ВИСБАДЕН   

 GoEast КИНОТО НА ЦЕНТРАЛНА АЗИЯ 

 

  МАРИАНА ХРИСТОВА

 

Може би най-интересната програмна секция на фестивала за Централно и Източноевропейско кино goEast във Висбаден е симпозиумът, който всяка година обръща задълбочено внимание на дадена тема, като кани подходящи академични изследователи и показва архивни филми, често трудно достъпни. По време на първия локдаун през 2020 goEast организира конкурсната си част изцяло онлайн, но мобилизира усилия, за да проведе на живо през лятото именно паралелния симпозиум, тъй като много от филмите не са прехвърлени на цифров носител и не могат да бъдат излъчени дигитално. Тази година екипът се беше подготвил и застраховал технически, поради което успя да покаже цялата си програма онлайн (с паралелни присъствени прожекции във Висбаден, но при силно ограничена публика, поради рестрикциите), а темата на симпозиума бе формулирана със заглавието „Разбулвайки Централна Азия“. Фестивалът отправя поглед към региона по случай 30 годишнината от независимостта на централноазиатските държави Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан, от бившия СССР, като разглежда подробно местната история, култура и, разбира се, филмопроизводството. Различните игрални и документални филми свидетелстват за промените и предлагат общ преглед от началото на съветското управление през 1922 г. до наши дни, докато лекциите и дискусиите обсъждат теми като развитието на региона от Съветския съюз, конфликтът между традицията и наложената от новите владетели модерност, между християнство и мюсюлманство. Постсъветската епоха също не е подмината, а междувременно географската посока на симпозиума се забелязва отчетливо и в основната програма.

  ЖЪЛТА КОТКА (2020, РЕЖИСЬОР АДИЛКАН ЙЕРЖАНОВ)  

 

В конкурса участваха последните два филма на продуктивния и световно признат казахстански режисьор Адилкан Йержанов: минималистичната и силно метафорична трагикомедия „Жълта котка“, рисуваща деликатно, но недвусмислено един в същността си брутален портрет на съвременен Казахстан, където всяка честна инициатива бива потъпкана от вездесъщата мафия; и „Улболсин“, който следи сблъсъка на млада актриса с консервативната среда в родния ѝ град. Ранният му късометражен филм „Бахитжамал“ от 2007, с герой-фантазьор като от „Жълта котка“, който надхитря сивата реалност с въображение, пък е включен в програмата на симпозиума. А секцията Биоскоп показа таждикската комедия „Автобусът“, която жонглира с утвърдените стереотипи относно взаимоотношенията между руснаци и етносите от бившите съветски републики. Стойността на споменатите филми е по-скоро историографска, отколкото кинематографична и чисто естетическа – ценно свидетелството за социалните и политически процеси, които текат в съвременни Казахстан и Таджикистан. Макар че гледайки наивистичния „Жълта котка“, си дадох сметка, че в българското кино  липсват подобни небуквални, поетични и индиректни интерпретации на социалния хаос, които да обрисуват красноречиво задушената от корупция среда, без да залитат към битовизъм.

Куратори на симпозиума бяха Биргит Беумерс, завеждаща отдела по Славистика в Университета в Пасау и Жоел Шапрон от френската дистрибуторска компания УниФранс, който от две десетилетия промотира френското кино из споменатите територии. Във встъпителната си лекция, озаглавена „Поставяне на Централна Азия на кинематографичната карта: скица на националните и международни измерения на кинематографиите в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан“ специалистите въведоха публиката в необходимия културно-историческия контекст, без който тези кинематографии биха останали неразбрана екзотика. 

  ТУРКСИБ (1929, РЕЖИСЬОР ВИКТОР А. ТУРИН)  

 

Регион, белязан от Пътят на коприната – стария търговски маршрут между Китай и Европа, между Изтока и Запада – тук преди настъпването на Съветския съюз вече е имало оформена държава Туркестан с временно мюсюлманско правителство, което е било на власт до 1940 г. Вече в рамките на СССР към наименованието се прибавя уточнението Автономна Съветска Социалистическа Република, а за столица е обявен Ташкент. Тази част от историята често е била пренебрегвана и по-късно потулвана от съветските власти, особено след като автономният Туркестан се разпада на по-малки републики, пряко зависими от Москва. Това ранно наместване на териториите на картата на Азия и Съветския съюз е отразено в документалните филми от епохата като „Памир. Покривът на света“ (1927, реж. Владимир Ерофеев), от който става ясно, че днешните граници между републиките не са съществували по онова време. А зашеметяващият „Турксиб“ (1929, реж. Виктор А. Турин) не само документира с хъс светкавичната модернизация в региона след прокарването на железницата, но е и артистичен експеримент, досетил се за визуалната мощ на индустриалната техника и производните ѝ кинематографичен ритъм и абстрактни изображения. 

