Юбилейното 75-то издание на фестивала в Кан (17 – 28 май 2022) се проведе под знака на промените и в сянката на две световни кризи – отшумяващият (дано) COVID и продължаващата война в Украйна. От 2023 г. световното събитие ще има нов Президент, за първи път жена, която ще встъпи в правомощията си от юли – госпожа Ирис Кноблок. Явяват се нови спонсори: France Televisions, BMW, TikTok. Една от залите е преименувана на „Аньес Варда“. Билетният център е „дематериализиран“ – места се запазват само по електронен път, а системата често отказваше поради свръхнатиск (или зловредна атака на руски хакери?). Технологиите настъпват победоносно по всички линии. Няма прес зала, заради пандемията и журналистите пишат в обособени места всеки на своя си лаптоп. Това, което не се променя и няма да се промени е glamour-ът на червения килим и митичните 24 стъпала. Редиците от фотографи и кинооператори, инсталирани часове преди фотосесиите и пресконференциите. Битката за места сред журналистите. Зашеметяващите вечерни рокли и прескъпите бижута, водещи своята вечна война на модните марки...
Това, с което ще се запомни фестивалът, освен, разбира се, наградите, са две големи изненади. Първата беше включването на украинския президент Володимир Зеленски по време на церемонията по откриването. Той направи емоционално обръщение към фестивала и света. Речта му прозвуча много особено в шикозния контекст на празника на киното и напомни рязко, че в Европа има война. Втората изненада пак беше свързана със звезда, но от Холивуд. Том Круз беше поканен да представи новият „Топ Гън: Маверик“ (продължението на „Топ Гън“ от 1986) и беше поздравен от френските ВВС със зрелищно небесно шоу. Осем изтребители отпечатаха в небето над Кан цветовете на френското знаме, облитайки Двореца в момента на изкачването на стълбите. Такава почест не беше оказвана никому до този момент. Круз получи и непредвидена „Почетна Златна палма“, редом с другата американска звезда и хуманитарен активист Форест Уитакър. Така Кан показа, че наравно с авторското кино уважава и доброто зрителско кино.
Наградите вече са известни и много се изписа по време на това юбилейно издание. Затова няма да повтарям казаното по вестници, сайтове, телевизии, радиа по света и у нас. Малко статистика обаче не пречи. Двайсет и един филма бяха представени в състезанието, но за да се стигне до тях, Селекционният комитет е изгледал геройски 2200 филма от 155 страни (почти колкото са в ООН). Така Официалната селекция трябваше да отговори на традиционните кански критерии – географски и геополитически баланс, добри пропорции стари-млади, „абонати“-новодошли, мъже-жени, експерименти-класичност. Откроиха се четирима носители на „Златна палма“, които продължават да работят на най-високи обороти и, както се разбра, един хвана Палмата за втори път.
ТОРИ И ЛОКИТА (2022, РЕЖИСЬОРИ БРАТЯ ДАРДЕН)
Белгийските братя Дарден, всепризнати класици и майстори на социалното кино, които вече имат две „Палми“, участваха за девети път в конкурса с „Тори и Локита“, филм за приятелството между две деца – имигранти от Африка, който им донесе поредно отличие, учредено специално за юбилея – Наградата на 75-то издание. „Най-искреното ни желание е в края на филма публиката, която е изпитала дълбока емпатия към двамата млади изгнаници и тяхното непоклатимо приятелство, да се разбунтува срещу несправедливостта в нашите общества“ – казаха те.
Кристиан Мунджиу, също носител на „Палма“, представи „R.M.N.“, но си тръгна без награда, защото филмът му се върти в кръга на вече познатото и няма открития. Социално-психологическите сондажи в документален стил, макар и дълбоки, не стигат до голямо обобщение. Като цяло филмът му звучи някак близко и родно – има коледно колене на прасе, кукерски тържества, твърда и организирана балканска нетолерантност, дори почти буквално повторение на сцена от българския „Страх“ на Ивайло Христов – маскирани бабаити опитват да запалят дома на жена, приютила двама кротки и законно пребиваващи работници от Бангладеш. Състоянието на нещата по нашите географски ширини е уловено с чувствителност и безкомпромисност, но явно това не е било достатъчно за извоюването на награда.
