Начинът, по който зрителят гледа, участва в конституирането на спектакъла. Сред най-популярните твърдения за театъра е това, че няма спектакъл, ако няма зрител. Това, че е популярно, обаче не го прави вярно. Има не само спектакли без зрители, но има спектакли дори без актьори. По-важното е друго в това твърдение, заради което започвам този текст именно с него. То е усещането, което изразява тази фраза. А именно, че зрителят не е просто гледащ или наблюдател на даден артефакт, а е съучастник в създаването на самото сценично произведение/представление. Фразата „ако няма зрител няма спектакъл“ не е родена от някаква конкретна театрална естетика или вид театър, а от самата естетически договорена връзка между играещ и гледащ, която е негласно от/под/печатана с поглед. Която се състои чрез погледа. В този смисъл, темата която съм избрала, а именно погледът, е теоретически фундаментална за театралната конвенция.
Театърът е естетическа конвенция на играене и гледане, която исторически се трансформира и предефинира. Манфред Браунек в предговора към много полезната си книга Театърът през ХХ век[1] подробно аргументира това твърдение. Именно промяната в конвенцията на играене и гледане води до съществени трансформации в разбирането изобщо за театър, респективно каква трябва да е пиесата, какво разбираме под спектакъл, как дефинираме понятието актьор и т.н. Без разбирането за историческата изменчивост на тази конвенция в различните периоди на развитие на социалния свят, е трудно да обясним защо театърът продължава да съществува повече от 2000 години или защо съвременният свят продължава да има нужда от него. Тук ще става дума именно за гледането в конвенцията на играене-и-гледане днес.
Избрала съм два спектакъла като обект на разсъждение върху гледането. Те са много различни един от друг. Единият е направен в интердисциплинарната зона между театър-движение-звук-съвременно изкуство, а другият е част от традицията на ХХ век, използваща текста – без значение дали специално писан за сцена, като например пиеса, или друг вид литература – само като материал при създаването. Ще става дума за представлението Орфей[2], създадено от групата Moved by the Motion, идваща от САЩ и спектакъла на Яна Рос, литовска режисьорка с много интересно присъствие в театъра през последното десетилетие, който се казва Кратки интервюта с гадни мъже/Kurze Interviews mit fiesen Männern. С тези два спектакъла Шаушпил Цюрих/Schauspiel Zürich откри сезон 2021/22 г.
ОРФЕЙ © Diana Pfammatter Moved by the Motion (Wu Tsang, Tosh Basco, Asma Maroof, Josh Johnson, Patrick Belaga)
КРАТКИ ИНТЕРВЮТА С ГАДНИ МЪЖЕ (РЕЖИСЬОР ЯНА РОС) © Sabina Boesch
В основата на представлението Кратки интервюта с гадни мъже са 22 кратки интервюта с побъркани, откачени мъже, живеещи в зоната на отклоненията. Интервютата са извлечени от романа 22 вида самота на Дейвид Фостър Уолъс. Макар не особено известен, Уолъс е все пак познато име и в България, затова няма да го представям. Известно е, че той дълго страда от тежка форма на депресия. Има пристъпи, живее с бездомници, докато в същото време запазва връзка със семейството си. Неговата форма на депресия приключва с успешен опит за самоубийство през 2021 г. – след свръхдоза от синтетични наркотици. Романите му са причислявани към най-интересните произведения на американската литература в последните години. В театъра има също сериозен интерес към тях, защото поставят важни теми в съвременния свят като темата за съществуването в граничните зони на човешкото поведение или живота в маргиналните социални зони. Именно тези теми отварят перспективата към проблематизиране на насилието в човешките отношения. Граничните зони на поведение и съзнателният избор на съществуване в маргинални/маргинализирани обществени групи стават обект на наблюдение и рефлексия.
ЯНА РОС
В представлението на режисьорката Яна Росс разпознавам по-скоро въпроса: Има ли въобще граница в упражняването на насилие във взаимоотношенията? Въпросът звучи като за семинар по психология, но всъщност нейният поглед към темата на сцената не цели създаването на някакъв психологически портрет на тези хора, или изследване на мотивите им за поведение. Тя не ги представя като психически неуравновесени хора, не се вглежда в биографичния им профил и техните сериозни психологически проблеми. Представлението е нещо като зона за наблюдение изобщо върху проблема за насилието в междуличностните отношения в съвременния свят. Фокусът са най-вече жените.
