ИВО ДРАГАНОВ
Българското посттоталитарно документално кино
в книга на д-р Теодора Стоилова-Дончева
Историята и познанието за човека са теми, които винаги ще вълнуват мислещите хора. За съжаление в тези две огромни територии на науката и културата има огромни дефицити и варварски изкривявания. Официалната история е поднасяна винаги от гледна точка на победителите. Учебниците помнят битките, кралете, политиците. За обикновения човек, за неговите вълнения и стремежи място няма. Документалните филми попълват бели полета в тази територия и възкресяват истинската, неофициална история. Тя се основава на фамилната памет, на лични спомени, на краеведски изследвания. Неофициалната история е важна с това, че не попада под зависимости, не угодничи и не флиртува с властта. За мен тя често е по-ценна от официозната история, писана от, в не малка степен, услужливи учени или интелектуалци на повикване.
В областта на познанието за човека тоталитарните идеологии наложиха норми, които принизиха личността и нейните потребности в интерес на безлични маси хора, обобщени от почти страшно звучащата и внушаваща еднородност дума в единствено число – народ. В и от името на народа, сиреч анонимно, безобразията изглеждат някак по - приемливи и /не/оспорими. Въпреки това въпросът какво става с нас, как се променяме, какви са представите ни за добро и зло, какви нагласи имаме и накъде вървим, безпокоят много творци с изострено чувство за истина и лъжа, за справедливост.
В своята книга „/НЕ/завършена равносметка“ прочутият съветски кинорежисьор Елдар Рязанов пише: „Документалното кино е особено изкуство. През време на народни потресения, катаклизми, когато страната и народът са подложени на тежки изпитания, документалното кино винаги излиза на първи план. Животът на народа в такива периоди е толкова трагичен и неповторим, че никакво игрално кино, никаква измислица, никаква белетристика не може да се сравни с истинските автентични събития, запечатани на кинолента… Именно кинодокументалистите, както и журналистите първи нахлуваха в застойното задрямало съществувание и започваха да разкъсват и да свалят закоравялата благопристойност, шлифованото лицемерие, повтаряната години наред лъжа от социалната система с нейните псевдогерои, започнаха да я взривяват със своите разобличения, предизвиквайки шок, болка, състрадание, гняв“. Този цитат от автобиографичната книга на Рязанов за мен винаги е бил гледна точка към оценката ми за повечето документални филми от нашия т.нар. преход…
В днешния, доста консуматорски ориентиран свят е приятна изненада да срещна текст с толкова силен заряд по отношение на постоталитарното ни документално кино, като този на д-р Теодора Стоилова-Дончева. Познавам я от нейните работи, посветени на киното, на телевизията и на културните проблеми в българското общество. Като сценарист, продуцент, преподавател тя има обширен и дълбок поглед върху тези проблеми. И много често интересни идеи за тяхното решаване. Оценявам високо нейното творчество.
Книгата ѝ „Българско посттоталитарно документално кино – основни похвати, тенденции, автори, филми, анализ“ е базово разделена на три глави, въпреки че проблемите и въпросите, които се решават в тези части, доста често взаимно се преплитат. Но в първата глава по-осезаемо се говори за първото десетилетие на новото кино, за телевизията и за многобройните проблеми, породени от днешното развитие на тези изкуства конкретно в България. Основен акцент авторката поставя върху тематични ядра, нови жанрове и тенденции в десетилетието 2000-2010 г. Прави много точен анализ на културния и политически контекст. Изследва моделите за финансиране, с подробности върху неговата тотална недостатъчност през 90-те години, трудните стъпки в установяването на продуцентството в киното и телевизията. Като участник във филмопроизводствения процес авторката има възможност да прави сложни и интересни паралели в развитието на документалното кино у нас през годините. Затова в първата част е очертана хронологията на събитията, а втората и третата са построени върху основни акценти, за да се направи дълбочинен разрез на територията на най-новото българско документално кино.
