата работа […]
Гендов започна изясняването на нашите искания.
– Зле сме, господин министре…
– Че кой не е зле. Комунистите не ни дават мира […]
Гендов продължи:
– Държавата трябва да освободи от вносно и износно мито, акциз, гербов налог, такси и берии всички български филми, да задължи кинотърговците да изнасят родното филмопроизводство, кинопритежателите да прожектират филмите безусловно… Държавата трябва да отпусне дългосрочни кредити и създаде национална киностудия, обзаведена с необходимите технически съоръжения. Необходимо е да се изпратят на специализация в чужбина и на държавни разноски наши кинотворци.
Погледът на министъра шареше из кабинета, сякаш търсеше спасително убежище“.
Сетне Атанас Бояджиев подхваща „порой несвързани думи“, подчертава, че държавата „едва ли ще може да помогне“, защото нейната каса била „празна като гроба на възкръснал светец“… Васил Гендов отвръща, че това е така, „защото премъдри политици бъркат в държавната хазна“. Започнал да нервничи, министърът го подканва да каже „кой бърка в меда“: „Дайте факти, господа“.
„Не сме дошли да разкриваме пиратски съкровища – намеси се Грежов. – Ние искаме да се създаде държавна кинематография по съветски образец.
– Никакви съветски образци – размаха фурнаджийските си лопати. – Няма да позволя комунистическа пропаганда. Не, господа! Съветските филми тровят душата на хората, рушат устоите на държавата.
– Извинете, господин министре – заговорих аз, – може би ще прозвучи дръзко. Трябва да заявя, че съветските филми извисяват духа на човека, облагородяват неговата душа, разкриват светли хоризонти. Тяхното величие се състои не само във фиксирането на жизнени факти и явления, но осмисляне на живота от позициите на съвременността, които вълнуват обикновените хора“.
В крайна сметка „приемният час“ на министъра приключва, а самият той обещава на сбогуване, че след като се консултира със своите съветници, ще види какво може да направи по внесеното искане.
„Когато се намерихме на улицата, Грежов каза:
– Никаква работа няма да свърши това юридическо говедо“.[20]
НЕОБХОДИМИ РАЗМИШЛЕНИЯ
Информацията в сп. „Темпо“ е неопровержим „медицински факт“ (както би казал Остап Бендер) – Съюзът на българските филмови производители (Съюз на „Българско филмово производство“) е основан в периода до 1 юни 1933 г. (най-вероятно през месеца, предшестваш тази дата). Изданието посочва поименно и членовете на Управителния съвет (УС) на организацията, изработил „изложение“, „което е било поднесено от делегация“ на министъра на народното просвещение.
Виж, мемоарните свидетелства са нещо друго. От една страна, те са „литературен жанр“, специфична литературна форма – „мемоарна литература“, чиято „истина“ не е „историческата истина“. От друга страна, тяхната същност се гради върху претенцията за правдоподобност – макар и да е всеизвестно, че не всички мемоари са надеждни, правдиви и сигурни източници. Тази „двойственост“ е основният проблем, с който се сблъсква всеки изследовател, проучващ подобни извори, при които „пресяването“ на информацията, „сепарирането“ на плявата от зърното е задължително.
Симеон Симеонов уверява, че „учредителното събрание“ на „първия съюз на филмовите производители, който впоследствие бе преименуван в „Съюз на филмовите дейци“ се е състояло в „галерията на аперитив „Охрид“. Изброява педантично участниците в събитието, подчертава, че там е бил съставен и уставът на организацията, утвърден впоследствие в съда. Следват явявания „пред министъра на финансите“ (такъв от 12 октомври 1931 г. до 19 май 1934 г. е Стефан Стефанов (1876 – 1946) – политик от Демократическата партия, индустриалец и съветник на цар Борис III), „дълги и мъчителни преговори“, „многобройни писмени изложения“, за да се стигне до получаването на „разрешение за внос на филмова лента“.
