ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА
Няма да повтарям вече описаните история и начин на определяне на тазгодишните Награди на СБФД от Фестивала за българското кино „Васил Гендов“, чиято заключителна поанта беше церемонията в Народния театър на 15 май. Иска ми се да се спра на основното: какъв е замисълът на подобни награди и как той се прокарва.
Този замисъл на пръв поглед е прост и се върти около сочните старовремски думи гилдии и занаят, а на езика на ХХI век – награди за професионализъм. Иначе казано – от колеги за колеги. Кинаджиите от различните специфични професии оценяват качеството на творческия труд на своите събратя в бранша. Принцип на наградите на филмови академии като Оскар, БАФТА (Великобритания), Сезар (Франция), Давид на Донатело (Италия), Гоя (Испания) и т.н. Има предварителна селекция, а след това изборът се определя от жури, което варира от три до пет човека и почти никога не надхвърля десет. Когато не спечелите фестивална награда, винаги можете да се успокоите с мисълта: „В края на краищата това е мнението само на няколко човека за моя филм!”.
Принципът на възстановените Награди на СБФД „Васил Гендов“ има и фестивален, и академичен характер. С фестивалите го сродява осигуреният показ на всички филми в рамките на една седмица в Дома на киното (2 – 9 май 2022), направената предварително селекция и наличието на журита по секции. А с академиите – разделението на професионални категории в опит да се обхванат всички дейци и конструирането на финала като ефектна церемония, с откъси от филми, концерт и водещ.
Блазни ме мисълта наградите да се определят по възможно най-демократични принципи. Но реалистично ли е такова желание? Очевидно не, предвид набъбващата филмова продукция и увеличението на възможните канали както за производство, така и за показ. Примерът с Оскарите е показателен. Тези награди са дело на една академия, която към момента надхвърля 5800 членове. Дали всички могат да гледат всичко? Не, естествено. В крайна сметка те не избират дори най-добрия филм, а камо ли постиженията в отделните категории.
Идеята за съществуването на такива награди в България е възникнала, така да се каже, „от горе“ – вероятно, за да се укротят противоречията между отделни гилдии, асоциации, синдикални дружества, всичките зависими от филмопроизводството. Но замисълът се оказва успешен и се е превърнал в цялостна стратегия, която се е развивала през годините под различни форми – самостоятелно, в сътрудничество с НФЦ, чрез новообразувана и просъществувала едно десетилетие Филмова академия. Тазгодишният фестивален формат пък осигури съвсем комфортен показ в киносалон, при това със свободен вход – вероятно най-примамливата и социална част от цялостната организация.
Демокрацията си има и своите минуси, в случая изразени в големия брой награди – петнайсет за игрално кино (само една за късометражно), по осем за документално и за анимационно, по една специална на журито... Така стигаме до положението да има осем награди в анимацията при девет участващи заглавия.
И все пак, академичните предимства си остават. В селекционните комисии и журитата има представители от всички професии в киното, което означава, че гласуват експерти в твоята собствена област – а какво по-голямо признание от това колегите ти да те оценят високо? На каквито и пристрастия да са подвластни тези хора, не можем да заподозрем всички в манипулация, лобиране, измами и т.н.
Освен това всички гилдии са равнопоставени. Актьорите вероятно са най-многобройни, но пък на техните плещи са цели четири награди – мъжка главна роля, женска главна, мъжка поддържаща и женска поддържаща. И не се бъркат в работата на колегите си – примерно сценаристите не гласуват за операторите, както и операторите не гласуват за останалите професии. Всяка гилдия е сама за себе си – може и да има избор по симпатия (къде ли го няма?), но не се предполага да има некомпетентен избор.
Като допълнително и неочаквано постижение (проблем през отминалите години) бих отбелязала самата церемония. Защото беше ситуирана в символно най-подходящата за подобни церемонии сграда – Народният театър „Иван Вазов“. Защото любимецът на екранната аудитория Захари Бахаров като водещ притежаваше желязна дисциплина в тайминга и интелигентно чувство за хумор в ситуациите. Защото имаше добре балансиран официален (с пълна зала, подходящо облекло, концерт) и делови (с показ на откъси от филмите и присъствие на наградени) характер. Специално приветствам монтажа при избора и дължината на откъсите, а толкова често се повтаряха едни и същи филми. Може да се коментира къде е мястото на наградата за цялостно творчество, какво и кого да включва музикалната част, колко дълго да се говори от сцената и от къде се влиза и излиза на нея – но това са дребни детайли, които ще се решават на място при всяко следващо издание. Техническият пропуск да не се изпише името точно на Оскаровата ни гордост Мария Бакалова при наградите за главна женска роля (споделена с Ралица Стоянова) за „Жените наистина плачат“ си беше конфуз, но нищо повече. А и такова слънчево момиче ще го подмине с усмивка.
