ЮНИ/2022

    ВИСБАДЕН 2022: СЕРГЕЙ ЛОЗНИЦА • ЛАНА ГОГОБЕРИДЗЕ


     

    ОМРАЗАТА НЕ Е СЪЗИДАТЕЛНО ЧУВСТВО

     

      МАРТА МОНЕВА

     

    Разговаряхме с украинския режисьор Сергей Лозница за изключването му от Украинската филмова академия и филма му Бабий Яр. Контекст“ в навечерието на премиерата на неговата „Естествена история на разрушението“ на фестивала в Кан.

     

    Sergei-Loznitsa-Credits-ATOMS-_-VOID-.png

     

    През 2019 г. споделихте с мен, че руската култура е вашата. В момента обаче на фона на сложни политически събития тя е подложена на бойкот. Какво мислите за това?

    По някаква причина се бъркат руската власт с руската култура. Според мен това е абсолютна глупост, защото тези, които са дошли в Украйна и убиват украински граждани, нямат нищо общо с руската култура. Сигурен съм, че необразованите хора никога не са чели Толстой, Чехов, Достоевски и...

    ... и Гогол, който е от украински произход.

    Да, и Гогол. И защо трябва, говорейки за култура, да говорим за тези изроди, които са необразовани и безкултурни? Те идват и разрушават украински градове и убиват украински граждани, а тяхната власт е продължение на съветската власт, която винаги се е занимавала с това да унищожава всичко свободомислещо, като се започне от „философския параход“ през 1922 г., когато над 200 философи и писатели биват депортирани от Русия, и се стигне до сегашното време. Всичко съществуващо в културата се сблъскваше с властите – Шаламов, Солженицин, Пастернак, Платонов, Бродски. Всички те са били преследвани. И защо тогава е необходимо да се въвежда такава реторика?

    Ако говорим за културна идентичност, за мен тя е преди всичко езикова, а моят език е руски, израснал съм с баща украинец и майка рускиня, но културата и езикът, в които живея, са руски и аз не мога да ги изтръгна от себе си, това съм аз.

    Войната изглежда се пренася на културно ниво.

    Да, и това е глупаво и нелепо. Струва ми се, че особено сега да се води война на културата, изобщо да се въвежда такова понятие за война на културите в многонационална държава, в която поне 20-30 процента от населението говори руски, е погрешно. И е неправилно да воюваш с хора, които са живели или живеят в Русия и не подкрепят този режим и се опитват да му се противопоставят по някакъв начин, включително с филмите или творбите си. Да отблъснеш тези хора, да не ги приемеш за съюзници, е недалновидно и аз съм категорично против това.

    Бяхте изключен от Украинската филмова академия тъкмо заради Вашата космополитна нагласа и това предизвика световен обществен отзвук.

    Много хора бяха поразени. Получих огромен брой писма, в които ме питаха какво се случва в Украйна. Мисля, че това е поредната глупост, но ако се върнем към нашата история, към това, което се случваше между ХVII и XX век, когато Украйна се опитваше да създаде независима държава, бяха допуснати същите грешки. Тоест първите хора, които бяха отблъснати от онези, които мечтаеха за независима Украйна, бяха рускоезичните и веднага бе загубена цяла прослойка интелектуалци.

    Не можете да стигнете далече, ако не вземете със себе си интелектуалците си.

    Да, така е. Може би с времето ще се създаде друга държава и културата на Украйна ще се развие и ще достигне определени висоти, но в моментната ситуация всичко е твърде преплетено.

    Хората мислят, че културата е произведение на изкуството и нищо друго, книга, филм или нещо подобно. Не, културата е много широко понятие, тя е също така култура на общуване, начин на структуриране на пространството и цял комплекс от ритуали, които имаме. И не можете да я извадите и да очертаете тази граница. Това е крайно нелепо. Културата е това, което виждате около себе си, например архитектурата на сградите. Пренасям същата идея за борбата на културите в архитектурата. Това означава, че в Киев трябва да премахнем всички онези сгради, които са били построени по време на империята – Владимирския Събор, например университетът. Целият този класицизъм в Киев просто трябва да се събори и да се постави нещо ново на негово място.

    Тези „битки“ за и срещу културата неминуемо водят до големи страдания в семейства като вашето, в което се преплитат Русия и Украйна, а те не са никак малко.

