ЛЮДМИЛА ДЯКОВА
Стефан Командарев е едно от ярките имена в българската кинематогафична общност. Режисьор, сценарист, продуцент, той е еднакво отдаден и верен както на документалното, така и на игралното кино. Документалните му филми: „Хляб над оградата“ (2002), „Азбука на надеждата“ (2003), „Градът на жените баданте“ (2009), „Русенска кървава сватба“ (2009), „От признателните потомци“ (2016), „Един ненужен герой“ (2019) и др. се отличават с дълбоко и пространно познаване на темите, които третират, и с топлота и симпатия към техните герои. Задълбочено наблюдение, автентичност и правдивост са характерни и за игралните му филми: „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), „Съдилището“ (2014), „Посоки“ (2017), „В кръг“ (2019). Различни филми, с изострен фокус към съвремието, внушаващи тревожност за днешния ден и отличаващи се с почти документален кинематографизъм, завладяващи и комуникативни. Забележителното в стила на Командарев е, че документалните му филми се гледат и възприемат като игрално кино, а игралните звучат като хроника на събитията. Силно емоционални творби, с категорично заявена гражданска и социална позиция.
Още с дебютния ти филм „Пансион за кучета“, разбрах че се е появил режисьор, който има какво да каже в киното ни. И ето вече двайсет години и с документалните си, и с игралните си филми, си един от водещите български режисьори. Те се радват на зрителски успех, ценени са от критиката и имат множество национални и международни награди. Не може да не си се замислял на какво се дължи успеха на филмите ти?
Успехът е нещо относително и преходно, опитвам се в моята работа да не започна прекалено да си вярвам и да се взимам много на сериозно. За мен е важно да подхождам към всеки нов филм с напрежението и амбицията като към първи филм. Да не разчитам на рутина и че нещата някак си ще се случат. Може би нещата се случват, ако си свършиш работата по максимално отговорен начин. По принцип за мен разделението на филмите – само зрителски или филми, които специално гонят фестивали, не е естествено. Мога половин ден да изброявам качествени филми, които имат успех по фестивали, високо са оценявани от критиката и едновременно с това са зрителски филми. Изживявам особен период със сина ми, който е на тринайсет години, дъщеря ми вече порасна. Направил съм списък да гледа големи, важни филми от историята на киното. Да си призная, често и аз се присламчвам, въпреки че някои съм ги гледал по двайсет пъти. Преди два дни гледахме „Форест Гъмп“ – зрителски филм, обаче е кино, та дрънка. И аз се опитвам по някакъв начин да следвам тази посока. Българската публика е категорично най-важната за мен, но също е важен успехът по фестивали, защото той води до разпространението по кината в света, което е не по-малко признание от фестивали и награди. Нещата са свързани. Пътят към комерсиалната дистрибуция на филмите по света, естествено, минава през фестивалите, защото там са пазарите. Открай време се опитвам да правя нещата в тази посока. Ще дам за пример един от любимите ми режисьори Жако ван Дормел. Кой от неговите филми не е зрителски?
Завършил си медицина, работил си като лекар. Какво те мотивира, какво те провокира да смениш радикално попрището?
Разказвал съм го много пъти. Не е имало момент да мисля и да взимам някакви важни решения да променям живота си. Просто така се случи. Още като ученик във Френската гимназия не само минавах покрай кино „Дружба“ (Одеон), а посещавах всички филми и лектории – легендарните на Тони Андрейков. Това продължи и като студент. Гледах страшно много филми, обичах киното, но нищо повече. След това започнах да работя в клиника по детска психиатрия и нещата някак се случиха. През далечната 1994 г. получихме дарение по едни интеруниверситетски програми „Темпус“ – две камери S-VHS, един малък монтажен пулт и един видеомагнетофон. Целта беше да се снимат психотерапевтични сесии със семейства, като се пази идентичността на хората. Тези материали да се монтират и да се използват за обучение на студентите. Колкото и да обясняваш на един студент за динамиката в семейството, за системния подход в психотерапията, той ако не го чуе, ако не го види, нищо няма да разбере. Помня, че като дойдоха кашоните с апаратурата, шефката на клиниката ни събра и каза, че някой трябва да се занимава с това. Падна се на мен като най-млад лекар. Започнах да разучавам, да снимам с камерата през почивните дни разни неща с приятели, след това да стоя до късно да монтирам, стана ми интересно, започна да ми се услажда и реших да се пробвам. Но на двайсет и осем години реших, че вече съм възрастен да преминавам през всичките кръгове за кандидатстване във ВИТИЗ (НАТФИЗ). Разбрах за Нов български университет и поех по този път. Важните неща в живота просто се случват.
