ДИМИТЪР ДЕРЕЛИЕВ
Бих нарекъл времето, когато се създаде Националния филмов център, време на кипеж. След 1989 г. бяха бурни години, през които хората от киното, или почти всички, искаха да има промяна в киното. Не искахме да съществува повече държавния монопол, искахме да бъдем както западните държави с частни и независими продуценти, частни разпространители, Национален фонд Кино, частни киносалони. Искахме смяна на целия модел във филмовото производство и разпространение. Изприказваха се много приказки. Много идеи се нахвърлиха.
В началото на 91 г. имаше вече различни варианти – Български филмов институт, Филмов център и т.н. Тогава министър на културата беше Димо Димов с двама много важни заместници, които бяха от киното – проф. Ивайло Знеполски и Павел Васев. Създаде се, дотогава нямаше, отдел Кино в Министерство на културата, който оглави Иван Попйорданов – изключителен професионалист и мъдър човек с грамаден опит в киното. Поканиха ме да се включа в този екип. Бях сценарист и редактор на документални филми в студия „Време“ и нямах намерение да се занимавам с администрация, защото това, което правех в киното, ми харесваше. Точно тогава с Елдора Трайкова бяхме започнали филма Неонови приказки, който е един от най-успешните ни филми заедно. Ще направя малко отклонение. По това време още съществуваше Кабинет на младите филмови дейци към СБФД, където се бяхме събрали „отбор юнаци“, които желаеха, мечтаеха за промяна в българското кино. Председател беше Велислав Казаков, заместници бяхме Андрей Слабаков и аз. Тогава в края на 89 г. се проведе поредният преглед на младото кино в Пампорово. Прожекции и разговори за новите филми. Еуфория от промените. Решихме от Пампорово да слезем в центъра на Смолян – декември 89 г. и направихме митинг на Кабинета на младите филмови дейци. Говорихме пред смаяните жители какви промени стават в София, за това, че България тръгва по нов път, но хората ни освиркаха. Така приключи опита ни за събуждането на духовете в Смолян. Разказвам това, за да подчертая, че в този Кабинет имаше желание да се направи нещо ново, да се включим и ние, да не бъдем изолирани. В тази атмосфера, в този дух започнах да си спомням моите юридически познания. Завършил съм право в СУ, но имах влечение към киното. Познавахме се добре с Юлий Стоянов, канеха ме да пиша сценарии и макар и трудно, защото исках да работя в киното, завърших право. Хората в киното са емоционални, често имат субективна гледна точка, а моите познания по право ми даваха друг ъгъл, възможност да се гледа по-обобщено, да се направи нещо систематизирано. Така приех да работя в отдел Кино на Министерство на културата. Имахме много разговори с Иван Попйорданов, с Ивайло Знеполски, с Павел Васев. Често идваха млади кинаджии, винаги беше пълно с хора и постепенно изкристализира идеята да изберем така наречения френски модел с легендарния CNC – Френския национален филмов център с неговата система, структура, критерий за работа при подпомагане и оценка на проекти. От началото на 91 г. започна трескаво писане на документи, с искането в България да се създаде Национален Филмов център по френски модел – писахме от януари до април – министър Димов беше на наша страна, имахме и пълната подкрепа на Ивайло Знеполски и Павел Васев. Така през април министър Димов внесе в Министерски съвет мотивирано написано предложение да се закрие ТСО „Българска кинематография“ при условия на пълна ликвидация и да се създаде нещо ново – именно Национален филмов център. Очаквахме нещата да се случат бързо, но не стана така. На 6 юни МС прие решението да се закрие цялата структура на ТСО Българска кинематография и на нейно място да се създаде сравнително малък, но динамичен филмов център. Отпуснати бяха четиринайсет щатни бройки и беше голяма радост.