Кога е станало всичко това? „През лятото на 1934“ – отговаря Симеонов, когато БНБ издава наредба, с която спира „отпускането на чужда валута за внос на сурови филмови материали“. Но „баражът, с който Народната банка беше ограничила филмовия внос [а ведно с него и този на „сурови филмови материали“], се махна“ – заявява журналистът и редакторът Антон Маринович в брой № 4 на „Кино“ („седмичен вестник за филмова информация, пропаганда и култура“), който вижда бял свят през първата половина на месец март 1934 г.[21]
МИНИСТЪРЪТ НА ФИНАНСИТЕ СТЕФАН СТЕФАНОВ (В СРЕДАТА) ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ НА XIV СЕСИЯ НА ФИНАНСОВИЯ КОМИТЕТ НА ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТЕ В ЖЕНЕВА (2 МАЙ 1933): ДИРЕКТОРА НА ДЪРЖАВНИТЕ ДЪЛГОВЕ НИКОЛА СТОЯНОВ (ВДЯСНО НА СТЕФАНОВ), МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НИКОЛА МУШАНОВ (ВЛЯВО НА СТЕФАНОВ) И УПРАВИТЕЛЯ НА БНБ НИКОЛА МОМЧИЛОВ (КРАЙНИЯТ ВДЯСНО)
Христо Константинов е „на държавна служба“ – завеждащ държавната филмова лаборатория към отдел „Кинематографическо производство“ при МНП, от 1924 до 1931 г., а Богдан Филов (1883 – 1945) е министър на просвещението от 14 ноември 1938 г. до 11 април 1942 г. (дълго след описваните събития). „Репери“, които подсказват, че мемоарите на Симеон Симеонов се отнасят до един по-широк „времеви хоризонт“.
Разказът на Васил Бакърджиев е живописен, артистичен, остроумен, богат ситуационно, ала фактологически беден. Единственият конкретен бит информация в него е името на Атанас Бояджиев, който е министър на народното просвещение в периода 18 януари 1933–19 май 1934 г. Мемоаристът изрежда и имената на участниците в „съюзната делегация“, посетила ръководителя на МНП: Васил Гендов, Борис Грежов и Васил Бакърджиев.
1934 г.: СЪЮЗЪТ НА ФИЛМОВИТЕ ДЕЯТЕЛИ В БЪЛГАРИЯ
ВЕРСИЯТА НА ВАСИЛ ГЕНДОВ
„Следващата 1934 година отбелязва един скок в развитието на българския филм – уверява Васил Гендов. – Създаването на Съюза на филмовите дейци и голямата инициатива на Петър Стойчев да направи нов говорящ филм от много голям мащаб […] Идеята за създаването на Съюза се наложи от нарастващите нужди на филмовите дейци в България […] По моя и на колегата Васил Бакърджиев инициатива се направи едно допитване до колегите филмови дейци за съвместно заседание, за да бъде обсъдено положението. По предложението на колегата Александър Вазов се отправи покана до всички филмови дейци, макар че броят им беше още незначителен, като Вазов даваше на разположение за събранието салона на своето фотоателие на улица „Леге“.
На събранието се отзоваха малцина, а именно: Васил Гендов, Александър Вазов, Борис Грежов, Васил Бакърджиев, Минко Балкански, Васил Пошев и Стефан Петров. По време на събранието дойде и Симеон Симеонов. След дълго и обстойно обсъждане на всички въпроси, свързани с бъдещото развитие на българския филм, дойдохме до заключението, че държавата не трябва да бъде повече „мащеха“ за една такава културна артерия в нашия духовен и културен живот и че държавата трябва изцяло да подкрепи делото на самоотвержените филмови труженици в България. За това обаче ние трябваше да се явим като едно общо цяло, което защищаваше своите професионални интереси. Решихме създаването на Съюза на филмовите дейци в България, чрез който да поведем борбата за нашите справедливи искания. С един неописуем ентусиазъм се посрещна това начинание и веднага се пристъпи към конструирането на новия съюз и избирането на първото управително тяло на Съюза.
ТАКА ИЗГЛЕЖДА ОРИГИНАЛЪТ НА РЪКОПИСА „ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА БЪЛГАРСКИЯ ФИЛМ 1910 – 1940“, В КОЙТО ВАСИЛ ГЕНДОВ ПОДРОБНО ОПИСВА УЧРЕДЯВАНЕТО НА СЪЮЗА.