Всъщност нещата са предопределени и се случват както е писано. А медицинското образование помага ли в работата ти като режисьор?
По-скоро ми помага опитът, който придобих, защото все пак съм изкарал десет-единайсет години в медицината. Като студент през цялото време работих като санитар в клиниката на четвърти километър в мъжко психиатрично отделение, за да мога да връзвам двата края. След това като лекар работих още пет-шест години. Завърших и допълнителни обучения. Дипломиран съм като групов терапевт. За да се случи това, бях две години в група за собствен опит за бъдещи терапевти. Идеята на една подобна група е, че в рамките на две години, пет пъти седмично, се събираме едни и същи хора в кръг и говорим за нас и за нашите проблеми и взаимоотношения. Под ръководството на опитен психотерапевт, невероятния професор Тома Томов. Така за тези две години си подреждаш, доколкото е възможно, своята къщичка в главата, за да можеш след това да тръгнеш да подреждаш къщите на другите хора. Може би неслучайно стана така, че след като завърших тази двегодишна програма, която чисто житейски ми беше изключително полезна, тогава се случиха нещата със снимачната техника и тръгнах в посока на киното. Всичко това ми е помогнало да намеря своя път. Житейският опит е по-важен. Не сядам да мисля за филмите си от гледна точка на психоаналитичната парадигма или системната парадигма и т.н.
СЪДИЛИЩЕТО (2014)
Твоите филми обединяват арт и зрителско кино и ми се иска да поговорим за това какъв тип кино държавата трябва да подкрепя. Много се спори дали това да са само арт творби. Но ако зад фасадата „арт“ се крие объркан, безпомощен филм, който изобщо не достига до зрители? Според мен държавата трябва да подкрепя, грубо казано, един културен продукт – качествени, художествени филми, които да стигат и до зрителите.
Мисля, че и двете крайности са порочни. В Европа киното има статут на културен продукт, част от културния идентитет на държавите членки на Европейския съюз. Това го пише във всички документи. Затова филм, който няма никакви характеристики на културен продукт, а е изцяло комерсиален и по никакъв начин не създава нищо стойностно, според мен трябва да се оправя сам по себе си. Има зрители за такива филми и не бива да се отива в посока държавата да ги подкрепя. Друга проблемна крайност са филми, които почти нямат зрители, не са излезли от България, не са отишли и на един сериозен фестивал, нямат награди и разпространение по света. Изключително много добри български филми от последните години имат и зрителски успех. Тук е важно да отчитаме не само зрителския успех в България. Ако погледнем например бокс офисите на филмите на Кристина Грозева и Петър Вълчанов в Европа и по света, реално има много малко български филми, които да ги бият. Дори най-касовите и комерсиални за България продукции имат по-малко платени зрители, отколкото техните филми. Ние сме част от Европейския съюз и трябва да мислим за себе си като за граждани на Европейския съюз и когато филмът ти излезе, да речем, в петдесет и пет кина във Франция и хората плащат по десет евро за билет, за да го гледат, това е също толкова важно, колкото и това, че в България хората отиват и плащат по десет лева, за да гледат филма. Но така или иначе нито едната, нито другата крайност са адекватни. Трябва да има подкрепа по отношение на доброто кино. И на проекти на млади автори, защото те са бъдещето на киното ни.
Не мислиш ли, че след толкова време работа по Закона, по Правилника, а те се появиха такива, каквито са, нашето разединение отново създаде повече проблеми и несъвършенства, отколкото креативност и ползотворност?
Със сигурност разединението свърши много лоша работа. За съжаление, то е част от реалността. Нещата със Закона и с Правилника според мен определено стигнаха до ситуацията „дайте поне да спасим, каквото можем“. Ясно е на всички, че този Закон има всякакви трески за дялане, със сигурност не е Законът, за който сме мечтали. Както и че в него има и добри неща, които евентуално могат да се подобрят в Правилника. Но ние отново изпадаме в ситуацията на крайните мнения и липсата на това, което пише на фасадата на Парламента: „Съединението прави силата“ – само тогава хората са силни. В интерес на истината тези, които воюваха за субсидиране на сериалите, както и за стимулите, много повече използваха тактиката на „съединението прави силата“. Докато при нас между различни групи отново имаше разделение...
