КАЛИН НИКОЛОВ
През 1970 г. Илия Петров завършва маслен портрет на писателя Вичо Иванов (Последният за кратко време е учил живопис при Цено Тодоров, но се е отказал, независимо че е запазил приятелство със своя учител, комуто посвещава монография). Както си спомня съпругата на Илия Петров, художничката Ани Петрова, по време на един разговор между тях темата е малка книжка с особено остроумни, сатирични сентенции, преведена от Вичо Иванов и отпечатана две години по-рано, през 1968 г., от издателство „Профиздат“. „Пробил си стената с главата си. Какво ще правиш в съседната килия?“ Или „Има ли право людоедът да говори от името на тези, които е изял?“. Автор на сентенциите е Станислав Йежи Лец, а книгата е „Невчесани мисли“, от която самият автор вижда сигнален брой от четвъртото ѝ полско издание на смъртния си одър. Книгата особено допада на Илия Петров. Допада му, че този великолепен с острото си перо човек не е някакъв циничен хапльо и самонабедил се модернист (в последните години от живота си Петров сякаш има алергия не толкова към подобно изкуство, а към хората, които го правят), а е участник в съпротивата, стоял лице в лице със смъртта. Особено силно впечатление му правят няколкото строфи, поместени в предговора:
Внезапно отворих очи,
вървях с песен на уста
през бившето гето!
Милиони живи, убити гледаха в мен,
единствен аз вървях мъртъв
и само собствената ми кръв,
червена от срам,
ме шибаше по лицето.
В разговора между Вичо Иванов и Илия Петров е бил загатнат споменът за първите впечатления на преводача от Лец. А именно моментът, когато той е концлагерист край Тернопол и го отвеждат на разстрел. Лец сам копае гроба си и трескаво мисли вариантите на евентуалното си оцеляване. Следва удар с лопатата по назначения убиец и бягство... И изведнъж Вичо Иванов споменава, че той е разказвал[2] този епизод на живеещия в България украински скулптор Михайло Парашчук, който особено силно се развълнувал. Вълнение, което се обяснява и от факта, че Тернополският концлагер е близо до Лвов, в чийто център е съвместната творба на Парашчук (с А. Попел, под чието ръководство работи) на Адам Мицкевич. И освен това, самият скулптор е роден (на 16.11.1878) в Тернополска област, в несъществуващото вече селце Варваринци...
Името на Парашчук обаче не е измежду приятните за Илия Петров. Като председател на Съюза на художниците Петров е подписал неговото изключване оттам през 1944 г., въпреки че е живял при украинеца известно време без всякакъв наем, приет в дома на Парашчук заради таланта, упоритостта и непресъхващата си работливост.
И така кой е Михайло Иванович Парашчук и каква точно вреда е нанесъл на българската култура, че се налага изключването му от Съюза на художниците през 1944 г.?
Част от отговора се съдържа в един непознат по форма за времето на тоталитарната епоха документ от 8 май 1959 г., подписан от четиринайсет български архитекти. Документ, който няма аналог по своята политическа острота и нравствена стойност и обективност в България в споменатото време. Не е позната и по-остра позиция на протест срещу една така високо поставена и охранявана творческа организация, каквато е била СБХ в името на един-единствен човек!
Става дума за една Петиция, която няколко архитекти адресират до смятания за „независим“ Президиум на Народното събрание. Това е документ за правото на Парашчук да бъде творец, да живее като творец, да се отчете стойността на направеното от него. До този момент предоставеният тук текст не е публикуван и дори цитиран в някаква негова част. Позволявам си да го предложа, за да се споменат имената на неговите автори (освен Стефан Младенов, тук са акад. Димитър Цолов, Александър Дубовик, проф. Тодор Горанов, Иван Васильов, арх. Иван Томов, арх. Йордан Иванов, проф. Васил Димов, арх. Йордан Йорданов, Пецо Златев, Сава и Георги Овчарови и др.), проявили безпрецедентна гражданска доблест и колегиална етика. Предложеният текст е документално свидетелство за дейността и постиженията на Михайло Парашчук.
ДО ПРЕЗИДИУМА НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
ТУК
Приложена изпращаме Ви ПЕТИЦИЯ, подписана от 14 български архитекти (измежду тях блестят имената на едни от най-видните в нашата страна), с молба да се прегледа и отговори на зададените въпроси.
За да прибегнем към горната петиция, причината се крие само в Съюза на художниците в България, който в лицето на миналата управа, както и в лицето на настоящата такава, направи всичко възможно, за да бъде игнорирана, духовно и физически унищожена една личност, която има извънредно голям принос в изграждането на материалната култура в нашата страна.
Непризнаването на заслугите на известния и много ценен в чужбина и у нас виден украински скулптор, професор Михаил Парашчук от страна на СБХ, е един акт безпрецедентен в историята на нашата културна общественост – и на това позорно, неестествено инсценирано положение от страна на Съюза на българските художници крайно време е да се сложи край.
Другарят Парашчук идва в България преди 36 години[3] и започва да твори едно изкуство, което е овладял на Запад до завидно майсторство. Получил голямата награда – Златният медал на Академия „Жулиен“ при завършването на художественото си образование в Париж, талантлив ученик на прочутия Роден, на професорите Верле, Барабаш, Попел, на забележителния Игнат Шопински и други светила на европейската скулптура, Парашчук работи редица години в големите културни центрове – Варшава, Лвов, Виена, Париж, Мюнхен, Краков, Киев и др., което му създава име на бележит скулптор. Измежду неповторимите образи са правените по натура бюстове на Иван Франко, новелиста Стефаник, композиторите Людкевич, Пшибишевски, професорите Трумп и Мецензефи и други светила на европейската култура. Твори фигурални композиции, забележителни по своята пластичност и одухотвореност, работи умело по реставрацията на монументални архитектурни сгради: дворци, общински домове, катедрали и пр., като усвоява до съвършенство архитектурно-скулптурната украса и реставраторските похвати. Също участвува в направата на забележителния паметник на Адам Мицкевич в Лвов. Пристигнал през 1921 г. в България, изостанала в своята материална култура, професор Парашчук е приет с любов от българските архитекти и ценители на изкуството. По това време – 1922 г. – другарите Георги Димитров и Васил Коларов по искане на Партията за увековечаване образа на Димитър Благоев му възлагат да изработи бюста на Дядото. Единият е буквално отражение на по това време извънредно състарения образ на Благоев, другият е умело композиране на Дядото като оратор – забележителна бюстова композиция. Първата се намира в депото на Националната галерия (по причини неизвестни), втората е безследно изчезнала от ЦК на БКП по вина на Съюза на художниците. За талантливо изработените бюстове проф. Парашчук получава специална благодарност на времето както от Дим. Благоев, така и от Георги Димитров. Впоследствие (1946) др. Г. Димитров повторно благодари на Михайло Парашчук за това, че с риск на живота си и при големи трудности той укрива и запазва двата бюста невредими по време на фашистките издевателства в България. Обаче проф. Парашчук е посрещнат недружелюбно от българските скулптори, които виждат в негово лице „опасния конкурент“ и неведнъж са търсили възможност да го злепоставят, оклеветят, унизят и изключат от редовете на Съюза. (Това настървение срещу проф. Парашчук се чувствува особено след 9.ІХ.1944 г., когато народната власт и българските архитекти му възлагат отговорни задачи по украсата на сгради от национален мащаб.)
Така, преди 9 септември 1944 г. Михайло Парашчук е оклеветен от членове на Съюза, че е агент на болшевиките, опасен комунист, член на Коминтерна и разкарван по полицията с цел да бъде затворен или екстерниран от пределите на страната, а след 9.ІХ.1944 г. – че е член на „фашистката“ Украинска Рада и белогвардеец.
Но истината е, че Михайло Парашчук още от младини е член на социалдемократическата партия и активен участник в революционните събития от 1905 г. За това говорят белезите от раните, получени на Варшавските барикади, както и делата му до днес – на него дължат с благодарност живота си стотици украинци, които той успява със своя авторитет да убеди да не се поддават на германската пропаганда през време на Втората световна война при вербуването на доброволческите корпуси срещу Съветския съюз.
Разочаровани от това, че след навлизането на Съветската армия в България, независимо от техните доноси, Михайло Парашчук остава невредим, Съюзната управа го изключва завинаги от Съюза на художниците през февруари 1945 г. Препис от решението за това монтирано изключване Ви изпращаме в настоящата петиция. След като Михайло Парашчук поисква доказателства от Съюзната управа за отправените обвинения и заявява, че ще ги даде под съд, същата анулира решението и безмълвно възстановява членството му. Но независимо от това при всеки удобен случай той е оскърбяван, нараняван и унизяван от тях.
В началото на януари 1957 г., поради тежко заболяване и липса на средства, Михайло Парашчук е принуден да се обърне към Съюзната управа с молба да му бъде отпуснат заем за лекуване и прекарване на зимните месеци. В отговор на молбата му Президиумът на Съюза съобщава, че го изключват от Съюзните редове за неспазване на съюзната дисциплина и 35 Министерско постановление, като с това потвърждават решението на другарския съд от преди година и половина(юли 1955). Те не се посвениха да изхвърлят на улицата болен колега на 78-годишна възраст. Не е ли това доказателство за истинските причини на тяхното системно нечовешко отношение? Като основа на това изключване послужи обстоятелството, че без благоволението на Съюза Михайло Парашчук прие да направи възложената му от Министерство на културата (Капитално строителство) реставрация на групата на фронтона на Народния театър „Кръстьо Сарафов“.
