ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ
Причина да представя книгата на Петър Стоянович „Несвършващо време. Спомени“ в списание КИНО, заедно с уважението ми към трибуната, е частта ѝ, посветена на кинаджийската и театралната общност у нас през 70-те и 80-те години на миналия век. Появяват се екранни икони, режисьори и критици във всекидневна роля с взаимните им чувства, трапезните им радости, легендарните им шеги. Книгата е написана увлекателно, остроумно и поетично, далеч от общия по думите на автора ѝ знаменател на повечето мемоари – „трайното усещане за нечетимост“. Но също така тя отдава почти изследователско внимание към самото писане с поглед назад.
Стоянович, докато създава мемоарите си (казва, че са любимия му жанр), използва себе си като „опитна мишка“, за да установи как и защо се създават мемоари. И ако такива въпроси са съвсем разбираеми за един професор по история, поразителното е, че им дава отговор в най-ранна възраст. Когато е 4-5 годишен, вуйчо му Митко, представен като архитект с фриволно отношение към живота, му рецитира неприлични стихчета: „Срала Гана в тигана. Дошъл Петко, срал редко. Дошъл Иван, изял го на салам“. Освен неприлични, те са и напълно безсмислени, за разлика от последвалия ги разговор между малкия Пепи с баща му, който му нарежда: „Веднага да ги забравиш тия глупости!“, а Пепи отвръща: „Не мога бе, тати, вече съм ги запомнил!“. Вижда се, че още тогава бъдещият професор е усетил диктата на паметта: нямаш власт върху спомените си, те не идват и не си отиват по твоя воля. Единственият начин да ги подчиниш, е да ги разкажеш. Подобно на тристишието, рецитирано от фриволния вуйчо, те нямат смисъл извън разказа за тях – той им го дарява.
Това, впрочем, е валидно и за всичко останало, защото разказаната история е нашият Бог, както твърди Вим Вендерс. Вероятно има предвид Библията, но и всяка друга история, заради способността ѝ да подрежда света по законите на разума, да го прави разбираем. И по този начин да ни спасява от фрустрацията на безсмислието и да ни вади от пропастта на нищото. Така че първият адресат на мемоарите на Стоянович е той самият – чрез тях сключва примирие със спомените си, придава им смисъл, срещу което те му преотстъпват авторството върху себе си. Вторият адресат са съвременниците, онези, с които помните едно и също – разказът прелива личната памет в колективната и според таланта на разказвача повече или по-малко я формира. Така, щеш не щеш, се включваш във „войната на паметите“. Неин неизменен повод през целия Преход си остана оценката на близкото минало и Петър Стоянович няма как да не я постави в съдържателния център на книгата си. Още повече, че принадлежи към последното поколение със съзнателен опит от социализма. Оценката му е дистанцирано присмехулна, насочена към възкресяване на миналото от соцносталгията. Той обаче проявява снизхождение към психологическата ѝ генеалогия – когато младостта ти е минала през социализма, лесно ставаш жертва на подсъзнателната илюзия, че ако режимът беше се запазил и ти нямаше да си се променил. Затова не възразява срещу носталгията по принцип, а само срещу „соц“ пред нея. И сам се отдава на носталгия по съкровените си преживявания от онова време, но без ни най-малко да я пренася върху самото време. Точно обратното – с частнособственическа ревнивост пази синора между „аза“ и заобикалящата го действителност и не ѝ позволява да го присвои и превърне в „аз“ на социалистически човек. Много от героите на книгата му са като него – несоциалистически хора, има и не малко социалистически (останали даже и след социализма), като общо взето между едните и другите минава разделението на „добри“ и „лоши“. То не е чернобяло, но съвсем не е и опрощаващо.
Мемоарите на Стоянович имат и трети адресат – младите, които не са били свидетели на описаните реалии и могат да ги „вземат наготово“ от текста. Но за да го направят, трябва да преодолеят съмнението, че авторът не удовлетворява техния интерес, а гледа да им наложи своя и „бърза да се курдиса върху постамента“ по думите на Стоянович. Той самият се предпазва от подобно изкушение с отдавна станалия негова запазена марка риторически инструмент на иронията и самоиронията (вероятно верен на тях, най-напред реши да сподели спомени между рецептите в готварските си книги, добили завидна популярност, тъкмо заради двойния си кулинарно-мемоарен наратив). Не само адресатът, а и разказвачът (текстуалният „аз“) е троен: „аз-тогава“, „аз-сега“ и „аз-ние“. Азът-тогава се проявява в умението на Стоянович да бъде себе си от предишни свои периоди и да разказва за тях през очите съответно на дете, ученик, войник, студент…, воден от някогашните си преживявания, мотиви и очаквания. Така той, освен автор, се превръща и в главен герой на книгата си (тя до голяма степен е автопортретна), обединил няколко различни герои, всеки с авторски претенции. Разбира се, те попадат на аза-сега, който ги удовлетворява само от части – колкото чрез аза-тогава да персонифицира духа на времето и след това „без повече приказки“ да го вкара в матрицата на днешния си добре трениран стил с типичната му ироническа доминанта.
