ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

Годината 1921 е първата „нормална“ в киноживота на София (а и на България) за последните десет лета. През 1912 избухва Балканската война, през 1913 – Междусъюзническата, последвана от Първата световна (1914 – 1918), в края на 1919 и началото на 1920 „всички кинематографи в царството“ прекратяват своята дейност за период от „цели девет месеца“ поради „главоломното увеличение“ на данъка върху техните приходи. Спират да излизат и киносписанията. В крайна сметка държавата преосмисля финансовата си политика спрямо филморазпространението и намалява акциза върху билетите „в разумни размери“ (25% за „кинематографните представления“ в столицата).

Кина

Така че в София кинематографичният процес започва първата година на третото десетилетие на XX век с „летящ старт“. Под ръководството на своя отскорошен директор Вили Шпетер активно функционира „Модерен театър“. Продължава своята просветителска дейност Ученическият кинематограф, устроен в края на предишната година в салона на Първа софийска девическа гимназия. След извършения в него на 3 март 1920 бомбен атентат, на 24 април 1921 бива тържествено осветен и открит наново кинотеатър „Одеон“ – „ремонтиран, украсен и драпиран“, оборудван с „подподна вентилация“. На Великден (1 май) той разтваря врати и „за публиката“ – с нов мениджър (Спиро Янков) и новосформиран оркестър, дирижиран от Тодор Торчанов.

По същото време в кинематограф бива превърнат и театър „Ренесанс“ (бившият концертен салон „Нова Америка“), след като „Луна“ АД го наема „за през летния сезон“. Зрители посреща и летният кинотеатър „Сплендид парк“, представящ „най-нови и модерни пиеси (филми)“. По подобие на Париж българската столица се сдобива със свое „Фоли Бержер“ – вариете, за чийто „директор“ бива назначен Александър Кребс (Сашо Раковски), редактор-стопанинът на сп. „Кинематографически преглед“ (1920 – 1923). Към края на годината започва прожекции кино „Надежда“, разположено в квартал Ючбунар и „експлоатирано“ от „България филм“ АД.

Филморазпространители

Нарастващият глад за премиерни заглавия очевидно не е могло да бъде утолен само от „Модерен театър“ и „Одеон“, които внасят филми още от деня на съществуването си. Затова в София открива свой клон „всесветската фирма „Атлас филм“, управляван от Кеворк Куюмджиян (1891 – 1950). Представители имат френските компании „Патé фрер“ (Г. Я. Гюламила) и „Гомон“ (Гугучков и Беров), „прочутата американска филмова фабрика „Трансатлантик“, с чиито заглавия „разполагат“ както „Шлагер филм“ (Варна) на Владимир Петков (1875 – 1921), така и „Ал. Гарибов и С-ие (Американ филм К-о)“… „Целулоидни сънища“ доставят и много родни кинофирми: споменатата „Луна“; „крупното“ дружество „България филм“; новата (в началото на ноември) кооперация „Земледелска пробуда“; архитектите Наум Торбов (1880 – 1952) и Богдан Раданов; Димитър Панчев и Тодор Василев; „Братя Елиезер“, откупили големия еврейски пропаганден филм „Теодор Херцел“; през декември в столицата се установява като филмодавец „дългогодишният кинематографист“ Йонко Балкански…

  От този брой списанието на Александър Кребс става печатен орган на Съюза на българските филмодавци.  

 

В крайна сметка част от изброените търговци се обединяват в Съюз на българските филмодавци (лица, които дават филми под наем). Организацията се сдобива и с печатен орган, когато управата ѝ (В. Шпетер, С. Янков, Гюламила, Н. Торбов и Александър Гарибов, „директор при Безим. Акц. Д-во „Луна“) решава на заседание от 27 април „Кинематографически преглед“ да премине „под непосредствения контрол на споменатия съюз“. Така любителското издание на Кребс се преименува и превръща (от № 22) в професионалното сп. „Кинопреглед“. По същото време журналистът Стефан Денчев основава ежеседмичното илюстровано сп. „Киносвят“, което, за да доставя „винаги най-бързи и точни информации по кинематографията“, ангажира свои „постоянни кореспонденти“ по целия свят: Рим – Проданов, Париж – Никифоров, Берлин – Тодор Владигеров, Виена – Слави Казанджиев и Генчо Цанков, Америка – Васил Стефанов…