Но тук ние, българските архитекти, протестираме, защото, ако горните постановления са валидни за проф. Парашчук, то същите трябва да са валидни и за останалите художници и скулптори в България. А на нас ни е известно, че не един, а много от видните скулптори и художници оформяха своите договори и оферти впоследствие пред СБХ, и ако трябва да се изключва поради тези причини, то едва ли би останал някой съюзен член незасегнат, и освен това изкуството не се създава по назначение, а по конкуренция. А на проф. Парашчук е възлагана работа почти винаги чрез конкурс или е бил предпочитан от архитектите поради своите знания и опит, на което се дължи недоволството и омразата на някои негови колеги. Така че ние всячески искаме да се ревизират горните постановления, които не допринасят за развитието на едно истинско изкуство, а за прокарване на бездарни, лишени от живот композиции и творби и за насаждане и развитие на корупция всред управителното тяло на СБХ, която корупция застрашава да разяде Съюза отвътре (горното се доказа по набрания материал от „Работническо дело“, който анкетира случая по изключването на Парашчук).
Ние, българските архитекти, настояваме за ревизиране на горните постановки и за това, че никъде по света няма архитектурно-скулптурна работа, която да се командва от скулптора, а не от архитекта, чиято замисъл трябва да се превъплъти в материята, и с право той сам избира онзи скулптор или художник, който според него би дал чиста и прецизна работа, която да е в хармония и в дух на търсената от него концепция.
Съвсем неправилно е (ненормално) по горните съображения изключването на проф. Парашчук от СБХ и лишаването му от възможност да твори тогава, когато той би дал най-много, най-ценното, най-зрялото от себе си за нашата страна, още повече, че възложената му на времето задача (реставрацията на картуша на „Народния театър“) беше от такова естество, че едва ли някой от останалите скулптори би се справил така успешно с работата - никой не владее като него до такова съвършенство техниката по реставрацията и техниката по моделирането с изкуствен камък на място, независимо от способностите на Михайло Парашчук като скулптор-ваятел.
Поради тези причини ние питаме в петицията – редно ли е да бъде изключен завинаги от СБХ проф. Михайло Парашчук заради горното „провинение“?
Редно ли е Съюзът на художниците в България да не признава таланта на Парашчук и неговите заслуги, когато същият е украсил толкова много сгради от национален характер отвън и отвътре – интериора, и ако същите сгради се оголят, нищо не би останало от тях, от техния стил, от тяхното богатство?
Редно ли е Съюзът на художниците в България да не признава художествените заслуги на Михайло Парашчук като творец на художествени елементи и композиции, богати по своето съдържание и изпълнение, като релефи, барелефи, фигурални композиции, бюстове, картуши и др., като например фигуралната композиция на Ректората в София, орнаменталните композиции, капители, фризове и пр. по фасадите както на горната сграда, така и на Двореца на културата в Димитрово, библиотеката „Васил Коларов“ в София, Военната академия, БНБ в София и др., фигуралната композиция под фронтона на Академията на науките, трите исторически релефни композиции от мрамор във Военната академия, първият от които „Исперих минава Дунава“ може да се сметне като единствен паметник на основателя на българската държава, бюстовете на такива видни българи като Димитър Благоев, ген. Николаев – обединител (също единствен по натура), П. Яворов, Гоце Делчев, Ст. Караджа, главата на Хр. Ботев, Стилиян Чилингиров, барелефите на паметниците на Алеко Константинов в Пазарджик и на проф. Драгоманов в София и много други, изработени в нашата страна, независимо от тези, изработени в чужбина, за които и до днес Парашчук получава благодарствени писма и похвали от меценати на изкуството?
Защо миналото ръководство забрани изнасянето в печата на един напълно лоялен (към СБХ) биографичен очерк по случай 80-годишнината от рождението на Парашчук и 60-годишнина от творчеството му и с какво право?!
Защо миналата и настоящата управа на СБХ спря (забрани) публикацията на събрания изобличителен материал от редакцията на в. „Работническо дело“ по неправилното отношение и изключването на проф. Парашчук от Съюза? И с какво право, когато днес е издигнат лозунга за смелата критика?!
И какъв е този парадокс (ако може да ни се отговори) под острата критика и наказание да попадат отговорни партийни другари и другари от правителството, видни артисти, писатели – любимци на публиката, а да остават винаги незасегнати, неопетнени имената на някои магистрати от СБХ, които така или иначе са се провинили? Каквото и да става – те винаги са чисти, винаги невинни, па макар и да са фактически морални и физически убийци на един талант, на един ценен живот, както е случаят с проф. Парашчук!
И докога народната власт и правителството ще търпи безнаказано делата на някои самозабравили се другари от СБХ, които дърпат конците и направляват Съюза така, както тем е угодно, навлезли са с жълтите си пипала в ЦК на партията и са подчинили печата под своето влияние, наложили са своето „вето“?! Докога ще стоят неразкулачени професорите Фунев, Далчев, Ил. Петров, скулпторите Ник. Шмиргела, Мара Георгиева и др., които плетат лъжи, хули и интриги, свалят в калта неудобни и нежелани тем скулптори и художници, изключват от Съюза или възстановяват по своему другари, като дават право за някои приближени тем да плуват в доволство и разкош, а други да гинат по улиците от глад и мизерия? Или същите са „незаменими“ и Партията и правителството трябва безконечно да ги гали?!
Нашата общественост с право е загрижена за това, което става в СБХ. Надяваше се новата управа да въдвори някакъв ред и справедливост там, но остана разочарована. И до днес СБХ (новата управа) не се е извинила пред проф. Парашчук за всичкото зло, което му е сторено, не е направила опит за възстановяване на неговите права като Съюзен член и не е реабилитирала неговия престиж.
И до днес СБХ не е върнал незаконно отнетата, присвоена (за нас открадната) работа на проф. Парашчук, а именно бюста на Дядо Благоев - оратор, която е „заета“ от ЦК на партията от Съюза и без да е платена още на Парашчук (от ЦК на БКП), е предадена на някои скулптори за откопирване и лично обогатяване, докато в същото време Михайло Парашчук гладува и изнемогва. Нима не ще се потърси отговорност от тези другари от СБХ и ЦК, които са извършили това кощунство: най-безотговорно да раздават (продават) бюста на Дядото, който бюст се пазеше от другаря Димитров приживе като зеницата на очите си, като скъпа реликва? Нима обикновените норми, закони в страната (па било то международни закони) за авторското право не съществуват за СБХ и те всичко безнаказано могат да вършат в страната?
Трябва сурово да бъдат наказани всички провинили се другари от СБХ и покровители от ЦК и Министерството на културата по аферата, създадена с бюста на дядо Благоев и по „аферата Парашчук“!
Наложително е да се възстанови всячески името и престижа на многозаслужилия културен деятел проф. Парашчук, което, от своя страна, ще доведе до повдигане авторитета и престижа на Съюза на художниците в България за радост и удовлетворение на цялата наша културна общественост!
Приложени изпращаме Ви:
1 брой фотокопие от съобщението за първото изключване на Михайло Парашчук от СБХ през 1945 г.
1 брой Петиция, подписана от 14 български архитекти, на която молим да ни се отговори по всяка точка, тъй като според СБХ (миналата и настояща управа) проф. Парашчук „не е никакъв скулптор“, той „не е създател на бюста на дядо Благоев по натура“, а е само „един самозванец, предприемач и слуга на архитектите“, което е една обида за нас, архитектите в България.
София, 8 май 1959 г.
С почит:
Пълномощник на петицията (Ст. арх. Ст. Миланов)
Председател на Научно-техническото дружество при Министерство на Просветата и културата – Капитално строителство
П.П. Без съмнение и тук, както при Партията ще се намерят другари, които ще се опитат да минират отговорите по Петицията (както досега на всяка крачка помагачите на СБХ слагаха бариери по пътя на извеждането на истината със случая Парашчук на бял свят), но, надяваме се, че справедливостта накрая тук, в Парламента, най-висшестоящия орган в нашата страна, ще възтържествува, въпреки всички пречки и давления от страна на някои фактори, както и тенденции за омаловажаване на този безпрецедентен случай в най-новата история на нашето изкуство и култура.
Пълномощник по петицията: Ст. Миланов
РАЙКО АЛЕКСИЕВ И ПРОФ. МИХАЙЛО ПАРАШЧУК, ЗАЕДНО СЪС СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ, ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ И Д-Р ИВАН ПЕНАКОВ КАТО ЧЛЕНОВЕ НА УПРАВИТЕЛНИЯ СЪВЕТ НА УКРАИНО-БЪЛГАРСКОТО ДРУЖЕСТВО, 1932 г.
Друга петиция изпращат 22 души, хора на науката и културата, между които тогавашният ректор на университета Даки Йорданов, директорът на Музикалния театър Арсени Лечев, артистът Борис Михайлов, скулпторите Александър Андреев, Янко Павлов (завеждащ Катедрата по декоративна скулптура във ВИАС), Стоян Донков, художникът Александър Миленков... Би трябвало породилите този скандал, самозабравилите се художници, да бъдат поне смъмрени от органите на властта, че са създали неуютен прецедент в съвместното им съществуване. Нищо подобно...
Резултатът и последиците от петицията може да бъде видян в монографията на Дмитро Степовик (1994):
В един хубав летен ден на 1982 г. бях поканен във вилата на известната живописка и историчка на българското изкуство проф. Мара Цончева, на разговор с двама художници, Героите на социалистическия труд (!) Стоян Сотиров и Николай Шмиргела. Пихме чай, говорехме за дружбата, за нуждата от взаимно познаване едни други. Опитът на българската култура да се пренася в Украйна и ценното в украинското изкуство да заживее в България. Чудесна тема.