Филмът „Брокер“ на третия носител на „Златна палма“ в конкурса, японеца Хирокадзу Корееда пък си тръгна с награда, но тя е за Сонг Канг-Хо, голямата южнокорейска звезда (бащата от „Паразит“), който получи отличието за мъжка роля. Покъртителна история за търговия с изоставени бебета, които се слагат в специални кутии...
ТРИЪГЪЛНИКЪТ НА ТЪГАТА (2022, РЕЖИСЬОР РУБЕН ОСТЛУНД)
Последният „палмов“ лауреат Рубен Остлунд влезе триумфално (и с характерния негов вик при вземането на палмата) в непостижимо престижния Клуб на носителите на две „Златни палми“: Дардените, Кен Лоуч, Михаел Ханеке. „Триъгълникът на тъгата“ действително се извиси над останалите в конкурса със завършената си и ясна алегория, която отпраща към най-наболелите проблеми на света. Преди години, в нашите разговори за Кан с Вера Найденова, тя беше споменала нещо, което винаги помня – филмът за „Палмата“ трябва да е по своему „бистър“... В случая бистротата е в преносен смисъл, иначе е точно обратното. С две думи, това е умопомрачителен фарс, абсолютно безмилостна сатира на света на супербогатите, направена обаче с кодовете на зрелищното кино. Но съм сигурна, че великият дон Луис Бунюел, „ангелът унищожител“ на буржоазното самодоволство, би го гледал с одобрение. Както и Михаил Бахтин – виждаме в действие теорията му за карнавалното преобръщане и резултатите от дейностите на материално-телесната долница. Но публиката едва ли мисли за това – шокирана, тя избухва в смях. Помним „Голямото плюскане“ на Марко Ферери и „фекалния скандал“, който предизвиква в своето време. Тук, на луксозна яхта, след преяждане с гурме специалитети, пари, власт и влияние, логично следва голямото повръщане. И когато се извие буря и всички получат морска болест, настава „дантиевски вомиториум“ (от фр. vomir – повръщам). Канализацията се задръства и тоалетните преливат... Капитанът е перманентно пиян... Персонажите на Остлунд са най-коментираните съвременни „герои на нашето време“ – красиви манекени-инфлуенсъри, руски олигарх, достопочтени оръжейни производители, IT милиардер. Луксозната яхтата потъва и това е ясна метафора. Но това не е всичко – режисьорът ни показва и драстичната промяна, когато част от елитното общество, изхвърлено на пуст остров, трябва да оцелява в буквалния смисъл. Тогава шеф става шефката на тоалетните, бойна дама от азиатски произход, която налага свои правила. И групата се връща към примитивното... Остлунд беше констатирал пред „Фигаро“: „Лявата преса сякаш не харесва филма ми.“ и това е видно в реакцията на някои френски журналисти, които оспорват моралното право на Остлунд да отправя остра критика на мястото, което изобличава. Според тях с този филм „е награден цинизмът“. Критиците от „Либерасион“ са на мнение, че на този „смешен и жесток фарс му липсва дълбочина“, а режисьорът затъва в „социален реализъм“. Докато от „Фигаро“ твърдят обратното: „Рубен Остлунд спаси наградите от корабокрушение.“, пишат те и наричат сатирата на този „надарен провокатор“ „изчегъртваща“. „За мен същността на киното е в това да промени нещо в обществото“ – беше казал Рубен Остлунд. Питаме се дали може все още нещо да се промени... Други пък критикуват Остлунд, че се поставял в ролята на „безпощаден моралист“. Няма да се съгласим – шведският майстор разказва, при това много забавно, величествена притча за упадъка, за „края на западната цивилизация“, показвайки лицето на „капитализма в терминална фаза“ („Монд“). Не поучава, във всеки случай ни кара да се огледаме критично, с омерзение и смях. И да потърсим опорите в малкото, човешкото, духовното. Киното не дава отговори, а поставя големите въпроси пред обществото на зрелището и консумацията, на парите и привидностите.
