ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА
Има неща, които са емблематични за режисьорката Елдора Трайкова, освен, разбира се, големия талант, и това са скромността и лекотата, с която тя общува с хората. Усещането за искреност, което излъчва и позитивизма, с който зарежда своите събеседници. Това са много важни качества за режисьора на документални филми, а тя в продължение на десетилетия е един от най-добрите български кинорежисьори.
Наскоро Елдора Трайкова получи награда за най-добър режисьор на документален филм на Фестивала на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“ за филма „Преди края“ (2020). Същият филм спечели голямата награда на Златен ритон 2020 г., а самата Елдора Трайкова е носител на десетки международни и национални отличия, сред които Награда за документален филм на BBC и награди от големите международни фестивали за документално кино в Монреал, Краков, Загреб и др. В нейната забележителна филмография, с над петдесет филма, стоят заглавия като: „Миниатюра за пиано“ (2017), „Кеймбридж“ (2015), „Преходни истории“ (2013), „Положителни емоции“ (2007), „Парк за танцуващи мечки“ (2005), „Зелена карта“ (2001), „Родени с века“ (2000), „Живот в гето“ (1999), „За хората и мечките“ (1995), „Животоописание“ (1994), „Неонови приказки“ (1992), „Дълъг филм за секса“ (1991), „Летящи чинии над село Ключ“, „Няколко епизода от живота на Леон Даниел“ (1988), „Поема за хлебарките“ (1987) и др.
Говорим с Елдора за мечтите и пътя, който момичето, което пише писма до любимите си актьори, извървява, за да стигне до обичаната и от колегите си, и от зрителите, режисьорка, с едни от най-значимите и многобройни признания в българската история на документалното кино, за най-важните уроци, които помни от учителите си, за правилата, които неизменно следва в работата си, за хората, без които не може в професията си.
Елдора, честита награда! Как се чувстваш, когато те награждават?
Притеснявам се всеки път. Много се притеснявам! От една страна е приятно, не мога да го скрия, но от друга страна това е ангажимент, който ме кара да се чудя, заслужавам ли или не наградата.
След всички десетки награди, които си получила и в България, и в чужбина, това усещане не се ли промени?
Не. Всеки път е така, както става, когато започвам филм, ужасно ме е страх. Никога не си мисля, че нещо знам, или че нещо мога. Всеки път започвам от нулата.
Дали това е, което те поддържа винаги на толкова високо професионално ниво? От 80-те години работиш, но няма спадове при теб, всичките ти филми са забележителни!
Никога не съм си мислила, че съм голяма работа и ей сега ще направя един филм като щракна с пръсти.
Колко време ти отнема работата по един филм, имаш ли установено темпо?
Различно е, а напоследък става все по-дълго. Първо да се намери темата, да се направи проучването. Снимачният период е максимум десет дни. След това идва монтажът. Асен (Владимиров) като продуцент не ме притеснява със сроковете. Е, понякога ме пита още колко време ми трябва, но ме оставя да си върша работата спокойно. Аз особено в последно време работя по усет. С годините все повече започнах да вярвам в шестото си чувство. Правя един филм, както го виждам. Напоследък започнах да имам най-напред усещането какъв трябва да бъде филмът като послание, като възприемане от хората и след това се опитвам това послание да го направя чрез картини. Например за „Преди края“ исках да използвам по-сериозни дължини, по-протяжно да бъде усещането, да е филм – наблюдение и взиране. В съвремието ни, когато всичко е на бързи обороти, човек трябва да се нагласи, за да може да гледа нещо, което е с по-бавно темпо. Не всеки би издържал.
На някои зрители им въздейства тъкмо това.
На някои да, на други в никакъв случай. Но моето усещане за филма беше точно такова.
Разкажи по какъв метод работиш, моменти от твоята практика, как протича работата по филмите ти.
Моята практика е, че като свършим снимачно, целият текст, който е във филма, сама си го свалям на хартия. Предпочитам аз да я върша тази работа. Така научавам текста, синхроните. Гледам суровия материал три-четири пъти. После избирам кое да остане, кое да отпадне. Всеки кадър и синхрон трябва да го знам наизуст. Това ми дава спокойствие, че вече мога да започна. Има нещо, което правя с всеки филм. На финала, когато сме си помислили вече, че сме готови, Асен всеки път ми казва: „Юлий Стоянов, когато му е готов филма, отново гледа целия материал, за да види дали не е пропуснал нещо“. На мен понякога въобще не ми се иска да се връщам съвсем в началото и да гледам петнайсет часа суров материал, след като вече имам усещането, че съм приключила с този филм.