Мимоходом стигнахме до името на Парашчук. И край с чудния разговор. Нима може 42 години да отдадеш от живота си на България и да има нещо неясно... Двамата герои на труда, утвърждаващи „социалистическия реализъм“ в българското изкуство, внезапно млъкнаха. Дори престанаха да отпиват от чая си. Деликатната Мара Цончева се позасмя – но само с очи. Изведнъж скулпторът Шмиргела задъхан и почервенял, избълва: „За него няма място в българското изкуство. Няма и няма да има“. Другият герой на социалистическия труд учудено го погледна, очевидно не очакващ от Шмиргела подобна нетактичност. Докато все пак допивахме чая си, Мара Цончева опита да пренесе разговорите сред други теми. Когато Шмиргела и Сотиров си тръгнаха, Цончева ми обясни, че през 40-те и 50-те години в СБХ се оформя върхушка от комунисти, на които са предоставени високи титли. И повече не добави нищо. Всичко бе ясно без думи[4] (Степовик, 1994, 184).
Грубото избухване на Шмиргела пред Степовик може да бъде обяснено, ако се проследи предисторията на една статуя на Вапцаров. Въпреки постовете си, скулпторът знае, че пред редица свои колеги той не е толкова много майстор, колкото му се иска[5]. Когато в България пристига Валентин Валев, чудесен скулптор-реалист, художник по сърце и душа (има откупка дори за Третяковската галерия), той се заема да осъществи на дело една творба. Започва да работи при Шмиргела фигура на работник-творец, силно наблегнат върху десния си крак... (Двамата с Парушчук не крият взаимното си уважение един към друг.)
И когато във вестникарска репродукция Парашчук вижда фигурата на поета Вапцаров като работник-поет, подписана от Шмиргела, за твореца с опитно око няма никакво съмнение. По-късно разглежда и оригинала. Тогава за Парашчук вече не съществува колебание кой по-точно е автор на тази чудесно пресъздадена форма, стойка, анатомия, дрехи... и така бездарно пришита, третирана глава[6]. Но ако една такава история или дори съмнение у човек, подобен на Шмиргела (горд с принадлежността си към комунистическата партия и нейните най-доверени органи), би го поставило в неудобност от такова свидетелство, или пък той е придобил информация от изпуснати думи, където е замесено името на Парашчук – поведението му ни е познато и логично (номенклатурата умееше да изтрива своите противници от историята, защото мислеше, че самата тя я твори или е в нейната сърцевина).
Този пример ясно показва моралния климат в средите на творците в тоталитарна България. За илюстрация могат да се приведат и редица други епизоди – случайни или не, от живота на Парашчук, които показват неистова омраза към него. Защо той е толкова мразен? Защо в десетки действия негови колеги последователно и напълно целенасочено желаят да го доведат до най-жестока творческа и човешка смърт? И за да не бъда обвинен в излишен патос и пресиленост, ще се позова на още един „показателен“ епизод. Архитект Стефан Младенов е известèн за неприятностите на скулптора по повод реставрацията на фронтона на Народния театър. Той отива на лична среща с Парашчук и заварва няколко скулптори начело с Фунев да клатят дървеното скеле и да крещят „Падни, белогвардейско чучело!“... В центъра на столичния град... И все пак защо...
И още няколко морални и професионални въпроса, които повдига, но и чиито отговори дава съдбата на друг известен творец:
Защо например Ярослав Вешин, за чието присъствие като придворен художник в свитите си се бореха три европейски величия, и който беше личен приятел на австрийския престолонаследник (онзи, с чието убийство стартира Първата световна война), рисуваше постоянно за него и други подобни меценати, защо Вешин, чиито творби се репродуцираха по цял свят и името му се нареждаше сред най-популярните от мюнхенската школа, бе изгонен още в първата си преподавателска година от Академията ни? Защо не се отнесоха с респект към тоя зарязал кариерата си славянски благородник, който само заради една покана от Константин Величков бе довел семейството си в страна, където ехидно твърдят, че „чехите са евреите на славянството, чифутите на нашата раса“? Защо тоя Вешин се изказва пред европейската преса, че слага кръст на изкуството си, като приема да стане „ведомствен“ живописец към Военно министерство и Фердинанд, но пък ще се посвети на младите сили на славянските народи и организира, сякаш е по-истински политик от тогавашните политици, безпрецедентното обединение между художниците на Белград, Загреб, Любляна и София? Защо след като по този начин модерното изкуство крепне и се калява сред тия народи, след като почти всички международни участия на България са чрез това обединение, след като именно то създава име и стойност на родната култура в чужбина, след войните наред с посмъртните изложби на Никола Петров и Август Розентал, никой от тия „благодарни“ млади не се сеща за творчеството на Вешин? Защо още приживе столичните вестници злословят по негов адрес с дописки от същите тия млади негови колеги, заради които чехът бе така страстно воювал, бе чукал на врати, бе организирал да имат работа (старите му колеги го обвиняваха, че е докарал в културата ни социалисти и анархисти, а дворецът ни му плаща със сляпо доверие заплатата)... Защо, докато Алфонс Муха е определил неговото почетно място сред призьорите на Световното изложение за 1900 г. в Париж, от София идва телеграма, която гласи, че тамошните награди трябва първо да бъдат съгласувани (!) с българското правителство? И случайно ли Вешин в минути, да го кажем, на релаксация, написва една кратка пиеса (запазена в неговия архив) за тази дребна безхарактерност на българските художници, готови срещу една бира да подготвят всяка интрига, да сменят възгледи...
Парашчук може да носи раните си от варшавските барикади[7], но те са зараснали. Раните от българската колегия скулптори имат други качества – живи, разчопляни постоянно, правени с всички видове средства.[8]
Независимо от преживяното, неговото творчество оставя траен отпечатък в българското изкуство, за което той не спира да работи до смъртта си. Освен респектиращите сгради, посочени вече в петициите (само в столицата те са 40), той въвежда изработването на макетите, които дават представа как ще изглеждат проектираните сгради – например така прави мавзолея (Георги Овчаров не го е пускал на повече от три метра от себе си в дните на напрегнатото строителство), Народната банка, Народната библиотека, Министерството на народната отбрана. Въвежда предварително проучване чрез проби на художественото архитектурно оформление на фасадите в действителен мащаб, въвежда художествената украса от изкуствен мрамор (за съжаление Унгарската легация, където е било осъществено това, е разрушена през бомбардировките), въвежда технологията за изработване на изкуствен мрамор, въвежда технологията за изработване на римско-венецианска мозайка от български материали. Това са толкова приложими дейности в строителството, че осигуряват препитание на хиляди хора. Когато се пишат обаче двете петиции, той вече е достатъчно възрастен човек, страда от емфизема пулмонум, увеличение на дробовете, очите му са застрашени от голямото нервно напрежение, но работи в една дъсчена барака, влажна и нехигиенична, защото жилището и ателието му се е наложило да бъдат продадени, за да обезпечи съществуването си. Пренесъл се е в края на София, до Подуянските гробища, в една паянтова къща, някогашна лятна вила, улицата се нарича „Венера“ (Вестник „Поглед“ ще си позволи шега с дълбоката кал, като помества снимка от нея с текст – богинята или планетата...). Въпреки че е наясно с реакцията им, Парашчук се обръща към СБХ за заем. Писмото му е кратко и изпълнено с дипломатично достойнство. Именно тогава скулпторът научава, че за пореден път е изключен от СБХ (случаят е повод за петицията). Делото е влачено, а после решението не му е съобщено. Така година и половина по-късно му го „обнародват“, като по такъв начин той няма юридическо право да го обжалва. Отгоре на всичко, за рождения си ден е бил поздравен „телефонно“ (негов израз) от председателя на Съюза Иван Фунев точно в този период. Което Фунев е правил, къде топло – къде протоколно, с редовните членове... Че Парашчук се е досетил за действията на споменатите му приятели, е очевидно – те го водят член (така знае той), но щом ще получи поръчка, застрашаваща техните интереси, ще притискат обществото с обществения факт на „неговата неколегиалност“.
Но едно писмо, направено с най-високохуманно намерение, „обърква“ нещата. Стефан Манов, юрист, съдия от т.нар. народен съд, високо ценен и уважаван от регента Венелин Ганев (и двамата най-сърдечни приятели на Парашчук) се обръща към министъра на културата Рубен Аврамов.
Стефан Манов[9]
„Ген. Заимов“ № 44,
София, 30 януари 1957 г.
4-42-55
Уважаеми другарю МИНИСТРЕ,
Позволете ми в качеството си на стар общественик да привлека просветеното Ви внимание и да помоля съдействието Ви за една държавна и партийна грижа по повод на следните случаи.
1. На цялата културна общественост в нашата страна е известно името на професор МИХАИЛ АРНАУДОВ. Като съдия-докладчик на Първия върховен народен съд и по воля на този съд аз произнесох между другото и присъдата против професор Арнаудов. В съдебното заседание се установи, че на времето преди 9-ти септември 1944 г., се пръснал слух в с. Долна Баня, Ихтиманско, че в селото ще влезе наша партизанска антифашистка чета. Там е бил настанен някакъв учителски курс, ръководен от професор Арнаудов. Всички се изплашили. Професорът заявил и успокоил смутените курсисти със следните думи: „Няма какво да се тревожите. Ще дойдат и ще ги посрещнем като наши братя!“.
