ЯНА СТЕФАНОВА
По думите на организаторите на Киномания, това е онова време всеки ноември, когато се докосваш до многото лица на киното. Сред тях, за съжаление, е и с непрежалимата загуба на Владимир Трифонов. За поредна година фестивалът представи някои от най-новите филми на повече или по-малко известни световни автори, както и селекция от вечни кинокласики. Началото бе отбелязано с „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев, а серията панорами не само показаха най-доброто от изминалата година в световното кино, но и отбелязаха със специални прожекции годишнините на знаменити артисти.
Една от панорамите честваше 75 години от рождението на Джеръми Айрънс с прожекция на филма „М. Бътерфлай“ (1993) на Дейвид Кронънбърг. Филмът не е сред най-популярните заглавия с участието на английския актьор, но предлага различен поглед към богатата му и изпълнена с интересни роли филмова кариера.
Джеръми Айрънс е едно от класическите лица на британското кино и е един от носителите на „Тройна корона“. Работил е като сценичен работник, чистач по домовете, уличен музикант и градинар. Ездата е негова страст от дете и дори пише предговора към книга, посветена на темата: „Излезте на открито… гледайте как сенките на облаците се движат по лицето на нашата Земя. Може би мирът ще се прокрадне в душата ви. Да бъдеш едно с животно може да бъде началото на единство с всичко останало“.
М. БЪТЕРФЛАЙ (1993, РЕЖИСЬОР ДЕЙВИД КРОНЪНБЪРГ)
Започва кариерата си в театъра и трупа опит с репертоар във всякакви направления – от Шекспир до съвременни драми. Ролята, с която привлича голямо внимание върху себе си, е на Чарлс Райдър от „Завръщане в Брайдсхед“ (1981). Така започва една стабилна артистична кариера. Познат с елегантния си и очарователен образ и дълбок глас, Джеръми Айрънс успява да изиграе много и различни роли. Може да бъде видян в образите на математик, психопат, аристократ и сексуален маниак. Гласът му също има своя кариера – озвучава Скар в „Цар лъв“ (1994), има признание и за записа си на поезията на Т. С. Елиът за BBC Radio 4. След обстойно проучване, Айрънс е избран да чете и англоезичната версия на аудиогида за Уестминстърското абатство в Лондон.
Във филма „М. Бътерфлай“ за втори път Джеръми Айрънс работи с Дейвид Кроненбърг, след психологическия трилър „Смъртоносна връзка“ (1988). „М. Бътерфлай“ разказва истинска история за връзката между френския дипломат Рене Галимар (Джеръми Айрънс) и дивата на пекинската опера Сонг Лилинг (Джон Лоун). Мистерия и жестоки предателства са в основата на сюжета, който повдига редица въпроси за персонажите, залегнали дълбоко в обществените възприятия и илюзиите, на които човек е способен да се поддаде. Видимо историята е свързана с операта на Пучини, и е част от разказа. А „М“-то в заглавието се оказва плаващо, за да стане видно, че пеперудата претърпява трансформация. Сюжетът се движи от идеализирана представа, до отричане на дълбоката същност на едно човешко същество. Деконструирайки колониалните представи в съчетание с влечението на Кроненбърг към теми като репресия, мизогиния и трансформация на плътта, филмът залага на митологизирания образ, който хората от Запада имат за Изтока. Сонг създава мит за себе си и провокира Галимар, казвайки му, че е съблазнен от историята за „покорна ориенталска жена и жесток бял мъж“. Галимар не вижда очевидното и така истинската история на двамата продължава повече от двайсет години. Независимо от пола, Галимар не обича човека пред себе си. Пленен от собствената си перверзия, той е вкопчен в ориенталската илюзия. „М. Бътерфлай“ задава въпроси и разбива на пух и прах западната колониална идеология. Далеч от романтиката, филмът показва не само трансформацията на Сонг, но и тази на Галимар. С могъща енергия и с дълбоко психологическо изпълнение, Джеръми Айрънс успява да внуши маниакалността, която кара персонажа му да се фиксира върху Сонг. Последната сцена от филма показва трансформацията на Галимар, когато той разказва историята си пред публика. С тиха, но мощна сила Айрънс показва как героят му сам се превръща в илюзорен обект на собствените си желания.