Наши артисти в чуждестранни филми

В някои от чуждестранните филми, прожектирани върху софийските екрани, грейват образите на неколцина български киноактьори, чиито имена родната преса с охота популяризира. „В идущия брой – обещава „Киносвят“ (1/1921) – ще поместим последните фотографии на нашите кино-артисти в странство, а именно: от Италия, на г-ца Мара Чуклева, от Германия, на г-ци Маня и Цвета Цачеви и г-н Борис Михайлов. Освен това, ще бъдат дадени подробни описания за тях, като в какви и в колко филми са играли до сега.“ В същия брой изданието огласява, че „българският кино-артист г. Слави Казанджиев, е получил добър ангажимент от „Sacha film“ в Виена“.

През 1921 у нас са показани четири италиански филма с Мара Чуклева: „Фреска от Помпей“, „Момата Елиза“, „В ноктите на собствената си вина“ (по „Бесове“ на Достоевски) и „Библията“. Ето защо интересът към „бившата оперетна актриса от „Свободен театър“ е най-голям – само „Кинопреглед“ помества два нейни портрета на цяла страница (единия върху предната корица), нееднократно публикува биографични данни, рецензира филми с нейно участие, споменава името ѝ над двадесет пъти…

От 1917 до 1926 Маня Цачева (Мария Трифонова Цачева, 1893 – 1966) играе в 35 немски филма – предимно „ориенталски“. През 1920 – 1921 участва главно в постановки на своя съпруг – кинорежисьора Манфред Ноа. Чуждестранната преса я нарежда сред шестте най-ярки звезди на тогавашното германско кино, нарича я „хубавата черноока българка“ и я сравнява с Пола Негри. Родният печат я величае като „единствената българска звезда“ (по повод показа на драмата „Мистър Ву“ в „Одеон“ през 1919), „Киносвят“ (3/1921) помества нейна обширна биография, ликът ѝ грейва върху две корици на „Кинопреглед“ (4/1920 и 23/1921), където за нея пишат и Стефан Денчев, и Кребс. По-малката ѝ сестра, Цвета Цачева (1900 – 1975), също се омъжва за германец – актьора Георг Александър, също се снима в киното, но в по-малко на брой роли. Затова пък Цвета има късмета да извае главния женски образ в „Марица, наречена Мадоната-контрабандист“ (1921) на режисьора Фридрих Вилхелм Мурнау (най-значимия европейски постановчик от епохата на нямото кино) и оператора Карл Фройнд (оставил също като Мурнау диря и в немското, и в американското кино). Оцелял като по чудо тринайсетминутен фрагмент от филма се оказа сензацията на Фестивала на нямото кино в град Порденоне (Италия), след като на 6.X.2010 бе показан в програмата на форума.

  Цвета Цачева в кадър от филма „Марица, наречена Мадоната-контрабандист“ на Фридрих Вилхелм Мурнау.  

 

„Кинопреглед“ (29/1921) споменава, че Райна Манчева участва в „Терпсихора“ (или „Силата на танца“), „Киносвят“ (1/1921) публикува обширен преводен материал, заимстван от берлинския в. „Film-Rundschau“ и посветен на тази „прочута актриса, наша сънародница, която има голям успех в кинематографа на запад“. „Г-ца Р. Манчева понастоящем работи в две големи берлински кино-къщи – уверява текстът. – В скоро време тя ще се яви в берлинския кинематограф, в ролите на измамницата от „Демонска любов“ и в тая на Лиза от „Годеницата на разбойника“.

Живеещ в Германия (1912 – 1932) е и актьорът Борис Михайлов (1893 – 1968), който след като се снима в над 30 немски филма и шества по сцените на три театъра – „Дойчес“ на Макс Райнхард, „Фолксбюне“ и „Берлинер“, се завръща завинаги в родината. Охарактеризирайки го като „един от най-напредналите наши кино-артисти в Берлин“, „Кинопреглед“ (10/1921) известява за венчавката му с балерината Миа Рестаг, за излизането му от „Максим филм“ – „поради скарване с някой от режисьорите при „Уфа“ (№ 21), припомня, че в София се очаква филмът му „Затворени вериги“ (№ 29).