В онова време на подобни изявления беше необходим от чужди нам елементи един голям ПАТРИОТИЧЕН КУРАЖ. Тоя кураж характеризира и до днес моралния лик на професор Арнаудов. А при това известна е неговата служба на голям културен работник, който със своето блестящо перо извика на сцената на живота ни прекрасни сенки от възрожденското минало на нашия народ. Професор Арнаудов не е противник на народната власт. Той е един верен син на народа. Всичко това послужи вероятно за важен партиен мотив да се облекчи положението на Арнаудов след кратък престой в затвора, независимо от многото години, предвидени в присъдата му.
Не е ли вече време професор Арнаудов да бъде напълно реабилитиран от народната власт и му се освободи конфискуваното имущество - вилата му и библиотеката му, тъй необходими в неговата вече твърде напреднала възраст.
2. От дълги години у нас живее, като украински емигрант от царско време, УЧЕНИКЪТ НА ОГЮСТ РОДЕН, професор Михаил Парашчук, скулптор, познат по своята работа в средата на културните дейци. Майсторът Парашчук обаче изнемогва в нечувана мизерия и не е търсен за сериозна работа, защото е събрал върху себе си злобата на завистници и самоволието на властни функционери, които го изпращат пред съда да търси законната компенсация за положен труд. А човекът при това през 1905 г. е стоял на барикадите във Варшава и е бил в апарата за разпространение на Лениновата „ИСКРА“! Навсякъде другаде досега той е бил надлежно зачитан. У нас, както казах, изнемогва. Стои без телефон, откъснат, поради небрежност на пощенската администрация, от света, болен и без всякакви средства!!!
Не е ли възможно от името на ръководеното от Вас Министерство на КУЛТУРАТА да се направи нещо за облекчаване на културния работник професор Михайло Парашчук, оценен на времето от самия учител Димитров, но сам лично днес Парашчук, загубен в своята скромност, не е способен да заговори за себе си!?
Изпълнявам един тежък, но приятен обществен дълг...
С приятелски поздрав: Ст. Манов
Естествено, заради името на пишещия, машината се задейства. И именно тогава плановете на СБХ срещу Парашчук излизат наяве. СБХ трябва да вземе решение дали тайно ще прави възможното Парашчук да загива в бедност и чрез отнемане на поръчки, или ще замаже нещата около него. И тези хора, които наистина са извоювали положението си да властват над останалите, избълват омразата си срещу онзи, който се е явявал между тях в съревнование. Нека се съревновава и през новото време, когато творческите съвети вече не са от „буржоазните“ инвеститори и специалисти, а са тяхната народна власт.
В това време професор Арнаудов сигурно се е почувствал истински щастлив. Той пише кратко писмо в благодарност на Манов, без въобще да спомене, че е фиксиран там. Арнаудов благодари заради Парашчук.[10]
Др. Манов,
Узнах с голяма радост от Вашето достойно застъпничество за възстановяване на истината около заслугите на скулптора Михаил Парашчук и премахване неправдите, извършени спрямо него от зле заинтересувана страна.
Познавам от много години този високо талантлив син на братска Украйна, установил се в България като във второ свое отечество и приложил силите си за повдигане развитието на нашата художествена култура. С невероятно трудолюбие и с неизменна воля да бъде полезен на младата ни скулптура, той е работил десетилетия наред над важни задачи в нашата обществена и държавна архитектура, оставяйки значителни следи в оформянето на редица монументални сгради в столицата на България.
Човек с най-добро светско възпитание, хуманен във всичките си връзки, Парашчук е печелил приятели и почитатели в нашите културни среди. Стоейки настрана от разприте в организацията на своите колеги, той имаше нещастието да си навлече недоброжелателството и завистта на някои от тях, които искаха да се издигнат незаслужено, преследвайки безогледно користни цели. Така този благороден човек с мирен характер, наместо награда и закрила от организацията на скулпторите и признателност от онези, които му дължаха полезни уроци, беше обречен да боледува на старини и да живее в обидна нищета.
Не се съмнявам обаче, правдата и в неговия случай ще възтържествува накрай, ако върховните блюстители за нея в лицето на Министерството на народната просвета и култура се заемат с основно проучване на съдбата му.
Поздравявам Ви за усилието да спасите доброто име на незаслужено оклеветения и онеправдания културен труженик, комуто България дължи само благодарност за ревността му да подпомогне подема на нашата самобитна скулптура.
София, 4 март 1957 г. (Подпис)
Такива преписки не трогват „подетите“ от властта си родни труженици от полето на своето самомнение. И запитани от вестник „Работническо дело“[11] защо е бил изключен скулпторът и какви са заслугите му според тях, те изпращат следния отговор:
Михаил Парашчук е работил винаги в разрез със Съюза на художниците – вземал е самостоятелно работа. Не ни е известно каква работа е извършил и с какви качества е тя. Заслугите му като скулптор-декоратор е в реставрацията на фронтона на Народния театър „Кр. Сарафов“, която реставрационна работа по мнение на специалисти художници и скулптори не е на високо ниво, а напротив – много сухо и без необходимото майсторство.[12]
Подписал го е Заместник-главният секретар Стоян Баев.
Всъщност украинецът е „изключен“ много отдавна от СБХ, независимо че вече един път се е наложило да го възстановяват. Но през септември 1952 г. той е поканен да направи идейните скици на фигуралните композиции по фасадата на Ректората. Цялото оформление на величествената сграда, един от символите на София, е негово; негово е и предложението Кирил Шиваров да изработи фигурите на двамата ктитори (на снимката от грандиозното откриване двамата с Парашчук са един до друг). Предполага се, че това дело ще бъде крайният венец на умението му. Но Фунев, Далчев, Димитров се намесват чрез СБХ и партията, и се обявяват за нуждата от колектив. Другите органи клекват пред това действие, с оправданието, че времето изисква бързо да се работи, а Парашчук е вече стар човек.
– Добре, отговаря той, но как ще работят в единение, когато тримата други не искат моето ръководство под никаква форма.
От СБХ идва веднага заплахата, че ако не приеме, ще го изключат.
Напразни бяха моите обяснения, пише Парашчук до Червенков през 1952 г., базирани на примери и изказвания на големи съветски художници, за необходимите качества на един колектив, за да бъде творчеството му полезно за работата и самото изкуство. В случая амбицията и целта да бъда обезличен и изхвърлен от общата работа бе ръководният елемент. И така колективът формално ми бе наложен, колектив без ръководител и отговорник, тъй като колегите отказаха да приемат предложението на Председателя на КНИК, щото аз да бъда отговорното лице и заявиха, че всеки ще работи сам за себе си, и това се прие. С течение на времето се оказа, че съм бил прав...[13]
МОМЕНТ ОТ ОТКРИВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА НА ЛОБНОТО МЯСТО НА АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ НА 25 МАЙ 1937 г. В СРЕДАТА СА АРХИТЕКТ КОСТАДИН МУМДЖИЕВ И СКУЛПТОРЪТ МИХАЙЛО ПАРАШЧУК /С ОЧИЛАТА/. СНИМКАТА Е ПРЕДОСТАВЕНА ОТ ДЪЩЕРЯТА НА АРХИТЕКТА, Г-ЖА ДОРА МУМДЖИЕВА НА АРХ. ПЕТЪР МУРДЖЕВ.
Но едно е да си амбициозен, съвсем друго е да успееш да реализираш амбициите си. Една обща архитектурна среда не може да бъде раздробена на четири самостоятелни парчета, нито бароковата единност да бъде облепена с четири разностилни композиционни решения. И ето още една извадка от същото писмо:
„Осем месеца заседаваха и преглеждаха комисии, съставяха се протоколи, с които неизменно се утвърждаваше моята работа, но решението на въпроса се протакваше, стигна се дотам, че председателят на КНИК прибавяше към постоянната комисия нови такива, съставени изключително от приятели или съидейници на колегите, и тези преглеждания напомняха по-скоро митинги, а не преглеждания на художествени творби. Правеха се изказвания, засягащи моето лично достойнство (като това на ректора Кюлявков – „Докога ще търпим този старец и чужденец между нас?“), тъй като достойнството на художника те не можеха да засегнат, това бе над техните възможности и разбирания. За жалост Съюзът и КНИК са нещо като „лавочки“ за известни личности, които се налагат по партийна линия или като „лауреати“ и намират, че те не бива да бъдат измествани или засенчвани. И вместо да се вдъхновяват от доверието и надеждата, с което правителството ги награждава и отличава, да дадат максимум творчество, това само култивира тяхната завист и дребнавост. В едно от съвместните заседания в КНИК, един от колегите ме апострофира защо не съм дал кандидатурата си за катедра в Академията? Отговорих му, че на времето не приех подобно назначение поради същото отношение към мен, за което сега съжалявам, защото нямаше да има място за подобно „съревнование“, тъй като моите студенти отдавна биха ни изместили. В продължение на тридесет години почти същите хора си служеха със същите средства и тайни доноси за да ме прокудят от страната, но аз вървях по своя трънлив път, подкрепян и разчитайки само на своята дарба и опит, стремейки се към едно – да дам по-голям принос към културното изграждане на моето второ отечество“...
(Какъв възхитителен български!)
Времето тече, а колективът не показва нищо добро (Фунев и барок!). Тогава КНИК започва да хитрува – Парашчук да изложи проекта си (отдавна вече реализиран в мащаб 1:5, в големия салон на Академията). Той разбира причините – колективът трябва да откопира своите бъдещи решения. И отказва с повода, че е моделирал глината върху неустойчива дъска, без арматура в глината. Още повече, предвижда той, през тясната врата на завоя творбата трябва да се вдигне почти хоризонтално, което означава да се свлече самата глина...