Разбира се, няма как да бъдат подминати заглавия като „Лолита“ (1997), „Къщата на духовете“ (1993), „Обрат на съдбата“ (1990), „Инланд Емпайър“ (2006) и редица други, в които Джеръми Айрънс повече от успешно гради многопластови образи, доказвайки, че скритата психологическа енергия е движещата сила на екранните персонажи.
НОЩЕН ВЛАК ЗА ЛИСАБОН (2013, РЕЖИСЬОР БИЛЕ АУГУСТ)
„Нощен влак за Лисабон“ (2013) на Биле Аугуст по романа на Паскал Мерсие, с участието на Джеръми Айрънс, е филм, който рядко се споменава. С Биле Аугуст Джеръми Айрънс работи и в „Къщата на духовете“. В „Нощен влак за Лисабон“ той е в ролята на застаряващия професор по древни езици Реймунд Грегориус, пред когото се появява неочаквано пътуване. В един ден, който започва като всички останали професор Грегориус ще срещне непозната жена и случайно ще открие книга, написана от португалския доктор Амадео Прадо. Тези две, макар и на пръв поглед несвързани, събития ще го отведат както в Лисабон, така и надълбоко в миналото на Прадо. Минало, което не само ще разкрие неподозирани истини за доктора, но и ще покаже на Грегориус какво е липсвало досега в живота му. Джак Хюстън е в ролята на Амадео Прадо и очертава образа на една измъчена душа – доктор, революционер, писател, мечтаещ да трансформира езика и мъж, раздвоен между лоялността и морала. Вървейки по познат маршрут, непознат дотогава импулс изтръгва Грегориус от действителността – среща жена, която е на ръба на мост и произнася енигматичната дума Portuguese. Дума, която за професора се оказва движещата сила напред. А книгата на Амадео Прадо е билетът към нощния влак за Лисабон. Но тази книга не е единствено билет към града и миналото на обичания от всички доктор. Тя е пътят, който Грегориус извървява, за да намери отговор на въпроса на Прадо: „Ако приемем, че изживяваме само една малка част от живота, който е вътре в нас, какво става с останалото от него?“.
Сред красивите кадри от Лисабон и разказите за миналото на Прадо, героят на Джеръми Айрънс започва да гледа по различен начин на собствените си преживявания. Напускайки Лисабон, Реймунд разбира, че „… оставяме по нещо от себе си, когато напускаме дадено място, оставаме там, макар и да си тръгваме. И има в нас неща, които можем да преоткрием, единствено ако се върнем там“.
НОЩЕН ВЛАК ЗА ЛИСАБОН (2013, РЕЖИСЬОР БИЛЕ АУГУСТ)
В този филм, преплитащ романтика, история и мистерия Джеръми Айрънс изгражда класически образ. С чувственото си, но същевременно мрачно изпълнение нито за миг не позволява на публиката да се запита как един човек изведнъж би проявил така нехарактерно за себе си поведение. Нещо повече, тихата метаморфоза на персонажа е повече от видима. Благодарение на философските разсъждения на Паскал Мерсие, намерили място в екранизацията, се изгражда картина на спомените, репресията, съпротивата и нуждата от споделеност. Тази картина се допълва и от останалите актьори във филма: Бруно Ганц, Кристофър Лий, Шарлот Рамплинг и други.
Подхождайки прецизно към актьорската професия, Джеръми Айрънс обръща внимание на всеки детайл – от използването на гласа до малките физически жестове. Със завладяващо присъствие изгражда дълбоки, сложни и нюансирани персонажи, като постоянно разширява актьорския си диапазон, а вродената му изтънченост добавя още един щрих към тази богата палитра.
За една от ролите си Джеръми Айрънс споделя: „Искам това да бъде противоречив образ, за който в един момент да кажете: „Господи, това е ужасно!“, а в друг да си мислите: „Той е чудесен“. Искам да пресъздам някой, който е нито черен, нито бял, като всеки от нас“. Именно такива са образите, които провокират и предизвикват размисъл у зрителя за сложната човешка природа. А изкуството на актьорската професия, съчетано с обаятелното и талантливо присъствие на Джеръми Айрънс, и магията на екрана са идеалният проводник за това.