Първите филми в региона са показани в Ташкент още през 1897 г., но реалното филмово производство започва едва в съветската ера, най-вече посредством местното студио Востокфилм, чиято целенасочена политика е ориентирана към наблюдение и документиране на културните особености в тези наскоро асимилирани територии. По-късно се създават и други студия, като например Узбекфилм, но хората, които работят в тях, са руснаци от Москва и Ленинград. Тоест местната действителност е интерпретирана и рационализирана през погледа на завоевателя, който я наблюдава и експлоатира, но не я живее.

  ДЪЩЕРЯ НА СВЕТЕЦ (1931, РЕЖИСЬОР ОЛЕГ ФРЕЛИХ)  

 

Тази тенденция се оглежда красноречиво в игралния „Дъщеря на светец“ (1931, реж. Олег Фрелих), заснет в древния узбекски град Самарканд и послужил за оръжие на първата антирелигиозна кампания на Съветския съюз. Сюжетът разказва историята на Хакима, която забременява след изнасилване от местния имам. Когато години по-късно „светецът“ проявява интерес към биологичната си дъщеря, Хакима се опитва да я защити, борейки се срещу това, което в очите на съветските власти е нищо повече от религиозни лъжи. Женската еманципация в републиките с преобладаващо мюсюлманско население е съветска цел и важна тема, която се появява и в по-късните „Без страх“ (1971, реж. Али Хамраев) и „Когато жена оседлае кон“ (1974, реж. Ходжакули Нарлиев), вече поверени на режисьори от местен произход, но обучени в Москва. Подходът им е по-автентичен и грамотен спрямо местната култура, но следването на идеологическата линия е неизменно на лице и внася доза схематизъм.

Голямото ми лично откритие е явлението Kазахстанскa нова вълна, появило се като „проект“ на режисьора Сергей Соловьов, известен на запад най-вече с култовия музикален филм „Асса“ – в главната роля с емблематичния Виктор Цой, фронтмен на легендарната съветска рок група „Кино“, който отразява неудържимите вече западни влияния върху съветската поп култура. В началото на Перестройката Соловьов преподава във ВГИК и успява да убеди администрацията, че съветското кино ще претърпи ренесанс, ако въведе активно съдържание, което да кореспондира с мултикултурализма на огромния СССР. Така се сформира клас от казахски режисьори, които успяват да дебютират веднага след като се дипломират, но скоро след това и системата на филмопроизводство се разпада заедно с държавата и повечето от тях не успяват да се адаптират към новите условия. За всичко това научаваме от френския документален филм „Спомени от вълната“ (2016, реж. Йожени Звонкине), в който ветераните Рашид Нугманов, Ардак Армикулов, Серик Апримов и Талгат Теменов се срещат отново, спомнят си студентските години и как са се опитвали да спечелят и защитят естетическите и етичните си принципи.

  ПОСЛЕДНА СПИРКА (1989, РЕЖИСЬОР СЕРИК АПРИМОВ)  

 

Показаният в програмата филм от Казахската нова вълна е „Последна спирка“ (1989, реж. Серик Апримов) – безмилостен и социално критичен синема верите портрет на безпътицата, алкохолизма, насилието и бедността, в която тъне Казахската ССР; безперспективност, вероятно повсеместна за младите хора от икономически недоразвитите райони на „империята“. 

Оскъдното и спорадично говорене за киното на Централна Азия, което тазгодишният симпозиум на фестивала goEast се опита да компенсира, се дължи не само на икономическите трудности, които му се налага да преодолява след краха на Съветския съюз. Другата основна причина е, че от самото начало киното по тези земи се е правело по външна инициатива и с миноритарна намеса на местни професионалисти. В условията на днешната, вече 30-годишна независимост на петте държави, отстояването на собствена национална и културна идентичност е все още текущ процес, през който отделните кинематографии преминават в момента, за да изградят собствен облик, отвъд стереотипите и екзотиката. Възходът и недвусмисленото им припознаване в големия филмов свят тепърва предстои.

