ОЛГА СУРКОВА
19 август 1978 г.
Днес заедно с художниците Рашид (Сафиулин – бел. пр.) и Володя (Владимир Фабриков – бел. пр.) дойдох в извънградската къща, наета за Тарковски. Обсъжда се въпросът за боите и покритията в павилиона за снимките в Москва. Андрей (той сега е и художник на филма) започва разговора: „Володя, вие бяхте ли на първата електростанция? Помните ли външната ѝ фактура? Бяло-сива такава, олющена. Имайте предвид, че не бива да се използват водни бои, не задържат цвета и изглеждат развалени. Необходима е бетонна фактура. Освен това, не ми харесва, че плоскостта на колоните ще бъде груба – нужно е само някъде да се очукат. Стъклата трябва да са прашни и изпочупени. Прозорецът в стаята с телефона трябва да е с прашно стъкло, през което да прониква светлината... И да се измисли нещо, за да не блестят краищата на кадифето, с което са покрити приборите. За да има усещането, че някаква сила всичко е разбила, но да не е взрив... Иска ми се подът на павилиона да наподобява вълни, но мащабът им да е адекватен на този на павилиона. Необходимо е колоните да се движат... Тук трябва да има храм, т.е. става дума за това, че колоните, тяхната ширина и дебелина да напомнят за храм. От какво се боим? Колоните могат да бъдат с различна дебелина, за да се създаде ритъм... Освен това ми е нужно, когато Сталкерът хвърля гайката, тя да се удари сякаш в застинал цимент. Това ще даде усещането за всичко останало. Необходимо е фактурата в павилиона да напомня камък или гипс по камъка. Гипсът някога е замазан, а сега се лющи... Накратко, искам в залата да има много детайли...“. Володя: „Андрей, аз съм против това. За да се напълни такава декорация с „детайли“, там трябва да вкараме десет слона!“. Андрей: „Но ако в тази декорация няма да има детайли, всичко ще е фалшиво (така и се случи. Според мен това е наистина неудачен павилион – О.С.). На ескиза всичко изглежда прилично, защото е само за себе си. Но дори хората на този фон ще изглеждат неестествено. В този павилион са ни нужни вещи: не за да ги виждаме, а да не се чувства голота. Паяжината може да бъде от преплетен найлон. Цветовете – зелени, бели, охра... А в стаята с телефона в басейна е нужно да се нахвърлят посуда, жици, мебели... Или водата трябва да е под дюшемето – ще бъде прекрасно!“.
20 август
Връщам се в Москва с влак. В купето с мен пътува и администраторът на филма Татяна Глебовна. През цялото време ми говори как бавно работи Андрей. И дава пример със снимките на кадъра с дървото: „Това дърво един ден го снимахме пет часа, а на следващия – още осем!!! В началото късахме листата. После ги лепяхме. После правихме паяжина. После Андрей дълго си опипваше мустаците и накрая заяви, че кадърът е готов за снимане“. Освен това, тя се жалваше, че Андрей е станал груб на терен, крещи и на работниците, и на актьорите: „Глупаци... магарета“. Е, на актьорите може да крещи... А работниците са способни всичко да зарежат, какво им пука. Освен това, самият Тарковски е главен художник. И кой е виновен, когато крещи, че кадърът не е готов? Тъкмо главният художник трябва да предаде този кадър напълно готов на режисьора, да му го е дал! И Княжински (Александър, операторът на филма – бел. пр.) роптае: „Андрей сам, лично реди кадъра по пет часа – нещо, което оператор-професионалист би могъл да направи за седем минути... Но той иска всичко сам, сам...“.
Мъчно и тревожно ми беше да слушам всичко това. След прекарания инфаркт Андрей живееше до Талин, в извънградска вила близо до морето, не ползваше сол, правеше едночасова дихателна гимнастика и изобщо беше преизпълнен с благи намерения. А Лара пиеше скришом...
5 декември
Предстои публикация на глава от книгата. Затова Андрей прави поправки към частите, където става дума за „стария“ „Сталкер“.