Така че 6 юни 1991 г. е рождението на НФЦ. Това беше много важна година от развитието на България. Тогава се прие новата конституция, която е в сила и до момента. Прие се Търговския закон, който позволи, а Конституцията го уреди, създаването на частна собственост в България, създаването на търговска дейност, което е нормалната правна уредба за предприемачество, а това се отнася и до филмовото продуцентство, филмовото разпространение и осъществяването на кинопоказ. Не бяхме обсъждали кой ще оглави Филмовия център. Мислех, че това ще бъде Попйорданов като опитен човек, който искаше да се направи нещо различно. На един колегиум, това е колективният ръководен орган на Министерство на културата, много важен орган, който през последните години не се използва. На този колегиум министър Димов предложи за директор на Филмовия център мен. Бях шокиран. Парализирах се. Беше толкова толкова неочаквано. Никой не беше разговарял с мен, но Ивайло Знеполски и Павел Васев също се изказаха и ме одобриха за директор. Изпитвах ужас пред всички тези големи имена в киното. Как аз със скромния си опит като сценарист и редактор в документалното кино, почти без опит в игралното, ще ръководя цялата тази институция. По онова време трябваше да действам сам. Едно от първите неща, които трябваше да направя, е да се закрие ТСО Българска кинематография, но това е огромна институция и не може да стане за един ден. Дотогава не познавах Людмил Стайков – той беше председател на Българска кинематография, а инж. Стефанов беше дългогодишен заместник-председател на ТСО. Приеха ме с изключително внимание и казаха, че с каквото могат, ще ми бъдат полезни и ще помагат. От друга страна трябваше да започна да търся хора за Филмовия център – не се намират лесно четиринайсет човека. Задължително беше да има главен счетоводител – бяхме отделно юридическо лице, с отделна банкова сметка, пълна автономия от министерството. Бях приближен до хора от СДС и вестник „Век 21“ – Петя Левчева беше главен счетоводител там и тя беше първият човек, когото назначих. От ТСО от отдела за анализи и прогнози дойде Антоанета Борисова, светла ѝ памет, която стана един от стожерите на Филмовия център. Красимир Крумов – Грец, с когото бяхме приятели, предложи Павлина Желева за международна дейност. После дойде Калина Вагенщайн. С тези хора започнахме да обсъждаме какво да прави Филмовият център – очакванията на всички бяха големи, а имаше и филми, които се снимаха в момента и трябваше да се дофинансират. Мислехме как да създадем тази нова система, с нови продуценти, нови разпространители. От самото начало стоеше въпросът как да се свържем с европейското кино. Да не останем изолирани. Трябваше да напишем правила – някой ми препоръча Жоро Чолаков, тогава той снимаше Лист отбрулен на Светльо Овчаров. Имаше претенции и самочувствие и стана зам. директор. По-късно се оказа, че Филмовият център като че ли няма нужда от такава длъжност. Жоро доведе една много добра програмистка – Цвета, но тя остана малко време, защото замина да работи и живее в Англия. От 1992 г. към екипа се присъедини Маргарита Стефанова в продуцентския отдел.
Тогава на първо място трябваше да се създадат правила за филмовото продуцентство и професия продуцент, които се създаваха в движение. Реално започнахме от нулата. Бяхме написали проект за правилник за продуцентската дейност и успоредно с това пишехме още един документ – правилник за устройството и дейността на НФЦ. За писането на тези два нормативни акта се допитвахме до много колеги, и през октомври 1991 г. бяха приети Правилник за продуцентската дейност и Правилник за устройството и дейността на НФЦ.
В правилника бяха залегнали постановки, които после влязоха в Закона за филмовата индустрия. Например продуцент може да бъде търговец по смисъла на Търговския закон, който да бъде регистриран във Филмовия център. От самото създаване на НФЦ съществува единен публичен регистър, който е актуален и в момента. Това условие се отнася за продуценти, които кандидатстват за субсидия от НФЦ. Ако сам финансираш филма си, можеш да си продуцент, без да се регистрираш в НФЦ, но не можеш да очакваш субсидия. Общо взето почти всички, и тези, които направиха частни филми, се регистрираха. Някои от по-възрастните колеги гледаха с насмешка, че това са предишните директори на продукции, но ние разяснявахме, че продуцентът е нова фигура от решаващо значение, с големи отговорности като предприемач – инициатива за намиране на средства, организация на целия процес, снимки, постпродукция, грижа за разпространение на този продукт, за продажбата му. Още от самото начало търсехме начини българските продуценти да се свържат със западните си колеги. Точно по това време във Франция бе създаден един специален фонд, който съществува до началото на ХХI век. Фонд ЕКО – Фонд, който беше за страни от Централна и Източна Европа, които са се освободили от държавния монопол. Финансираха се филми от Чехия, Унгария, Румъния, дори Русия участваше в този Фонд. Например филмът на Никита Михалков Урга е създаден с пари от този фонд. Този фонд беше един от първите чуждестранни източници на средства за българското кино. Пламен Масларов, който беше продуцент на филма Граница получи субсидия от този фонд, както и Рангел Вълчанов за Фатална нежност, Людмил Тодоров за Любовното лято на един льохман и др.
