АРХИВ ЮЛИ/2021

    ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ: ИДЕИ, КАУЗИ, РАКЕТИ


     

      КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА

     

    Павел Веснаков е само на 33, а зад гърба си вече има номинация за ЕФА, награди от престижните международни фестивали в Клермон-Феран, Сараево, Висбаден, София, Кайро и др., няколко реализирани сериала за национални телевизии. Но сякаш най-важното за него тепърва предстои.

    Неговото кино е визуално излято – цветовете са наситени; конфликтите са сгъстени, ясно изведени; монтажът е концентриран, динамичен, остър. Всичко излишно е изрязано. На екрана, оголени, неспокойно туптят сърцата на героите от „Парафиненият принц“, „Чест“, „Зевс“ и „Уроци по немски“ – все мъже в активна, зряла възраст между двайсет и петдесет годишни, които обаче са най-често неразумни, инфантилни и неподготвени за живота; едновременно силни и слаби, смели и подплашени, достойни и недостойни, отстояващи себе си и предаващи се.

    Тревожността на автора прозира през основната тема, която пронизва филмите му: сблъсъкът между индивид и общество с присъщите му външни катаклизми и вътрешни кризи. Поставя героите си в гранични ситуации, изправя ги пред сложни морално-етични дилеми. Изследва психологическите им механизми за справяне (или несправяне) с комплексните обстоятелства, в които се намират.

    Нещо винаги липсва или недостига на героите му, нещо винаги е непоправимо счупено и объркано. Надвесено на ръба между делничното и екстремното, киното на Павел Веснаков се вглежда в причините за невъзможното щастие.

    В момента режисьорът работи паралелно върху два на пръв поглед коренно различни проекта за пълнометражни игрални филми, чието финансиране вече е обезпечено от НФЦ, но сякаш темата за достойнството и себеотстояването е нишката, кoято ги обединява.

    За авторските и гражданските позиции, за идеите и каузите, за надеждите и разочарованията, за мините, но и за ракетите в българското кино, става дума и в следващите редове.

     

    Освен с кино, се занимаваш и с поезия, и фотография. Къде се пресичат тези изкуства?

    Не мисля, че поезията, фотографията, киното и другите подобни занимания са истинските и значими форми на изкуството. Хората, които се занимават с тези неща, са или много самотни, или преживели нещо травмиращо в битието си. От тази гледна точка тези дейности ми се струват по-скоро като някакъв вид душевна терапия. По-висша форма на емоционално рестартиране, което ти дава възможност да продължиш да съществуваш, да продължиш да се бориш с ежедневието, което те притиска по един или друг начин. Истинската форма на изкуство откривам в медицината, науката, грижата за околната среда, грижата за ближния.   

    Какво мислиш за съвременното кино в световен план? Има успешни модели, но какво според теб е необходимо, за да се получи наистина смел, дълбок и важен филм, който носи уникален авторски почерк?

    Преди десет години щях да отговоря по много по-емоционален и вдъхновяващ начин, но понеже съм заключен в настоящето – ще бъда честен. Киното като преживяване е мъртво. Деветдесет минути отдавна вече не са достатъчни. Съвременното общество се нуждае от далеч по-дълги наративни преживявания, илюзии и форми. И за жалост има безброй начини да си ги набави. Компютърните игри например са много любопитен феномен. В голяма част от тях си поставен в ситуация, в която ти определяш съдбата на даден индивид, в реално време, докато участваш в мащабно повествование. Де факто се превръщаш в автор, без дори да го осъзнаваш. В това е голямата трагедия според мен. Смъртта на трудността да станеш автор и раждането на милиони автори от днес за утре. Днес е много трудно да бъде изграден авторитет, ако нямаш развити Instagram, TikTok и т.н., а тези платформи и дигитални форми на съществуване рядко имат общо с измеренията на таланта. Това, което не им достига е, че те винаги те представят по един и същи начин. А за да бъдеш автор, си длъжен да правиш неща, които те променят и след като си ги създал, никога да не можеш да бъдеш същия. Така бих определил дали един филм е дълбок или важен.

    Кое е киното, което те вдъхновява? Кои са големите съвременни автори за теб? Към какъв тип кино се стремиш ти самият?

    От няколко дни не мога да спра да мисля за „Вкус на череши“ на Абас Киаростами. При мен нещата работят по такъв начин: гледам много филми, които бързо изтривам от съзнанието си, но от време на време намирам нещо, което ме обсебва, променя и остава в мен завинаги. Същото е с литературата, фотографията и другите терапевтични форми, за които говорихме. Концепцията да затвориш и концентрираш идеята за литературата/киното в лицето само на един автор, за определен период от време, и да живееш само с него, ми се струва много красива.

