АННА ТОПАЛДЖИКОВА
Странно как магията на киното въздейства на зрителите.
„Струва ми се, че киното упражнява върху зрителите известно хипнотично въздействие. Достатъчно е да погледнете как хората излизат от някой киносалон, винаги мълчаливи, свели глава и с отнесен вид. Публиката на театъра, на коридата и на спортните състезания се показва много по-възбудена и оживена. Кинематографичната хипноза, лека и несъзнателна, се дължи вероятно на тъмнината в залата, но и на смяната на кадрите, на светлините и на движенията на камерата, които отслабват критическата преценка на зрителя и упражняват върху него своеобразна магия и насилие.“[1]
ХУДОЖНИК: АКИРА КУРАСАВА
У всеки от нас е скрита жажда за омагьосване.
Спомням си зашеметяващото впечатление, което предизвика у мен филмът на Куросава „Додескаден“, когато се появи през 70-те години у нас, в Дома на киното. Не само аз бях впечатлена, а и цялата публика. Филмът се коментираше като поредния шедьовър на Куросава. Изненадах се, когато наскоро прочетох, че бил окачествен официално като провал. Успех/неуспех в изкуството – колко относително е това, колко зависимо от различни и често противоположни критерии!?
КАДЪР ОТ ФИЛМА ДОДЕСКАДЕН , 1970
В периода между наистина огромния успех на „Рашомон“ (1950), и неуспеха на „Додескаден“ (1970), почти всяка година се появява нов филм на Куросава (случва се и по два пъти през една и съща година). През 1951 г., веднага след „Рашомон“, следва „Идиот“, вдъхновен от романа на любимия автор на режисьора, Достоевски. Действието е пренесено в Япония. В този прекрасен филм, също приет с неодобрение, Куросава прониква в дълбочината и сложността на образите, трагизма на сложния, многопластов свят на романа. Прехвърлянето от руска към японска действителност е уникална, талантлива творческа интерпретация и на „На дъното“ по пиесата на Максим Горки (1957), и на Шекспировия „Макбет във филма „Замъкът на паяците“ (1957).
КУРОСАВА НА СНИМАЧНАТА ПЛОЩАДКА НА ДОДЕСКАДЕН
Внук на самурай, Куросава носи в себе си идеята на благородната всеотдайност към дълга, който личността поема и ѝ остава верен до смъртта. Това е кодексът на честта на самурая. Режисьорът постига адмирациите на публиката и на критиката със сюжети, потапящи зрителя в романтичните самурайски времена – „Седемте самураи“, „Санджуро Субаки“, „Телохранител“ и др. С първия си цветен филм той неочаквано обръща поглед към своето време и се вглежда в живота на отхвърлените, хората от низините, създава един на пръв поглед натуралистичен, а всъщност поетичен филм. Един мотив обединява всички малки киноистории в този филм – момче със забавено развитие – младеж, останал дете, което мечтае да бъде ватман – обикаля из сметището, имитирайки звука на трамвая: „Додескаден, додескаден, додескаден...“
КАДЪР ОТ ФИЛМА ДОДЕСКАДЕН, 1970
Във всяка от миниатюрите зрителят е спуснат на дъното на мизерията, но неусетно се издига, заедно с мечтата на нещастниците, за които въображаемият свят е единственият изход към светлината. В една от тези миниатюри бедняк обикаля крайните квартали с малкия си син – спят на земята, хранят се с остатъците, изхвърляни от ситите. Бащата е талантлив архитект, рисува с думи прекрасната сграда на мечтите си. Видението на творбата му се носи във въздуха – приказно красиво, неуловимо, крехко. Мечтата може би е достатъчна храна за въображението, но тялото е материя, жестоко зависима от земния живот. Детето на гениалния художник умира, отровено от развалената риба, която „милостива“ домакиня им подава през вратата като подаяние. През всичките години, след като гледах филма, все още е пред очите ми и ме вълнува тази изключително красива и жестока история, виртуозно лаконично, визуално разказана от Куросава.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ДОДЕСКАДЕН, 1970
Какво и кой определя успеха и неуспеха? Може ли да се изчисли във финансови приходи магията на изкуството? Странните криволици на живота нагоре към успеха и надолу към провала, кой знае как и защо появили се, понякога преминават като тайфун през живота. Реакцията към „Додескаден“ се отразява болезнено върху живота на самия режисьор. Доколкото разбирам, оценката е провокирана преди всичко от неудовлетворението на продуцентите. Този път Куросава не е постигнал очаквания мощен, зрелищен ефект, но очевидно той е търсил нещо друго. Отделните откъси във филма са камерни, затворени във вътрешния свят на незабележимите, отхвърлените, хората от низините. Позволен ли му е такъв опит след безспорния шедьовър „Рашомон“? Позволено ли му е да поеме друга, странична пътека, която привлича творческата му интуиция?
След финансовия крах на „Додескаден“ Куросава се срива психически и прави неуспешен опит за самоубийство. Той е на шейсет години, до този момент е създал прекрасни филми. „Рашомон“ е безспорният връх в творческата му кариера[2]. Много от големите световни кинорежисьори споделят своето възхищение и влиянието, което филмът е оказал върху тяхното творчество - визуалният език на киноразказа, ефектът на светлината, ритъмът, експресивната и лаконична актьорска игра... Обичайно Куросава избира като драматургична основа за своите филми произведения на едни от най-големите световни автори. „Рашомон“ интерпретира два разказа на талантливия японски писател Рюноске Акутагава, чието творчество е близко до размаха на фантазията, драматичната стихия, психологическото проникновение, дълбочината на философското мислене, характерни и за Куросава. Уникалните древни предания, нравствени норми, магически фигури и ритуали на Япония от вековете, през които е била изолирана от останалия свят, обсебват въображението и на двамата и те непрестанно се връщат назад във времето.