КРАТКИ ИНТЕРВЮТА С ГАДНИ МЪЖЕ (РЕЖИСЬОР ЯНА РОС) © Sabina Boesch
Това е общото представяне на двата спектакъла, върху които разсъждавам. Намерението ми е да сравня подхода на тези два спектакъла към използването на гледането/погледа.
В спектакъла Орфей на Moved by the Motion погледът е темата на представлението. То е структурирано около проблема за силата на погледа. По-точно казано, става дума за погледа като даващ живот и отнемащ живот. Трудно ми е да си представя по-добър материал за тази тема от мита за Орфей, на когото е позволено от Хадес и Персефона да върне любимата си Евридика в света на живите само при едно условие - ако не се обърне, за да я погледне. Орфей е главният герой на този интердисциплинарен спектакъл, който трудно може да бъде стегнат в строга жанрова дефиниция.
ОРФЕЙ © Diana Pfammatter Moved by the Motion (Wu Tsang, Tosh Basco, Asma Maroof, Josh Johnson, Patrick Belaga)
Идеята на спектакъла е много интересна. Вниманието на авторите му не е насочено толкова към силата на изкуството на Орфей - музиката, която трогва Персефона и Хадес, както би могло да се очаква. Всъщност те интерпретират мита за Орфей чрез друга тема, която е много съществена, важна и интересна за човека днес, а именно тази за погледа. Въпросът, който поставят е: Какво се случва, когато отместим поглед от обекта на желанието/желанията си, в един (и дигитален) свят, който е доминиран от гледането, доминиран е от образите. Основателен е интересът на театралната трупа, тъй като през последните няколко десетилетия глобалната и дигитална култура е доминирана от образи, всекидневието на човека е доминирано от гледането и вглеждането в нещо или в някого посредством нещо - телефон, компютър или все едно какъв екран.
Moved by the Motion (Wu Tsang, Tosh Basco, Asma Maroof, Josh Johnson, Patrick Belaga)
Доколкото Moved by the Motion има траен интерес към ъндърграунд културата, те правят нещо много интересно с мита за Орфей, сравнявайки я с подземния свят, където е Евридика. Тоест поместват действието изцяло в подземния свят, в ъндърграунд културата на Америка, откъдето идват и с която те се занимават и в предишните си представления.
ОРФЕЙ © Diana Pfammatter Moved by the Motion (Wu Tsang, Tosh Basco, Asma Maroof, Josh Johnson, Patrick Belaga)
В цюрихското представление актьорите представят своята рефлексия върху темата за погледа, добавяйки още едно измерение, а именно удвояването на акта на гледането чрез използването на огледалото. Затова на сцената е спуснато отвесно - малко като стена на пирамида - огледало, така че танцьорите виждат и самите себе си, и публиката. А от своя страна публиката също вижда удвоен този свят - тоест реалността на подземния свят, в който Орфей отива да поиска от Хадес да спаси Евридика и актьорите, които виждат себе си. Подобна организация на пространството недвусмислено показва намерението на трупата да представя асоциациите си върху темата за силата/значението на погледа и гледането, вместо върху силата на любовта например. Заради това в част от картините на представлението има дори удвояване на огледалата, игра с отраженията на гледането и на образите в погледа. Орфей вижда себе си, Хадес вижда себе си, останалите участници в действието виждат себе си. И те самите, а и зрителят не могат да проследят със сигурност къде е гледащият, къде е отражението, къде е „оригиналът“ на образа, къде е неговата рефлексия. Това непрекъснато наслагване и на образите на сцената, и на гледането към тях „размива погледа“, раз-фокусира го и прави възможно усещането, че тъкмо това е важното, тъкмо това е същественото в рецепцията на представлението.
Има още един нюанс в тематизирането на гледането и на погледа в работата на тази трупа и той е в желанието им да се почувства от зрителя как погледът и страхът са свързани. Затова, според мен, техният отговор на основния въпрос Какво кара Орфей да се обърне? е именно страхът. Страхът, че отново ще загуби любимата, защото не я чува. Не чув(ств)а стъпките ѝ зад себе си. Всъщност този страх в душата на Орфей - да загуби отново скъпия човек, става по-силен от всичко и той го кара да се обърне назад, за да се увери, че тя е там. В спектакъла на второто слизане на Орфей не е отделено много внимание. И то е защото ядрото на представлението е тази фаза от разказа, която представлява движението на Орфей и Евридика към напускането на подземното царство, тоест зоната между Там и Тук, която зависи от това дали той ще я погледне. А не как спечелва Хадес и Персефона. В този смисъл и повторното му връщане няма особено значение.