„Кинопреглед“ споменава имената и на други български киноартисти, подвизаващи се по това време в Берлин: Елена Македонска; Жана и Васил Гендови, които „понастоящем филмират“ (5/1920); Тодор Радославов, с чийто портрет бива оформена корицата на един от броевете на списанието (11/1921); Никола Димитров, „получил ангажимент за една година при „Юнион-филм“ и при „Уфа“ (19/1921); Велю Велев и Любен Димитров Венков, който „за сега е най-добре възнаграденият от всички поменати по-горе българи“ (5/1920)…

  Корицата на първия брой на списанието на Стефан Денчев, оформена с лика на Сава Огнянов.  

 

В Париж обаче броят на изявяващите се в света на киното наши сънародници е повече от оскъден. Макар че „Киносвят“ има свой кореспондент там, списанието немее по темата, която „Кинопреглед“ (1/1920) се опитва да „осветли“, скъпернически отваряйки дума за Мара Джуджакова и Е. А. Гайдаров – „млади, възходящи звезди“, наети от прочутата къща „Пате фрер“ за изпълнението на второстепенни роли…

Епизодично е и участието на „талантливия български киноартист“ Цветко Петров в „Дамата със слънчогледите“, чиято поява у нас през октомври 1921 бива съпроводена от многобройни реклами – навярно защото звездата на филма е унгарката Луци Дорен (Илона Ковач), а негов режисьор – съпругът ѝ Михаел Кертеш, прочул се по-сетне в Холивуд като Майкъл Къртис. „Кинопреглед“ (25/1921) помества обширна рецензия за тази продукция на виенската фирма „Саша филм“, приютила „временно и Мара Чуклева“ (30/1921).

Но голямата бомба хвърля през пролетта на 1921 Сава Огнянов (1876 – 1933) – „първият артист на Народния театър“. „Една сензационна новина – възкликва най-напред „Кинопреглед“ (№ 20) – Пристигна един филм с Сава Огнянов“. „Киносвят“ (№ 1) пръв огласява заглавието – „Отец Савелий“ или „Революционерът д-р Коло“; онагледява го с три фотоса; представя го подробно върху две страници, отделя една и за протагониста му… На 21 май управлението на „Одеон“ открива „предварителна продажба на билети“. Разбира се също, че Сава Огнянов „се е завърнал специално от Италия, за да присъствува при игрането на филма“. Поради неизвестни причини обаче представленията се „отлагат“ – „в съгласие с собственика на филма г-н Сава Огнянов“ (в. „Дневник“, 27 май). За да започнат на 2 юни.

Оригиналното заглавие на филма се оказва „La badia di Montenero“ („Абатството на Черната планина“) – режисиран от Ренато Булла за „Velia-film“ (Рим). Главният му герой д-р Коло (Сава Огнянов) е водач на група карбонари – членове на революционна организация, бореща се през 30-те години на XIX век за независимостта на Италия. Преследван от австрийската полиция, той се укрива в манастир, където заживява под името отец Савелий. Скоро монахът капуцинер се прочува в областта Калабрия като свят човек и чудотворец… На 30 ноември в „Свободен театър“ тържествено се чества „20-годишната сценична дейност“ на актьора. Филмът не бива показан…

  Кадър от италианския филм „Абатството на Черната планина“  

 

Киношколи

Проследявайки съдбата на „нашите кино-артисти в странство“, българският печат успява да разпали „буен огън“ най-вече на „младите в сърцата“ и редакциите на двете специализирани издания все по-често започват да получават писма, търсещи отговори на въпросите: Как да стана киноартистка? Годно ли е лицето ми за филм? Има ли у нас киношколи? „Мълви се, че в София щяла да се открие една кинематографическа школа – подхваща темата още през април 1921 „Кинопреглед“ (№ 17) – Ние проверихме този слух измежду тукашните компетентни кинематографически среди и се оказа, че той не излиза от тях“.