    Самото понятие за културна война е въведено от Бисмарк по времето, когато е трябвало да обедини Германия и се е борил срещу църквата през 1870 г. Културният фронт и културната война са нови понятия и са политически. Това, което се случва сега с всички тези бойкоти и желанието да се извади нещо от живота, е чиста политика, използване на културата в политическата борба, използване на реторика, която няма нищо общо с културата. По-общо бих казал, че езикът, самият език е политическа единица. Ако не съществуваше политическо формиране на държавите, движението на езика от Португалия към Италия остава движение на различни варианти на диалекти на един и същ език. Когато говоря с приятелите си в Италия, те казват, че разбират испанците отлично.

    Като става дума за езика, на дискусионен панел на фестивала goEast, в който украински участници обсъждаха желания от тях бойкот на руското кино, една участничка пожела руските ѝ колеги да започнат да учат украински език в бъдеще. Разбирам, че режисьорите, които идват от Украйна, носят болка със себе си и все пак в тази ситуация се изисква повече, отколкото отхвърляне на езика и в която, ако не съумеем да покажем огромна сила на характера и душата, няма да стигнем доникъде.

    Напълно съм съгласен с вас. Не спирам да мисля за една приятелка, Ирина. Попаднала е в гетото в Каунас на тринайсет години, родителите ѝ са унищожени от нацистките окупатори, а след като е спасена от гетото, е отгледана в литовско семейство. После и приемните ѝ родители са унищожени, този път от съветската власт, но тя през целия си живот се е занимавала с немска култура и литература. И не само това, дори в гетото са провеждали кръжок по немски език, чели са Гьоте и Хайне. Тя остана да живее в Литва, обичаше я след всичко, което се е случило на евреите там и вярваше, че това е начина да преодолеем омразата – да обичаш, дори да изпитваш силна болка, а не да отхвърляш. Омразата не е съзидателно чувство.

    Анна Марчук публично тълкува Вашата позиция да се противопоставите на призива за бойкот на руското кино и култура като отрицание на колективната вина на руснаците за войната в Украйна. Какво мислите за това?

    Съществува фундаментален труд, който не мисля, че тя някога е чела, съдейки по тези твърдения, а именно „Въпросът за вината“ на Карл Ясперс, който въвежда понятието „колективна вина“ през 1946 г. Той говори за колективна вина в метафизичен смисъл – чувството, което би трябвало или би могъл да изпитва всеки, който принадлежи към общество, извършило ужасни престъпления. И той отчасти носи вината за това, че именно неговата раса, неговото племе е извършило тези престъпления, но Ясперс не казва, че трябва да наказваме тези хора и да използваме тази категория, за да действаме по някакъв начин. Той говори за вътрешно усещане. Той говори за значението на това понятие в германската култура. Сега можем да кажем, че в руската култура има нещо, което също предполага подобна жестокост. И трябва да бъдем много внимателни, да изследваме това и да му обръщаме внимание, но това не е разговор за предприемане на някакво действие. Това е съвсем друго ниво на осъзнаване на проблема.

    Украйна в момента е жертва и всичко, което се случва там, е ужасно. Ако обаче всички тези искания за бойкот бъдат взети под внимание, отново ще се върнем към дивите времена. Твърдо вярвам, че здравият разум трябва да бъде запазен. Аз съм против бойкота на моите колеги, руски режисьори, които се обявяват срещу престъпленията на режима на Путин.

    Има ли някой, който води културен диалог между Украйна и Русия в момента?

    Не, няма културен диалог.

    Ролята на Запада и западните медии също не е особено продуктивна в тази ситуация.

    Да, налага се идеята, че руската култура просто трябва да бъде забранена и изтласкана. А културата не е просто вещ, която можете да сложите в шкафа или да я бутнете в някое тъмно кьоше. Това е цял комплекс от отношения, пронизващи човешкия живот, явления, които се въплъщават и в предмети, но освен това, те съществуват в едно необективно пространство като образ на мисълта например. И изненадващо, същият образ на мисълта присъства както у врага, така и в Украйна. Заставаме на негова страна, но сме категорично против и не уважаваме противника.

    За първи път Ви срещнах през 2012 г., когато отивахте в Кан с „В мъглата“, в който разглеждате темата за „свой-чужой“ (чужд сред своите). Как се чувствате сега?