На Петър Стоянович принадлежи афористичната реплика: „Иронията е последната утеха на мислещия човек в България“. В европейската културна история можем да разпознаем три големи иронически вълни – сократическата, романтическата и постмодерната. Иронията на Стоянович е постмодерна, въпреки че в нея звучат и сократиески, и романтически интонации, и въпреки че той с привързаността си към прямотата и дисциплината, стои твърде далеч от релативизма и пастишността на постмодернизма. Но изглежда иронията в своя постмодерен вариант е по-силна от него самия с радиалността си и подривността си. Тя може да посегне на всичко, включително на смъртта и погребенията, каквито съвсем не липсват в спомените на Стоянович (в продължение на чувството за черен хумор на баща му, с което той беше известен в София). Тази ирония с лекота подрива суеверия и предразсъдъци, дълбокомислени пози, морализаторска патетика и престижни стереотипи, като безгрижно смесва важното и маловажното и с особена наслада се отдава на случайността, подробностите и детайлите. На премиерата на книгата журналистът Георги Милков сподели изумлението си от прилежността, с която Стоянович си спомня например съдържанието на задължителната пирографирана кутия във войнишкото му нощно шкафче: „пособия за бръснене, кръгло огледалце с пластмасов гръб (обикновено в светлозелен цвят, а луксозните и със снимка на неизвестна девойка с едно или три очи поради качеството на цветния печат), пластмасово гребенче (абстрактен лукс, защото си гологлав), афтършейф (течна смърт – „Парис“ или „Ша ноар“), сапунерка със сапун МНО“. Безпристрастният на пръв поглед опис пресъздава нелепата сериозност на социалистическата казарма и едновременно с това я хвърля в задвижения механизъм на смеха. Комичен ефект се появява, когато заради единичното не се вижда общото, заради дърветата – гората, както пък трагиката проличава, когато заради гората не можеш да видиш дърветата. Човешкото битие „по условие“ е трагично в общата си перспектива и само ако тя остане скрита зад единичното, маловажното, случайното, си отдъхваш екзистенциално в разпускащата тръпка на смеха.
В третия разказвач – „аз-ние“, това „ние“ е на фамилията, от чието име също се води разказът, дори когато е за съвсем друго. То често звучи по подразбиране, но по някой път и буквално – ние така, ние инак… А доколкото славната родова история на Стоянович е част от историята на страната, фамилното „ние“ придобива национална акустика и се повдига на „втора“, митологична степен. Носят се какви ли не легенди, дори само за това откъде се е взело окончанието „ич“ във фамилното име. „Ако има дума, която в най-голяма степен описва отношението на моето семейство към собственото му минало, тя е легенда“, споделя авторът заедно със съпротивата, която тази дума предизвиква в него: „Непрестанното омесване на легендата с историческата истина не ми даваше покой от дете“. Вече професионален историк с академична репутация, Стоянович се стреми в мемоарите си лично да зареди с достоверност разказа за миналото и да го демитологизира. Но едва ли благородните му усилия – те самите, могат да се измъкнат от наративните подмоли на митологизацията. Във всяка цивилизация митологията (разказът за въображаемото) предхожда историята (разказа за станалото) и така въобще я прави възможна. Първо трябва да се изправиш пред въпросите, които нямат отговор, за да намериш отговора на тези, които имат; да стигнеш до небесата, за да закрепиш на тях ценностната верига на земното си съществуване. За старите фамилии като Стоянович тя е – Бог-цар-отечество-род-дълг, която им помага да издържат на символното, а и физическото насилие след Девети септември. Въпреки че монархизма им и вцърковеността им е трябвало да отидат на заден план, те в себе си и между себе си продължават да живеят в Третото българско царство и да носят алтернативна на партизанския морал и вкус легитимност на поведенията и мненията.
Последната част от книгата на Стоянович – за студентските му години, фактически е мемоар-пикареска. Берлинската стена току-що е паднала и младият българин тръгва из Европа, за да стигне „обратно“ по фамилната ценностна верига до царя в изгнание в Мадрид. Обажда му се в дома и на телефона е самият той: „Той! Съвсем спокойно и любезно си говорихме, сякаш си бъбрихме между Сливен и Нова Загора, а аз само стисках колене да не припадна“, разказва Стоянович и описва последвалата четиридесет и пет минутна среща с думи като „влюбен“ и „щастие“, които иначе не съм го чувал да използва: „Не влюбен, бях пометен от срещата с царя. Без никакви реални основания за щастието си, освен историческите…“. Явно е приел общуването с височайшата особа като посвещение – дошъл е неговият ред да изпълнява дълга си към фамилията и да участва от нейно име в историята. И като се връща в България, подобно на предците си, поема политически роли, включително и министър на културата, които вероятно ще залегнат в следващите му мемоарни книги.
В тази книга има различни драматургични оси, но най-напрегнатата, рамкова спрямо останалите, идва от съпоставката между старите софийски фамилии и новата интелектуалната бохема, независимо че има семейства, като родителите на Стоянович или леля му Жана, които принадлежат и на двете. Бохемата, особено през 70-те и 80-те години, с помощта на алкохола и за предпочитане на майтап постига почти дисидентска свобода в частното си общуване. Но само до следващата сутрин и до невидими „червени линии“. Стоянович си спомня как през лятото на 1982 г. на поредния купон в Мичурин един скеч избива на плаха солидарност с полската „Солидарност“, срещу което изведнъж скача не друг, а „душата на компанията“ Ламбо и крещи реплики от типа: „Не виждате ли, че в Полша върви контрареволюция срещу нашия лагер!“. Авторът през погледа си на петнадесетгодишен тогава пише: „Бях втрещен – сладкият, безхаберен, забавен и пиещ лакомник – къде изчезна той, за да дойде подобен партиен комисар? Жана, която го познаваше от десетилетия, коментира възмущението ми само с въздишка в тъмното: Ееех, моето момче…“. Младият Стоянович още не, но възрастните Стоянович са наясно, че соц бохемата разполага със свобода „на заем“ и за време, което бързо свършва. Докато на старите софийски фамилии тя им е вътрешно присъща и няма как да им бъде отнета при никакви обстоятелства. Именно затова те се радват на „несвършващо време“, дало заглавието на книгата.