По същото време обаче „Киносвят“ (№ 1) отпечатва рекламно каре със следното съдържание: „Школа „Диана“ за подготовка на кино-артистки и артисти, продължава записването. Дирекция бул. Фердинанд 195, до III участък“. На 10 май тази „първа по рода си кино-артистична школа“ у нас е открита и занятията започват. „Прима“ на „Диана“ е Евгения Сахновская, а „режисиор“ – Боян Рамов. Административното ръководство бива поверено на К. Иванов, „работил дълги години в Германия“, „при близкото сътрудничество на: г-жи Жчажинска, Соня Ростова, Молли Фосбах, В. Трифкова, г. Степан Гуцки, Л. Лавин, Massani“, Ст. Петков, И. Танев… Тъкмо „управлението на школата“ поканва представител на „Киносвят“ да присъства на „няколко пробни лекции“. Оказва се, че в програмата са застъпени предметите: мимика, пластика, позировка, спорт (Лавин, „инструктор от царския фехтовален курс в Петроград“) – дамски бой „с кастети и те те“, бяг, „скачки от автомобил и файтон“, катерене по стени и въжета, фехтовка, бокс, езда (инструктор-треньор Massani), грим (Гуцки, „лектор от Киевските театрални школи“), салонен етикет, маниер, маникюр, фризура, хигиена, масаж… „Пробните манускрипти [сценарии] са работени от видни наши писатели, поставени и инсценирани в трикове от г-н Боян Рамов“ („Киносвят“, № 2) – „режисьор на школата“, който според Васил Гендов „дълго време е работил в „Итала-филм“ – Торино“, откъдето се завръща у нас, за да стане „ръководител“ на „Диана“, а и „преподавател“ в нея.

На 18 септември в. „Мир“ известява: „Записванията при кино-драматическата школа – „Витофилм“ се приключват на 1 октомври т.г. Програма и сведения се получават от секретарията ул. С. Стефано № 9“. Основател и ръководител на школата е Константин Сагаев (Константин Димитров Стаматов, 1889 – 1963) – писател, драматург, директор на Народния театър (1931 – 1933), който същевременно води занятията по „анализ на драматическото произведение“ и „художествена интерпретация на драматическото произведение“. За преподаватели той привлича ярки имена: проф. Михаил Арнаудов (литература), Димитър Гюдженов („приложение на живописта в сценическото изкуство“), Сава Огнянов (дикция), Роза Попова (мимика), Пешо Радоев (пластика), изучават се още предметите: история на живописта, „кинематографическа техника“, спорт…

По същото време отново в. „Мир“ информира (на 17.IX.1921) за откриването на трета киношкола: „Тези дни започва занятията си КИНО-СТУДИЯТА при фабриката на Акционерно Д-во „Луна“ – София под ръководството на известния кино-режисйор Н. Ларин и с участието на видни наши сили. Удобрена от Министерството на Народното Просвещение с заповед № 3710 от 2.IX.921 г. Състои се от 4 отдела: кино-артистически, кино-технически, кино-литературен и кино-режисйорски – художествен. Техническия отдел ще ръководи специалиста кино-оператор и лаборант Инженер Шарл Кенеке. Снимане кино-филми с задължителното участие на всички учащи се. Ще се приемат ограничен брой ученици. Справки и записвания при Акционерно Д-во „Луна“ – София, ул. Солун № 34, от 10–12 ч. пр. пл.“. След две седмици в. „Зора“ уточнява: „На 1 октомври т.г. събота, се открива Кино-школата под ръководството на режисйора Н. П. Ларин. Всички записани и интересуващи се, се умоляват да присътствуват при откриване на школата, което ще стане в 5 ч. сл. пл. в помещението на школата, ул. Белчев № 36, на ъгъла с Солунска“.

 

  Три реклами в три периодични издания свидетелстват за откриването на три киношколи в София през 1921 г.  

 

Николай Поликарпович Бугаенко – Ларин (21.IX.1888 – 12.XI.1944) е руски киноактьор, сценарист, режисьор. Революцията и гражданската война го прогонват първоначално в Ялта, където се премества голяма част от руската киноиндустрия, а в края на 1919 и от родината му. Той се установява у нас, където неговите идеи за „кинематографическите перспективи“ пред България, тиражирани от столичния печат, очевидно впечатляват ръководителите на „Луна“, които го поканват за „главен режисьор и ръководител на отдела за производство на кинокартини“ към дружеството.