 

 

  МОСКВА  

  АНИМАЦИЯ В ТРЕТЯКОВСКАТА ГАЛЕРИЯ  

 

  МАЙЯ ПРАМАТАРОВА

 

Новата българска анимация е позната в Москва от участия на руски автори в международни фестивали и в Световния фестивал на анимационния филм във Варна, възобновен от Анри Кулев с група колеги след 20-годишно прекъсване. Също и от няколкото колекции, които кураторите Ася Кованова и Андрей Кулев представиха през последните години в Дома на киното, в Библиотеката за чуждестранна литература и във ВГИК, Aлма Матер на родоначалника на анимацията ни Тодор Динов. Новото днес идва с програма от две части под формата на мини фестивал в арт киното на Третяковската галерия.

  САНТЯГО (2020, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ КУЛЕВ)  

 

Публиката дойде на първата прожекция с нагласата за детска анимация и веднага бе въведена в спецификата на българския поглед за нея с филма „Конкистадори“ на напусналия ни неотдавна Мирослав Мирчев. Впрочем едва ли е толкова български, колкото просто е трезв поглед върху нещата, разкрити чрез конфликта на две ненаситни бълхи, които не спират битката помежду си, докато самите не бъдат смачкани. Филмът на Мирчев, правен преди около десетина години, прозвуча като остра метафора на съвременния живот. Подборката на Кулев и Кованова включва филми от десетгодишен период, направени от художници от различни поколения и в различни техники. Двете колекции дават широка представа за търсенията на българските автори. Най-вече за мащабите на тези търсения, които надхвърлят тук и сега с там и отвъд, преплитат житейското, реалистичното с инферналното, небесното, космическото, поетичното. Тези преходи са не просто от филм във филм, а в рамките на самите филми, в които лаконизмът на формата съдържа мащабни и разнообразни послания и емоции.

  МАРМАЛАД (2019, РЕЖИСЬОР РАДОСТИНА НЕЙКОВА)  

 

Разликите в техниките и смислово-емоционалните амплитуди могат да бъдат проследени например в режисьорската работа и филмите на добре познатата в Русия Радостина Нейкова „Как сърдел направи ремонт“ (съвместно със София Илиева) и „Мармалад“. „Как сърдел направи ремонт“ е кратък анимационен филм, решен в смесена техника, своего рода патчуърк – изрезки от плат са съшити, а след това анимирани чрез камера. Така всяка фаза от движението на персонажите е съшита и раздвижена по различен начин. Трудоемка и много впечатляваща работа във време, когато ръчното се отдалечава все повече от ежедневното. Ръчната бродерия, заложена в основата на филма „Мармалад“, оживява чрез въображението на Радостина Нейкова, героите политат – лекотата идва от техниката на бродиране с конци, въздушна тропоска, която създава усещането за полет и игра.

  ЛИСТ ХАРТИЯ (2019, РЕЖИСЬОР АСЯ КОВАНОВА)  

 

Полетите във филмите са различни: ту деца литват чрез специални крилца на ушите, които се появяват, след като опитат магически сладкиш в „Лелка Брелка“ на Свилен Димитров и Георги Димитров или чрез вятъра, понесъл лист хартия в небето като хвърчило в „Лист хартия“ на Ася Кованова. Историята на големия сценарист Христо Ганев във филма започва с простичка задача: колко е едно и едно? Две деца – момиченце и момченце – се мъчат над отговора и решават, че това е три. И парадоксално се оказват прави. Изпълнен в техниката на акварелна изрезка, филмът на режисьора Ася Кованова и колегите ѝ аниматори Апостол Стоянов и Момчил Грозданов и композитора Петър Дундаков се чете като красива притча за смисъла, който е отвъд установените правила. Сред показаните филми в селекцията имаше работи на студенти от класа на добре познатия в Русия Анри Кулев. Преди година на ММКФ Кирил Разлогов представи игралния му филм „Имало една война“.