И все пак го правиш, гледаш всичко отначало?
Правя го. Георги Стоянов ми беше учител по режисура в първи курс и ни казваше: „Най-важното за режисьора е търпението“. А аз никога не съм била търпелива. Виках си, за какво ми е търпение, какво толкова има да търпя?! Но с годините си давам сметка какво е искал да ни каже. И като понякога все пак издивея и си кажа: „Е, не, не мога повече, приключих го, каквото е, такова. Това е!“ – тогава обаче съветът на Георги Стоянов за търпението ми светва в главата. И Асен като започне в същото време да ми говори за Юлий Стоянов, просто трябва да го направя. Давам си сметка, че това са страшно важни неща.
В забързания свят, в който живеем, тази част от твоята практика, която споделяш, би била полезна за много от по-младите колеги, които са свикнали на друго темпо. Освен това можем да направим заключението, че пътят към успеха е изморителен!
Да, но когато си обичаш героите, е хубаво. Аз като си наредя синхроните и материала, като всичко вече ми е в главата, понякога ми се е случвало да сънувам филма. Докато монтирам, нощем си слагам лист и молив до главата, за да мога да си записвам веднага, щом се събудя, ако ми хрумне нещо нощем, за да не го забравя на сутринта.
Общуваш ли си с героите от филмите си, след като приключиш работата по тях?
Понякога, с някои герои си общувам дълго време, да. Когато филмът има успех, им се обаждам и им казвам – искам да ги държа в течение. Например един герой от „Миниатюра за пиано“, един от възрастните лекари, изпитваше силно вълнение, когато прочетеше, че филмът някъде ще има прожекция. Като чуе нещо, веднага ми се обажда, защото се вълнуваше толкова много за филма. Това е много приятна емоция.
Звучи много мило, но най-вече звучи като едно от най-важните признания за един автор. В документалното кино е от ключово значение да се създаде връзка между режисьора и героите. Понякога, когато гледаш документален филм, усещаш бариерата, която не е преодоляна. Ти как успяваш да я преодолееш в твоите филми с твоите герои?
Нашата практика с Асен е следната: като решим да правим нещо, отиваме на проучване, запознаваме се с героите. Няколко дни оставаме на мястото, срещаме се с хората, опитваме се да се опознаем, да преодолеем първоначалната бариера, говорим си за различни неща и полека-полека ги разговаряме. Понякога дистанцията се скъсява по-бавно, особено в случаите, в които е минало много време от проучването до снимачния период, след това пак трябва време и скъсяване на дистанцията. Успяваме да се доближим до тях, защото наистина това е важно.
Интересуваш ли се от работата на колегите си? Гледаш ли документално кино – българско и чуждестранно? Интересуваш ли се от тенденциите в съвременните документални филми?
О, да. Гледам много и обичам да гледам филми в салона. Сега с програмата на фестивала „Васил Гендов“ много добре стана. Покрай ковида не ходих много на кино, затова сега ми дойде идеално тази възможност да видя много български филми.
Наистина значимо събитие, което разкрива, че българското кино има какво да покаже.
А имаше и публика на филмите. С различен успех, естествено, че на игралните филми имаше повече хора, отколкото на документалните, но това не е изненада. Важното е, че бяха организирани тези прожекции, това много ми допадна.
Общността ни определено имаше нужда да се състои нещо такова. Дано се запази тази практика и да продължи в годините.
Дано, защото ние сме силни на това, нещо хубаво да започне, да трае две години и после да го забравим.
Да, знаем колко лесно се забравят позитивните дела и важните личности на тази наша територия. А хубавото на фестивала „Васил Гендов“ е, че показва не само игралното, но и документалното и анимационното българско кино. За мен е голяма болка това, че документалното кино няма достатъчно разпространение.
Ето този въпрос: „Къде да ти гледам филма?“ – откакто се занимавам с документално кино, стои. Екран за документалното кино е и телевизията. Затова е важно да се реши този проблем. Националната телевизия да показва филмите, финансирани от НФЦ, а не само телевизионни продукции. Преди години имаше много хубава традиция – документалните вторници. Всеки вторник в Дома на киното се прожектираха по няколко документални филма, ако са по-кратки, или един, ако е по-дълъг. След това имаше дискусия за показаните филми. Ако нещо подобно може да се направи и днес, би било много хубаво. Днешната публика трябва да се научи да гледа документални филми, а това става с безумна упоритост – да се пускат филмите, да се показват, да се говори за тях.