    Каква е оценката ти за съвременното българско кино в естетически план? През последните петнайсет години има солидни натрупвания и надграждащи успехи, но къде се намира то днес, в контекста на Ковид-19 и нарушения ритъм на функциониране на филмовата индустрия навсякъде по света?

    Съвременното българско кино е в много добра форма. Докато разполага с автори като Петър Вълчанов, Кристина Грозева, Милко Лазаров, Ралица Петрова, Илиан Метев, Камен Калев, съм сигурен, че го чака интересно бъдеще. Друг е въпросът какво прави държавата за тези автори и дали им помага достатъчно, за да оцелеят в такава безкомпромисна пазарна среда като киното.

    Има ли приемственост между различните поколения в българското кино? Чувстваш ли част от група или всеки е сам за себе си? 

    Аз имам късмета да бъда част от Ракета, малък творчески колектив, който преди години успя да се пребори със статуквото и да извоюва създаването на нискобюджетните филми, като нов модел на финансиране. За жалост, извън тази творческа среда в Ракета, всеки е сам за себе си.

    Каква е ситуацията в българското кино отвътре? Усещаш ли промяна в средата? Какви проблеми и системни грешки виждаш, кои от тях са разрешими и какво би отпушило процеса според теб?

    Отвътре нещата винаги изглеждат по-лошо, отколкото отстрани. Има моменти, в които ми се иска никога да не бях опознавал тази среда толкова отблизо. Но предполагам, че тези трудни отношения и условности, в които живеем, са характерни за страната ни като цяло, така че не искам да се оплаквам. Никой не ни е виновен, че сме допуснали това. Дали някога ще успеем да го променим? Едва ли.

    Участва активно в работната група на СБФД по промените в закона за кино. Имаше сериозен дебат относно някои основни елементи от него, като финансирането на сериали и данъчните стимули за чужди продукции. Каква е твоята оценка за новия закон?

    В новия закон има няколко неща, които подкрепям и намирам за изключително важни. Дефинирането на понятието дебют например. Това е проблем, за който старите мастити продуценти години наред си затваряха очите и се възползваха. Моят творчески път ще остане завинаги белязан от него и се радвам, че младите режисьори, които идват след мен, няма да бъдат поставени в ситуация като моята. Добавянето на финансиране за филмови сериали също е нещо неизбежно, което трябваше да се случи.

    Беше и в групата, която работи по Правилника на НФЦ. Какви бяха проблемните точки и доколко успяхте да ги обезвредите?

    Когато един закон се променя, всяка една от точките е изключително важна. Дали сме се справили и обезвредили проблемните от тях – времето ще покаже.

    Председател си на асоциацията на режисьорите. С какви дейности се занимавате, как виждаш развитието и ролята на асоциацията в бъдеще? 

    Асоциацията е едно от малкото места, където режисьори от различни поколения намират общ език и се обединяват около различни каузи и идеи. Надявам се занапред нуждите от обединение да са само положителни, а не както в последно време, само за да подкрепим или отхвърлим дадено писмо или казус.

    Какво е отношението ти към социалната проблематика? Има много филми, които остават на ниво регистрация на социални проблеми, но какво е нужно, за да се стигне до едро художествено обобщение, което борави с екзистенциални и универсални категории?

    Сам по себе си всеки филм е малко или много социален, но тези, които наистина имат значение, според мен са филмите, които успяват да променят колективната памет на дадено поколение или дори на цялото общество. За да се случи това обаче, е необходимо да мине много време от създаването на филма, до превръщането му в подобен социален и емоционален фактор. Това е изключително травмиращо за авторите, но е и неизбежно за тези, които наистина имат какво да кажат.

    Кое е водещото при теб като творческа провокация – темата, текста, визията, идея за конкретни визуални образи и символи, усещането за ритъма?

    Водещото при мен е идеята да се зароди в неформална среда, когато най-малко очаквам да се случи подобно нещо. Само така мога да разпозная дали това, което съм измислил, има някаква стойност или не.

    Как протича процесът на писане при теб?

    При мен този процес е бавен, тягостен и болезнен. Винаги ми отнема страшно много време да разсъждавам върху идеята, която имам, но когато съм сигурен, актът на написване на даден драматургичен текст е кратък и се случва бързо. Също така не съм привърженик на безкрайните редакции и пренаписвания на сценария. От тази гледна точка работата със скрипт-доктор ми се струва безсмислена. 

    В късометражните си филми стъпваш върху радикални елементи в драматургията. Но сякаш съзнателно се отказваш от техния ефект в дебютния си пълнометражен филм. Какъв беше вътрешния ти път, за да стигнеш до това решение?