Д-р Теодора Дончева оригинално показва възможността документалното кино днес да бъде неофициалната история на България. Тази история, която не се страхува от репресии и показва нарочно забравени личности и събития. Като филмът „Горяни“ и „Обречените“ на Атанас Киряков; „Книжарят“ и „Жертва на пешки“ на Асен Владимиров; „Атентатът“ на Станимир Трифонов; „Азбука на надеждата“ на Стефан Командарев, филмите на Светослав Овчаров, Елдора Трайкова, Ана Петкова, Адела Пеева, Костадин Бонев, Ралица Димитрова и на много други. Тази неофициална история, разказана в документалното кино, е по-вярна по отношение фактите от действителността и по-истинска от манипулациите на опортюнисти или конформисти, представящи се за историци. /Пример за такова изкривяване бе т.нар. „Кратка история на България“ – издание на БАН, по която се подготвях за кандидат-студентски изпити през 1969 г. /
Втората глава изяснява основни тенденции, проблеми и художествени похвати, които се оформят в българското документално кино след 1989 г. В тази част е отделено важно място на филмовия език, естетиката на изображението, значението на драматургията като основа на филма. Отделено е и много голямо внимание на явлението хибридно кино. Д-р Теодора Дончева явно е привърженик на т.нар. инсценизации, но за нейна чест прави уговорки за наличието на фалш, бутафория, на неиздържани в драматургично отношение решения. Авторката деликатно, но ясно подчертава, че при изтъкнати режисьори инсценизациите действат като допълнителна атрактивност, докато при посредствени по-скоро дразнят. Много коректно д-р Дончева дава информация за естетическите спорове за и против инсценизациите, като представя ясно различните гледни точки. Според мен, с възстановките започна да се злоупотребява, независимо че разбирам усилията на авторите да разказват за знаменити личности при липсата на визуални автентични материали.
Третата глава предлага подробни анализи на едни от значимите според мен български документални филми от посттоталитарния период. Тази глава ще има голямо значение в по-далечно бъдеще. Ако сега можем да дебатираме по отношение на оценките на авторката, които подкрепям, то за бъдещите киноведи тези оценки ще разкрият нивото на българската киноизследователска мисъл в днешния сложен, мътен и противоречив период от развитието на България и отражението му в документалните филми. Дончева представя автори и техните най-добри филми, като не спестява тъжната констатация, че документалното кино като цяло все още не е дало своята оценка за тоталитарния период и неговите рефлексии в киното.
Трите глави представят различни гледни точки и методологии към разглеждания проблем и това многообразие е впечатляващо усилие да бъде постигната максимална изчерпателност в анализирането на една трудно обозрима територия.
Това познание за самите нас, като манталитет и профил в документалните филми, е изключително, защото мисълта и рефлексията на днешния гражданин, освободен от много задължителни морални и етични норми, трябва все пак да срещне някакви обществени стандарти, по които да продължава да живее в едно съвременно, развито общество и да се ориентира в сложните ни обществено - политически отношения. Ако това познание отсъства, лесно ще попадаме в капаните на световни мошеници, новоизлюпени измамници и родни тарикати. И не само това - недоизградените морални ценности на днешния българин все по-често го поставят в условието на клиент, електорат, дори пациент, но не и личност. Което е много тъжно. Всъщност нямаме споделени ценности, общо възприет морал, висш хуманен идеал. „Парица – царица“ както е казал Петко Славейков. Теодора Дончева пише за онези филми, които, без да морализаторстват, дават ясни ориентири за добро и зло. И това е наистина много важно, както за нас, така и за бъдещите поколения.
Така събрана и представена, книгата има сериозна стойност за това как трябва да разсъждаваме за проблемите на киното и културата. Мисля, че тя ще бъде търсена и четена от тези, които се интересуват от проблемите на киното, телевизията и културата като цяло. Също така ѝ предричам успех между студентите по кино във висшите училища с хуманитарен профил - между тях има не малко, които упорито търсят истината в сериозните книги. Това са хора, които, въпреки младата си възраст, умеят да разграничат морето от безсмислена информация /наричам я информационен фураж/ в социалните мрежи, по телевизиите и истинското познание. Според последни данни хората вече прекарват по 6 часа и 13 минути дневно в социалните мрежи. И може би годишно по-малко от час в библиотеките. Социалните мрежи много дадоха, но и много взеха. В своята книга „Бъдещето на капитализма“ харвардският професор Лестър Търоу пише: … „Единственият начин да се измени съдържанието на електронните медии е да се убеди гражданството, че нещо, което сега се смята за скучно, е всъщност вълнуващо, а това е много трудно да се направи. Знам колко е трудно да убедиш хората да изгледат един документален филм от началото до края, защото това изисква интелектуално усилие от тяхна страна“.
С тази книга д-р Теодора Дончева се опитва да убеди хората колко е важно да гледат българско документално кино и това е рицарско усилие. Интервюта с шест кинокритици допълнително подсилват това внушение.
Послепис. Давам си сметка, че съм от хората, които обичат да се докосват до книгата като физическо тяло с тежест, обем и красива корица. Това също е причина да препоръчвам книгата на д-р Теодора Дончева и съм убеден, че нейната поява е сериозен принос в нашата култура.