ОРФЕЙ © Diana Pfammatter Moved by the Motion (Wu Tsang, Tosh Basco, Asma Maroof, Josh Johnson, Patrick Belaga)
Да видим по какъв начин същата тема за гледането, образа, двойника, толкова важна за театъра, се отнася към спектакъла на режисьорката Яна Рос и защо точно чрез нея реших да разсъждавам върху тези два толкова различни спектакъла – и като естетика, и като тип театър. Както казах по-горе, спектакълът представя интервютата на двадесет и двама мъже, които оказват брутално насилие върху жени. Основната тема в него е сексът. Въпреки всички правени в историята на ХХ в. опити, обикновено това се смята за скандална тема в театъра. И действително най-често тя е използвана именно за да скандализира публиката. Представлението на Яна Рос, според мен, не цели скандал в цюрихската публика. В него сексът се превръща в обект на рефлексия, чиято цел е да покаже в каква висока степен животът на модерния човек е обсебен от него, докато той непрекъснато се опитва да отмести погледа си от нея. Значимостта на подобно усилие не е в откриването на нова интерпретация или гледна точка върху темата, която да изненада зрителя. А в настояването той да държи открити сетивата си, съзнанието си, погледа си около два часа върху секса като зона на насилие в човешките взаимоотношения. Затова и взема за материал романа на Дейвид Фостър Уолъс. Същественият въпрос е как отделните сцени могат да се разиграят, без да се превърнат нито в бутафория, нито в порнография. И в същото време колкото пъти човек поиска да отмести поглед от сцената, да бъде задържан от нея и върху нея.
Театралната естетика, която Франк Касторф въведе преди повече от двайсет години, тук е използвана много умело. Построяване на сцената на отделно затворено пространство – къща, град, павилион – каквото и да е то е самостоятелна архитектурна конструкция. Целта е тя да започне да функционира като независима автономна реалност в пространството между сцената и залата. А животът (на актьорите) в нея се наблюдава от публиката посредством камери. Актьорите могат да се конфронтират с тази виртуална реалност, като излизат извън това пространство на театралната сцена. Яна Рос и сценографите Каролин Де Шипър и Кристоф Енгелс са решили да построят павилион в голямото пространство на Шифбау, който е заобиколен от публиката. В една от стаите зрителите наблюдават порно звезда и работата ѝ така, както се наблюдава снимането на порно филм.
КРАТКИ ИНТЕРВЮТА С ГАДНИ МЪЖЕ (РЕЖИСЬОР ЯНА РОС) © Sabina Boesch
Не е трудно да си представи човек колко скандализиращо само по себе си е вземането на подобно решение. Може да се допусне дори, че целта е да се постави на изпитание търпението на цюрихската публика. Според мен обаче, по-важното е, че представлението най-вече поставя на изпитание самото гледане. Или границата, отвъд която зрителят би отместил поглед. Коя е допустимата степен, в която гледащите ще удържат на любопитството си да проследят възможните страни на насилието в тази зона, с които се занимава Фостър Уолъс, или просто ще отместят поглед и ще напуснат? По време на действието се напомня със съобщения, които вървят през цялото време: „Който не издържа, моля да излезе, изходът е там“. Така именно гледането-към-сцената се оказва цел на спектакъла. Самият поглед на зрителя е обект на спектакъла.
Страхът да не загубиш близък или просто усещането за емоционалната връзка с близкия човек, от една страна и насилието в най-интимните взаимоотношения от друга, са две от възможните преживявания от последните две години по време на пандемията. Двата спектакъла насочват вниманието към тях, използвайки по различен начин погледа в театъра.
[1] Brauneck, Manfred, Theater im 20. Jahrhundert. Rowohlt: 2006
[2] Премиера 10. септември. 2021 Шифбау/Schiffbau, Цюрих. Трупата е създадена през 2013 от Ву Занг/Wu Tsang и работи със звук-образ-движение в различни експериментални пространства. Орфей е първата им работа в Цюрих.