    Чувствам се като моя герой, който се опитва да разбере как така, когато вече е на трийсет и седем години и през всичките тези години го познават като достоен и порядъчен човек, изведнъж е станал всеобщ враг. Какво се е случило с него? Не знам дали това беше съдбата, която предвидих във филма си или просто правех филм за нещо, което вече добре познавах в душата си, но това е такава ирония, да установя както този герой, че съм се превърнал в аутсайдер в собствената си страна, докато по всякакъв начин се опитвам да защитя нейното добро и да се противопоставя на гадостта, която съм описвал през целия си живот.

    Това е изумително. А къде се чувствате у дома?

    Чувствам се добре навсякъде, защото не съм на конкретно място, а в пространството на въображението си, в пространството на книгите, филмите, музиката и приятелите си. Както е казал Пушкин „Отечество нам Царское Село“. Моето образование е моето отечество. Чувствам се като киевчанин, заради някои специфични черти, определен тип език и начин на мислене.

    Какво значение има за Вас решението за изключването ви от УФА?

    По начало станах член там по тяхна покана и мислех, че мога да допринеса положително с репутацията си. Постъпих там с отворени сърце и обятия. Поуката е, че трябва да си избирате приятелите.

    Изключването никак не се отразява на моята работа. За двайсет и четири години никога не съм получавал пари от Украйна, с изключение на помощ за филма „Донбас“. Сега бяха отпуснати средства и за игралния филм „Бабий Яр“. Не знам какво ще се случи с него, ще видим след войната. За всичките си останали филми съм търсил пари, както всеки европейски режисьор. Винаги във финансирането са участвали по три до пет страни. Никога не съм стоял без работа. Снимам по два филма годишно, защото не мога да не снимам. Имам предложения за пет години напред, така че нямам проблеми.

    Току-що се състоя немската премиера на документалния Бабий Яр. Контекст“. Защо филмът е направен толкова късно?

    По съветско време мисля, че направата на този филм би била невъзможна, за подобен филм можеше да те пратят в гранитната мина във Винница. Съветската държава дълго беше антисемитска. До 60-те години имаше кампания за преследване на хора, дошли да почетат паметта на жертвите в Бабий Яр на 28 и 29 септември. Арестуваха ги като ционисти. Историците дълго не се занимаваха с този въпрос.

    В България нямахме подобни проблеми.

    Да, България е спасила своите евреи.

    С изключение на тези от Македония и Беломорска Тракия.

    Да, но ако не се лъжа, патриархът на Българската православна църква е казал, че ще отиде с първия вагон, ако евреите бъдат отведени. Това е много важен жест, а това не се случи в Съветския съюз. Има места, където са били спасени планинските евреи, Кабардино-Балкария, и това е много интересна история. Джонатан Лител я е описал в „Доброжелателните“, служейки си с документални материали.

    Филмът Ви също е направен изцяло от документи и архивни снимки и изключително хладнокръвно и обективно показва случилото се, а то е, че германци и украинци са съумели да избият 33 000 човека в рамките на 48 часа. Сред част от публиката се появи раздразнение и недоволство, че сте експонирали открито нацизма, включително украинския, в най-тежкото му проявление. Според мен тези реакции бяха неоправдани.

    Да, разбира се, по това време в Украйна чисто и просто е имало нацизъм.

    А как беше приет филмът в Украйна?

    Появиха се доста критични статии за филма. Имаше твърдения, започващи от това, че обвинявам украинците, че са участвали в сътрудничество с германците, та до степен да се отрича, че изобщо може да има такова участие в разстрелите в Бабий Яр. Въпреки очевидните доказателства. А ако геноцидите не бъдат рефлектирани, могат да се върнат обратно.

    В публичното си становище след изключването от УФА пожелахте на всички да запазят здрав разум. Как можем да допринесем за това?

    Аз се обръщам към хората, чиято отговорност е да мислят и разбират, и да формулират света за хората, които не умеят да правят това. Върху техните рамене пада колосална отговорност. За мен като режисьор, или за някой социолог или антрополог, това е основната задача – да гледаш света и живота отстрани и да се опитваш да го разбереш, да го формулираш и да разкажеш на хората за него, да помогнеш на онези, които се занимават с нещо друго, които имат различен професионален фокус, да осмислят тези процеси. Затова тези хора не бива да губят здравия си разум, защото от това, което казват, и начина, по който го обясняват, ще зависи съдбата на много други хора.

    А какво правите в момента и какво следва?