БЛИЗО (2022, РЕЖИСЬОР ЛУКАС ДОНТ)
На другия полюс като стил – сериозно и деликатно психологическо кино – се оказа „Близо“ на младия белгиец Лукас Донт, чийто филм „Момиче“ силно беше впечатлил Кан преди няколко години и получи „Златна камера“ за дебют. Сега той бе отличен с Голямата награда (поделена със „Звезди по пладне“ на французойката Клер Дени, сразен от критиката). Внимателно и с подчертана чувствителност е изследвана територията от края на детството, крехкото пред-юношество, процесът на трансформация и търсенето на идентичност, когато попадаме в период на красива несигурност. Става дума за необикновеното приятелство между две момчета, трагично разрушено от тесногръдието на околните. Стилът на филма може да се определи като „среща между братята Дарден и Ксавие Долан“, смятат от „Монд“.
РЕШЕНИЕ ДА СИ ТРЪГНЕШ (2022, РЕЖИСЬОР ПАРК ЧАН-УУК)
Много желаната Награда за режисура отиде при „Решение да си тръгнеш“ на южнокорееца Парк Чан-уук – криминална драма или романтичен трилър, в който виртуозно се преплитат различни жанрови кодове. Историята разказва за детектив, разследващ смъртта на мъж в планинска местност. В хода на разследването той среща тайнствената жена на мъртвия, усеща странно привличане и попада под нейното влияние. Свидетели сме на „танц на платоничното докосване“, който очарова. Кино на фините нюанси и тънките душевни движения. Умение да се подскажат визуално неназовими вътрешни трепети.
НЕБЕСНОТО МОМЧЕ (2022, РЕЖИСЬОР ТАРИК САЛЕХ)
Ако продължим все пак по наградите, стигаме до „Небесното момче“ на Тарик Салех, шведски режисьор и сценарист с египетски корени, получил Наградата за сценарий. Той ни поднася напрегнат политико-религиозен трилър, като действието се развива в най-големия ислямски университет в света Ал-Азхар в Кайро. Бедно селско момче с чисто сърце попада в центъра на безмилостни битки за власт и влияние между политическите и религиозни елити. Висши духовници, службите за сигурност, политическата върхушка и ислямисти-екстремисти са оплетени в интриги и престъпления. „Западът е едновременно натрапчиво привлечен от исляма и в същото време не разбира нищо от тази религия.“ – беше заявил режисьорът, който от години е персона нон грата в Египет. Този филм ни въвежда в един напълно непознат свят, като дава интересна гледна точка отвътре. И го прави сдържано, мащабно и обективно, като далеч надхвърля конкретния политически контекст и отпраща към етични и философски размисли.
СВЕЩЕНИЯТ ПАЯК (2022, РЕЖИСЬОР АЛИ АБАСИ)
И още един филм от Швеция, „Свещеният паяк“, с режисьор Али Абаси от ирански произход е фокусиран върху сложните отношения на ислямската религия и съвременния свят. В него актрисата Зар Амир Ебрахими бе отличена с Наградата за женска роля, присъдена ѝ за превъплъщението в смела, жертвоготовна и безкомпромисна иранска журналистка, която съществено помага за разкриването на сериен убиец-фанатик, удушил шестнайсет проститутки. Показателна е съдбата на тази актриса – кариерата ѝ в Иран е била брутално прекъсната заради измислен сексскандал и тя е била принудена да емигрира, като се установява във Франция. „Този филм говори за жените, за тялото им. – казва тя в интервю – Това е филм, пълен с омраза, с ръце, крака, гърди, секс, с всичко, което е невъзможно да се покаже в Иран.“ Акцентът в този нетипичен трилър е колкото върху разкриването и залавянето на убиеца (добър съпруг, баща на две деца, строителен работник, ветеран от Ирано-иракската война), толкова и върху социалния отзвук на ставащото. Много хора не само не осъждат убиеца, но дори го приветстват, убедени, че той има „мисия“ да прочисти света им от греха. Закрилян е невидимо и от най-високо място. Но кулминацията идва, когато синът, момче в тийнейджърска възраст, обявява, че ще тръгне по пътя на баща си, с когото се гордее. Трябва да се отбележи, че филмът е направен по истински случай.