Такова беше избирано в следния състав:
Председател – Васил Гендов
Подпредседател – Ал. Вазов
Секретар – Васил Бакърджиев
Съветници – Васил Пошев и Симеон Симеонов
Проверител съвет:
Председател – Борис Грежов
Секретар – Стефан Петров
Съветник – Минко Балкански.
Новият Управителен съвет си постави за задача изработването на устава. Интересно е и това, че образуването на Съюза беше отбелязано в ежедневната преса като една проява в нашия живот и в. „Слово“, в броя си от 15 август 1934 година, като подчертава това явление, между другото казва: „...с това се цели и привличането за членове на Съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали и артисти“.
В едно непродължително време уставът на новия съюз беше изготвен и представен за утвърждение в съответното министерство. Това също не закъсня и в скоро време Съюзът започна да функционира като отделна културна организация. Всички разходи около живота на Съюза се погасяваха от личните средства на неговите основатели. Напечатаха се покани, в които конкретно определяхме задачите и насоките на новия съюз, разпратиха се във всички културни и обществени организации, също и до всички държавни институти, както и до видни наши общественици, писатели, артисти, а специална делегация връчи лично покани и на някои от министрите. Резултатът обаче беше плачевен. Почти никой не отговори на този пламенен апел за съдействие и подкрепа, както и нито един не се яви с желанието да влезе като член в новия съюз, макар че членската вноска беше незначителна. Животът и развитието на съюза остана само върху плещите на неговите създатели.
Породи се също и идеята за издаването на един двуседмичник като орган на Съюза, чрез който да хвърлим светлина върху задачите и дейността му. Това обаче остана само идея, тъй като не намерихме възможността за неговото редовно издание. Всеки случай обществото посрещна благосклонно създаването на Съюза, държавата обаче си остана на същото становище, както и преди създаването му. Независимо от това, Съюзът продължи своя интензивен живот, като постепенно започна да приобщава всички дейци от филмовия бранш.
В същото време в София упорито се говореше за проектирания нов говорящ филм на Петър Стойчев. Въпреки всичките ми усилия да се добера до нещо положително, усилията ми останаха напразни. Тук трябва да прибавя и една малка подробност, която е също от значение и която красноречиво говори за отношението на някои филмови деятели, които аз наричам „гарантирани“ както материално, така и със своите обществени връзки и приятели. Интересно е в случая, че Петър Стойчев, който започваше филмова дейност от голям мащаб, не пожела да влезе като член в Съюза на филмовите дейци. Нещо повече. След като аз лично го поканих, той не само че отказа, и то доста категорично, но и с една видима ирония посрещна нашата инициатива като безпредметна и без всяко обществено значение“.[22]
ВЕРСИЯТА НА ВАСИЛ БАКЪРДЖИЕВ
Според Васил Бакърджиев идеята за учредяването на Съюза дава Георги Бакалов (1873 – 1939) – общественик, публицист, литературен критик и историк, последовател на марксизма, член (от 1920) на Българската комунистическа партия (тесни социалисти).
„Обсъждането на Закона за кинематографите в Народното събрание раздвижи като мравуняк кинематографните среди – спомня си Васил Бакърджиев в последния от петте разказа на Девета глава, онадсловен „45. Последствията от препоръката на комуниста“. – Един следобед срещнах случайно Георги Бакалов. Предложи да се поразходим. Неусетно заговорихме за съдбата на нашето кино и готвения от фашисткото правителство закон. Доста възбуден казах:
– Очаквам законопроекта да облекчи донякъде нашите мъки. Но се съмнявам в облагодетелствуването до такава степен, че да създадем истинско национално кино. Защото какъв закон ще се прогласи, ако при съставянето на проекта не се потърси мнението на ония, които правят филми?
Бакалов се усмихна.
– Възможно е закона да ви изненада с пропуски и празноти… В условията на капитализма и безжалостната експлоатация едва ли някога ще стигнете мечтаните върхове. Само социализмът може да отвори дверите на творческата изява. Пък до тогава… Победата се постига само по пътя на единството и сплотеността… Обединете се в Съюз, борете се за вашите права. Изпълнете вашият дълг – дълга на творци, които живеят и творят в едно мрачно съвремие. За пример нека ви служи нашата партия. Партията води непрекъсната и непримирима борба с проклетия фашизъм. И вие се борете безспирно, без отдих. Когато удари часът на революцията, народът ще намери здрави клони за бесене на проклетите изедници. Довиждане, млади приятелю…
Замислих се над казаното. Стъпките и почукващия бастун заглъхнаха в тъмата“.