    Завърших филма „Естествена история на разрушението“ за разрушаването на германски градове от британците и американците по време на Втората световна война. Филмът разказва и за това как британски градове също са били разрушени. Голяма част от темата, която филмът засяга, е доколко е възможно да се използват цивилните граждани и постиженията на цивилизацията като ресурс за война. Това все още се практикува, и сега пилоти бомбардират Украйна, разрушавайки Харков, Одеса, Мариупол и други градове. За съжаление, закъснях с този филм, премиерата му беше сега в Кан. А идеята за него се роди през 2018 г., когато се натъкнах на едно есе на Зебалд, „Въздушната война в литературата“, където той остро повдига този въпрос. Но той говори за това как „ние, германците“ гледаме на това, че сме били бомбардирани. А аз исках да направя филм за това как аз гледам на това, защото това е ужасна целокупна трагедия и самата възможност за подобни действия по време на война трябва да бъде преразгледана. Бавно събрахме парите, в Германия смятаха, че темата е изчерпана.

    Не споделям това мнение. А работите ли вече по следващ проект?

    В момента все още не знам какво ще стане и кога ще мога да се върна към игралния „Бабий Яр“. Може би догодина, но ми се струва, че войната ще продължи още дълго, a и ще се разрастне.

     

     

    РАДОСТ ОТ ЖИВОТА ПРИ ВСЯКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА

     

      МАРИАНА ХРИСТОВА

     ГОГОБЕРИДЗЕ-Фотограф-Gerd-Waliszewski--Герд-Валишевски.png

     СНИМКА: © ГЕРД ВАЛИШЕВСКИ  

     

    Родословието и филмографията ѝ са неотделими от цялостната история на грузинското кино: дъщеря на първата грузинска режисьорка Нуца Гогоберидзе, самата Лана е автор на тринайсет филма, заснети в продължение на пет десетилетия, а дъщеря ѝ Саломе Алекси следва традицията, утвърждавайки се като режисьор и продуцент. Успоредно с това в живота на Лана Гогоберидзе се оглежда бурният и противоречив съветски ХХ век  баща ѝ е екзекутиран по време на сталинския терор, след което майка ѝ прекарва 10 години в ГУЛАГ. Лана израства с леля си и заживява отново с майка си едва на 17-годишна възраст  травма, отразена в няколко нейни филма. Започва да се занимава с литература и пише докторска дисертация върху поезията на Уолт Уитман, а след смъртта на Сталин, когато това става възможно, учи кинорежисура в московския ВГИК. Целият си невероятен, едновременно трагичен, радостен и в крайна сметка възхитителен житейски път дотук тя описва в автобиографията си „Что вспоминается и как вспоминается...“[1], публикувана миналата година на руски и преведена на немски под красноречивото заглавие Пих отрова като кахетинско вино“[2]

    От първия ѝ обещаващо зрял пълнометражен филм Под едно небе (1961), през международно признатия и изпреварил времето си Някои интервюта по лични въпроси (1978), до най-новия мъдър и опрощаващ Златната нишка (2019), киното на Лана Гогоберидзе е смело и стилно, интелигентно и чувствително, изтънчено и модерно – и това е показателно за всички нейни филми, които видях, независимо от времевия период или контекст. Може би най-отличителната им черта – неизменен обединяващ елемент, макар всеки филм да е сам по себе си различен и независим от останалите, са силните женски образи от различни епохи и социални среди, които разбиват общоприетия стереотип за съветските, постсъветските и източноевропейските жени въобщe, както и разпространените днес феминистки позиции. 

    Имах честта да срещна Лана Гогоберидзе в рамките на последното издание на филмовия фестивал goEast 2022 във Висбаден, Германия, който в сътрудничество с Кинотека „Аста Нилсен“ във Франкфурт и директорката ѝ Габи Бабич организира ретроспектива от десет нейни филма, наскоро реставрирани в дигитален формат. На 93-годишна възраст и с елегантно прикрита счупена ръка, която нямаше да забележа, ако сама не ми бе обърнала внимание, тя присъства на всички прожекции в компанията на дъщеря си Саломе и внучка си Анна. Лана даде многобройни интервюта и проведе публична беседа, рецитира грузинска поезия, Едгар Алън По и Гьоте в оригинал. Междувременно подготвя предстоящата премиера на най-новия си документален филм за живота и творчеството на майка си.