Дясната ръка на Николай Ларин е Шарл В. Кенеке (Кьонеке, Кенике) – австриец или французин, „оператор на „Пате Фрер“ за Русия“ (Александър Грозев), „най-добрият руски кино-специалист“, лабораторен експерт („инженер“). Ето защо нему бива поверено ръководството на „кино-техническия отдел“ на филмовата школа при „Луна“, чиито практически занятия (според Васил Бакърджиев) се водят от Жан Парнак.

Филмови проекти

Киношкола „Диана“ не разочарова (поне на думи) записалите се в нейния курс за „подготовка на кино-артистки и артисти“. Към края на април (около две седмици преди началото на занятията) „Киносвят“ (№ 2) известява: „Приетия за разучване филм „Очите на българката“, с сюжет зает из битовия ни живот преди освобождението, инсцениран и поставен в трикове от г-жа М. Белозорская и г-н Боян Рамов, ще бъде снет веднага след свършване на школата с премираните курсистки и курсисти“. В същия брой списанието, очевидно ангажирало се по някакъв начин с рекламирането на тази „първа по рода си кино-артистична школа“, поставяйки се „винаги в услугата на читателите си, които запитват за школа „Диана“, информира, че „от идущият брой ще почне да дава фотографиите на учащите се“, допълвайки – „от кино-школата „Диана“. Появил се навярно броени дни след 10 май, „идущият брой“ на изданието предлага сензационна новина: „Завчера лекторския персонал при школа „Диана“ възпроизведе първите пробни скачки от автомобил при силен бяг и при строго предадени кино-ефекти. Въпреки лошото време, снимките излязоха сполучливи“. Следва не по-малко любопитна добавка: „Същата школа направи няколко снимки по пробния манускрипт „Царят на нощта“, една от които поместваме в днешния брой, а другите ще поместваме постепенно в следующите броеве на „Кино-свят“. И наистина върху страница втора бива отпечатана фотография, придружена от кратък текст под нея: „Снимка из пробния манускрипт „Царят на нощта“ от г-жа М. Ангелкова, с курсистката г-ца Р. Георгиева и г-н Боян Рамов, режисьор на школата“. Дали в случая става дума за кино, или само за фотоснимки? Каква е съдбата на филмите „Очите на българката“ и „Царят на нощта“? Не се знае. Третият брой на „Киносвят“ се оказва последен поне за 1921. Най-вероятно киношколата „Диана“ си е останала само с примамливите обещания…

  Сп. „Киносвят“ е единственото периодично издание, което отпечатва пробна снимка от инсценирането на „манускрипт“ по време на занятията в киношкола „Диана“.  

 

Още по-дързък е проектът на Константин Сагаев, амбицирал се да екранизира романа „Под игото“. Той вече има известен опит в киното, след като превръща поемата си „Лиляна“ в сценарий за едноименния игрален филм, който така и не се появява върху български екран. Обсебен от идеята, Сагаев се среща нееднократно с Иван Вазов, който в крайна сметка му дава „пълна свобода на действие“ и „изключителното право да преработи „Под игото“ във филмов сценарий“ (Васил Гендов). Предполагаемият бюджет на бъдещата продукция е около 5 млн. лева, които тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски категорично отказва да отпусне. Въпреки това снимачният процес ще да е започнал, за което свидетелства на 19.IX.1921 в. „Пряпорец“ в кратко обявление, озаглавено „Под игото“ на филм“: „Софийското дружество „Витофилм“ е започнало инсценирването на известния Вазов роман „Под игото“. Взимат участие почти всички наши видни артисти. Използват се за статисти и учениците от кино-школата при това дружество“. След три дни Иван Вазов умира – това най-вероятно става причината за краха на инициативата. По-сетне печатът не проронва и дума за дружество „Витофилм“, нито пък за амбициозния му проект… Затова пък киношколата оцелява – под ръководството на Сагаев и под наименованието Българска драматическа школа. Не угасва и идеята за екранизирането на „Под игото“. Още през лятото на следващата година сп. „Кинозвезда“ (6/1922) съобщава: „Режисьора на д-во „ЛУНА“ е скицирал романа на Ив. Вазов „Под Игото“ на което наскоро ще почнат снимките“.