Тези бунтовни слова очевидно не дават покой на младия кинодеец и той хуква да претворява в дела мъдрите съвети на стария комунист.
„Потърсих Грежов – подхваща същинската част на своя разказ мемоаристът, – на когото подхвърлих препоръката на Бакалов за основаване на Съюз на българските филмови дейци. Възхитен, ми стисна ръка. Нямаше време за губене. Посетихме Гендов у дома му. Разцъфнала като роза, Жана поднесе кафе и вишновка. Набързо подхванахме разговорът, който ни вълнуваше. Изпълнен с възторг, Гендов се провикна:
– Тука се поставя на карта нашата съдба, културата на цял народ. Ще се хвърлим в производство на филми от такъв мащаб, че ще смаем света и наложим подкрепата на държавата. Трябва да побързаме с изработването на устава.
В следващите дни се заловихме в задружна работа. Цяла седмица подработвахме целите и задачите на Съюза. Разтичах се да уведомя съмишлениците. На учредителната среща в ателието на Сашо Вазов се събрахме един файтон хора [в края на текста авторът изброява поименно учредителите]. Докато четях устава, чуваше се само по някое случайно възкликнало изказване на мнение, намек за бързото основаване на Съюза и избиране на ръководни органи.
С радост подписахме учредителния протокол, избрахме ръководството на Съюза, стиснахме ръце, разцелувахме се. Всеки от нас смяташе, че го напускат библейските седем гладни години. Някой каза: „Здравата ще стъпим на шията на филмодавци и кинопритежатели!“.
Трябваше да ознаменуваме основаването на Съюза със шумно развяване на неговия пряпорец. Решихме организирането на импозантен кинобал с богата атракционна програма…“.[23]
В края на този текст Васил Бакърджиев помества списък, озаглавен „Учредители на Съюза на българските филмови дейци по азбучен ред“: „Бакърджиев, Васил – режисьор, Балкански, Минко – оператор, Вазов, Александър – режисьор, Гендов Васил – режисьор, Грежов, Борис – режисьор, Йотов, Йото – оператор и лаборант, Константинов, Христо – оператор, Петров-баща, Стефан – оператор и лаборант, Пошев, Васил – режисьор, Симеонов, Симеон – оператор, Чирпанлиев, Петко – режисьор.
ВАСИЛ ГЕНДОВ (ВЛЯВО) И БОРИС ГРЕЖОВ – ПЪРВИТЕ „АДМИНИСТРАТОРИ“ НА СЪЮЗА
След време Васил Бакърджиев среща Георги Бакалов. „Усмихнат, добродетелният и честен комунист запита:
– Как върви филмовото дело?
– Основахме Съюзът.
– Това е похвално.
Набързо изказах съмнението си от резултата на изложението. Бакалов почука с бастуна върху плочника.
– Трудно е, знам, драги приятелю. Ти не смятай, че нещата се променят с вълшебна пръчка. Чудеса стават само в детските приказки. Дворцовата върхушка никога не мисли за народно добруване. Необходима е борба, непримирима борба. Само по този начин ще сложите край на експлоатацията от страна на филмодавци и собственици на кинематографи.
Дълго време се разхождахме в есенния здрач. Ветрецът разпиляваше пожълтилите листа. Мислите и думите на Бакалов чертаеха светли надежди.