    По всичко личи, че животът и киното на Лана Гогоберидзе са една безспирна артистична въртележка; въплъщение на вродения грузински порив за радост при всякакви обстоятелства, който неусетно, но категорично се разкрива в нашия разговор. 

     

    Докато гледах филмите Ви сега, особено ме впечатли фактът, че дори най-ранните сред тях са изключително съвременни по отношение на темите, които разглеждат, както и като филмов език. Как ги виждате самата Вие днес? 

    Повечето не бях гледала, откакто съм ги заснела. Щастлива съм, ако филмите ми все още говорят на съвременната публика. През последните години бях поканена с някои от тях на доста места по света, което възприемам като компенсация за дългогодишния ми труд. Дори интересът към тях е достатъчен за мен. Работих усилено и е радост да знам, че киното ми е актуално и днес.

    Видяхме прекрасна реставрирана версия на най-известния Ви извън Грузия филм „Някои интервюта по лични въпроси“ (1978) един наистина модерен и актуален сюжет, който изобщо не остарява, тъй като разглежда смело женските проблеми и прокарва революционни, дори от днешна гледна точка, послания  една от героините, изиграна от младата Нана Джорджадзе, казва, че бракът за нея не е вариант, защото би се чувствала поробена. Как се възприе филмът в Грузия навремето?  

    По онова време в „Ню Йорк Таймс“ го нарекоха „един от първите съветски филми за отчужденото общество“[3]. Бях поканена в МоМА да го представя, но властите не ми позволиха да отида  казаха на кураторите от МоМА, че съм заета и нямам време, което, разбира се, не беше вярно. Въпреки това филмът беше показан там с успех и после излезе тази статия. Никой не ме уведоми официално за нея, изпратиха ми я приятели. 

    В Грузия филмът също се прие добре, но не и от властите. Във всеки случай, имайте предвид, че ситуацията в Грузия беше различна, имахме известна свобода, поне за определен период. В някакъв момент, разбира се, всичко бе централизирано, така че това, което правехме на местно ниво, трябваше да бъде одобрено в Москва от Госкино, в противен случай се отменяше. Трудни дискусии по отношение на определени филми течаха със седмици. „Някои интервюта по лични въпроси“ също получи тежка присъда. Казаха ми, че трябва да изрежа всички интервюта с жени, а също и сюжетната линия с майката, която се връща от лагер в Сибир, така че да остане един приятен филм за развода и нищо повече (смее се). Но както сама разбирате, чрез интервютата исках да покажа във филма пресечните точки между съдбите на различни жени и по този начин да се получи социален портрет за положението на жените в Грузия. Завръщането на майката от изгнание също беше много важен елемент за мен, тъй като препраща към съдбата на собствената ми майка. Цензурата беше на път да премахне и двете, но тогава се случи нещо неочаквано. Първият секретар на съветската комунистическа партия Едуард Шеварднадзе, който след това беше и министър на външните работи на СССР, хареса филма. Той се обадил в Госкино и им казал, че това е много добър филм, който са длъжни да покажат в този му вид. След това дойде и Голямата награда на Филмовия фестивал в Сан Ремо, Италия, а след известни колебания през 1979 г. дори ми беше връчена държавната награда на Съветския съюз. Беше наистина странно, че след всички откази и дебати получих това признание. 

    На Запад филмът се приема за един от първите на феминистка тема, създадени в Съветския съюз. Докато го правехте, мислехте ли за него по този начин? Също така, идентифицирате ли се с днешното движение MeToo и как бихте поставили себе си в съвременния феминистки контекст?

    Тогава показах филма в Париж и всички ме питаха дали съм феминистка. По онова време не знаех, че съществува движение като феминизма, въпреки че познавах термина, разбира се. В Съветския съюз нямаше такива движения. По своята същност, разбира се, това е феминистки филм. Аз самата също съм феминистка, защото съм убедена, че жените са равни на мъжете. Но съм далеч от агресивния феминизъм – не държа да елиминирам мъжете. Мисля, че те също заслужават да живеят (смее се). И не мисля всичко през феминистката призма. Спомням си, че в Париж след прожекцията при мен дойде един мъж и ми благодари, защото това бил първият феминистки филм, който гледал, без да се чувства виновен за всичко. 

    В известен смисъл показвате, че и мъжете са равни на жените.

    Да, те не могат да бъдат винени за всичко. Както виждаме, главната героиня в „Някои интервюта по лични въпроси“ също носи отговорност за случващото се във връзката ѝ.