„Още в самото начало, в мое отсъствие, колегите са се опитвали да убедят един от моите помощници да им отвори вратата на ателието ми, за да видят моята идейна скица – неуспели в това, след известно време правят опит да насилят вратата (аз бях там, но не реагирах). И все пак те успяха да се промъкнат заедно с комисията и да видят моята работа. При всички преглеждания и всички съставени за случая протоколи единодушно одобрената работа бе моята. Предложен бях за отговорник и ръководител на колектива – колегите заявиха, че не се нуждаят от такъв. Защо е тогава този стремеж и настойчивост да видят моята работа?...
В присъствието на арх. Илия Хаджийски, представителя на КНИК, Парашчук в един от тези безконечни художествени съвети е подложен на нечувано предизвикателство. Тримата започват да го наричат „лепач на листенца по таваните на сградите“, „а колегата Фунев се приближи до мен, плю три пъти и се провикна: „Ще помниш ти Ив. Фунев, който ще те изключи от Съюза и ще те постави на място“. А Любомир Далчев каза: „Остави този незнаен скулптор, когото никога не съм познавал и едва сега виждам колко струва“...
Когато си отидоха, запитах представителя на КНИК, какво означават тези звучни заплювания, да не би да са някакви ориенталски ритуални заклинания от репертоара на мистър Сенко? Обаче той ми отговори, че тук това значи „оплюване“.
Що се отнася до Йоцов, явил се да реставрира фронтона на Народния театър, той изглежда е или подставено лице, или се насажда като такова. Може би защото е автор на паметника в Търново на падналите през войните, от който паметник е премахната короната на майка България, му трябва известен престиж пред ръководещите СБХ. Или просто всичко се дължи на случайност, на търсене на работа, но неговата оферта в случая е 48 000 лева, а на Парашчук – 16 000 лева. Още повече Парашчук се свързва с него и му предлага съвместно да поемат работата, но на базата на втората оферта. Йоцов отказва. Държавата в лицето на своите органи и потвърдено от Министерството на културата, дава подкрепата си за договор с Парашчук. А Йоцов го предава на Другарския съд... След което се развиват споменати вече по-горе събития.
АВТОПОРТРЕТ, 1945 г., СЛИВЕНСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ. СНИМКАТА Е ПРЕДОСТАВЕНА НА АВТОРА ОТ УКРАИНСКАТА АРХИТЕКТКА ЮЛИЯ КРАСОВСКА, КОЯТО ИЗСЛЕДВА ТВОРЧЕСТВОТО НА ПАРАШЧУК.
Въпреки острите петиции и неприкритата смелост на цяла неслучайна общност хора, СБХ не възстановява Парашчук за свой член и не променя становището си за него (ако бъдем точни, СБХ са обяснили веднъж в ЦК, че са го приели наново за техен член, което освен погазването на честта му е и действие, насочено срещу традициите на организацията – той е измежду нейните учредители). Нещо повече, те разбират, че на подготвяната Декада на украинската наука и изкуство у нас през 1959 г. Парашчук ще бъде споменат редом с Юри Венелин и Михайло Драгоманов и сигнализират на съветското посолство. Посланикът Орманов отказва да седне в президиума до непроверен човек, облечен с украинска народна риза и скандално напуска Декадата... Естествено, докато се изясняват обстоятелствата (проверката дали въпросната риза не е символ на петлюровците), обявяването на орден „Кирил и Методий“ и пожизнената пенсия се забавя с още четири години, за да ги изпревари смъртта. Така вместо тях до съпругата му Цветана (дъщеря на основателя на Земеделското движение в България Йордан Пекарев) идват изпълнените с най-голяма болка телеграми на великия украински учен акад. Максим Рилски и Академия на науките в Киев, на Лвовския художествен музей, от лвовските художници...
„Той беше роден син на Правдата, която през вековете е майка на Изкуството. Той и служеше с богатото си сърце и могъщ талант, защото Правдата му подари славата на световен творец...“ – пише един от украинските вестници.
А само шест месеца преди смъртта си (24.12.1963 г.) по повод изпратения му том на Украинската енциклопедия със статия за него, наред с благодарствените думи за това, той сякаш се обръща към своята първа родина за последен път и го прави открито, смело и изповедно:
„Целия си живот отдадох на украинския народ, стараейки се с всичко възможно да поддържам неговия престиж и слава, макар далеч не на всички и всякога това се харесваше. В България ожесточената борба против мен се поведе от руските черносотници с поддръжката на българските русофили... Към тези русофили се присъедини и Съюзът на българските художници, инкриминирал моето украинство. А това не можеше да не се отрази на моето благополучие материално и физическо. И ето, че отбелязването ми в съветската преса, в Енциклопедията и др., се явява в някаква степен награда. Тази година за мен е двоен юбилей – 85 години от рождението и 65 години на творчество... Но сега самият аз съм на кръстопът. Как и къде оттук нататък да живея. Вече няма никой, към когото да се обърна: родителите ми отдавна ги няма, братята и сестрите ми също починаха. Останах сам – най-големият син и брат. Мислех да напиша до родното си село Варваринци, но сега научих, че то е присъединено с Никулинци. Абсолютно ми е неизвестно кой там е останал измежду близките и познатите и кой би могъл да ми отговори. С една дума, аз съм един „Агасфер“...“[14]
Сагата по изличаването на всички възможни кодове да бъде запомнен с нещо Парашчук продължава и след смъртта му. Тогава съпругата му, цигуларката Цветана Пекарева-Парашчук, пише, за да припомни, че не само комунистите (според легендата, създадена от тях самите) могат да се държат достойно. Едно от многото ѝ остри писма (помествам само фрагменти) е до Венелин Коцев, секретар на ЦК, главно по въпросите на културата[15]:
„Нима поука си черпил само от тия, които са те обичали, подпомагали и са се възхищавали от теб? Не ти ли дадоха повече ония, които се опълчиха срещу теб и ти оспориха пътя.“
Уолт Уитман
УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ КОЦЕВ,
Трагедията на Михайло Парашчук не е случайно явление или инцидент – тя бе резултат на системно преследване до унищожаване, което се проявяваше при всички случаи, свързани с неговото име.
Никога в някоя страна не е унищожаван художник от колеги, въпреки спорове, несъгласия или отричания между тях, те са били на принципна почва, като импулсиращ елемент, но не като изява на омраза и завист.
Те гладуваха и мръзнеха, но бяха творци.
А днес, в тази изключителна епоха и условия за творчество, няма изкуство – то е представено от преситени, самодоволни художници... Това бе един сплотен колектив на жестокостта и алчността, който смазваше всички „неудобни“, без да избира средствата.
Най-брутално и безогледно бе преследван Михайло Парашчук, монолитна личност в славянското изкуство, с всеобхватна култура и възможности...
Спестяванията на Михайло Парашчук 1952 г. бяха пресметнати 200:1, Съюзът заяви, че той е случаен човек в изкуството... Настъпиха години на глад и студ, трудно ми беше да свикна с търсене по цели дни на заеми и да го оставям сам в тази атмосфера. Когато стана възможно, продадох целия си имот на безценица, стана по-леко, но бе вече късно за смъртно раненото му сърце.
Само две топли думи – той би им простил...[16]
Бележки под линия:
[1] Текстът е част от книгата ми „Неосъщественият музей“, изд. Български-бестселър, 2019. Част от него е била публикувана още през 2005 г. в сайта „Литернет“ и по-специално неговата рубрика „Култура и критика“. Ч. IV: Идеологията – начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.
[2] Самият Вичо Иванов има слабост и проявява засилен интерес към славянските култури. Наред с превода на книгата на Лец, той посвещава чудесни страници на скулптора Иван Мештрович, с когото също се е срещал и познава лично. От изкуствоведска гледна точка интерес представлява информацията за открит от него в сливенската гимназия проект на Мештрович за паметник на Хаджи Димитър. (До този момент издирванията ми, за съжаление, не са дали резултат. Предаден от Иванов на Софийския градски исторически музей, въпросният проект липсва. Въпреки това учили в Сливенската гимназия го помнят – Радой Ралин беше между тях. Независимо от това, че Мештрович предлага да изработи мемориала на Хаджи Димитър напълно безплатно (като поръчителят закупи само материалите), проектът не е реализиран на практика – Сливенската община поставя като условие за конкурса авторът да е родом оттам.)
[3] Михайло Парашчук пристига в България през лятото на 1921 г.
[4] Същата история съм слушал и записал от самия Степовик в честите ни срещи, когато подготвяше своя ценен труд, но в текста му случилото се е предадено все пак по-меко и по-дипломатично (придавайки мекота на някои от героите, която в изненадания му разказ, веднага след събитието, липсваше...).
[5] Шмиргела беше самодеец като творец. Той се изгражда сам, следващ природната си сила и в редица свои творби постига резултати. Пише хубаво (има разкази), има дори хубава живопис, която е абсолютно неизвестна дори на ценителите, но в пластическия си труд (този труд, който дава основа на представите ни за него) липсата на добра подготовка си казва думата.
[6] Независимо че не е запазено документално свидетелство, датирано от времето на създаване на статуята, залагам професионалната си творческа култура и изкуствоведската си чест, че един обективен сравнителен анализ би дал интересни резултати дали е могъл Шмиргела да бъде сътворителят на подобна статуя. Когато пиша тези редове и като поемам подобна смела отговорност, правя го в памет на тези превъзходни хора, Цветана и Михаил Парашчук, без чието присъствие моето детство и юношество нямаше да са така духовно богати и с подобен пример и цел.