  ДА СЕ СРЕЩНЕМ ВЧЕРА (2019, РЕЖИСЬОР ИВА ТОКМАКЧИЕВА)  

 

Интерес предизвика филмът на неговата студентка Ива Токмакчиева „Да се срещнем вчера“, получил голямо фестивално признание. Историята е вечна като света: двама души, мъж и жена, решават да бъдат заедно. Интересното идва от детайлите, които Токмакчиева намира в черно-белия свят, който тя създава чрез появяващи се и изчезващи в белотата рисунки. Той и тя са две отделни фигури в безкрая, после стават двама близки хора, чиито ръце се превръщат в море, по което плува общата им лодка. Трансформациите са много и бързи, за да разкажат историята на отчуждението, следваща срещата на някого по пътя. Думата поезия е точна за цялата колекция на мини фестивала, а един сегмент от нея е изцяло стъпил върху поетични текстове на съвременни български автори. Серията на Compote Collective „Щрих и стих“ 2 представи „Задачи от дeня“ на Петя Златева по стихотворението на Стефан Иванов. Деликатно поднесена история за нещата от живота, които са повече неща, отколкото живот.

  ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ТУРИЗЪМ (2020, РЕЖИСЬОР ВЕСЕЛА ДАНЧЕВА)  

 

Другите филми от серията включваха „Екзистенциално“ на Наталия Атанасова по мотиви от творба на Анамария Коева – тук всичко се завърта от любовта, както и ироничния филм „Любов по време на туризъм“ на Весела Данчева по стихотворението нa Петър Чухов. Останалите филми от цикъла са „Последният ден“ на Далибор Райнигер по стихотворението на Мария Донева и „Плитка вена“ на Йоана Александрова по едноименното стихотворениe на Марин Бодаков, в чиято интерпретация пластелинът вибрира като живо тяло. Тези филми, награждавани и високо оценени от журита и публика, намериха своята аудитория и в арт киното на Третяковката, която аплодира програмите и продължи да коментира в края на прожекциите както художниците, така и поетите. Независимо с какви техники работят режисьорите, филмите им боравят с времето като философска категория, с неговата цикличност, с първоелементите според Аристотел: Земя, Вода, Въздух, Огън, с взаимозависими чувства като любов и омраза, с проблеми, които възникват от социалната стратификация. Късометражните анимационни филми побират всичко това в себе си и го предават по чист и емоционален начин във филми като „Аз, един от вас“ на Ева Георгиева и „Домашен любимец“ на Вера Донева или в успешния фестивален филм „Баба“ на режисьора Роза Колчагова и аниматора Димитър Димитров. Цикличността в „Баба“ е разгледана като обективна повторяемост на самата природа и като универсалност на човека, свързан тясно с нея. Жената, наречена „баба“, е като дете, което на връх Коледа си играе с дошлото ѝ на гости внуче на жмичка. Но тя е и зрял човек, осъзнал, че дървото на живота първо се разлиства, дава плод, а после листата окапват и то заспива под снежен покров. Тези истини са вплетени в историята на бабата, която плете на внучето пуловер с дълги ръкави, които да са му все тамън, колкото и да расте. Филмът докосва с общочовешката история за изначалната самотност на съществуванието и носи награди на създателите си от Русия до Перу. В колекцията от Нова българска анимация бяха включени и филмите: „Карантина“ на Димитър Димитров, „8848“ на Стефан Войводов, „Без небе“ на Магдалена Стоилова и „Душа ООД“ на Ивайло Делчев. Мини фестивалът бе закрит с филма на Пенчо Кунчев „Рози в нощта“ – поетично-еротични метаморфози по мотиви от „Песните на Билитис“ на френския писател Пиер Луи, своего рода литературна мистификация, публикувана първоначално като превод на приближена до кръга на Сафо поетеса. Красива, нежна и трепетна интерпретация на любовта в различните ѝ прояви, които при цялата им цветна възхитителност накрая извикват сълза. Чудесно е, че в този филм се усеща влияние на чешката анимационна школа, защото Пенчо Кунчев е възпитаник на Висшия институт за приложни изкуства в Прага, и не случайно в екипа на филма фигурират и чешки имена. Това провокира и обстоен разговор за българската анимация, започнала така силно с режисьори като Тодор Динов, Доньо Донев, Стоян Дуков, Иван Веселинов, Иван Андонов… Програмата „Нова българска анимация“ на Българския културен институт в Москва и Посолството на България в Русия не би била възможна без подкрепата на Организационния комитет на Световния фестивал на анимационния филм във Варна. Ако се съди по отзивите на студентите от ВГИК, дошли на мини феста в Третяковката, някои от тях ще бъдат сред участниците и гостите на този фестивал през следващите години.