    Мисля, че филмът много добре предава източноевропейското разбиране за феминизма, тъй като главната героиня е силна и независима жена, която има своите проблеми с мъжкия свят, но не се възприема като жертва.

    Разбира се! Аз не одобрявам виктимизацията на жените и не се идентифицирам с подобна позиция. Майка ми например беше в ГУЛАГ десет години, депортирана без никаква присъда. Тя преживя тази трагедия, която дълбоко засегна живота ѝ. Била е осъдена на смърт и в продължение на два месеца всеки ден е чакала да бъде екзекутирана. Но успя да премине през този ужасен период и след него се завърна жизнена, изпълнена с любов и състрадание към другите. Изпитваше радост от живота и прекарахме толкова прекрасни години заедно. Никога не се възприе като жертва и беше пример за мен. 

    Очевидно това е повлияло на мирогледа ви – попаднах на сходни разсъждения в два филма: от „Златната нишка“ (2019) запомних репликата Боже, не ме лишавай от чувството за радост, а главната героиня в Денят е по-дълъг от нощта“ (1984) се моли да не се озлоби към живота, след като е трябвало да се омъжи и да живее с убиеца на любимия си.

    Това е същността на моята житейска философия. Каквото и да се случи, човек трябва да продължи напред и да може да обича във всяка ситуация. Подобно разбиране за света е закодирано в нашата грузинска природа – надарени сме да изпитваме тази трагична радост и сме способни да се наслаждаваме на живота, независимо от обстоятелствата.  

    Мисля, че това е белег на вътрешна свобода. В този смисъл, позволете ми да се върна към работната среда в грузинското кино и най-вече към това, което казахте за свободата, която сте имали там. Каква беше атмосферата във филмовото студио в Тбилиси?

    Студиото ни бе разделено на две части  едната се ръководеше от Тенгиз Абуладзе, а аз бях ръководител на другата. Имахме художествен съвет и там обсъждахме предимно естетическата страна на филмите, не идеологическата. Грижехме се да правим добри филми от художествена гледна точка. В Грузия нямаше истинска цензура, ограниченията идваха от Москва. В този смисъл казвам, че разполагахме с известна свобода. Дори мисля, че противопоставяйки се на потисничеството на идеологията, ние успяхме да изобретим свой киноезик. Не говорехме директно колко лоша е съветската система, но всичко във филмите ни изразяваше съпротива. Чрез специфична употреба на образи, музика, емоционално изобразяване на човешките взаимоотношения и т.н., изобретихме собствен кинематографичен език. Може би по тази причина грузинското кино бе признато за явление извън съветската рамка. На международните фестивали го наричаха грузинско, а не съветско кино, считаха го за индивидуално явление. 

    Айзенщайн говори за връзката между филмовия кадър и йероглифа, а грузинското кино е визуално, също като грузинската азбука. Как виждате дълбоката му свързаност с грузинската култура, влиянията от местното изобразително изкуство или поезия?

    Като ново изкуство, киното е вкоренено в националната култура, в рамките на която се развива, така че определено можем да намерим връзки с високи образци на грузинския художествен талант като например поемата на Шота Руставели „Витязът в тигрова кожа“ от ХII век, смятана за националния епос на Грузия [4]. Мисля, че началото на грузинското кино е там, защото още тогава хуманистичните идеи са били провъзгласени чрез тази поема, заедно с въздействащи образи на силни личности. Може и да преувеличавам, но това е моето лично възприятие, тъй като литературата означава много в живота ми, особено поезията.

    Разбира се, Вие сте страстен преводач на поезия от английски и френски на грузински език.

    И от руски. Познавах лично Анна Ахматова, Борис Пастернак и Марина Цветаева, това бяха моите поети. В този смисъл наистина е трагично усещането за разрив между руската култура и сегашната военна агресия в Украйна. Човек не може да бъде убиец с този културен опит. Струва ми се невъзможно, но все пак се случва. По време на Съветския съюз Русия все още съжителстваше с други народи, докато сега изглежда, че се е превърнала в чудовище. Как руската политическа власт може да се помири и свърже с руската култура, това не знам. Мисля, че двете неща нямат нищо общо – действията на Путин със стихотворението „Реквием“ например, което Ахматова е написала за сталинския терор.