[7] „На Маршалковска и Йеросалимска стоеше моята група, която хвърли бомба в каляската на губернатора Скалон. След експлозията от каляската не остана и следа... Не може да се опише вълнението на народните маси, които бяха изпълнили улици и площади, когато след експлозията започна стрелба и сеч, викове и стенания на ранени... Ние се разпръснахме и аз попаднах на барикадата около черквата „Светия кръст“ на площад „Зигизмундова колона“. Тук започна жесток бой с войскови части и ние бяхме разгромени. Спасявайки се от потеря, стигнах една висока желязна ограда, бързо се изкачих на нея, но когато я прехвърлях, едно метално острие се впи под коляното ми и аз увиснах на оградата. Спасиха ме пазачите, които ме укриха. Те дълго ме лекуваха, тъй като се бе появила инфекция и имаше опасност да загубя крака си.“ (Атанасов, 1972)
[8] В писмо до В. Червенков (1957) Парашчук пише: „Преди години ми бе възложена с конкурс направата на Паметника на падналите във войната евреи. Колегата Фунев се яви в бюрото на Комитета и заплаши евреите с побой, ако ми възложат паметника. И все пак аз го направих, но впоследствие бе задигнат от германците“. Този паметник е много новаторска творба за България – той е поставен в интериор, в някогашната Еврейска болница. Задача да намеря неговото местоположение ми постави през 1989 г. Дмитро Степовик. Една седмица ние с най-висшия еврейски свещеник за България обикаляхме и разпитвахме, за да открием свидетелство. Освен че разпознах мястото по снимките на проекта, най-интересното бе, че се откри мраморна плоча с позлатени надписи на паднали чинове, която ползваха, каширана с линолеум, за изстудяване на супите за диабетно болни. Историята на унищожаването на паметника е следната: Гестапо взема болницата за свои цели и творбата е претопена по тяхно нареждане. След 9.ІХ.1944 г. болницата последователно е ту на руски воини, ту на активните борци, ту е ендокринология... Публикациите ми и опитите този паметник да бъде възстановен не намериха подкрепа сред тази общност.
И продължава: „През 1951 година ми се възложи украсата на читалищния салон в кв. „Захарна фабрика“ на стойност над шест милиона лева - намесиха се същите колеги, за да се наложат със своя колектив. И аз се отказах да работя, защото знаех какво ще ми струва всичко това“.„Когато чрез конкурс ми бе възложено и направих герба (картуш) на Академията на науките (най-красивият картуш в столицата ни – б.а.), правеха се постъпки да бъда екстерниран...“ (Писмото се съхранява в личния архив на автора – К.Н.).
[9] Писмото се съхранява в личния архив на автора – К.Н.
[10] Трябва да се посочи, че висококултурни хора, от ранга на академик Арнаудов, обичат скулптора и имат вярна и правдива оценка за творчеството му. Самият Арнаудов познава детайлно Парашчук. Литераторът е вторият председател, след Иван Шишманов, на Украино-българското дружество, основано и действащо най-вече чрез Парашчук, в което членуват стотици членове от много градове на България, между които Венелин Ганев, Елисавета Багряна, Владимир Трендафилов, Петя Герганова, Райко Алексиев, Олга Кирчева, Георги Стаматов, Стилиян Чилингиров, Владимир Полянов, Васил Захариев и т.н.).
[11] Анкетата на в. „Работническо дело“ е предизвикана по молба на самия Михайло Парашчук. Вж. повече по този въпрос Жукивский (б.г.).
[12] Отговорът е цитиран по машинописно копие, датирано от 27.07.1958 г., съхранявано в личния архив на автора – К.Н.
[13] Машинописно копие на писмото се пази в личния архив на автора – К.Н.
[14] Из писмо, изразяващо желанието на Михайло Парашчук да му бъде позволено да се завърне в Украйна, София, 24.12.1963 г., машинопис.
[15] Тази именита жена пише дори до Хрушчов и не може да се каже, че има успех. Но когато за стогодишнината на съпруга й, отбелязана в календара на ЮНЕСКО по идея на канадската общност украински емигранти, тя бе поканена от украинското правителство на посещение в Киев и Лвов, попълва формулярите си за чужбина в графата за гражданство „гражданка на ООН“ и българка по националност, в духа на Хартата за правата на човека. Доколкото си спомням, по този повод някакъв генерал разговаря с нея, но тя не промени написаното... и бе пусната да замине така...
[16] Цветана Пекарева-Парашчук добавя хората, преследвали нейния съпруг: Иван Фунев, Любомир Далчев, Дочо Байрамов, Илия Петров, Дечко Узунов, Мара Цончева, Николай Шмиргела, Мара Георгиева, Стою Тодоров (имало е някакво колебание, един път е задраскан), Атанас Стойков, Рубен Аврамов – имена, които не се забравят. Писмото се съхранява в личния архив на автора – К.Н.
Библиография:
Атанасов, Петко. Делото на скулптора Парашчук. Лекционна пропаганда. София, 1972 (Цитатът е от записки на Андрей Нименко).
Жукивский, Васил. Кой е украинецът Михайло Парашчук?. Българо-украински вести,http://ukrpress.bol.bg/his-ukr-parashchuk03.html, (16.01.2005).
Stepovyk, Dmytro Parashchuk: Zhyttia i Tvorchist. Mykhailo Parashchuk, Sculptor: Life and Work. Toronto-Kyiv: Canadian Institute of Ukrainian Studies Press, 1994.
АНКЕТАТА
Станало е практика да се цитират няколко мнения за стойността на направеното от Михайло Парашчук у нас. Арх. Сава Овчаров: „По-добър в нашата страна и до днес от него няма“. Арх. Горанов, професор: “В областта на скулптурата в архитектурата той и до днес е незаменим“. Арх. Цолов, академик: „Парашчук сложи истинското начало на архитектурната скулптура у нас“. Арх. Йорданов: „По-добър в архитектурно- скулптурна украса няма“. Арх. Тодор Златев, професор: „Жалко, че нямаме повече скулптори като проф. Парашчук“. Но откъде идват тези оценки? Още повече, че набеден за украински националист, петлюровец, черносотник и доста по-тежки определения, скулпторът бива подложен на различни преследвания и преди 9-ти септември 1944 г., и след това, което определено пречи на самото му съществуване. През 1958 г. проф. Михайло Парашчук и съпругата му Цветана Пекарева отиват в приемната на вестник „Работническо дело“. Искат разговор и евентуална защита. Попада на журналистката Косена Панева (да поясня: майка ми) от отдел „Писма на читатели“. Срещата е хубава и е с надежда. Само дни след това започва събирането на становища относно изясняване фактологическата истинност. Ще опиша случилото се по записките на майка ми или как е направена журналистическата ѝ анкета. Първият, с когото тя си записва, че трябва да разговаря, е скулпторът Драган Лозенски[1] (тел. 6-13-91). Фактор е в СБХ. Но минава известно време от това срещата да стане, въпреки че мама предлага тя да отиде до дома му на ул. „Конявски проход“ 20, което тогава е извън София. На 27 юни 1958 г. Лозенски, член на управата на СБХ, казва положителни неща за своя колега – имал е големи заслуги в областта на приложната работа, наистина благодарение на връзките си с хора от миналото (става дума за архитекти) е получавал големи поръчки, но е много добър майстор и знае неща, които малко други познават. Някъде в края на 40-те години е изпълнил поръчка за изложба в Москва и се е справил много бързо. Разбира се, най-добре било да се говори с Любомир Далчев[2], Доганов и Тилов, които, като работили в колективи, могат да кажат по-канкретните си наблюдения.
Фактически обаче преди това, първата среща и най-първият анкетиран е арх. Иван Томов, заемащ водещ пост в генералното строителство на столицата и най-големите градове. Началните му думи са възклицанието „Парашчук е скулптор от голям ранг“. Работили са заедно от 25 години още при строежа на Народната банка, Министерство на отбраната, Военната академия... изброява Ректората, Дома на миньорите в Перник, Партийният дом, Захарната фабрика. Наистина под давление на конюнктурата между българските художници, архитектите опитвали и с други скулптори в архитектурната украса, но все не се получавало и впоследствие пак се връщали към Парашчук. За пример арх. Томов дава капителите в Института в Русе – там Парашчук работил направо на сградата (без ателие и то през зимата, без да кара инвеститорите да отежняват работата си с транспорт, кранове и т.н.), не вземал скъпо за работата си.
Следващият анкетиран е арх. Дубовик[3]. Той дава пример за качествата на Парашчук орнаментите и скулптурната украса от вратите на Университета, които просто са се превърнали в символ на столицата. Дубовик е имал наблюдение върху работата на Парашчук там. По едно време скулпторът се разболял и това веднага било използвано да се появи интрига, че така пусковите срокове ще се изтърват. Дубовик дава имената на скулптори, чиито пътища Парашчук пресича, но трябва да се разговаря задължително и с тях. Това са Любомир Далчев (8-17-01 и 7-81-50), Любен Димитров[4] (определя го като най-големият конкурент на Парашчук), Тилов и Доганов (последните двама работят в едно ателие). И Дубовик продължава с неговия принос в българската култура: въвел е римските мозайки и изкуствения мрамор у нас (подчертава, че по въведената от Парашчук рецептура вече няколко десетилетия у нас работят хиляди хора и така имат добро препитание. Дубовик се запознал с Парашчук още през 1926 г. Знаел е, че навсякъде при орнаментална скулптурна украса българските архитекти предпочитали да викат Парашчук. Постоянно са търсили повод и начин от СБХ да не му се възлагат поръчки. Дори вредителствували творбите или поръчките му да не станат както трябва. За пример дава пак капителите в Русе – нарочно събарят капител. А той през всичкото време е оформял пластиките в една селска къща на двора – не искал ателие, не поставял условия. НЯМА ДРУГ В АРХИТЕКТУРНАТА РАБОТА, КОЙТО ДА ГО ЗАМЕСТИ. Единствената причина в клеветите е професионалната ежба срещу нивото му. Например бил ангажиран от Варна да направи украсата на гарата, но успели да му попречат. Моста на Дружбата обаче станал толкова лош, че го извикали да преправи нещата. ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СКРОМЕН. Например за Русе (не ми е ясно дали за Моста на дружбата или Института) скулпторът Светослав Йоцов[5] искал 10 000 лева, а Парашчук – 2500 лева заедно с материалите. Дубовик обобщава така: ПАРАШЧУК РАБОТИЛ НАВСЯКЪДЕ НАЙ-СЪВЕСТНО – С ВКУС И МАЙСТОРСТВО, И НАЙ-ЕВТИНО (ИСТИНСКИ АРТИСТ) С ГОЛЯМО ЧУВСТВО.
