АНAСТАС ПУНЕВ

 

Сборникът „Статии, есета, лекции“ на Ингмар Бергман е поредната ценна книга от библиотека „Амаркорд“ на издателство Колибри, а нейното издаване ще бъде ознаменувано с прожекция на „Персона“, един от малкото филми в историята, за които етикетът шедьовър не би бил пресилен.

Основната причина е, че в „Персона“, за разлика от всички други свои филми, Бергман успява да съчетае минимализма на изразните средства с тоталната дълбочина на метафората, така че едновременно да пробуди учудване как с толкова малко може да постигне подобен грандиозен ефект, но и да забули филма си със сянката на загадката, която не спира да провокира вече повече от половин век. Самият той споделя, че за много от режисьорските решения изпитва несигурност или дори пълна неяснота, но тази несигурност по никакъв начин не си личи от категоричните изчистени кадри на Свен Нюквист.

Именно тези кадри остават завинаги в съкровищницата на киното като доказателство за неговия визуален характер. Неслучайно вдъхновението за историята тръгва от една снимка на две жени, за която Бергман разказва, че го е накарала да вярва, че едната от тях е няма, а другата – не, без да има никаква причина отвъд чистия образ. Мисълта обаче не излиза от главата му и от нея се ражда странната връзка между Алма (Биби Андершон) и Елизабет (Лив Улман) – една от най-необяснимите, но същевременно най-архетипните, както подсказва и самото заглавие. Думата persona носи в себе си противоречието, което Бергман максимално оползотворява – на латински думата означава маска, но в съвременния език персоната се разбира като онова, което остава, когато свалиш всички маски.

Така и Алма започва да се грижи като медицинска сестра за умствено нестабилната Елизабет, преди ролите да се обърнат и мълчанието на Елизабет да изпъкне като сила, пред която Алма не съумява да издържи. Дали двете сънуват взаимно животите си? Или са една и съща жена в различни стадии от живота? Или всичко е поглед към лудостта и опитите за устояване? Това са валидни интерпретации, но и всички те са еднакво опростенчески, защото това е филм, който изкушава неговата история да се доизмисля, въпреки че няма нужда от това.

Макар че Бергман често ще се отрича от киното на Годар, фактът, че „Персона“ е направен в пика на Новата вълна, е осезаем през необичайното за шведа осъзнаване на ограниченията на киното като медия. В „Персона“ за първи и последен път във филмографията му ще видим да чупи четвъртата стена и да започва и завършва филма си с образ на прожекция, сякаш за да намекне колко опасна е репрезентацията изобщо. Дори когато се крепи на скромното уравнение от две актриси, две локации и няколко мистериозни реплики.

 

* * *

 

Друго вълнуващо юлско събитие е Международният документален Родопи Филм Фест (RIFE), който ще се проведе за втори път в Смолян между 7 и 12 юли. Един от препоръчителните филми е унгарският „Диви“ на двайсет и шестгодишния Мате Короши – част от конкурса за пълнометражен документален филм.

Посветен на ежедневието на три двайсетгодишни твърде нормални момичета, Короши прониква надълбоко в специфичния свят на онези, които е модерно да бъдат наричани „генерация Z” и към които самият той принадлежи. Във филма има нещо много произволно, като че ли може да продължи вечно и въпреки това нищо решително да не се случи – но ако някой си зададе въпроса кому е нужен тогава такъв филм, същият упрек следва да бъде отправен към неговите герои, водещи точно такъв безцелен живот.

Още с началото си „Диви“ избира да бъде колкото невинен, толкова и директен в намеренията си, пояснени от гласа зад кадър, чрез който режисьорът обяснява как се е зародила идеята му. Както може да се предполага, трите момичета се стремят да са максимално различни и да крадат чужди идентичности, до момента, в който се озовават еднакво нещастни в един иначе толкова свободен и осъден на щастие свят. А най-големият им проблем е, че всъщност нямат никакви проблеми и въпреки това се примиряват с безцелното съществуване в пика на младостта и красотата си.

Филмът разчупва монотонния ритъм с някои трикове, като 2D илюстрации и препратки към „Дони Дарко“, но все пак трябва да се отбележи, че говори за това поколение с неговия език – плод както на емпатията към персонажите, така и на обилния материал. Особено впечатляващи са сцените, в които трите споделят най-интимните си емоции и всеки по -подозрителен би се замислил върху това дали именно атрактивността на камерата не е катализиралa тяхната иначе закърняваща чувствителност.

Доколкото филмът е унгарски, мнозина биха търсили политическите импликации, но режисьорът, въпреки младостта си, не изглежда да се вълнува от анти-Орбан реторика и като цяло не търси никакви виновници, по подобие на филми като „Модели“ на Улрих Зайдъл, където също се държи на констатациите и самоочевидното, а не на етичните пируети.

Заявката на Короши е филмът да има и продължение, което може да го превърне в своеобразен източноевропейски отговор на „Юношество“ на Ричард Линклейтър. Тази заявка е обусловена от достойнството на филма, който улaвя най-баналното като фундамент за разбирането на новото поколение, без да заобикаля фикцията, която е неминуем спътник на всеки документален филм.

 

„Персона“ може да бъде гледан на 14 юли в Дома на киното.

„Диви“ може да бъде гледан на 9 юли от 16:30 ч. в рамките на RIFE.