„Киното и прозата са различни изкуства и е наивно да се говори, че киното има повече възможности от прозата. Сценарият на филма няма нищо общо с повестта. Има само две думи, две понятия, използвани в сценария от повестта – това са „Зоната“ и „сталкерът“...
Във филма Зоната изглежда така, тя е точно територията, останала след „пришълците“. Съществува легенда, че в Зоната има труднодостъпно място, където се сбъдват всички желания.
Монтажните връзки трябва да се правят така, че да не пропускат парчетата време, да съединяват реалната продължителност на пребиваването на героите в Зоната. И така – до завръщането в града, когато възниква единственият разрив във времето.
Що се отнася до идеята на „Сталкер“, тя не може да се формулира вербално. Говоря на теб лично – това е трагедията на човек, който иска да вярва, иска да принуди себе си и другите да вярват в нещо. Затова ходи в Зоната. Разбираш ли? В напълно прагматичния свят той иска да принуди някого да повярва в нещо, но не му се получава. Той не е нужен на никого и това място – Зоната – също на никого не е нужно. Тоест филмът е за победата на материализма...
По-рано, в „Соларис“, ми беше важна мисълта, че на човек му трябва само друг човек. В „Сталкер“ тя се преобръща – зависимостта от другите хора, дори любовта към тях, прерастваща в невъзможност за своето отделно съществуване, е недостатък, изразяващ се в неумението да се построи собственият живот независимо от другите. И е истинска трагедия, когато човек не може да даде на друг човек! – тук Андрей хитро и лукаво се усмихна, пляскайки по листа, на който пишех. – Нищо няма да поправяме... Всичко ще си остане така...“.
Във възторг съм от новото му решение, което е така типично за Андрей – да започне с категоричното заявление, че идеята на „Сталкер“ не може да се формулира, а да завърши с точно обратното. Той целият е в него!
„Но филмът стана съвсем друг, съвсем... – продължава Тарковски – Например монологът за музиката, който звучи в него, няма край, но всеки, който „има уши“, ще разбере, че става дума за съществуването на Бог... А Толя (Анатолий Солоницин – бел. пр.) играе най-добре от всички“.
Слава Богу, сега „Толя играе най-добре от всички“, а съвсем неотдавна Андрей го критикуваше. Отново типичен Тарковски!
„Кайдановски (Александър – бел. пр.) по-малко ли ви харесва?“ – питам аз.
„Не, не може да се каже така. Казват, че играта му е незначителна, но всъщност никой нищо не разбира... В изграждането на напрежението при Кайдановски има такива моменти, които Толя никога не би могъл да направи. С ужас мисля как ще ги озвучи, струваше ми се, че това е най-силната роля на Толя, но сега... Не знам. Сталкерът?... Макар че до края не е ясно що за човек е той. Вече почти всичко съм монтирал, само има още много работа с музиката...“.
„А какво решихте с музиката?“ – питам аз, защото си спомням мечтата на Тарковски да направи този филм без музика.
„Не знам, но ще бъде малко...“
Значи, все пак ще има музика.
Недатирана записка
Днес бях в павилиона. Две тръби са издигнати на възвишение, а между тях – резервоар с вода. Тръбите са мръсни, изпръскани със смола. Преди три седмици бях в други два павилиона, създадени по проект на Андрей. Единият беше със застояла вода, в която са разхвърляни потънали реторти, епруветки и други боклуци. Другият е странен пустинен пейзаж... С хълмчета от някакъв бял материал. И навсякъде – занемареност, ерозия, гниене, запуснатост след гибелта на цивилизацията.
11 декември
Последният снимачен ден на многострадалния „Сталкер“. По този повод отидохме в студията заедно с Дима (Дмитрий Шушкалов, съпругът на Олга Суркова – бел. на „Искусство кино“).