От самото начало на промените в българското кино, се постави въпросът за създаване на Фонд „Българско кино“. Тази идея е от самото създаване на Филмовия център и тя се възобновява периодично. Искахме паралелно с гарантираното финансиране на филмови проекти от държавата, да има и фонд, който да акумулира средства от различни източници. Отчисления от продадени билети от чуждестранни филми, най-вече американски, отчисления от реклами по телевизията, средства от телевизионните оператори с национален обхват, от лотарията, от тотото. До началото на този век при първите договори с продуценти имаше клауза да връщат пет процента от получената субсидия. Тези средства трябваше да се влагат в следващи филми. Дори искахме, но не се случи – продуцент, който е върнал пари, да ги ползва с предимство за следващ свой проект, да може да получи и тези немного пари.
Но основната идея беше фонд, който да се генерира не от държавата, а да съществува паралелно със системата, при която Филмовия център получава ежегодно пари от държавния бюджет. Още тогава Министерство на финансите ни спря, както го прави непрекъснато през годините, въпреки аргументите, че филмопроизводството е специфично и парите често не могат да се изхарчат до края на календарната година. Но те са категорични и мисля, че и сега трудно ще се преодолее съпротивата на Министерство на финансите. Въпросът стои открит. Във Франция например имат отчисления от билетите, които се добавят към държавната субсидия на техния Филмов център. И в други страни съществува тази практика, но това е дълъг и отделен разговор. Още през 1991 г. се свързахме с Фонда ЕВРОИМАЖ. Той е създаден през 1989 г. Тогава негов президент беше италианец – Гаетано Адинолфи. Аз ходих при него, той идва в България и ни подкрепиха в желанието да се включим в ЕВРОИМАЖ. През 1992 г. правителството беше на СДС. Министър на културата беше Елка Константинова. Тя положи много усилия за киното и за Филмовия център. Имаше ни доверие и я убедихме, че България трябва да стане член на ЕВРОИМАЖ, но имаше една голяма пречка: България не беше член на Съвета на Европа, говореше се, че трябва да стане, но де факто до края на 1991 г. не бяхме членове. Елка Константинова успя да убеди министър-председателя Филип Димитров, Министерски Съвет и Външно министерство да ускорят процедурата България да се присъедини към Съвета на Европа. Мисля, че, в някаква степен, и ние от киното сме подтикнали държавата да стане част от Съвета на Европа, което се случи през 92 г. Петнайсет години преди да станем членове на Европейския съюз. Уговори се една неголяма вноска на държавата, мисля и досега, че нашата вноска в ЕВРОИМАЖ не е голяма, а ползите са огромни. От 01.01.1993 г. станахме членове на организацията. Още от самото начало доста проекти кандидатстваха в ЕВРОИМАЖ. За съжаление нямаме точна статистика за техния брой, затова Гергана Даковска ще се обърне към ЕВРОИМАЖ да ни дадат списък с филмите, подкрепени от тях през всичките години, откакто членуваме в организацията.
Още от 91 г. започнахме да пишем Закон за българското кино. Вариантите периодично се променяха, обновяваха се през следващите няколко години. В кинообщността не сме спирали да се борим да имаме отделен закон, защото през 90-те години парите за кино бяха малко, трябва да се каже, че и държавата беше значително по-бедна. С големи усилия успявахме да правим по два – три филма годишно. Бях директор от юни 91 г. до края на 99 г. Върнах се от 01.01.2002 г. до края на 2003 г. До края на 90-те години Филмовия център е финансирал около 35 филма, като някои бяха в производство от преди 90-та. Но по-голямата част бяха нови филми. Тогава бяха живи някои от класиците на българското кино – Едуард Захариев („Закъсняло пълнолуние“), Христо Христов („Суламит“), който изключително помагаше на Филмовия център с авторитета си пред Министерство на културата, Рангел Вълчанов („Фатална нежност“ и „А сега накъде“). Всяка година започнаха да се провеждат редовни конкурсни сесии. Идеята беше, както е и досега, два пъти в годината да има сесии за различните видове кино, в които на конкурсен принцип да кандидатстват продуценти с проекти.