    Ако се върнем на темата за корените и влиянията, майка ви Нуца Гогоберидзе е първата жена-режисьор в Грузия. Как Ви е повлияла тя?

    Аз самата не бях гледала филмите на майка ми допреди около пет години. Те са направени в началото на 30-те на миналия век и скоро след това са били заключени, сякаш не са съществували, така че никой не ги беше виждал. Името на майка ми не присъстваше в историята на грузинското кино, а и тя не говореше за филмите си. Тази страна от живота ѝ дълго време остана загадка. 

    Как бяха открити?

    Много години след смъртта ѝ ме преследваше желанието да науча повече за тях и търсех навсякъде, но безуспешно. В крайна сметка ги открих в Русия – първо документалния филм „Буба“ (1930), а след това игралния „Зъл“ (1934), както и „Тяхното царство“ (1928), който е заснела с Михаил Калатозов. Оказаха се в депата на Руския държавен филмов и фотоархив „Белые Столбы“, който ги бе съхранил много добре, вероятно защото не са били прожектирани почти век. После бяха показани във Френската синематека и на фестивала за реставрирано кино „Il Cinema Ritrovato“ в Болоня. Така майка ми бе преоткрита на международно ниво, сякаш се върна към живота. В момента завършвам документален филм за нея, който ще бъде готов след няколко месеца. 

    Когато видяхте нейните филми, почувствахте ли тази интуитивна връзка на ниво майка-дъщеря между нейната и Вашата работа?

    Когато видях „Буба“ за първи път, не можех да повярвам на очите си. Първият ми филм беше документален, за грузинския манастир Гелати от XII век, а филмът на майка ми започва със същия този манастир! Бях шокирана, защото тя беше с мен, когато снимах този документален филм, но никога не спомена нищо. И аз направих много подобни кадри, от същите ъгли и в сходна тоналност, следвайки интуицията си.

    А кои бяха другите Ви учители, личностите, от които сте се повлияла съзнателно?

    Разбира се, бях влюбена във Френската нова вълна, също така в някакъв момент бях близка с Трюфо. Прекарвали сме вечери заедно в разговори за кино. Но най-силно влияние върху мен оказа Бергман – „Есенна соната“ например.

    Филмите ви са много различни един от друг, както тематично, така и стилистично. Искахте да експериментирате или на различни етапи от живота си се интересувахте от различни теми?

    Тук, в Германия, чух много пъти колко са различни един от друг, но аз самата никога не съм имала това усещане. Всеки филм, който съм направила, е израз на моята вътрешна същност. Формата винаги е свързана с това, което човек иска да каже – идва някак естествено. Не съм се стремила да направя нещо невероятно, просто имах какво да кажа, защото не можех да живея по друг начин. 

    Мога да си представя, че лично се идентифицирате с героинята от „Някои интервюта по лични въпроси“, но главната героиня в „Денят е по-дълъг от нощта“ например е много различна – жена, длъжна да се подчинява на съпруг, когото не обича. Какво Ви свързва с нея например?

    Идеята за този филм не беше моя, а на съсценаристката Заира Арсенишвили – много близка моя приятелка, която почина преди няколко години. Тя беше известна писателка в Грузия и работеше върху разказ за жена с подобна съдба, която познаваше лично – вторият ѝ съпруг беше убил първата ѝ любов. Тоест идеята дойде от Заира, но аз я намерих за интригуваща и исках да я развия. 

    Както вече стана дума, филмите ви звучат напълно съвременно. Когато бадемите цъфтят (1972) например е динамична и визуално естетска драма за съзряването и еманципацията от опеката на родителите – можем да го причислим към все по-обсъждания в последните години coming-of-age жанр. A ситуирания в традиционна среда, но всъщност доста нетипичен, мюзикъл Суматоха (1975) също звучи актуално днес, тъй като критикува консуматорството.

    „Когато бадемите цъфтят“ бе много харесан в Грузия и все още е популярен, но не беше пътувал в чужбина. Може би сега е първият път, когато се показва на Запад. Около него има една забавна история – аз много обичам да карам ски, дори съм печелила състезания в Грузия. Първоначално героите във филма караха ски, местната цензура обаче ме принуди да сменя спорта, така че да не бъде обвързан с моята личност. По тази причина във филма става дума за колоездене. Струваше ми се абсурдно, но се наложи да променя този детайл – така и не разбрах защо.