Основано през 1919, дружество „Луна“ първоначално се занимава с „филмонаемна търговия“. Впоследствие започва да снима кинохроники, превръщайки се по този начин в „първата и единствена“ у нас продуцентска „кино-къща“, която тъкмо през 1921 активизира и разширява своето филмопроизводство. Във връзка с това „Луна“ планира да построи „киностудия в София“, „голямо кинематографично ателие“, „специално ателие за снимки“ и „лаборатория“; основава своя филмова школа, в която белоемигрантът Николай Ларин, асистиран от свои сънародници, започва да подготвя кадри за „делото“. Предвижда се и „снимане кино-филми с задължителното участие на всички учащи се“ (от школата). Ето защо не е изненадващо, че още в началото на 1921 „Кинопреглед“ (№ 10) огласява: „Акц. Д-во „Луна“ възнамерява да филмира наскоро една кино-комедия, написана от нашия редактор, г-н С. Раковски. За тая цел са ангажирани вече нужните артисти“. На 4 април в „ателието“ на „Саша филм“ във Виена е осъществена пробна кинопрожекция на „Лиляна“, продуциран от „Луна“ и режисиран от художника Димитър Панчев, един от учредителите на фирмата. В средата на септември управителният съвет на „Луна“ известява в „Мир“, че „кино-фабриката“ на дружеството „започва тези дни постановката на един грандиозен филм“. На 8 октомври снимките за него биват подхванати. Освен че го охарактеризира още като „първия сериозен български филм“, „грандиозен филм из наши бит“ и „една пиеса с национален сюжет“, пресата уверява, че с неговата режисура е „ангажиран“ Николай Ларин…

  Това рекламно каре се появява в два поредни броя на сп. „Театрален преглед“ (№ 13 от 17.IX.1921 и № 14 от 24.IX.1921).  

 

Освен изброените школи, дружества и фабрики във филмопроизводството се пробва и „институцията“ Борю Зевзека (Борис Николов Руменов, 1884 – 1944) – ярък комедиен талант, волнодумец, актьор, журналист, писател хуморист, драматург, главен редактор на сп. „Барабан“ (1908 – 1921) и предводител на „барабанистите“, членовете на оформилия се около изданието интелигентски кръг: Чудомир, Райко Алексиев, Александър Божинов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски… „На веселото барабанско утро, което ще се състои в неделя 10 и половина ч. пр. обед в „Модерния театър“ – информира на 12.IX.1921 в. „Зора“ – ще се изпълнят за пръв път на кинематографното платно скеч-филма на Борю Зевзека“. Съчетаващ киното и театъра, скеч-филмът или киноскечът е модерна (а и практична) за онова време художествена форма, позволяваща едновременното разиграването на сюжета както върху екрана, така и на сцената. Това прави възможно участието на многочислена актьорска трупа във филмовата част и на значително по-малобройна в сценичната. В началото на декември Зевзека организира (този път в „Одеон“) поредното „небивало“ барабанско утро, по време на което представя „Вампирите в София“ – „ужасна“ и (което е по-важно) „кинематографическа пародия“… Но дали тя е била киноскеч?

През 1921 киноживотът в отечеството ни наистина живва. Дотолкова, че повдига равнището на патриотизма у берлинския кореспондент на „Кинопреглед“, който през ноември изпраща до списанието обширната статия „Германския филм“. Поместена в брой № 29, тя бегло споменава, че в момента дружество „Прана“ подготвя „голям филм под заглавие „Носферату“. За да екранизират правдиво романа „Дракула“ на Брам Стокър, продуцентите възнамеряват да изпроводят на Балканския полуостров „експедиция от видни германски артисти“. „България ще заеме централно място в снимките от Балканите“ – пророкува авторът, скрит зад инициалите К. Н-в…

През годината се активизира и друга филмова „институция“ – Васил Гендов, който заснема един филм, почва друг. За тях, а и за всички останали (и хроникално-документални, и игрални) ще разкажем във втората част на статията…