Характерно за 90-те г. беше, че съставът на комисиите беше по-различен от сегашния. Комисиите са състояха от девет члена и нямаше отделна финансова комисия, една комисия решаваше дали и колко средства да се отпуснат на даден проект. С приемане на Закона за киното се въведе ограничението в комисиите да не влизат хора, които не са директно свързани с филмопроизводството. Моят възглед, който и досега не се е променил е, че е по-добре да има и хора от други сфери – писатели, журналисти, историци. Воден от това разбиране, съм канил Станислав Стратиев, Вера Мутафчиева, Иван Радоев, Андрей Пантев, Кирил Ананиев – финансист, министър е бил член на наша комисия за игрално кино. Той има отношение и към киното. Мисля, че неучастието на известни български, да ги нарека интелектуалци, обеднява оценката за филмовите проекти. През втората половина на 90-те години финансовата комисия се отдели и след одобрение на проектите от художествената комисия, тя решава с каква сума да бъде подкрепен бюджета на филма.
Като се върнем назад към онези години, трябва де се подчертае, че киното е единствената реформирана област в българската култура. Единственото изкуство, където е въведен конкурсен принцип и не се дават пари за заплати, а за производство. През 90-те години примерът на Филмовия център беше толкова заразителен, че когато Ивайло Знеполски стана министър през 93 г., той поощри и другите изкуства да създадат свои автономни центрове. Беше създаден Център за театъра, Център за музиката и танца, Център за книгата. Без да анализирам задълбочено дейността им, ще кажа само, че те изчезнаха. В Министерство на културата съществува много силна центробежна сила – да ръководи нещата изкъсо. Не изключвам и поведението на хората, които работеха в тези центрове, защото допуснаха да ги закрият и всичко да се върне под шапката на Министерството в различни дирекции. Това ги прави зависими, а тази дейност трябва да се осъществява автономно. Това беше една от моите каузи. Министрите постоянно се сменяха. Имаше голям натиск Филмовия център да се върне към министерство на културата, но и аз, и хората от киното, които ме подкрепяха, се борихме НФЦ да остане автономно звено. За нас беше ясно, че това може да се гарантира само с приемането на Закон. Христо Христов неведнъж е настоявал в министерството, че Филмовият център трябва да работи като автономна организация. По същото време работих за присъединяване на България към Аудиовизуална Еврика. Организация с идеална цел, сключила договор с Европейската комисия да помага на Източноевропейски страни, които още не са членове на Европейския съюз. Това продължи до влизането ни в програма Медиа. Бяхме започнали преговори в края на 90-те години, които продължи Мая Няголова – добър директор на Филмовия център, когато мен ме отстраниха по обвинение, че съм сключил договор в ущърб на Филмовия център за филма „Версенжеторикс“. Спечелих делото в съда и се върнах от 01.01.2002 г. като директор и успях да договоря България да влезе преди Полша в програма Медиа на ЕК – пет години преди да влезем в Европейския съюз. Беше голям успех. Тогава се създаде бюрото Медиа в България и хората започнаха да кандидатстват активно, защото програма Медиа подпомага дейности във филмопроизводството преди снимки и след готовия филм. Сега Медиа е подпрограма на „Творческа Европа“.