Напоследък снимаха постоянно, по смяна и половина, т.е. от 9 сутринта до 11 вечерта. Ние пристигнахме към 19, но се оказа, че сме закъснели и снимките са приключили. Това ни съобщи Света Рикалова, която случайно срещнахме в пустинните коридори на вечерния „Мосфильм“. (Света е дъщеря на братовчедка на Лариса, баща ѝ е заместник-командир на съветските войски в ГДР. По време на „Огледало“ беше приближена на Лариса Павловна, но се сприятелила с Терехова и оттогава е напълно отлъчена.) Тя ни каза, че цялата снимачна група „купонясва“ в кабинета на Тарковски. А тъй като според новите закони пиенето в студията е забранено, съобщението на Рикалова не остави съмнение, че „конспирацията“ е наред...
По случай последния снимачен ден носех подарък на Тарковски – главата за образа, предназначена за публикуване в „Искусство кино“ (също събитие!). Но когато с Дима влязохме в кабинета на Тарковски, заварихме истинско пиршество. Купонясваше цялата снимачна група, работниците, осветителите. На преден план, както обикновено, „купонясваше“ Лариса, която веднага ни съобщи, че „специално за нас“ е оставила „запаси“...
Андрей не пиеше... Но в един момент все пак не издържа и се реши да сръбне. Това бе истинска победа за Лариса: как ненавиждаше и зад гърба на мъжа си гнусливо презираше неговото „вегетарианство“ – още повече, че според нея той е „здрав като бик“ и „бягаше като момче“. Във възбудата си Лариса търчеше да търси водка: „Тарковски реши да пийне, а няма водка – как е възможно!“. Андрей и на нея „разреши“ да пийне чашка. И този проблем се обсъждаше от цялата маса.
В дългата и тясна стая имаше дълга маса, а в двата ѝ края седяха Андрей и Лариса. Тя седеше на изхода, а Андрей беше поставила така, че да се спаси от неговия „антиалкохолен“ и „досаден“ контрол. Не е трудно да се досетите, че в момента, когато Андрей „разреши“ чашка водка на Лариса, тя вече си беше „съвсем готова“... Беше ми мъчно за унизителното положение на Андрей, защото така беше всеки ден – зад гърба му се вихреше пиянство и това беше известно на всички, и спектакълът се разиграваше само заради него, който по отредената му роля не биваше нищо да знае и да забелязва. Лариса, губейки всякакво чувство за мяра и вкус, вдигаше разрешената ѝ чашка и „кокетно“ крещеше на Андрей: „Андрюша, а сега не вдишвайте (т.е. сега от нея естествено и законно ще се носи мирис на алкохол), при което всички работници се кикотеха... Обаче колкото и Лариса да се преструваше, този ден Андрей успя да я заведе в къщи много рано. После изчезнаха монтажистката Люся (Людмила Фейгинова – бел. пр.) и Араик. Люся, разбира се – вкъщи, а Араик – към Тарковски – ще сложат Андрей „да си почива“, а той ще продължи пира с Лариса...
По това време Толя Солоницин – единственият актьор на тържеството (тъкмо неговите едри планове се доснимаха в последния ден) – вече благополучно спеше в ъгъла на дивана. Той доста бързо се напиваше. Някъде по средата на пиянството неочаквано разтърка възпалените си очи и запя своя любим припев „Из полей доносится „налей“, което означаваше, че е готов да пийне още.
Тази вечер Андрей вдигна само един тост: „За враговете!“. Мисля, че ставаше дума най-вече за Рерберг (великият оператор Георгий Рерберг е уволнен скандално от „Сталкер“, след като го е заснел наполовина, с обвинението от страна на Тарковски, че материалът е брак – бел. пр.). Всички шумно се развикаха, че „не трябва да се припомня това“. Но Андрей заяви, че трябва и припомни как миналата година цялата снимачна група заминала от Талин (след брака на лентата на първия „Сталкер“) и те останали съвсем сами: „Лара, Араик и аз седяхме, валеше есенен дъжд и ние пихме, пихме, пихме и се бояхме да спрем – толкова беше страшно! Две хиляди метра бракувана лента!“.