Филмовите дейци – крайно рефлективен народ, не могат да си стоят настрана и доста бурно изразяват своята позиция по какви ли не въпроси – от войните, през пандемиите, до малцинствата и екологията. Така че от сцената недвусмислено се изрази под различни форми и подкрепа за Украйна.
Обременена от професията си на кинокритик, съм изгледала почти цялата продукция и бих се опитала да откроя някои тенденции, повече свързани с представата за СБФД, не задължително с художествени параметри.
Като начало бие на очи смяната на поколенията във всички видове кино. Поне сред наградените за най-добър филм става дума за нови лица – и не фиксирам само тяхната възраст, а тяхното нестандартно присъствие спрямо обичайните до този момент филмови екипи. Всъщност не им липсва опит: Павел Веснаков е добре познат с късометражните „Парафиненият принц“ и „Чест“, както и със сериалите „Откраднат живот“ и „Денят на бащата“; Свилен Димитров има зад гърба си „Въздушният ас“ и „Rew Day“, както и участието в „Анимация в карантина“; Елица Георгиева се изявява във Франция с дебютния си роман „Космонавтите само минават“, както и екранно осмисля семейни архиви от времето на прехода във „Всяка стена е врата“. Но са донякъде неочакван избор в разнообразната програма на фестивала. Затова пък специалните награди на журито балансират с утвърдените имена.
Второто впечатление, не без връзка с първото – все по-видимото значение на продуцентите, които стоят зад гърба на филмите победители, а ако има и европейски партньорства, още по-добре („Уроци по немски“ с Германия, „Нашето тихо местенце“ с Франция). Така е по света, така стана и при нас, колкото и да продължаваме да говорим за „един филм на...“ имайки предвид режисьора.
Следва логичното желание тези фестивални награди да не дублират другите национални форуми, с които са в своеобразна конкуренция – за да не стоят вторично. Което си е направо предизвикателство при не толкова голямата продукция, особено в анимацията. По-конкретно разграничаването е с финансираните от НФЦ фестивали за игрално кино „Златна роза“ и за документално и анимационно кино „Златен ритон“.
Още една тенденция, която забелязвам – естественото преливане на личности и практики от телевизионните сериали към киното, отново в крак със световните тенденции. Може пък оттам да изскочат ползотворни резултати, примерно чрез тандемното писане на сценарии? Режисьори като Павел Веснаков или Петър Вълчанов (от игралното жури), чиито филми попадат в графата „арткино“, са чести гости в телевизионните екипи. И обратното – Мартин Макариев заявява сериозна амбиция в голямото кино с „В сърцето на машината“.
Също така далеч по-свободно вече се прекрачват националните стереотипи. Тук обаче трябва да се прави разграничение: посоките на глобализация основно са в производствения процес, където копродукциите са ежедневна практика. А автори като Камен Калев, Андрей Паунов, Елица Георгиева, Весела Казакова и Мина Милева са граждани на света, съответно филмите им (тук трябва да добавя и „Рибена кост“ на Драго Шолев) спокойно интегрират в творческите екипи чужденци. Докато в сферата на сюжетите местният ландшафт и истории продължават да са по-привлекателни. Но пък са силно видоизменени и предизвикателни – „Февруари“ тръгва от овчарския бит и се издига до абстрактна притча за човека и природата, а „Януари“ сваля от Радичков типично народностното (и вече банализирано), като го тълкува в друг жанр, нещо като филм на ужасите.
Когато говорим за постижения, често оценките са спорни и не искам да попадна в капана на субективността, затова няма да споделям личните си предпочитания. Но някои творчески изяви не могат да минат незабелязани – такава според мен е например впечатляващата и мощна игра на Юлиан Вергов в „Уроци по немски“. Ако се споменава „Жените наистина плачат“, бих изтъкнала като най-открояващо се именно автентично истеричното ансамблово изпълнение на актрисите. Не може да се подмине деликатно наблюдателната режисура на Елдора Трайкова („Преди края“) при силна конкуренция сред документалистите или художническо-режисьорската поетичност на тандема Андрей Кулев/Ася Кованова („Сантяго“) при аниматорите. В някои категории изборът е труден поради голям брой достойни кандидати – традиционно това се забелязва при операторите. В други, обратното, изборът е труден поради липса на ярки фигури – обърнете внимание как функциите на драматургията се обсебват от режисьорите. Ако за нещо ми стана тъжно, то е пропуснатата възможност да се покаже уважение към две дами в киното ни, които наскоро ни напуснаха, но гледахме последните им филми на този фестивал – Анна Петкова („Авантюриста“) и Вяра Донева („Домашен любимец“). Те не са във фокуса на прожекторите, но заемат достойно място с дългогодишния си професионализъм. Може би в тази посока си заслужава да има специална награда? Или поне едноминутно мълчание? Така би се реализирал кръговратът в занаята – идват следващите поколения с награди, а предишните се изпращат с почести.