    С годините човек става по-смирен и спокоен. На мен ми отне безумно много време да реализирам този игрален филм и по някакъв начин част от момчето, което е направило късометражните филми, умря някъде по пътя. Вече ми е много по-трудно да чувствам чрез образи, както когато съм бил в началото на пътя. Предполагам, че за повечето хора това е свързано с израстването, за мен е свързано с жертвите, които всеки от нас прави, за да реализира дадена своя идея. Относно въпросът ти, нямам никаква идея как съм достигнал то това решение, единствено усешам, че то е било неизбежно. 

     

      УРОЦИ ПО НЕМСКИ (2020)  

     

    Проектът „Спасителят в прахта“ имаше трудна съдба и извървя дълъг път, докато се превърне във филма „Уроци по немски“. За съжаление, системните административни неуредици нанасят практически неизмерими щети върху биографиите на засегнатите автори. Чисто продуцентски през какви трудности и предизвикателства минахте?

    Трудно ми е да отговоря на този въпрос, без да вдигна кръвно или да се изпълня с агресия. Животът на немалко хора се промени завинаги и чистите намерения, с които подходихме, се разбиха в една номенклатурна и ужасяващо несправедлива стена. Никога няма да забравя разговорите, поведението и погледа на човека, който ни причини всичко това. За мен лично, макар и само творческо – това престъпление е равносилно на убийство… Но няма значение… Благодарен съм на всички, които през годините останаха с мен и ми помогнаха да реализирам този филм. Няма да забравя помощта им никога.

    Какви промени настъпиха в сценария за това време? Успя ли да преосмислиш историята от нов ъгъл?

    В сценария настъпиха гигантски, фундаментални промени, защото това е жив организъм и няма как да остане непроменен толкова дълго време. В общи линии сценария се промени паралелно и в синхрон с мен. Всичко, което се случи с мен, се случи и с този текст.

    „Уроци по немски“ е изключително концептуално изпипан, визуално мощен, излят филм. Как стигнахте до тази концептуалност? Какви бяха референциите – и чисто визуални, и по-общи, свързани с проблематиката, драматургията, подходът?

    Концептуално стъпих върху операторската работа на Олег Муту – един от създателите на „Румънската нова вълна“. Изучавал съм работата му години наред. Също така винаги съм се вдъхновявал от минималистичния подход на Кели Рейкхард. Ако трябва да съм честен обаче, тези референции и отправни точки вършат работа, докато търсиш финансиране и се опитваш да обясниш на някой как ще изглежда филмът предварително. Дойде ли моментът за снимки и започне ли това, за което си мечтал, да се случва наистина – оставаш сам със себе си и го реализираш, поставен в ситуация на тотална самота и отчаяние. Единствено помощта на близките ми хора ме съхрани да не полудея и да преживея този процес.

    Докато повечето твои колеги предпочитат работа с натуршчици, за да избягат от популярните лица, ти сякаш откри по-голямо предизвикателство в това да работиш с известни актьори, опитвайки да разбиеш щампата, която носят. Как работиш с тях, какъв е подходът ти?

    Подходът ми към тях е като към натуршчици и нормални, обикновени хора.

    Въпреки проблемите около създаването на дебютния ти филм, за теб това време не беше изгубено. Напротив, натрупа изключително богат опит в режисирането на телевизионните сериали „Откраднат живот“, „Денят на бащата“, „Дяволското гърло“, документалната тв поредица „Отворени досиета“, участва с късометражен филм в омнибуса „Седем“. Помага ли активната работа в телевизията или отдалечава режисьора от рефлекса за създаване на кино?

    Според мен всяка една режисьорска работа може да помогне на даден режисьор, но само ако той подхожда с уважение и респект към нея. Винаги съм се опитвал да се ръководя от този принцип в отношенията си с хората, които са ми давали работа. И докато учех в НБУ, и докато правех късометражните си филми, и докато съм снимал всички тези сериали през годините, винаги съм се ръководел от интуицията си и вярата, че с работата, която човек извършва, тя се развива.

    Във филмите ти има смелост, но и рационалност – често рискът изглежда добре обмислен. Как изглежда процесът на взимането на решения при теб, моментите на колебания и лутане. Какво ти помага в такива ситуации, на какво се опираш?

    Доверявам се единствено на себе си и се вслушвам в моментните интуитивни решения, които ме спохождат. Аз съм човек на крайностите и никога не съм се опитвал да крия тази своя зависимост.

    Режисьорите са безкрайно различни като темперамент, методология и търсения. Като какъв режисьор се определяш?

    Като бавен физически, но душевно агресивен режисьор.

    А сега накъде се отправяш?

    От суеверие избягвам да говоря за нещата, които предстоят. Предпочитам да остана вкоренен в настоящето, колкото може по-дълго, защото времето минава много бързо и всички моменти, които сме искали да бъдат по-дълги като преживяване, се изнизват между пръстите ни като пясък.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1