Да се върнем към филмите ти. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ стигна до малкия списък на Оскарите 2008, а през 2017 „Посоки“ бе показан в изключително престижната програма „Особен поглед“ на фестивала в Кан. Ти определено си радетел на социалното, на ангажираното кино или както в Полша преди години му казваха „киното на моралното безпокойство“.
Този термин го използва Андрей Звягинцев, според него доброто кино трябва да създава морално безпокойство. Това го казва в книгата си „Как беше направен „Елена“. Скъпоценна книга за снимките, за ситуациите, за хората от екипа.
Още едно доказателство, че няма нищо ново под слънцето. Енергиите, идеите се движат във времето и в пространството. В един от следващите си броеве списание КИНО ще публикува увода на Звягинцев към друга книга: „Сценариите на филмите на Андрей Звягинцев“.
Еднакво си отдаден и на документалното, и на игралното кино. Но ми се струва, че макар и условно, филмите ти се делят на два периода. Например документалните „Азбука на надеждата“, „Хляб над оградата“, както и игралният „Светът е голям...“ са някак топли, просветлени, позитивни и, може да се каже, оптимистични. Но с времето творбите ти стават по-мрачни, по-песимистични, независимо от изблиците на хумор, особено характерно за „В кръг“.
Опитахме се и в „Посоки“ да вплетем хумористична нишка.
ПОСОКИ (2017)
Във „В кръг“ сте се справили по-успешно.
Първите три филма, които спомена, са от период, в който бях много по-голям оптимист за ситуацията в България. Уви, оттогава нещата вървят все по-на зле, и по-на зле. С доста елементи и в „Посоки“, и „В кръг“, се опитвам по някакъв начин да алармирам за явления, неща, които впоследствие се случиха. Например в „Посоки“ героят на Юлиан Вергов, лекар, казва: „Днес е последното ми дежурство. От вторник започвам работа в Хамбург“. Тогава дори ме упрекваха, че много мрачно гледам на нещата, но миналата година по време на есенната вълна на Ковид БНТ излъчи репортаж с един млад лекар от Бърза помощ, който каза, че това е последното му дежурство и че от вторник започва работа в Мюнхен. Единственото, което не нацелихме, беше градът. Тоест търсили сме да има пряка връзка с реалния живот, който ни заобикаля, без да спестяваме нищо. Миналата година по Великден Нова излъчи „В кръг“. Същият ден убиха, Бог да го прости, Милен Цветков, прекрасен човек и журналист. Надрусан шофьор го блъсна. Някакъв варненец беше изрязал епизода с Николай Урумов от филма – героят му беше яко надрусан и пиян зад волана на джипа и го беше постнал във Фейсбук с думите „Тези убиха Милен Цветков“, което предизвика буря от седемстотин хиляди споделяния. Самият Николай Урумов ми звъня притеснен, че хората не правят разлика, че това е епизод от филм, а мислят, че е реална ситуация и направо го е страх, че могат да го линчуват. Тоест хората виждат какво се случва, има все още нетърпимост, за жалост, тя често е само на ниво социални мрежи. Въпреки че протестите от миналата година са повод за оптимизъм. Силно се надявам нещата, които се случват във филмите ми, да са пресилени, но на фона на това, което днес виждаме в реалността, има опасност даже да изглеждат оптимистични. Направих завой към социално кино и заради това, че станах през 2003-та баща и въпросите: Какво се случва в нашето общество? Къде и как ще живеят децата ни, постоянно ме тревожат. Това, което мога да направя, е с филмите си да бия аларма: Хора, вижте накъде отиваме! Живеейки в абсурдна страна като България, сюжети колкото щеш...
В КРЪГ (2019)
„В кръг“ е жесток, много силен филм, особено епизодът в Дома за възрастни хора – безнадеждно покъртителен. Това, как ги държат вързани без всякаква грижа, е нечовешко.
Уви, виждал съм го с очите си в частни домове.
В трагичния епизод със стария учител (Павел Поппандов) има и нещо много хуманно. Такъв баланс трудно се постига – да не изглежда прекалено мелодраматично, да не звучи като сурова трагика, а някак да има пречупване и да остава внушение за човечност. Това безспорно се дължи и на актьорите. Работиш с почти постоянен актьорски екип и бих казала, че сте съмишленици.
Наистина с повечето от тези актьори ние сме и съмишленици. Като се започне с това, че месеци наред репетираме на маса. Пренаписваме диалози, добавяме сюжетни линии и те самите стават съавтори на филма. Има актьори, на които много държа и винаги ще им намеря място в проекта. Но във всеки филм представяме и нови лица, включително и в този, чиито снимки ще започнем наесен. Там също ще има нови лица, които горе-долу вече избистряме.
