Заниманието с травмите на двамата главни герои беше една от основните ни идеи. Те са представители на две поколения, много важни за мен: моето и на децата ни, родени след 1989 г. През 1972 г. в Германия поколението, родено след нацизма, започна да задава въпроси за случилото се с Хитлер. Тогава по тази тема имаше дебати, направиха се филми, издадоха се книги… Това беше акт на автотерапия на немското общество. Според мен, у нас не се случи. Продължаваме да използваме едни и същи травматични механизми, които са чисто тоталитарни, в резултат на което сме на това дередже. Политиците и изобщо хората, които управляват страната, не са извънземни, дошли отнякъде, а са представители на нас като общество и манталитет, т.е. наша проекция. И, всъщност, 25 години циклим на едно място, отказваме се да поемем отговорност за живота си, избираме хора, които непрекъснато ни обещават спасение – дали за 800 дни, дали за повече или по-малко, но без наше участие. На 10 ноември получихме опция за свобода. Но тя не значи благоденствие. Свободата е възможност да поемеш отговорност за живота си, да израснеш, да узрееш, а много по-удобно и уютно е, когато някой друг взема решенията. И ние не искаме да излезем от този уют и като индивиди, и като общество.

От интервю със Стефан Командарев на Геновева Димитрова,

в. „Култура“, 12 декември 2014 г.

 

Нищо не съм предсказал за бежанската криза. Но аз съм в тези райони – ивайловградските, от 2002 – 2003 г., когато заснех първите си документални филми – „Азбука на надеждата“ и „Хляб над оградата“. И тогава ги имаше тези бежанци. Оттам дойде идеята да ги има по-късно и в „Съдилището“. Като го снимахме през есента на 2011 г., пак ги имаше, естествено, не в този мащаб, в който са сега. Всичко, което е във филма, е нещо, което сме видели, няма нищо измислено. Много се забавляваха в Щатите, на всички прожекции, на два кадъра във филма, в които цистерната на Асен Блатечки е пълна с бежанци, минава през табела, на която пише: „село Одринци“ и там някой със спрей е написал Мексико. Всички бяха впечатлени, но аз им казвам, че това си седи там от 2002 – 2003 г. Не са го направили нашите художници. И много хора по тези бедни райони си докарваха пари от каналджийство и това се знаеше. 

От интервю със Стефан Командарев на Цветелина Шенева,

в. „24 часа“, 5 декември 2015 г.

 

Още преди да отидем на местата за снимки, имахме доста обсъждания с каскадьори и алпинисти. Работихме с цял екип каскадьори и с тях се тренираше всяка една ситуация. В някои от по-трудните епизоди повечето актьори имаха дубльори. Асен Блатечки единствен отказа и поиска да направи всичко сам. Той е такъв тип човек, обича предизвикателствата. Например няколко дни той тренираше да кара цистерна с мляко за радост на местните хора, които много се радваха на присъствието на актьорите. Всеки даде всичко от себе си, но не случайно Асен Блатечки взе и тази награда за най-добър актьор във Варна на „Златна роза“. Той свърши огромна работа да направи един тотално различен образ от всичко, което до момента е правил – много по-мъжки, много по-зрял, по-актьорски. Общото мнение и на критиката, и на зрителите е, че това е най-добрата роля на Асен Блатечки досега в киното.

От интервю със Стефан Командарев на Димитър Николов,

в. „Новинар“, 14 ноември 2014 г.

 

Всяка крайност е лоша. Пред себе си имам примера на това, което се случва в Румъния. По новия проект, „Другият“, работим заедно с един много талантлив румънски сценарист – Богдан Мурешано, и съм запознат със събитията там. Румънците са хит по всички фестивали. Имат вече „Златна мечка“, „Златна палма“… печелят награда след награда. В Румъния обаче обикновените зрители не щат и да чуят за румънски филми. Последният филм на един от най-известните им режисьори – Кристи Пую („Смъртта на господин Лазареску“ – б.р.) е бил гледан официално от осемнайсет зрители след премиерата. Това не е нормално. Нека да има многообразие, да има филми, насочени и към публиката, и към фестивалите. Може да се съчетава едното с другото. Един от кумирите ми в киното, Джузепе Торнаторе, прави филми, които са шедьоври и в същото време публиката препълва залите.

Киното е част от националната идентичност. Как ще изграждаш идентичност с осемнайсет зрители? Всяка крайност е порочна и излишна. Затова правя филми, които са в тази посока. Неслучайно „Светът е голям…“ получаваше наградата на публиката в повечето случаи.

От интервю със Стефан Командарев на Емил Спахийски,

в. „Труд“, 12 октомври 2014 г.

 

 

 За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