През следващите дни приетият от Народното събрание Закон за кинематографите спусна бариера пред нашите творчески въжделения…“.[24]
ОТЗВУКЪТ
Повече от скромният (единственият засега) отзвук за събитието в печата се появява върху страниците на столичния вестник „Слово“, но не в броя му от 15 август 1934 – както твърди Васил Гендов, а в този от 26 юни. „На състоялото се на 23 т. м. общо годишно събрание на Съюза на филмопроизводителите – гласи текстът, озаглавен „Из живота на филмовите деятели“, – се взеха няколко важни решения, които имат голямо обществено значение. Така, например, съюзът се преименува в Съюз на филмовите деятели в България. С това се цели да се привлекат за членове на съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали, артисти и др., за която цел съюза в скоро време ще изпрати специални покани. Констатирано е, че за изтеклата година са снети около 80 културни филма, 60 пропагандни и 1 постановъчен. Съюза е влязъл в връзка с Дирекцията за обществена обнова и е предложил услугите си да допринесе нещо чрез филми към програмата на дирекцията. Избра се управителен съвет в състав: председател Васил Гендов, подпредседател Ал. Вазов, секретар В. Н. Бакърджиев и чл. съветници: В. М. Пошев и С. А. Симеонов, проверителен съвет – председател Борис Грежов, секретар Ст. Петров и М. Балкански“.[25]
СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛМОПРОИЗВОДИТЕЛИ СТАВА СЪЮЗ НА ФИЛМОВИТЕ ДЕЯТЕЛИ В БЪЛГАРИЯ – ИЗВЕСТИЕТО ВЪВ В. „СЛОВО“ (Г. XIII, № 3624, 26.VI.1934, С. 4).
Посочената дотук информация бива донякъде потвърдена и от Иван Фичев[26], който в статията си „Раждаше се една нова кинематография“ споменава: „Сбъдна се мечтата на шепата хора, които през м. август на 1930 год. се бяха събрали в студио „Вита“, собственост на Ал. Вазов, за да сложат основите на „Съюза на филмопроизводителите“, който на 23 юли 1934 г. ще преименуват в „Съюз на филмовите деятели в България“. Изменението е продиктувано от желанието, както е хроникирано в една бележка в пресата оттогава, „да се привлекат за членове на съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали, артисти и др…“. Да изредим имената им: Васил Гендов, Ал. Вазов, В. Пошев, М. Балкански, Б. Грежов, Хр. Константинов, В. Бакърджиев, С. Симеонов, Ст. Петров-баща“.[27]
Оказва се, че на 23 юни 1934 (събота) членовете на Съюза на българските филмопроизводители (филмови производители), чието основаване Иван Фичев отнася към „м. август на 1930 год.“ (грешащ най-вероятно), се събират във фотоателието на Александър Вазов на ул. „Леге“ (наречено „Вита“ – според Фичев) не за първи път, а на свое „общо годишно събрание“. Те избират нов УС и започват изработването на нов устав, защото са взели „няколко важни решения, които имат голямо обществено значение“, най-същественото от които е да променят дотогавашното наименование на организацията, кръщавайки я Съюз на филмовите деятели (дейци) в България – с цел да привлекат за членове на съюза по-широк кръг от творци. Причината за това според Васил Бакърджиев е оживлението, настъпило в „кинематографните среди“ вследствие на „обсъждането на Закона за кинематографите в Народното събрание“, приет на 28 март 1930 г.!
Новоизбраното старо ръководство подхваща и първите си инициативи, за които ще разкажем в следващия брой на сп. КИНО.
Забележка: Цитатите от информационните източници, отбелязани в библиографията със звездичка (*), са според 20-томния алманах „Сборник материали из историята на българското кино, поместени в периодичния печат, излизал в България през периода 1890 г. до 9.ІХ.1944 г.“ (Пловдив, 1976 – 1978), чиито съставители са Костадин Костов и Магда Костова (Портфейл БНФ).
Бележки под линия:
[1] Министър на народното просвещение в периода 4 януари 1926 – 15 май 1930 е завършилият във Франция юрист Никола Найденов (1880 – 1939) – политик от Демократическия сговор.
[2] П. М. К. 3аконът за кинематографите. – Нашето кино, г. VI, № 138, 12.XII.1929, с. 3.
[3] Сдружението на кинематографистите в България и законопроекта за кинематографите. – Нашето кино, г. VI, № 121, 13.III.1929, с. 4–5; Законопроекта за кинематографите и „Съюза на кинопритежателите и филмодавците в България“. – Нашето кино, г. VI, № 139, 31.XII.1929, с. 8; Цензура на кинематографите и театрите? – Литературен глас, г. II, № 56, 4.I.1930, с. 5; В какво положение е законопроекта за кинематографите. – Нашето кино, г. VII, № 140, 18.I.1930, с. 2; Хроника. Законът за кинематографите. – Борба (Пловдив), г. X, № 2698, 2.V.1930, с. 1; Новият закон за кинематографите. – Бургаски фар, г. XIII, № 2442, 14.V.1930, с. 2; Бакърджиев, В. Н. Закона за кинематографите. – Филм, г. I, № 2, 10.VIII.1930, с. 3.