От филмите ти става ясно, че изключително много държиш и на драматургията. Работиш с Юрий Дачев – утвърден драматург.
Прекрасен човек! Автор и приятел.
В постоянно сътрудничество сте със Симеон Венциславов. Той е име, което се утвърди с множество добри филми. Важно е, че дори като съавтор държиш на професионализма на сценаристите. Има режисьори, които предпочитат сами да си пишат сценариите – някои наистина го могат, но понякога, да не кажа често, резултатите не са добри.
С Мони Венциславов работим много добре. Той е съмишленик и основният човек при писане на сценариите. С Мони се познаваме от ходенето на различни кинодраматургични семинари, които, поне за мен, са изключително полезни. Навремето, когато учех в продуцентската програма ЕАVЕ ни казваха, че според европейската практика един сценарий узрява за екран между дванайстия и шестнайстия вариант. Звучеше ми странно, въпреки че „Светът е голям...“ има седемнайсет варианта. Всеки сценарий има нужда от работа, от време, от узряване, от страничен поглед. В това е смисълът на семинарите, където реално работиш с още хора, с консултанти и получаваш обратна връзка. Не ти спестяват критиката, а това е най-важно. Освен това в работната група сте хора от пет-шест държави плюс основния екип. Това са погледи от друга култура, което също е важно. Разбира се, никой нищо не ти налага. Сам взимаш финалните решения, но определено тези срещи са полезни.
Много е полезно да търсиш и чужди копродуценти за филмите си.
Ние го правим, защото обикновено няма друг начин филмът да се случи.
Финансовата страна е много важна, но има значение и това, че колаборацията отваря хоризонти към нови творчески фигури, а и е възможност филмът да бъде разпространен и в страните на копродуцентите.
Копродуцентите са длъжни да го правят. Ако копродукцията е от три държави, това означава, че филмът ще излезе най-малко по екраните на тези страни. Също е много важно да работиш с нови хора. Примерно като отидеш в Германия, за да правиш звука на филма, разбираш, че човекът, който прави финалния мишунг, е правил звука на филми с чуждоезични Оскари, с награди в Кан и т.н. Не че у нас нямаме страхотни хора, които биха могли да го направят, но малко или много е интересно и полезно, да срещнеш друг тип мислене, друг стил на професионализъм и да избереш кое е най-доброто за твоя филм.
Имаш специфичен метод на работа. Има нещо уникално в подготовката за снимки. Сподели опита си.
Със сигурност не е уникално. Всичко съм научил с много четене и с много гледане на филми за правенето на филми. Много режисьори, от които съм се учил, работят така. Месеци наред репетираме около тази маса (разговаряме в офиса на Стефан Командарев – Арго филм). Избистряме всичко, защото може един диалог да е написан страхотно, но като го сложиш в устата на актьорите да звучи фалшиво. След това отиваме на самите локации. Първо само с оператора с малка камерка и заснемаме всичко като репетиция. За новия филм заминаваме сега двамата с Веско Христов (оператора на филма) за десет дни в Шумен и ще проиграем всеки кадър, който сме описали в работната книга. Ще го заснемем с видеокамера точно като репетиция. След това ще заведем и актьорите по тези места, ще им покажем всеки кадър, ще го заснемем, ще го проиграем и пак ще се върнем на масата, за да доуточним нещата, защото е съвсем различно, когато са видели и почувствали реалните локации. Когато правихме репетициите за „Съдилището“ и отидохме с актьорите по местата за снимки, Асен (Блатечки) като си видя къщата, къщата на героя, в която вече работеха художниците, въпреки че имаше стая в хотела, каза: „Аз ще си спя в мойта къща. Искам да си я усетя“.
Работейки по този начин, се подготвяме в максимална степен. Това изключително помага по време на снимки, защото всички са си свършили предварително работата. Има добра атмосфера, добри отношения, работи се леко и възникват много повече възможности за полезни за филма импровизации. Когато човек не е стресиран, не е напрегнат, а е спокоен, мозъкът му ражда нови идеи.
Да поговорим и за новите ти проекти. Завършваш документален филм за донорството. Какво да очакваме?