Как започна да се занимаваш с документално кино?
Всъщност се дипломирах с игрална новела, направих я в студия „Екран“. От „Екран“ тогава взеха сценариите на нашия клас и избраха два, които да се реализират. Имах бюджет от петдесет хиляди лева и истински актьори. Дори после излъчиха новелата по телевизията и ми платиха и авторски права. След като завърших, последва задължителното разпределение. Всички от класа отидоха в „Екран“ или в Бояна – в игралното кино, а аз в студия „Време“.
Тогава знаеше ли вече, че документалното кино е голямата ти любов?
Не, тогава даже бях малко тъжна. Приех го като наказание. Викам си, всички отидоха да правят игрално кино, а мене къде ме забутаха в документалната и научно-популярната студия. Обаче като почнах и като работата ме увлече, като видях колко е хубаво да се срещаш и да си говориш с различни хора, полека-лека ми стана приятно. Малко бавно навлязох в работата, сериозно го казвам. Не тръгнах ударно в началото като някои колеги. Трябваше ми повече време да проявя способности.
А кога реши, че ще се посветиш на документалното кино? Нямаш ли влечение и към игралното?
Игралното кино е страхотно. Не е като да не ми се е искало понякога да правя и игрални филми, но си давам сметка, че ще ми бъде много трудно да се преборя за субсидия на този етап. Вече някак не ми се иска, след като досега не съм го направила. Но мечтая да имам още документални филми. Поне още един.
Чакаме с нетърпение твоите документални филми. А имаш ли идея какъв ще бъде следващият?
Не, нямам идея, малко време ми трябва.
„Преди края“ ще има ли разпространение по кината?
В Дома на киното програматорът Христо Христозов пуска филма няколко пъти.
Той прави много за документалното кино и за българското кино въобще.
Да, той е страхотен. Прави много в тази посока.
Направила си много документални филми. Имаш ли любим филм сред тях?
Не гледам на филмите като на краен продукт, а помня цялата ситуация около филма: как сме снимали, къде сме ходили, как ни се е счупила колата, като сме били на огледи и т.н. Например една мечка така цапардоса Емо Христов, че ужасно се притеснихме, когато снимахме „За хората и мечките“. Когато правихме филма „Родени с века“, взехме от ЕСГРАОН-а всички стогодишни хора къде живеят и как се казват. Над 800 човека в България. Сигурно осемдесет процента от тях сме обиколили с Асен. Къде ли не отидохме. Приятно ми е да си спомням за ето такива детайли от филмите.
Често споменаваш Асен Владимиров, безспорно значима фигура в българското кино. Вие сте един от най-успешните тандеми.
То, това ни е най-хубавият филм, че тримата с Асен Владимиров и Емил Христов успяхме, във всичките тези години, да не се скараме, да не се разделим, това е най-голямото ни постижение, защото творците сме с развито его. От 1992 г. снимам с Емил Христов като оператор и никога с друг, и с Асен Владимиров като продуцент и сценарист. Заедно развихме вкус към киното. Те могат да ми кажат всичко. Не че не ми е тъпо от нещата, които чувам понякога, обаче се замислям дали са прави или не. Дори да се скараме за някоя тема, след някой и друг ден ни минава. Няма смисъл нещо временно да съсипе голямото нещо, което сме изградили през годините.
Звучи толкова хубаво. Прекрасно е да имаш такъв екип. А също да помниш и практикуваш нещата, които си научила от учителите си в Академията. Кажи за още неща, които помниш от тях.
Едно нещо, което помня много ярко и правя успешно и до днес, го зная от Георги Стоянов. Той казваше: „Трябва да се научите да махате от филма и хубави неща“. Това значи, да не се омиляваме от материала. Ау, колко ми е хубавичко това, няма да го махна, ау, ама и това колко ми е хубавичко. И като се наредят едно след друго тези хубавички кадри, ама те не работят за филма, тогава не ти трябват. Това е изключително важно за филма.
Не ти ли става мъчно за отпадналите сцени? Често режисьорите „треперят“ над материала си.