[4] П. М. К. Новият законопроект за кинематографите. – Нашето кино, г. VI, № 118, 1.II.1929, с. 4, 7; П. М. К. 3аконът за кинематографите. – Нашето кино, г. VI, № 138, 12.XII.1929, с. 3; Карасимеонов, П. М. Създайте закон за български народен кинотеатър! – Нашето кино, г. VII, № 142, 25.II.1930, с. 4, 9.
[5] Бакърджиев, В. Н. Закона за кинематографите. – Филм, г. I, № 2, 10.VIII.1930, с. 3.
[6] Изменение в закона за кинематографията. – Нашето кино, г. IX, № 172, 3.IV.1932, с. 11.
[7] Нови ограничения за киното. – Нашето кино, г. VIII, № 168, 28.X.1931, с. 9.
[8] Най-новото. – Нашето кино, г. IX, № 170, 30.I.1932, с. 9.
[9] Забраната на валута за филми. – Кино, г. VI, № 73, 1932, с. 4, 16.
[10] За историята на кино „Роял“ виж сп. КИНО, декември 2023 (https://spisaniekino.com/%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-%E2%80%9E%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%BB%E2%80%9C.html).
[11] Мир, г. XXXIX, № 9811, 24.III.1933, с. 2.
[12] Зора, г. XIV, № 4133, 13.IV.1933, с. 4.
[13] Кината през идната година. М-рът на финансите и доставката на филми. – Зора, г. XV, № 4338, 17.XII.1933, с. 5.
[14] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910 – 1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 309.
[15] Темпо, г. I, № 2, 1.VI.1933, с. 7.
[16] Спасов, Росен. Периодични печатни издания за кино в България (1913 – 1944). Хронология и типология (докторска дисертация). София, Институт за изследване на изкуствата при БАН, 2016, с. 157.
[17] Симеонов, Симеон. А. Възпоменания в 16 кадъра/секунда. Мемоари. – Киноизкуство, № 8, 1960, с. 37 – 42; № 9, 1960, с. 43 – 47; № 10, 1960, с. 35 – 38
[18] Пак там, № 10, 1960, с. 37 – 38.
[19] Атанас Бояджиев (1874 – 1935) – политик от Националлибералната партия, следвал право в Женева и Брюксел, по-голям брат на писателя Трифон Кунев.
[20] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 140 – 142.
[21] Маринович, А. И. Пазете се от увлечения! – Кино, г. VII, № 4, 1934, с. 1*.
[22] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, Българска национална филмотека, Фабер, 2016, с. 309 – 311.
[23] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари. Портфейл БНФ, № 693/86 п, с. 137 – 139.
[24] Пак там, с. 143.
[25] Из живота на филмовите деятели. – Слово, г. XIII, № 3624, 26.VI.1934, с. 4.
[26] Иван Димитров Донев-Фичев (1911 – 1986) – автор на повече от 80 материала, свързани с проблемите на киното, филмов режисьор и деец. Издава киносписание „Темпо“ (1933), преименувано на „Екран“ (1936), а впоследствие на „Кинопреглед“ (1936 – 1939). Работи като стенограф и машинописец в кибритена фабрика (1942), като чиновник в адвокатска кантора (1943), завежда рекламата и пропагандата във фирмата „Мосфилко“, след 1944 е началник на отдел „Кино- и фото агитация“ при Министерството на агитацията и пропагандата. Сътрудник и дългогодишен член (от 1957) на редколегията на сп. „Филмови новини“, директор на Дома на киното (1953). От 1958 до 1964 е режисьор в Студията за научно-популярни и документални филми (СНПДФ), а след това в Студията за хроникално-документални филми (СХДФ), където създава дузина късометражни ленти. Твори и в областта на игралния филм – поставя игралните „Борба за щастие“ (1946) и „Данка“ (1952). Член на СБФД, секретар и член на ръководството (1948 – 1958).
[27] Фичев, Иван. Раждаше се една нова кинематография. – Кино и време, № 5, 1973, с. 34.