Тарковски отново и отново припомняше как са започнали филма наново от нулата. Говореше за тези, които не са се върнали, и благодари на тези, които, независимо от всичко, са се върнали да работят по филма. И той го е заснел!
Андрей каза, че по времето на работата върху „Сталкер“ окончателно е престанал да вярва в понятието „руска интелигентност“, отново имайки предвид Рерберг, и че всички разговори за единството и разбирането на „едното класово равнище“, са се оказали пустословие. Оплака се, че „този човек окончателно се е пропил“ и каза, че в края на краищата му е жал за тези „предатели“, защото са се погубили, погубили са самите себе си...
След всичко това Маша Чугунова (Мариана Чугунова е асистент-режисьор в „Сталкер“ – бел. пр.) в коридора със сълзи на очи ми каза как Андрей не е прав за Рерберг. Маша продължаваше да дружи с него и ме уверяваше, че Андрей не вярва, че Рерберг „е единственият човек, който искрено го обича и разбира“ и че „дори към Лариса се отнася искрено, разбирайки, че тя е нужна на Андрей като женско начало“... В онзи момент Маша махна с ръка към вратата на стаята, където продължаваше тържеството: „А там всъщност никой не се интересува от тях: всички им се смеят... Що се отнася до Лариса, при нея това си е болест – щом дойде в студията, веднага с Араик се хващат за бутилката и всички виждат това. А Рерберг страда ужасно. Изгуби две години, нищо не снима, защото Андрей е всичко за него. Приисква му се я да му напише писмо, я да му звънне...“.
Рашид е художникът и декораторът, който е бил през цялото време на снимките в декор на „Сталкер“ (и първия, и втория), изработвал е тези декорации със собствените си ръце, запълвал е всяка празнина, рисувал е пукнатини, залепвал е мъх и плесен – сега седи, напълно ошашавен от внезапната си свобода: снимките са минало. „Всичко е минало – говореше той пияно и радостно – Колко беше трудно! Защото Андрей толкова често променяше всичко и не знаеше на какво да се спре. Казва нещо и изисква да бъде изпълнено идеално. А, ако го направиш съвсем малко по-зле, той губи интерес към самата идея, губи интерес, макар че тя може да е прекрасна...“.
Вторият художник се оплакваше колко трудно е било да се построят всичките павилиони: „Екипът замина на снимки и в студията остана само един заместник-директор. На думи всички бяха „за“, а всъщност се оказа, че всички са „против“, оправяхме всякакви препятствия. Даваха такива съвети, че, ако ги бяхме послушали, можеше всичко да отиде по дяволите“.
Към къщи се прибрахме заедно с Толя Солоницин. Той беше пиян и му предложихме, както се е случвало неведнъж, да пренощува у нас. Но той категорично отказа и непрекъснато ломотеше, че ще се прибере при своята „бавачка“ (така наричаше втората си жена Света), че с нея е напълно щастлив, че живеят в абсолютна хармония: „Клетчица към клетчицата, нямате представа какво е!“... А после, преди да се разделим на „Киевска“, се разплака, че дъщеря му от първия брак Лариса го подминала в студия „Молдова-фильм“, без да го забележи...
19 март 1979 г.
За днес беше определено предаването на „Сталкер“, но филмът беше предаден още на 16 март, т.е. „предсрочно“, а това означава, че екипът трябва да получи премия. Тарковски така и каза: „Трябва да предадем на дирекцията за премия.“
Така че днес той още седи в студиото за презапис, както и преди седмица и половина: иска да се добавят баси във финалната фонограма и звукът от движението на чашата по масата да се намали, да не е така ясен. След това успяват да му покажат две части от трейлърите на „Сталкер“ и „Огледало“, подготвени за Совэкспортфильм (държавно обединение за износ и внос на филми, днес се нарича Роскино – бел. пр.). След което Андрей се запътва към монтажната, за да разреже и преправи четири части от готовия филм.
Първа публикация – списание „Искусство кино“, бр. 9-10, 2002
От руски език Геновева Димитрова