Докато бях директор, важен приоритет бе приемането на Закон за филмовата индустрия. Няма друго изкуство или културна дейност в България, които да имат отделен закон. Непрекъснато са правят опити за закони за театъра, за сценичните изкуства, за книгите и т.н., но както виждаме, и досега не е приет нито един закон, освен Закона за филмовата индустрия. През годините сме писали различни варианти с фонд, без фонд. Докато бях във Филмовия център, съм поддържал връзка с Народното събрание, а това беше особено важно, защото то трябваше да приеме Закона за киното. През 2002 г. се създаде особено благоприятна обстановка. По време на управлението на НДСВ председател на Комисията по култура беше Стефан Данаилов, членове на тази комисия бяха Коста Цонев и Явор Милушев. В началото на 2003 г. започнаха заседания, съвети, имаше и разправии по комисиите и неотстъпчивост от някои хора, че този закон не бива да се приема без фонд Българско кино, но Министерство на финансите не допускаше това и Законът беше приет без фонд Българско кино, но с достатъчно гарантирана подкрепа от страна на държавата за българското кино. Беше записан един уникален член 17, в който бюджетът за всяка година се изчислява на базата на средностатистическите бюджети от предходната година. Според тази формула парите за кино трябва да нарастват всяка година, да се увеличават, което, така да се каже, си беше победа. Законът в основните си параметри най-общо повтаряше правилникът, който бяхме написали за устройството и дейността на Филмовия център. Не беше приет лесно. Истината е, че някои хора от киното дейно работеха върху това въобще да не бъде приет. През ноември 2003 г. Закона за киното излезе в Държавен вестник и на 2 декември влезе в сила. В него е записано съществуването на НФЦ като отделно юридическо лице, което влиза в разширената структура на Министерство на културата. С конкурс министърът на културата назначава изпълнителен директор и съобразно новото административно право НФЦ стана Изпълнителна агенция. Реално всичко се прави във Филмовия център и отговорност за това носи изпълнителният директор. И още нещо важно – с приемането на Закона за филмовата индустрия парите за кино ежегодно се записват на отделен ред в бюджета, те са в тоталния бюджет на Министерство на културата, но винаги са разписани по Закона за държавния бюджет на отделен ред, което значи че са определени и не могат да се пипат за други неща, като например за заплати на артистите, които са най-голямото перо в бюджета на министерството, а и в българската култура. През годините се увеличи броят на филмите, които трябва да се финансират и искам да подчертая, че така, както е записан, чрез този член в Закона се дават много пари за кино и този Закон трябва да се изпълнява, но все пак е подчинен на Закона за държавния бюджет.
Има две становища от различни министри на финансите. И там се казва, че съобразно възможностите на държавата за годината се отпускат и парите за кино. На практика излиза, че винаги са ни давали по-малко от парите, залегнали в бюджета. Група дейни хора от киногилдията сезираха Върховния съд и той отмени решението на Народното събрание за този член. Така че той пак е в сила, но не се изпълнява в пълния му обем. Връщането на пари в края на годината в бюджета зависи от управлението на Филмовия център. С последните промени от 2021 г. даването на субсидия е вид държавна помощ и в цяла Европа има много стриктни правила за това. Фактически ние харчим тези пари след разрешение на Брюксел. Имаше години, през които различни директори на Филмовия център не направиха това съгласуване, не подписаха Нотификацията и се загубиха пари по тази причина. Ние да ги имаме, но да не са ни разрешени по европейския регламент, за да можем да ги изхарчим.
Сега това се случва по други причини и няма в какво да се упреква държавата. Проблемите са във филмовата общност.
В момента проблем е огромното противоречие в преработения, написан почти наново правилник за приложение на Закона на филмовата индустрия. През 2021 г. бяха добавени новите форми на субсидиране. Едната е за телевизионни сериали, а другата – за финансови стимули за чуждестранни продукции, които се снимат в България. Знаех, че ще стане скандал и работих това финансиране да бъде към Министерство на икономиката. Да няма нищо общо с Филмовия център, защото за мен това е чисто икономическа схема за подпомагане – икономическа и финансова мярка. Това в никакъв случай не означава, както някои се опитваха да внушат, че ще се вземат от парите за киното. То и сега е отделено. В бюджета за годината се знае съобразно Закона, колко са парите за българско кино, които се разделят по проценти за игрално, документално и анимационно. Това е задължение на изпълнителния директор на НФЦ, преди календарната година да излезе с решение – заповед съответно колко пари има за всеки вид кино и съответно колко пари има за всяка сесия.
Разбира се, има какво още да се желае и има още много, което може да направи Филмовият център в тази посока.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Развитие на българския продуцентски модел през годините. Пресечна точка на филмово производство и филмово творчество. Трамплин за утвърждаване на българското кино на световен екран“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
