ДЕЯН СТАТУЛОВ
Режисьорът Георги Дюлгеров с основание учи своите студенти, че най-добрата филмова история е преживяната. Затова ще се включа в темата за кинокритика с лична история. Ще бъде късометражна.
Моето детство мина като малкия Тото от „Ново кино „Парадизо“. В родния ми град Ихтиман всяка седмица през два дни се сменяше филмовият афиш и с децата от махалата не пропускахме прожекция. Родителите ми също ме водеха на отбрани филми, като „Прокурорът“ на Любомир Шарланджиев или „Имало едно време в Америка“. Баща ми беше текстилен инженер, но имаше 8 мм камера, с която непрекъснато снимаше различни и най-вече забавни „сцени от един семеен живот“, които после гледах като домашно кино. Така, че киното в моя малък детски свят беше ежедневие.
Всяко лято, докато другите деца от блока ги пращаха на село при баба и дядо, аз отивах в Хасково или в Сливен. В пети клас вече имах изграден навик, и преди всичко жажда за кино. Вече съм в Хасково при дядо и виждам, че в кино „Аида“ прожектират премиерния филм „Тутси“ на Сидни Полак. Гледах го последователно три дни и не преставах да мисля за него. Тогава на отсрещния павилион за вестници си купих моя първи брой на списание „Филмови новини“. В него бяха публикувани рецензия за „Тутси“ и портрет на Дъстин Хофман. И двата текста подписани от Тодор Андрейков, който в малка снимка надничаше от страницата. Тъкмо тогава, като малка искра през съзнанието ми мина идеята, че това е интересна, дори изкушаваща професия. Кинокритик! Оттогава, когато вкъщи идваше пощальонът (който наистина звънеше само два пъти), за да направи годишния абонамент за вестници и списания, с позволението на мама и татко си поръчвах „Филмови новини“, „Киноизкуство“, „Советский фильм“ и „Искусство кино“ (с които можех да покрия и задължителна съветската квота по това време), но никога не съм съжалявал. Още ги пазя. Както и белегът от счупено бурканче кисело мляко, препънал се, докато зяпам в огромния рисуван плакат пред кино „Клокотница“.
Прието е, че процесите, които се осъществяват в българското кино, не могат да бъдат анализирани, коментирани, дори акумулирани в публичната/медийна среда без ролята на кинокритика. Дали киноведите успяват да реализират съвременната си роля и каква е тя днес – медиатори, информатори, балансьори, или остават безучастен и пасивен наблюдател на филмовото и извън екранно битие на българското кино.? Как осъществяват своята роля в процесите на производство, разпространение и показ на български филми? Какви рефлексии оставят след себе си? Възможно ли е кинокритиката да се превърне в активен двигател на процесите и вместо да следва събитията постфактум, да създава непрекъснат обществен дискурс извън тясната професионална общност? Трябва ли да се преформулират нейните функции и роли в дебата за развитието на киното в България?
Режисьорът Франсис Форд Копола споделя, че „човек трябва да се раздели с илюзиите си, че може да живее от работата си като режисьор: времената, в които с изкуство човек можеше да печели пари, са минало. И моите филми от дълго време не носят приходи – финансирам ги с приходите от винарната си.“
За съжаление, доколкото знам, никой от творците на съвременното българско кино няма винарна. Както измежду режисьори и оператори, така и сред критиците. Копола ми напомни за един отдавнашен разговор с проф. Мая Димитрова, която, докато още бях неин студент, се опитваше да ме убеди, че с професията на кинокритик ще ми бъде трудно да се издържам и по-скоро ще я практикувам като хоби. Това беше преди години, но мисля, че ситуацията не се е променила.
Аз все още нямам винарна, но не съм загубил илюзията си, че преди всичко с нашата професия имаме мисия. Въпреки, че става все по-трудно. Традиционните медии (най-вече печатните) постепенно умират. Новите медии родиха и лъжекритици – киномани, любители, киножурналисти, инфлуенсъри, тиктокъри и пр. нови модератори на обществения вкус, които се вживяват в ролята на критици. Често мнозина от тях нямат нужния образователен ценз, не познават историята на българското и световно кино, както и важни периоди от нейното развитие, бъркат основни понятия като жанр и вид кино и т. н. Липсва им писмена и говорна култура, както и аналитичност. За всичко това е нужно образование. Тази среда заглушава професионализма. Гласът на критиката става все по-тих и неразбран и постепенно се маргинализира. От друга страна, има родни творци, които са отвикнали или им липсва култура да се вслушат в гласа на критика. Егото често им пречи да различат конструктивната критика от личните нападки. Има случаи и на заплаха с физическа саморазправа. В тази нездравословна атмосфера често ние прибягваме до рецензии на филми, които искрено харесваме. Постепенно сякаш стигнахме до доброволен отказ от отрицателни рецензии, не защото ни е страх или не можем да го направим, а защото вече не виждаме смисъл. Вероятно в това отношение сме в дълг на публика и творци, но не можем да бъдем постоянно „самотни бегачи на дълго разстояние“. В един момент, вместо с любов, професионализъм и възторг да анализираме, говорим и дискутираме филмите, често ние се оказваме на вражеска територия сред публика, творци и псевдокритици. В тази ситуация много колеги тихо се оттеглиха, други смениха професията си. Мисля, че е време да променим тази ситуация. Трябва да го направим мъдро, с професионализъм и достойнство, за да възстановим диалога с публиката и творците. И разбира се, „с любов и нежност“.
На няколко пъти ми се случва да бъда поканен от ученици, с които да говорим за киното. Децата са най-непредубедените зрители. Те попиваха всеки кадър от „Полетият поливач” със смях и възторг. Гледаха в захлас „Ревност“ на Тодор Динов. Подобни моменти осмислят професията на кинокритика. Ние действително заемаме отреденото ни по право място във филмовия процес. Защото само ако има въздействие върху публиката, критиката може да има смисъл. Това е единственият начин да се въздейства и върху творците и следователно върху целия процес на киното в България. Независимо дали сме сред аудитория от студенти или ученици, или участваме с коментари на телевизионния екран, или във всекидневната преса, с текст на научна конференция или подготвяне програмацията на киносалон, програмата нa фестивал, или представяме авторите на филмите, ние с нашата професия стоим неотменно между публиката и творците.
В нас винаги ще живее малкият Тото от „Ново кино „Парадизо“, защото преди всичко обичаме киното.
