… Какъв филмов „модел“ ни предлага героят на „Масово чудо“, кандидат за студент по режисура? В началото виждаме множество хора, като в евангелска притча тръгнали да прегазват морето. На някои от тях то май наистина им изглежда „до колене“. После разбираме, че от ръцете на тези хора излизат истински чудеса – заводски корпуси, комини до небето, къщи. Това са неща, които се виждат и от самолет. Но младият творец не се задоволява с видимото, а насочва лупата на камерата си навътре към работното всекидневие и към домашните постъпки, към битовото поведение на заобикалящите го, за да премери съответствува ли душевното им състояние на материалните дела. Защото знае се, че чудото на новото се извършва само ако „историчното“ се слее с „етичното“…

Като прилага аналитичния механизъм на парадокса, на сложното противоречие, режисьорът изследва несъвпадението между показното и съкровеното, между празника и делника, фасадата и истината, илюзията и действителността. Не, той не претендира, че разкрива пълната картина на битието, нито че покрива изцяло психологическата характеристика на персонажите. С правото на сатирична избирателност улавя героите си само в мигове, когато те проявяват егоизъм, емоционална грубост, корист, демагогия, пасивност, пошличък вкус – все разпространени недостатъци, всекидневни човешки кривици. Те не могат да помрачат идеите, но задържат „движението на нравите“, което е скрита, но същностна страна на човешкия прогрес.

Филмът „Масово чудо“ разказва по нешаблонен начин за шаблонни неща. Още по-конкретно – негова тема, прицел на критицизма му са шаблоните, изтърканите места както в живота, така и най-вече в изкуството. Това е една от трайните теми на Константин Павлов, която останалите автори са приели и осъществили пристрастно.

Из „Приемете този режисьор…“  на Вера Найденова

в. „Народна култура“, 14 август 1981 г.

 

* * *

 

На пръв поглед заглавието „Масово чудо“ като че ли звучи приповдигнато за филм с работническа тематика, още повече, че в българското кино поне засега тя не се слави с изключителни постижения. Но в момента, когато имаме пред себе си цялото произведение, разбираме, че то е част от цялото – част от иронията, от отношението към слабостите, от високите и ниски регистри на едно трудово всекидневие. Това е филм, който трудно може да се разкаже в своята последователност – тя не е и търсена, но все пак може да се почувствува дъхът на един действителен живот, доловен от погледа на творческия колектив – сценариста Константин Павлов, режисьора Иван Павлов, в ролята на Кирил – Димитър Ганев.

Застанал пред екрана, всеки от нас сякаш е готов да познае в някой от героите срещан образ, експресивен щрих от портрета на хора около нас, което ни кара да вярваме, че младият режисьор Иван Павлов има добро професионално чувство за детайла, като средство за обобщение. Умение зад непринудения жест да пресъздаде характера, да ни накара да очакваме – именно чудото, когато обикновеното се превръща в необикновено – в акт на творчество.

Филмът „Масово чудо“ изненадва и със своята форма, тъй като излиза от границата на обикновения киноразказ, а провокира мисленето, личното отношение, кара ни да присъствуваме в действие.

Из „Уловен щрих от всекидневието“ на Галина Рулева

в. „Народна младеж“, 18 август 1981 г.

 

* * *

 

Преди финала на филма прозвучават стихове. Стихове за претоварени камиони и амортисьори, за кранове, сравнени със санбернарски песове, за арматурата на охладителните кули – изнежени от разстоянието, за трогателните светулки – оксиженистките, и за слънцето – същински паяк, червен от изпитата кръв. Стиховете са на Константин Павлов, сценарият също. Произнася ги главният герой на филма – кандидат-студентът по кинорежисура Кирил Донев. Произнася ги с камера в ръка, от височината на недостроената конструкция в огромен промишлен обект, монологично, предизвикателно и за най-смелите „превъплъщения“ на киноспецификата. Тук сякаш двете средства – поетическото и кинематографичното – влизат в единоборство, за да съизмерят силите си и ни въведат в същността на една необичайна за киното ни трактовка на работническата тематика.

„Масово чудо“ – дебют на Иван Павлов в игралното ни кино – е от онези явления в изкуството, които не могат да бъдат докрай разбрани извън естетическото им решение. Всеки опит да се погледне на жизнения материал в него едно към едно, без съзнание за художествената система, в която е организиран, неизбежно ще подведе към неверен прочит, към неправилно тълкуване на смисъла и патоса му. Тук стилистиката е част от съдържанието – не само го изразява, но и го съдържа в себе си. Режисурата майсторски изгражда една художествена условност, която борави с елементите на действителността едновременно и по неочакван начин и през призмата на ярко оценъчно авторско отношение, предимно иронично-сатирично, към всеки един от тези елементи.

Из „Масово чудо“ на Искра Димитрова

в. „Литературен фронт“, 17 септември 1981 г.

 

* * *

 

„Масово чудо“ е в твърде голяма степен „извънстандартен“ филм, за да може да бъде вместен в твърди жанрови рамки. По точността и свежестта на непосредствените жанрови зарисовки, третиращи живота на големия строителен обект, той вероятно би могъл да бъде причислен към творбите на „работническа тематика“, при това към най-сполучливите… По остротата на журналистическия патос той се приближава към публицистиката, а ярките сатирични находки го препращат към фейлетонното ѝ измерение… С отделни решения филмът претендира за своеобразно пряко продължение на поезията /в собствения, а не в преносен смисъл на думата/… Монолитната му концепционална целеустременост определено го приобщава към авторското кино.

Въпреки всичко тази уникална смес не буди усещане за еклектика. Напротив – в нея властно се налага чувството за неповторимост.

Това е неповторимостта на уникални художници, които мислят с актуални категории за неповторимостта на времето, за което трябва да разкажат.

Из „Филмови новини“ на Неделчо Милев

Септември 1981 г.

 

 

 За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