ОСЕМТЕ ПЛАНИНИ (2022, РЕЖИСЬОРИ ШАРЛОТ ВАНДЕРМЕЕРШ И ФЕЛИКС ВАН ГРЬОНИНГЕН)
С големите екзистенциални, философски и екологични проблеми на времето се занимават и двата филма, удостоени ex aequo с Наградата на журито – „Осемте планини“ на Шарлот Вандермеерш и Феликс Ван Грьонинген и „Ео“ на полския режисьор Йежи Сколимовски. Белгийската двойка режисьори са научили специално италиански, за да снимат с италианските актьори на техния език. Те разказват по естествен и непринуден начин една морална притча за силата на природата и смисъла на съществуването. „Искахме да направим филм, който говори за живота в цялата му крехкост и сила.“ – каза на закриването развълнуваната режисьорка. А „Ео“ на осемдесет и четиригодишния Сколимовски въодушеви киноманското братство (и журито) с естетска визия и експериментаторски дух – това беше най-дръзкия във визуално отношение филм на фестивала. Самата история е любопитно изградена през погледа на едно цирково магаре... Светът през очите му не изглежда никак порядъчен, нито спокоен. Снимани са шест различни животни, но „образът“, който „създава“ магарето с дискретно антропоморфни черти, е определено симпатичен и придава неочаквана перспектива на грубите и често животински човешки страсти. Филмът говори за опазването на природата и животните по наистина оригинален начин.
ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА БЪДЕЩЕТО (2022, РЕЖИСЬОР ДЕЙВИД КРОНЕНБЪРГ)
Внимание привлече и „Престъпления на бъдещето“ на Дейвид Кроненбърг – научно-фантастичен филм на ужасите, разположен в недалечното бъдеще и описващ дистопичен свят, където болката е елиминирана и хората ползват „хирургията като новия секс“. Разиграват се страховити пърформанси с мутирали органи. Свидетели сме на сцена на аутопсия на дете, заснета твърде реалистично, с кръв и вътрешности, в стила на gore филмите, както и персонажи, които изпитват сексуални импулси, ближейки отворените си рани, защото в този футуристичен свят физическото страдание не съществува... Макар и екстремна, картината на този ужасяващ свят е едно предупреждение. Филмът рязко раздели публиката, подобно на „Титан“ миналата година. Имаше освирквания и напуснали демонстративно. Отчитайки екстремния му визуален стил, критиците го определиха като еротичен, но абстрактен.
Но един фестивал не е само филми и състезание, той резонира с всички теми на съвременността, гледа миналото и бъдещето. На бъдещето беше посветена и Срещата „Киното, а сега накъде“, проведена в две сесии. На първата бяха поканени осем режисьори от различни държави, поколения, стилове: Гийермо дел Торо, Клод Льолуш, Коста Гаврас, Гаспар Ное, Паоло Сорентино, Надав Лапид, Робен Кампило и Матийо Касовиц. Дел Торо направи интересно наблюдение: „Намираме се в същото положение, в което киното е било при идването на звука... Откриваме, че това е повече от начин на комуникация, променя се отношението с публиката.“ Гаспар Ное отбеляза, че класическото кино, гледано в кинозалите е „свят, който изчезва“ и „повече няма да е достъпен, а ще имаме само платформи и те ще решават дали филмът е добър и това се прави за публиката.“ В дискусията се включи и осемдесет и четиригодишният Коста Гаврас: „Всичко е различно и се промени. Мисля, че новото поколение е съвършено различно… Подхождаме към киното по различен начин. Нужно ни е да слушаме и да разказваме истории. Човешките същества не могат да оцелеят без истории; следователно киното ще продължи. Не във формата, която познаваме, но ще продължи.“ На втория ден бяха поканени и дами. Английската режисьорка Лин Рамзи сподели как според нея киното може да се справи в епохата на стрийминг платформите: „Трябва да се учим да сме експериментални, да се учим да правим кино с малки бюджети и нови технологии... Трябва да мислим различно. Да бъдем изобретателни.“ Имаше още доста интересни изказвания и гледни точки на кинематографисти, искрено загрижени за бъдещето на киното.
Но освен шокиращи футуристични истории и теоретично оглеждане на бъдещето, Кан е фестивал, здраво стъпил в настоящето. А настоящето е изпълнено с тревога и несигурност заради войната в Украйна и фестивалът реагира адекватно, като показа на света, че Украйна е в сърцето му. Като започнем с изявлението на Зеленски, тазгодишният Кан ще се запомни със своята безусловна ангажираност. Организаторите показваха ясно, че фестивалът е не само световна витрина на киното, но и етична и гражданска платформа за отпор на насилието и злото. Серия от киносъбития доказват това.