Не, абсолютно го мога и се гордея с това. Давам си сметка – нещо е много хубаво, да, но не ми върши работа. Трябва не само то да е хубаво, само по себе си, а за общото да е хубаво. Иван Терзиев ми преподаваше по монтаж. Той ни говореше, че от един момент филмът започва да си има собствен живот. Ти трябва да се научиш да го четеш този живот, не да го насилваш и да набутваш целия материал във филма. Трябва да се оставиш филмът да те води, като живо същество. Ти редиш материала, но като видиш, че в епизода има неща, които епизодът сам ги изхвърля, трябва да ги махнеш. Стефчо Бояджиев ми е монтажист също от много години. Имало е случаи, в които не знам точно какъв кадър да сложа, но все пак слагам нещо. Обаче, ако Стефчо не хареса някой кадър, спира да работи. Питам го, какво правим сега, а той ми отговаря: „Ти ще се сетиш за нещо друго, друг кадър. Ако искаш, сега ще си ида и ще дойда утре, ти ще измислиш нещо друго“. Стефчо отказва да сложи какъвто и да е кадър. Кара ме да търся. И аз търся. И това е точно онова, за което Иван Терзиев говореше. Трябва да се подчиниш на материала.
Връщаме се назад в годините и ми се иска да те попитам, като ученичка това ли искаше да кандидатстваш? Кога реши, че искаш да бъдеш режисьор и киното да бъде твоя професия?
В първи клас! Сериозно! Баща ми учеше режисура в Лодз, Полша? Прибра се една ваканция, за да отидем на море, преди да тръгна в първи клас. Тогава го питах какво учи там, а той каза, че гледат много кино и ми разказа филма „Психо“ на Хичкок, но с монтажните връзки, с окото, с канала, всичко ми разказа. И това така ме омая, че реших, че ще правя филми. Дотолкова, че в края на първи клас трябваше да напишем съчинение на тема какъв искам да стана като порасна. В това съчинение аз написах, че искам да стана кинорежисьор и разказах защо. Учителката дойде вкъщи със съчинението. Поправките ѝ в червено бяха повече от моето изписано със синьо. Баба ми, с която живеех тогава, като го видя, помисли, че учителката го носи, за да покаже, че трябва да ме бие по главата цяло лято, за да се науча да пиша правилно. Но учителката каза: „Прочетете какво е написала, заради това съм дошла“. По-късно в шести клас, когато живеех все още с баба ми в Петрич, започнах да пиша писма на актьорите: на Стефан Данаилов, на Григор Вачков, на Любчо Кабакчиев, на Володя Смирнов, на Апостол Карамитев. Пишех им, че искам автографи от тях, защото ще ставам кинорежисьор. И те ми пращаха! В писма до Петрич ми изпращаха автографи. Имах тефтер, в който си събирах автографите, заедно с изрезки от вестници за тези актьори. Скоро случайно си намерих този тефтер, където има и моя снимка – аз с онези, тогава модерни шноли за коса с пластмасови черешки, с които съм си вързала опашка. Отзад на снимката съм написала: „Елдора, бъдещият кинорежисьор“.
Прекрасно! Значи твоето си е сбъдната мечта. А не си ли мечтаеше да направиш филм, в който да ги снимаш тези твои любими актьори?
Много ходех на театър и ги гледах. Майка ми, която беше театрален критик, работеше в театър 199 и аз много ходех там. Любимо ми беше да гледам „Дългият път на деня към нощта“ на Юджийн О‘Нийл, където участваше и Стефан Данаилов, който се хвърляше върху една възглавница и започваше да плаче. Е, сигурно над двайсет пъти съм стояла да го гледам как плаче върху възглавницата на двайсет сантиметра от мен.
А сега ходиш ли на театър? Или предпочиташ киното?
Сега вече предпочитам киното. Тони Андрейков ми създаде навик да гледам кино по дванайсет часа на ден. Оттогава имам навик да гледам кино много дълго време. Не само гледам, но и обичам.
Колко филма си направила?
Около петдесет или малко повече. Споделих преди малко, че първоначално бях разочарована, като ме разпределиха в документалната студия. Но сега си давам сметка, че където и да бях другаде, нямаше да мога да направя толкова филми. А всеки филм е опит, самият ти се развиваш, откриваш нови неща, започваш да мислиш за киното във филма. Документалното кино е най-напред кино, а след това документ. Трябваше да извървя път, за да осъзная, че документалното кино трябва да стигне отвъд факта, отвъд видимото, към втори и трети план на усещанията, и да се превърне в изкуство. И сега ми се иска да се опитвам да внушавам нови неща чрез картината. С картината да се изгради друга действителност, повече от тази, която се случва. Не ми се иска всяко нещо да се казва, а да има недоизказаност, която да бъде довършена именно чрез картината, чрез нея да довършиш изречението. Ние трябва да разказваме с картинка. Както казах, не лежа на стара слава. Всеки филм е свършен и приключен, дори да има много добра реализация и награди. Затова всеки нов филм започвам с огромно вълнение.