После майка ми се среща със скулптора Тилов в ателието му на ул. „Борис I“ № 166. В Перник (Двореца на миньорите) работата поел отначало Любомир Далчев, но впоследствие неговия колектив не се бил справил и трябвало да повикат Парашчук. Съюзът на художниците излизал с прекалено големи парични искания. Само за полилеите в Перник предявената сума била 3 милиона лева, а се оказали 600 хиляди. Работата на Парашчук надминава границите на страната ни – жалко, че вече е стар и си отива, защото за архитектурата ще бъде истинска загуба. И най-важното – не крие изкуството си, загуба е, че не му било дадено едно ателие и няколко млади хора...
След тази среща майка ми звъни на Александър Занков[6] (3-17-85), който е председателствувал секция „Скулптура“ при изключването на Парашчук от СБХ. Занков обаче не се отзовава. Подобно става и при Мара Георгиева, скулпторка, също ползваща се с просперитет.[7]
На 20 юни 1958 г. майка ми се среща с проф. Димитър Цолов[8] (по-късно член-кореспондент на БАН) – едно от светилата на българската архитектура за ХХ век. Цолов казва следното: „Парашчук е човек с дарование от голям мащаб. Добре познава законите на класическата школа. Може да бъде наистина определен за основоположник на архитектурната скулптура у нас. Ползва се с международна известност – например поляците се интересуват от неговата работа, защото е живял и творил там, говори се, че подготвят издаване на монография. Работата му в България е много стойностна, след него може да се постави Кирил Шиваров (авторът на братята пред Университета). Творбите му имат силна органична връзка с архитектурата. Сега вече се явяват млади хора с нови възгледи, но всичко, което той е осъществил може единствено да им бъде за пример. Печели конкурса за университета с класи над останалите. Никога не се занимавал с предприемачество и спекула“. Изглежда, афектиран от атмосферата около Парашчук, мисълта на проф. Цолов скача от тема на тема. Говори за творбите му във Франция, че трябва да му се окаже почит, подобна на тази към Мърквичка и Вешин. Посочва, че модела за Мавзолея на Георги Димитров са изработили фактически Георги Овчаров[9] и Михайло Парашчук съвместно. „Има причина за гонението на Парашчук, казва Цолов, тази причина е професионалната завист. За обект на Министерството на тежката промишленост възложили проекта на Мара Георгиева, а тя се отнесла несериозно. Тогава решават да се обърнат към Парашчук – ето, заради подобни неща е злобата към него...“.
По всичко личи, че до този момент художниците отбягват или отлагат срещите си с анкетиращата. Тогава тя за някои подробности се среща със самия Парашчук. Пита го за начините, по които е придобил най-големите от своите поръчки. Скулпторът желае също да е изчерпателен. През 1936 г. спечелва конкурса за фронтона на Академията на науките. Но Иван Фунев[10] и други искат да се развали конкурса – няма ли родени таланти в България – и като не успяват, отиват делегация при столичния помощник комендант Карагьозов с искане да депортира нахалния украинец. Тогава Парашчук печели и конкурса за паметник на евреите-воини, загинали във войните между 1912 – 1918 г. Абсолютно същата история се преповтаря със същите действащи в нея лица. Хрониката се потретва и при паметника на Алеко Константинов в Пазарджик. През 1922 г. Георги Димитров го повиква и го пита дали може да направи бюст на Димитър Благоев. Но когато творбата е завършена, го викат в полицията по донос. Последвалите събития принуждават Парашчук да укрива бюста на Дядото 22 години, до предаването му лично на самия Димитров. Посочва, че творбата се намира в ЦК.
Най-после майка ми успява да се срещне с проф. Любен Димитров, който има с очите на художник по-преки наблюдения от работата на Парашчук. Той познава своя колега от 1930 г. Знае, че бил нещо като дипломатически представител на Украйна и с посланическа лента се явявал на разни официални места. ВАДЕЛ ПРЕПИТАНИЕТО СИ КАТО СКУЛПТОР (акцентите са записани така). В Германия се бил запознал с редица наши архитекти и идва у нас. Познава добре барока – предал е своя опит на много хора, но е и малко затворен, НЕ ОБИЧА ДА ПРЕДАВА ОПИТА СИ. Любен Димитров не знае, че Парашчук е бил изключван от СБХ, смята, че е несправедливо. Съвместно работили в Университета – Парашчук ожесточено се борил да вземе цялата работа, не се държал добре с Фунев, него и други колеги. Постепенно отпада нуждата от него – вече орнаменталната скулптура се изучава и я преподава Любомир Далчев. Делото на Парашчук наистина е пионерско дело – НЕ Е МНОГО ГОЛЯМО. Реставрацията на Народния театър Парашчук не направил добре. Запълвал бил повредените от бомбите скулптури с цимент, а позлатата му само за три седмици почерняла. ЗАСЛУЖАВА ДА МУ СЕ ДАДЕ ЕДНА ПЕНСИЯ. НЯМА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ДАДЕ ЗА НАШЕТО ИЗКУСТВО. Добавя накрая, че от Иван Васильов, големия архитект, знае лично, че след сключването на Брест-Литовския мирен договор между Германия и Русия, Парашчук е бил дипломатически представител на Украйна. В Мюнхен се е запознал с проф. Михалчев[11] и др. и чрез тях дошъл у нас (тоест бил е приближен на Петлюра и по-късно на философския противник на Тодор Павлов, на ремкеанеца Димитър Михалчев).
В същото време по случая постъпва писмо в „Работническо дело“ от скулптора Джока Радивоевич. Той е научил за ставащото и понеже вижда усилията на редакцията да се срещне с колеги на Парашчук, а те повечето избягват, то той желае да изкаже мнение. Парашчук работи в класически стил. Може да му се даде добра оценка в областта на декоративната скулптура, което е неговата същина. Именно в тази област е недостигнат. Младите трябва да се учат от него заради големия му технически и творчески опит. Няма по-добър в архитектурната скулптура у нас от него. Мразят го по причина на многото работа, която вземал, но неговите цени са ниски, приемливи. Майка ми иска среща с Радивоевич[12]. На 12 август 1958 г. те се виждат. Радивоевич преповтаря по принцип положителното, но още по емоционално. Рядък артист, носи голяма култура. А в Съюза на художниците се води жестока борба за пари. Това е не творчески, а търговски съюз. Секретарят на секция скулптура Стою Тодоров се държи като звяр с колегите си. Ако не искаш да търгуваш, за да направиш произведение, трябва да умреш от глад. А Парашчук е винаги настрана от търгашеството...
Това е. По принцип анкетата свършва. Статията, която обобщава всичко горно обаче, е била отхвърлена, СБХ чрез ЦК на БКП се налагат и я контрират, с което на редакцията е наложено отгоре да не бъде публикувана. Художниците не показват отношение да се коригират. Илия Петров дори се е държал лошо на разговора с него. През облицованата врата на „Московска“ № 37, тогава седалище на администрацията на СБХ (по-късно там се намираше издателство „Български художник“, а около 10 ноември 1989 г. бе прехвърлен като собственост на политика Кирил Зарев, политик от БКП, зам. министър председател), майка ми и художничката на редакцията Мария Недкова[13], отишли на среща, за да информират за анкетата, но неочаквано чуват: „Сега ще трябва да изслушаме едни нахални приказки, ще ни се говорят глупости…“. Това не го представя в най-добрата му светлина, все пак Илия Петров оставя сериозна диря в нашата култура и извън авторитарността си. Но дори има период, в който е ползвал ателието на Парашчук без наем.
Но все пак при тази среща с резултатите от анкетата и ЦК на БКП и СБХ научават за случая и това, че нещата откриват конфликти, които не стават за замазване. Научават го именно заради наличието на събрани факти, според които двете противоположни страни около Парашчук са накарани да изложат мненията си. Тоест направеното дава резултат. В същия момент най-видните архитекти на България и няколко интелектуалци подготвят и изпращат две петиции до Президиума на народното събрание, като се основават на журналистическата инициатива. В петициите се съобщава и за анкетата на майка ми, огласява се нейния фиасков резултат, в следствие подмолните течения в йерархията. Този документ е сред най-смелото в изразяване мнението на български интелектуалци за политическо кощунство до държавен орган и това е безспорен факт. ЦК реагира. Парашчук е поканен на самия президиум на декадата на украинската култура по онова време в София. В доклада имало абзац за ролята на Юри Венелин, Драгоманов и него. Но тогава става поредния скандал. Посланикът на СССР Органов напуска президиума, защото до него стояло някакво непроверено лице в украинска народна риза, черна риза, черносотник!