Филмът е монтиран. Избрахме подход, при който да няма доктори, професори, които да седят пред камерата и да говорят колко е важно донорството. Следваме героите и ги следваме в ситуациите и перипетиите в реалния им живот. Хора, които чакат с изкуствени сърца, хора на диализа. Следваме и един уникален човек – единствения българин с два присадени органа – сърце и бъбрек. По-енергичен човек от него аз не познавам – журналист, общински съветник. Снимахме го как качва връх Мусала и то така, че ние изплезихме езици след него. Той казва от върха: „Вижте ме къде съм. Да не чуя лоша дума за българските лекари, защото аз съм сглобен от трима човека и ето в момента съм на Мусала“. Имаме и един великолепен лекар – един от най-добрите координатори по донорство в България, професор Платиканов от Варна. Той е шеф на отделението по реанимация и анестезиология на „Света Марина“, но е и музикант, китарист – има единайсет китари, издаден диск с музика. Съвсем естествено решихме неговата китара да звучи във филма. Според мен се получава въздействащ и емоционален филм. Стремим се към това, хората да се замислят. Да приемат, че донорството е нормално, благородно, етично. Не дай си Боже да почине близък, скръбта и трагедията са огромни, в тях не можеш да намериш логика, но можеш да вложиш зрънце смисъл, ако се съгласиш органите на починалия ти близък да върнат примерно пет човека към нормален живот. Истината е, че в България положението е страшно. Причините са много. Има масови откази за даряване, недоверие и всякакви конспиративни теории. Има и чисто организационни причини. По принцип трансплантацията е върха на една здравна система. Когато здравната система е тотално разсипана от превръщането на болниците в търговски дружества, когато всичко се определя от клинични пътеки, нещата с трансплантациите не се случват, финансово не могат да се случат, защото болниците нямат изгода от трансплантациите. Опираме отново и до това, че кадърни млади лекари заминаха и заминават за чужбина. В нашия филм има една невероятна лекарка, д-р Чилингирова, която реално носи на гърба си всички хора, които чакат сърдечна трансплантация или вече са трансплантирани. На последно място сме по трансплантации в цяла Европа. И сме на последно място по брой донори на милион население. Има над хиляда човека в листата на чакащи и всяка година влизат нови, а и много си отиват. За съжаление на година у нас се трансплантират само няколко човека. Опитваме се с филма да променим това. И не спестяваме нищо. Но пак повтарям, че това не е медицински, а емоционален, човешки филм.
А игралният филм „Ало“, последния от трилогията след „Посоки“ и „В кръг“?
Живот и здраве, октомври-ноември ще започнем снимки. Дано дотогава всички драми и неразбории около правилници, финансови комисии и други, да са минали. Засега сме копродукция отново с Германия. Ще видим дали ще се включи трета страна. Изцяло ще снимаме в Шумен и съвсем малко в Русе. Разказът е за възрастна жена, пенсионерка, жертва на телефонна измама. Решихме като намигване към „В кръг“ двамата разследващи полицаи да бъдат Иван Бърнев и Асен Блатечки. Алоизмамата е само външния сюжет, който движи действието. По-скоро филмът ще бъде вглеждане в главната героиня. Връщаме след почти 30 години пауза голямата Ели Скорчева в българското кино. Първият филм беше за таксиджии, вторият за полицаи, третият решихме да е за пенсионерите. Ако правим опит за анализ какво се случи през тези 30 години в България, на какво дередже сме, трябва да признаем, че няма други по-потърпевши от така наречения преход от пенсионерите. Нашите майки и бащи. Работили са цял живот, но към тях няма достойно отношение. Не могат да получат нормална храна, нормална медицинска грижа. Дори не могат да си позволят топло вкъщи. Такъв живот не е достоен. Ключовата дума е достойнство.
Явно е важно и ти е еднакво интересно да работиш и в двата вида кино.
Нещата се преплитат и идват някак естествено. За филм за трансплантациите интересът дойде от игралното кино. Когато подготвяхме „Посоки“, там я имаше тази линия с трансплантациите и ние със Симеон, за да напишем нещата правдиво и истински, проведохме сума ти разговори. Така се запознахме с Георги Пеев – човекът с трансплантирани сърце и бъбрек. Тогава през 2019 г. възникна идеята за филма, защото проблемът с трансплантациите и преди е бил голям, но сега практически трансплантации почти няма. Идеята дойде от игралното кино и стана сюжет за документален филм. От друга страна, провокации от документалното кино, например това с паметниците и изтръгнатите букви във филма „От признателните потомци“ влезе в сюжета на „В кръг“. Хубавото на документалното кино е, че ти отваря хоризонта. Пътуваш много из България, срещаш хора, които иначе няма как да видиш. Научаваш невероятни истории, теми, които могат да се използват и в игралното кино. Двата вида кино се преливат по естествен начин. Постоянен процес на преплитане на едното с другото.