    Що се отнася до „Суматоха“, по него работих отново съвместно със Заира Арсенишвили, сниман е в родния ѝ край. Исках просто да направя мюзикъл, но и да засегна важната дихотомия между материалния и духовния живот; да създам героиня, която успява да преодолее консуматорството с изкуство. Състезанието по надяждане, което виждате във филма, е обичайна практика в Грузия и до днес.

    Скоро след разпадането на Съветския съюз заснемате филма Валс на Печора“ (1992), който разказва трагичната история на вашето семейство. И после между този филм и следващия Златната нишка отпреди три години, има разлика от почти три десетилетия. Защо спряхте да се занимавате с кино през този период?

    Всъщност по това време направих един документален филм, но 90-те години бяха трудни за киното. Занимавах се и с други неща, трябваше да се боря за истината, защото бившите съветски власти твърдяха, че грузинците са се избивали едни други по време на режима, което не беше вярно. Трябваше да свидетелствам и да участвам в тази политическа борба. Благодарение на работата ми като жури на Международния фестивал за късометражни филми в Оберхаузен успях да разкрия някои факти в международен план и след това бях избрана за член на парламента, а впоследствие станах грузински посланик в Съвета на Европа и ЮНЕСКО. В онези времена беше по-важно да участвам в политиката, отколкото да правя филми. 

    В последния си филм противопоставяте две героини писателка и артистична натура, която по всичко личи, е вашето алтер его, и е превъплътена отново от бунтарката Нана Джорджадзе; другата е бивш партиен функционер. Конфликтът им на политическо ниво обаче се разкрива в детайли едва в края на филма – стори ми се, че екзистенциалната линия на повествованието все пак надделява над политиката?

    Исках да засегна темата за връзката ни с миналото. Имам чувството, че съветският манталитет все още е жив по различни начини. В институциите, но и в личните отношения. Затова се опитах да изобразя сблъсъка между тези жени, които са много различни, но в същото време и двете са много самотни. Стремях се да предам усещането, че състраданието е по-важно от всички политически принципи. Състраданието вероятно е най-висшият принцип в живота.

    Бих искала да завърша разговора ни с един личен и екзистенциален въпрос. Имала сте много трудно детство поради трагичната ранна загуба на баща ви по време на Голямата чистка, както и заради изгнанието на майка ви. Въпреки всичко, въпреки този ужасяващ старт в живота, сте съумяла да се изградите като силна и одухотворена личност, създала сте и продължавате да създавате впечатляващо изкуство. Какво Ви даваше сили?

    Леля ми, която се грижеше за мен, ме подкрепяше много. Но като цяло тази сила идва от волята за съпротива и устойчивост. Животът ни беше такава катастрофа, че интуитивно търсехме начини да оцелеем. Сега може да звучи странно и абстрактно, но аз и моите приятели на около 14-15-годишна възраст намерихме сила в поезията. Някои имаха истински талант, други просто пишеха за любовта и живота, така че създадохме среда, в която съветският натиск не съществуваше. По онова време превеждах „Анабел Ли“ на Едгар Алън По (рецитира в оригинал):

     

    Отдавна, преди много, тъй много лета,

    в едно царство в приморски земи,

    девойка живя, нека знаете това,

    тя казваше се Анабел Ли.

    Живя там тази девойка с мисъл една —

    с любов вечна мене да дари.[5]

     

    Бях влюбена в историята на Анабел Ли, която умира само на четиринайсет години, идентифицирах се с нея. Тази красота ме спаси.

     

    Бележки под линия:

    [1] Гогоберидзе, Л. ,Что вспоминается и как вспоминается..., Гамма-Пресс, М., 2021, с. 288, ISBN 978-5-9612-0071-3.

    [2] Gogoberidse, Lana: Ich trank Gift wie kachetischen Wein, Mitherausgegeben vom Arsenal – Institut für Film und Videokunst e. V., 2019.

    [3] Canby, Vincent, Soviet „Interviews“ At Modern: Disturbing Fragments, April 14, 1980, https://www.nytimes.com/1980/04/14/archives/film-soviet-interviews-at-moder1ndisturbing-fragments.html.

    [4] Руставели, Шота, Витязът в тигрова кожа. Народна култура, София, 1975.

    [5] По, Едгър Алън, Анабел Ли, превод от англ. Явор Димитров, © Електронно списание LiterNet, 17.10.2000, № 10 (11), https://liternet.bg/publish1/po/anabel.htm.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1