На другия ден държавникът Живко Живков[14] вика Иван Цветков[15] (известния от по-късно професор-литературовед) негов съветник и занимаващ се с анкетата на „Работническо дело“. Вбесен, че Цветков се бил застъпил за украинеца, а посланикът го бил драл за тази им проява – драл – Живков им иска обяснение. Но и Цветков, и майка ми отстояват своята предварителна позиция. И въпреки гнева на руския посланик, Живко Живков разбира, че ЦК се е озовала в поредна инсинуация, пак от художниците. Фунев и Мара Георгиева, а и Стою Тодоров, са информирали посланик Органов преди това... Аз имах възможност да разговарям с проф. Иван Цветков през септември 2003 г. Тогава Цветков така имитира тогавашния си шеф Живко Живков с нервността му как бил „дран“ и как им крещял после. Но сподели и неотстъпчивостта на майка ми...
Наистина по документи Михайло Парашчук получава посмъртно орден „Кирил и Методий“ и пенсия. Последните си години той прекара спокойно и в надежда за паметта относно творчеството си.
Бележки под линия:
[1] Драган Лозенски (1906 – 1996). Един от първите членове и основател на Дружеството на новите художници. Изгражда паметници на много културни и политически дейци в редица градове на страната. Автор на паметници – бюстове на Ильо войвода (1939), Йордан Митрев (1961) и Иван Лозенски (1967) в Кюстендил, Г. Караджов в с. Долно Драглище, Благоевградско, на Сл. Костадинов (1977) в Дупница. Съавтор на паметника на Иван Вазов в София (1956). През 1944 г. заедно с Владимир Димитров – Майстора полагат основите на Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.
[2] Любомир Далчев (1902 – 2002). Един от най-видните български скулптори, определен обаче в дневника на Борис Делчев като монополист. През 1987 г. напусна България.
[3] Александър Дубовик (1894 – 1979). Завършил архитектура в Берлин. Проектира сградите на Балканска банка и Кредитна банка във Варна през 1922 – 1926 г., театър „Роял“ през 1925 г. и Военната академия през 1938 г. в София, Двореца на културата в Перник през 1957 г.
[4] Любен Димитров (1904 – 2000). От 1939 г. ръководи ателие по художествено камеделие, а от 1954 г. преподава декоративно-монументална скулптура в Академията. Доцент е от 1964 г., а професор – от 1969 г. Прави скулптурни портрети на Александър Балабанов, Владимир Трендафилов, Добри Немиров, Елин Пелин, Илия Бешков, Йордан Йовков, Константин Петканов, Людмил Стоянов, Петър Райчев, Сава Огнянов, Сирак Скитник, Теодор Траянов, Тодор Влайков. Сред известните творби на Димитров са и лъвските фигури пред входа на библиотеката на Софийски университет (1932), скулптурната група „Българо-руска бойна дружба“ (1957) и релефите „На стража“ и „След боевете на връх Шипка“ (1977) на връх Шипка, паметникът на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа (1961), барелефът „Пленяването на Осман паша“ в Плевен (1964), пластичното оформление на входа на Габрово с фигура на конник (1965), пластичното оформление на моста на река Банщица в Кюстендил с 4 фигури (1969), паметникът „Победата на Ивайло“ в местността Демир Капия, Котелско (1980). Печатах негови мемоари във в. „Вечерни новини“ и съм разговарял с него. Питах го дали са били приятели с Парашчук и той се разтресе от почуда и неодобрение на моя въпрос. Но по-късно в един филм за Парашчук каза, че ако има незаменими хора, това е бил украинецът.
[5] Светослав Йоцов (1889 – 1987). Завършил специалността при проф. Щайн и проф. Клингер в Художествената академия в Лайпциг през 1912 г. Автор на паметника на „Майка България“ във Велико Търново. След 9-ти септември махат короната от главата на майката, но след 10-ти я поставят пак. Скулпторът я бе запазил.
[6] Александър Занков (1900 – 1982). Следва скулптура в Художествената академия във Флоренция при Либерто Андрести. През 1927 г. завършва Художествената академия в Рим при проф. Е. Лупи. През 1929 г. специализира в Париж при проф. Антоан Бурдел (ученик на Роден). През 1934 г. се завръща в България. Работи в областта на монументално-декоративната скулптура и композиция. През 1939 г.а създава „Паметник на освободителите“ в Кърджали. През 1941 г. участва в пластичното оформление на Военната академия в София, моделира каменните фигури за фасадата на сградата. След 9 септември 1944 г. участва в осъществяването на временната монументална украса на София и на статуята на „Републиката“ през 1946 г. През същата година прави бронзова фигура на българския войник пред Военното гробище в София, орнаменталната пластика на салоните на Театъра на народната армия в София и на Културния дом на профсъюзите „Георги Димитров“. През 1948 г., а в колектив печели конкурса и строи Паметник на съветската армия в Шумен. Негов е страничният релеф на Паметника на съветската армия в Пловдив от 1957 г., Паметник на Иван Вазов, София от 1956 г., Паметника на загиналите руски войни, връх Етрополска Баба.
[7] Мара Георгиева (1905 – 1989). Завършва Художествената академия през 1930 г., специалност скулптура при проф. Марин Василев. Сред основателите е на Дружеството на новите художници. Твори в областта на портретния жанр и фигуралната композиция. По-известни нейни творби са бюст-паметниците на Пейо Яворов (1933, Чирпан), Хаджи Димитър (1940, София), Добри Христов (1961, Варна); фигуралните портрети на Владимир Димитров-Майстора (1966, Шишковци), Баба Парашкева, тоест майката на Г. Димитров (1972, Ковачевци); фигуралните композиции – Градинарки (1937), Жътварка (1955), Мир за децата (1961). Заедно с Васка Емануилова е съавтор на централната група на Паметника на Съветската армия (1954). На 21 април 1970 г. е обявена за „Почетен гражданин на Стара Загора“. Автор е на паметника на Ленин в града.
[8] Димитър Цолов (1896 – 1970). Заминава за Виена през 1921 г. да следва Художествената академия. Прехвърля се да изучава архитектура в Мюнхен. След завръщането си в България през 1925 г. се установява на архитектурна практика в София. Тук той започва работа в съдружие с арх. Иван Васильов. Събира ги родното Оряхово, откъдето произхождат и двамата и основават архитектурно бюро „Васильов – Цолов“. В архитектурното бюро „Васильов-Цолов“ двамата титуляри встъпват с равни права и задължения. Имената на двамата се свързват с построяването на сгради, без които архитектурната среда на столицата е немислима. Арх. Цолов е преподавател на първите студенти архитекти в Държавната политехника и ръководител на катедра „Жилищни сгради“ (1948 – 1965). Освен преподавателска дейност проф. арх. Димитър Цолов е проектирал и множество жилищни комплекси, жилищни сгради, вили, почивни станции, обзавеждане и мебели за обществени сгради, както и обществени сгради. Най-забележителните сгради, изградени по техен проект, са: Българска народна банка, Министерство на отбраната, Катедралата „Света Неделя“ сградата на Столична община, представителна сграда и столова в Евксиноград, почивен дом на Министерски съвет във Варна – К.К. „Златни пясъци“ и много други.
[9] Георги Овчаров (1889 – 1953) е архитект, член на известния тогава „Клуб на интелектуалците“. В клуба се запознава с арх. Иван Васильов, проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, проф. Андрей Николов и др. Проектира къщата на Сирак Скитник. Направих предложение да се постави паметна плоча на фасадата ѝ.
[10] Иван Фунев (1900 – 1983) е сред основоположниците на социалистическия реализъм в българската скулптура.
[11] Димитър Михалчев (1880 – 1967) е основател и редактор на списание „Философски преглед“ (1929 – 1943). Работи в областта на гносеологията. Член на Словашката академия на науките, на Кантовото научно дружество в Берлин, на Ремкеанското научно дружество в Берлин, председател на Българската академия на науките между 1944 и 1947 г. Посланик на България в СССР.
[12] Джока „Георги“ Радивоевич (Đorđe Radivojević), (1927 –2011) е скулптор, сръбски емигрант по политически причини, избягал от режима на Йосип Броз Тито през 1952 г. В Интернет могат да се прочетат любопитни неща относно проекта му за паметник на хан Аспарух.
[13] Мария Недкова (1925 – 2012) е български художник, график. Родена в София. До деветнайсетгодишна живее в Перник, където завършва стопанско училище. През 1944 г. е приета в Художествената академия в София при професор Кирил Цонев. Завършва през 1950 г. Стенопис в Художествената академия – София при npоф. Георги Богданов. След това изучава илюстрация при проф. Илия Бешков. През време на студентските си години прави самостоятелна изложба и въпреки, че била концлагерист, е изключена от Академията, после възстановена. Един от изявените наши графици.
[14] Живко Живков (1915 – 2000) е български държавник от Българската комунистическа партия, заемал редица най-висшите постове в социалистическата държава. През 1958 – 1959 г. е министър на просветата и културата, заместник-председател на Министерския съвет (1959 – 1962, 1971 – 1976) и първи заместник-председател на Министерския съвет (1962 – 1971). През 1962 г. е назначен за председател на Държавната планова комисия, от 1989 г. председател на ОФ.
[15] Тогава съветник на министъра на просветата и културата (1958 – 1961). Завеждащ отдел „Критика“ (1966 – 1968) във в. „Литературен фронт“. Главен редактор на списание „Родна реч“ (1968 – 1973). Секретар на Съюза на българските писатели (1973 – 1980). Зам.-главен редактор на списание „Съвременник“ (1980 – 1989), председател на българската секция на Международната асоциация на литературните критици (от 1972) и т.н.