Включен в последния момент в програмата като „Специална прожекция“, документалният филм „Мариупол 2“ на трагично загиналия в Украйна литовски режисьор Мантас Кведаравичус покърти публиката с картини на отчаяние и разруха, коренно различни от репортажното телевизионно снимане. Всъщност материалът е монтиран посмъртно от неговия екип. Моментът на представянето беше наистина вълнуващ, със сълзи на съпричастие. Знаем, че киното е свидетелско показание, но много рядко разбираме, че понякога то се прави с цената на живота. Решен в дълги статични кадри, филмът няма сюжет. Просто възрастни и деца оцеляват в подземието на една Баптиска църква с помощта на пастора, при адски тътен на далечни бомби. Молят се, погребват своите мъртви, хранят се и се надяват всичко да свърши. Заснети са от дистанция, за да не се притесняват. Няма визуални ефекти, няма особени ракурси и кинематографични увлечения. Всичко е автентично и затова още по-страшно. Ето работните бележки на убития режисьор: „Никой от жителите на Мариупол не се боеше от смъртта, макар че беше вездесъща. Нямаше нито минало, нито бъдеще, нито осъждане... Беше рай в ада, деликатни пеперудени криле, които се докосват, миризмата на смърт в чистия ѝ вид. Беше живот, който пулсира.“
В Кан беше и Сергей Лозница, който също в секцията „Специални прожекции“ представи монтажния си филм „Естествена история на разрушението“ за бомбардировките на съюзниците в Германия през 1945 г. Лозница е особен случай, безкомпромисен в творчеството и поведението си. Филмът му е оприличен на „юмручен удар“, след който излизаш напълно съсипан и резонира със ставащото в Украйна по фрапиращ начин. Напуснал е Европейската филмова академия поради твърде слабата ѝ според него реакция на събитията в Украйна.
С темата за противопоставяне на руската агресията се свързва и присъствието на Кирил Серебренников, прочутият руски дисидент, който след началото на войната се установява в Берлин. Той представи трети свой филм в Кан (след „Лято“ и „Грипът на Петрови“) и е поканен като независим творец – да напомним за отказа на Кан да приема руски официални делегации. „Жената на Чайковски“ е привидно исторически филм, но говори подмолно и по много линии за нашето време – репресивните традиции на патриархалното общество, неравенството на жените, хомосексуалността. Това е изначално мрачна история за една фанатична любов и може да се определи като перфектния антилюбовен филм... Въпреки силната визуална страна, Серебренников си тръгна без награда.
ПОГЛЕДЪТ НА ПЕПЕРУДАТА (2022, РЕЖИСЬОР МАКСИМ НАКОНЕЧНИ)
В „Особен поглед“ също имаше украински филм – дебютът на Максим Наконечни „Погледът на пеперудата“ – историята на млада жена, която отказва да се възприема като жертва на трагични събития, сполетяли я в затвор в Донбас. Дълбоко травмирана, тя има визиони и се бори с кошмарите от миналото си. Екипът на филма направи демонстрация при премиерата – застанали пред вратите на зала „Дебюси“, украинците искаха да фокусират вниманието върху началото на четвъртия месец от войната. „Руснаци убиват украинци. Намирате ли, че е обидно или смущаващо да се говори за този геноцид?“ – беше изписано на плаката им. „Не сме в Кан за забавление или бизнес. За нас единствено важно е да предадем посланието си на света“ – каза продуцентката на филма.
Разбира се, имаше още много филми, събития, срещи (Хавиер Бардем, който каза в едно блиц интервю: „Аз съм тук да давам, да връщам.“), за които е невъзможно да се разкаже. Имаше и Пазар, който преминава в сянка, но е много съществен елемент от фестивалната дейност.
На финала ще споделя изумлението си от кратката финална пресконференция на журито с Президент Венсан Лендон. Той, но и всички останали членове, споделиха с най-голяма искреност, че са научили страшно много от филмите и от общуването помежду си, че този опит ги е променил за добро, че начинът им да гледат на живота ще се промени и това е било невероятна школа за тях. Щом е така за журито, какво остава за редовите журналисти... Може би най-добре го каза ексцентричната Роси де Палма, тази вечна жена на ръба на нервна криза (председател на журито на „Златна камера“) – важното е „да правиш любов с киното“.