АНAСТАС ПУНЕВ
В културния афиш за юли 2021, наред с други културни прояви, едно филмово заглавие привлича вниманието – румънският „Колектив“ на режисьора Александер Нанау, станал носител на наградата LUX на Европейския парламент.
След всички суперлативи за него, включително двете му номинации за Оскар, успехът не е изненадващ. Европейската публика избра най-многоплановия от претендентите – датския „Още по едно“ и твърде полския „Тялото Христово“. Разбира се, някой би казал, че и „Колектив“ е позната балканска история за корупция в особено големи и цинични мащаби. Голямото достойнство на филма обаче е, че тръгва от тази заявка, но постепенно се видоизменя в нещо, което на шега бихме нарекли character study на корупцията.
Привидно няма нищо непознато в завръзката, направена по правилата на игралното кино. Нещастен инцидент на концерт – пламва пожар, умират хора, а една от причините за смъртта им става безхаберието на властите, поради което пожарът се оказва толкова смъртоносен. Документалните кадри с огъня са толкова разтърсващи и сензационни, че изглеждат като възстановка, а не автентичен документ от събитието.
„Колектив“ е документално разследване, но противно на правилата на този жанр, неговият фокус постоянно се сменя. Конкретната история на борбата за истина и справедливост, започната от близките на починалите, се превръща в политически коментар за властта и нейните механизми, особено в здравеопазването, докато накрая не зазвучава като есе от тъга и крехка надежда. Разтърсващо въздействие върху съзнанието на зрителя има епизодът с червеите по отворените рани на пациентите – брутална реплика към червеите от емблематичния „Броненосецът Потьомкин“ на Айзенщайн. Te са пределната точка на възмущение. Този нечовешки епизод говори много повече за безотговорността на институциите от всички статистики. Такъв ефект може да бъде постигнат само в документален филм, докато подобен епизод, пресъздаден в игрален филм, би звучал прекалено пресилено и невярно.
КОЛЕКТИВ (2021, РЕЖИСЬОР АЛЕКСАНДЕР НАНАУ)
За Нанау корупцията не е велика конспирация, а ежедневие, което действа отрезвяващо. По-скоро има примирение, което прави задачата на съпротивителните сили твърде трудна. Всеки може да се убеди в това, като проследи собственото си примирение със случващото се. Само че във филма има и едни спортни (!) журналисти, които не спират да задават въпроси, както и един млад министър, който полека-лека започва да влиза в същността на събитията. Всяко усилие си струва, но съвсем не означава хепиенд. За зрителя остава оптимизъм заради възмездието, но и песимизъм от безпомощност. Филмът се справя много по-добре от американски аналози като „Спотлайт“, уж създадени по действителен случай. Румънската „жилка“ е съвсем очевидна, ако си спомним тревожно двузначния финал на филми като „Смъртта на г-н Лазареску“.
Парадоксално е, че липсата на директно посочване с пръст във филма го прави дори по-моралистичен.
„Колектив“ сменя дневния ред на борбата с корупцията. Преди героичния бой трябва да има търпение и детайлно познание, а това обяснява защо тази борба нито ще приключи някога, нито има гарантиран изглед за успех.
ФЕСТИВАЛЪТ НА РИФКИН (2021, РЕЖИСЬОР УДИ АЛЪН)
Все пак като е юли, няма по-подходящ „летен“ режисьор от Уди Алън. Едва ли има някой друг, на когото може да се прости появата на два подозрително подобни филми през две години и „Фестивалът на Рифкин“ е още едно потвърждение. Следвайки обичайния стил на Алън и любимите му объркани и морално двусмислени, но все пак добродушни герои, филмът има допълнителна киноманска стойност, тъй като се развива в Сан Себастиан по време на известния филмов фестивал.
Всеки друг режисьор би използвал този контекст като опит за метакоментар, но във филма светът на киното и особено на кинофестивалите е по-скоро иронизиран и включен в по-голямата тема за остаряването. Героят на Уолъс Шон, придружаващ съпругата си (Джина Гершон) на фестивала, е сърдитото старче, алтер его на самия Алън, което бихме очаквали да морализира с носталгия как едно време е било по-добре, без дори да се запита дали това, което му липсва, е неговата собствена младост. И наистина има злочестата съдба да падне в капана на тази носталгия. Подобно на други герои от неговия калибър да завършва филмовия си път, надигран от живота, той, за разлика от тях, дори не успява да изконсумира своята афера. Тази драматургична изненада потвърждава песимизма на режисьора, че вече нищо не се получава по същия начин – тема, по която той е много чувствителен и със сигурност има какво още да каже.
Отличителен белег на „Фестивалът на Рифкин“ са пастишите върху любимите режисьори на самия Алън – в решаващи за мотивацията на персонажите моменти виждаме кавъри по „Персона“ на Бергман, „До последен дъх на Годар“ и т.н. Освен че са образователни, а и откровено смешни, тези епизоди ни връщат към кинокласиката и в това е част от моралната позиция на Алън – какво е било и какво е сега, а също и внушават успокоение, че любовта към киното, дори когато изглежда анахронизъм, е спасителна. Не само защото е вечна, а защото никога няма да се превърне в брак по сметка, за разлика от драмата на двамата герои.
ЦЕРЕМОНИЯТА (1995, РЕЖИСЬОР КЛОД ШАБРОЛ)
В средата на юли БНТ1 започва кратка панорама на филми с участието на Изабел Юпер и акцентът сред тях е „Церемонията“ на Клод Шаброл от 1995 г. Филм, който предопредели ренесанса на кариерата на Шаброл, но напълно погрешно и до днес се приема за криминален филм.
В същината си „Церемонията“ е филм с непрекъснато напрежение, който въпреки това играе с открити карти и не се стреми да създаде мистерия кой е убиецът – буквално и преносно. Едновременно деликатен в намеците кое не е наред в типичното буржоазно общество, но и брутален в оценката си, Шаброл противопоставя два паралелни свята. От една страна е британското семейство, живеещо извън града в измамен уют и робуващо на традиционни ритуали като начина, по който сядат на дивана и си пускат за пореден път хипнотизирани записа на „Дон Джовани“ на Моцарт.
Един ден обаче те допускат в къщата си прислужница (Сандрин Бонер), която принадлежи на друга вселена. Неграмотна е, не иска да използва миялна машина и си измисля всякакви лъжи – донякъде от страх, донякъде от наивност. И сред този хаос тя открива местната пощенска служителка (Изабел Юпер) – същия аутсайдер със социопатични наклонности и много насъбран гняв. Между тях пламва нещо, което всеки може да разбира по различен начин.
Наричан от самия Шаброл „последният марксистки филм“, „Церемонията“ е социален коментар, но това не пречи да бъде гледан и като умен трилър. За разлика от обичайните трилъри обаче, тук съспенсът се гради върху провокацията към зрителя и неговите очаквания. Привлекателността на Юпер и Бонер и химията между тях съдържат същата способност за манипулация, с която борави и режисьорът. Така и не се разбира кое е истина и кое – не, каква е мотивацията за голяма част от действията им, има ли нужда от символизъм, за да се схване случващото се. Но това ни най-малко не прави крайния ефект половинчат.
„Колектив“ може да бъде гледан по HBO GO.
„Фестивалът на Рифкин“ може да бъде гледан в кино „Одеон“ и в Дом на киното.
„Церемонията“ може да бъде гледан по БНТ1.