РЮНОСКЕ АКУТАГАВА (1892 – 1927)
КАДЪР ОТ ФИЛМА РАШОМОН , 1950
АКИРА КУРОСАВА, 1967
Акутагава се самоубива на тридесет и петгодишна възраст след продължително влошаващо се психическо заболяване, вероятно наследено по линия на майката, самоубила се, когато той е бил на девет месеца. Куросава описва в автобиографичната си книга „Потта на жабата“ голямата привързаност към по-големия си брат и следата, която оставя в живота му неговото самоубийство. Тези сходства в житейския път, да ги наречем съвпадения, по някакъв начин отправят погледа към изострената чувствителност, ранимостта на автора на разказите и на режисьора на „Рашомон“, към отказа им да се приспособят към един враждебен свят.
ХУДОЖНИК: АКИРА КУРАСАВА
След неуспешния опит за самоубийство, за щастие, Куросава снима още няколко филма. Пет години след инцидента той се отдалечава от средата си – снима „Дерсу Узала“[3] (1975) далече на север, в тундрата на Русия[4]. Но продължава в посоката, която е поел с „Додескаден“ – вглежда се в съдбата на не-романтичен герой - примитивен човек, ловец в тайгата, описан в документалния роман на изследователя Владимир Арсениев. Мъдростта и свободата на откъснатия от цивилизацията – може би именно това е нужно на режисьора да открие сега, и постига чрез създаването на филма това свое пътешествие към сливане с природата, човешка и вселенска. През 1980 се появява „Кагемуша. Сянката на война“[5] – суперпродукция с продуценти Франсис Форд Копола и Джордж Лукас - ново завръщане на Куросава към древна Япония, за да развие там обсебващо, загадъчно и магически мотива на Двойника. „Сънища“ (1990), е поредица от няколко филма – поетични видения от сънищата на Куросава, населени с красота, фантастични фигури, кошмари и идилични представи. В продължение на много години, преди това, той записвал сънищата си с намерението да направи този филм.[6]
АКИРА КУРОСАВА, ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА И ДЖОРДЖ ЛУКАС ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА КАГЕМУША. СЯНКАТА НА ВОЙНА, 1980
Срещата между Куросава и Копола очевидно не е била случайна. Копола не само е възхитен от филмите на Куросава, но вероятно е споделял усещането му за безтегловността да живееш в резките флуктоации между успеха и неуспеха. След заслужените всеобщи адмирации, няколко Оскара и още престижни награди за филмите му през 70-те години – трите версии на „Кръстникът“ и „Апокалипсис сега“ – Копола преминава през периоди на банкрут и няколкократно отхвърляне от Холивуд. Заселва се в красива провинция в отдалечен район, където пише сценарии и подготвя следващите си филми. Вероятно това бягство „далеч от безумната тълпа“[7] му е помогнало да превъзмогне депресивните настроения и да продължи да твори в киното.
АКИРА КУРОСАВА И ФРАНСИС ФОРД КОПОЛА ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА КАГЕМУША. СЯНКАТА НА ВОЙНА, 1980
Една от картините в дома на Копола е рисувана от Куросава. Преди да се посвети на киното, Куросава искал да стане художник, ходел на уроци по рисуване, също и по калиграфия. След завършване на гимназията кандидатствал в Художествената академия, но не бил приет. Продължил да рисува[8] – експресивни, много интересни картини[9]. На това до голяма степен се дължи магическото въздействие на визуалния свят на неговите филми.
КУРОСАВА РИСУВА.
С удоволствие преобръщам равнината, в която са вертикално противопоставени възходът и падението. Тогава пред погледа ми се открива пространството, където всеки филм на Куросава е етап от движението в траекторията на прекрасното магическо изкуство. И разбирам, че „провалът“ на един е недостижим връх за много други.
Бележки под линия:
[1] Луис Бунюел. Последен дъх. ИК „Колибри“, Преводач Нина Венова. С., 1997, с. 89.
[2] Награди „Златен лъв“, Оскар и др.
[3] Награди 1975 г. – Златен медал и премия ФИПРЕСИ на IX Московски международен кинофестивал, 1976 г. – Награда Оскар в категорията „Най-добър чуждоезичен филм“, 1977 г. – „Давид на Донатело“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм“, Италия, 1977 г. – „Сребърна лента“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм – най-добър чуждестранен режисьор“ на Италианския национален съюз на филмовите журналисти, 1978 г. – Награда в категорията „Най-добър чуждестранен филм“ на Френския съюз на филмовите критици.
[4] Филмът е съвместна продукция с Мосфилм.
[5] Награди „Златна палма на ветровете“ на фестивала в Кан, награда „Сезар“ и др.
[6] Пише за идеята на направи този филм в „Потта на жабата“ със студия на В. Найденова.
[7] Асоциация със заглавието на романа на Томас Харди.
[8] След години е поканен и участва със свои картини в една от големите японски изложби „Никатен“ (Nika Exhibition).
[9] Част от тези картини създавал за сторибордовете на филмите си.
