НЕСЛОМИМИЯТ ТВОРЧЕСКИ ДУХ
БОЯН ЦЕНЕВ
разговаря с председателя на журито за игрални филми Петър Вълчанов
Творческият и житейски тандем Петър Вълчанов – Кристина Грозева са константни носители на международно признание за българското кино. Игралният им дебют „Урок“ (2014) е сред най-награждаваните български филми от много световни фестивали. Сред призовете са Награда за най-добър български игрален филм, Награда на ФИПРЕССИ и Награда на публиката на София филм фест през 2015. Вторият им филм „Слава“ (2016) също е отличен с много награди на престижни международни фестивали като: Локарно, Вилнюс, Трансилвания, Тирана, Минск, Люксембург, Дъблин, Единбург и др. Последният им филм „Бащата“ излязъл през 2019, печели „Златна роза“ през 2019, както и едно от най-важните отличия в световното кино – „Кристален глобус“ от Карлови Вари. Заедно със „Слава“, „Бащата“ е българското предложение за Оскар в категорията за чуждестранен филм, съответно през 2017 и 2020. Петър Вълчанов е председател на Журито за игрални филми на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов“.
От тази година наградите за филмово изкуство на СБФД „Васил Гендов“ са възродени в нов формат – фестивален, с цяла съпътстваща програма. Тя се състои от прожекции с вход свободен на филмите от конкурсната програма с представяне от авторите, пресконференции, специализирани дискусии, кръгли маси и т.н. Какво е вашето мнение за преобразуването на това значимо културно събитие?
Чудесна инициатива и допълнителна възможност българската публика да се срещне с най-новите български филми. От особено значение е за документалните и анимационните филми, които срещат повече трудности за по-широк показ.
Какви са критериите на журито в избирането на победител измежду номинираните?
За мен критериите винаги са: оригиналност, автентичност, честност и смисъл.
Какво според вас е моментното състояние на българското кино, имайки предвид, че през последните години филмовата продукция се стреми да задоволява широк спектър от зрителски потребности?
Въпреки пандемията, въпреки производствения застой, свързан с промените в закона за кино, въпреки липсата на алтерантивни източници на финансиране, въпреки липсата на адекватна киномрежа, мисля, че българското кино се държи, творческият дух не е сломен, а това е най-важното. Точно в разгара на пандемията имах шанса да гледам един великолепен филм, „Сцени от живота на една актриса“, на режисьора Иван Владимиров. Този филм ме заинтригува, развълнува и зареди с енергия и оптимизъм, че в България могат да се правят хубави филми.
Какво е мястото на съвременното българско кино в глобалния свят с наличните възможности за участието му в световните културни процеси?
Българското кино е разпознаваемо по света. За трети път в последните години имаме селектиран филм в Кан. Български филми влизат в престижните селекции на Берлин, Локарно, Сан Себастиан, Карлови Вари, Торонто, Токио. Български филми се рапространяват по света и се срещат активно с международната публика. Веднага мога да дам пример с „Ага“ на Милко Лазаров, който има над 150 000 хиляди продадени билета от кинопоказ в цял свят. Надявам се тази тенеденция да се запази и да продължи да се развива. Международните дистрибутори и фестивални селекционери очакват с интерес новите проекти на Ралица Петрова, Милко Лазаров, Стефан Командарев, Илиян Метев, Константин Божанов, Павел Весанков и др.
Забелязват ли се творчески тенденции във филмовите творби, пълнометражни и късометражни, с които може да се характеризира съвременното българско кино?
Съвременните български филми са много разнообразни, така че аз поне не откривам някакви по-специфични тенденции.
Каква ще е ролята в дългосрочен план на ежегодните награди на СБФД за кинообщността в разширената ни културната среда?
Надявам се да поощаряват желанието и интереса на българския зрител към родното кино.
* * *
ДОБРИТЕ ФИЛМИ ВИНАГИ НАМИРАТ МЯСТО СИ
АНАСТАС ПУНЕВ
разговаря с председателя на журито за документални филми Андрей Паунов
Знак за какво е завръщането на фестивала на българското кино?
Че има българско кино, че то някак си продължава да се случва, въпреки трудностите и че има смисъл да говорим за него. Всъщност всеки повод да се гледа българско кино е добър повод.
Като председател на жури какво мислите за оценката на изкуството по принцип? Колко обективно могат да се сравняват различни филми?
Разбира се, да се оценяват произведения на изкуството е някак наивно и почти абсурдно. От друга страна е прекрасно, че в случая има номинации във всички департаменти, направени от самите гилдии в СБФД. По този начин може да се подчертае работата на всички тези, които всъщност случват киното. Огромна част от таланта и усилията в един филм остават зад светлината на прожекторите. Хубаво е да има празник за цялото семейство.
Как се намира общ език с жури, съставено от толкова различни личности?
О, не знам, тепърва ще видим, но хората лесно се обединяват, когато има ясни критерии. Мисля, че всичко е въпрос на комуникация. А различните мнения са винаги добре дошли. Без тях би било толкова скучно.
Намирате ли сродна нишка между различните филми от програмата на фестивала?
Засега не.
Мислите ли, че има разминаване между българските филми, които получават фестивално признание у нас и в чужбина и ако да, на какво се дължи?
Разбира се, много често се случва, но това е съвсем нормално. Националните награди винаги имат различен контекст. То и в това им е смисълът. Навсякъде по света е така. Мисля също, че добрите филми винаги намират място си.
Кое бихте приели като успех на фестивала? Какви са очакванията Ви?
Грандиозен финал! Все пак киното е циркаджийско изкуство.
* * *
ФИЛМИТЕ, КОИТО ГЛЕДАХ, СТОЯТ СЪВСЕМ ДОСТОЙНО
БОРЯНА МАТЕЕВА
разговаря с председателя на журито за анимационни филми Златин Радев
Имаш първата номинация за Оскар, макар и студентски, в историята на българското кино. Какво се случи след грандиозния успех на „Консервфилм“?
Ха-ха-ха – нищо! Пътувах по света, за пръв път излизах на Запад, бях като попаднал на друга планета. Обръщаха се към мен на сър, мистър, мосю, бях „Господин Радев“. Получавах поздравления, давах интервюта и всички ме питаха какъв е следващият проект. А аз нямах никакъв. Толкова време и енергия ми беше отнело да направя „Консервфилм“, че бях буквално празен отвътре. Бях в шок. И затова след това направих „Шок“!
Помня паметната прожекция на „Консервфилм“ в салона на ВИТИЗ – еуфорична, всички ликуваха. Казвахме си – значи можем, бива ни, ще правим чудеса... Годината беше 1991, началото на промените...
Понякога се случват, не само по Коледа.
Може ли такъв филм да се направи сега? Беше обявен за един от най-скъпоструващите анимационни филми, а беше дипломен...
Вероятно, не знам. Зависи от разни неща. Най-вече съвпадение на обстоятелства. Да, от студията (САФ „София“) казаха, че е най-скъпият български анимационен филм, ever. И никак не бяха доволни от това. А аз не можех нищо да направя – просто го плетеш и това е. Две години снимане. Имаше сцени с 300 консерви в кадър, които трябваше да се анимират – монтирахме една тръба над декора и аз пълзях и висях на нея, за да мога да ги достигам. Повечето време бяхме само двама – асистент-операторът Силвестър Йорданов и аз. Двамата се борехме с всичко. Помня даже, че в почивните дни тайно влизахме да снимаме, защото не разрешаваха – прескачахме оградата на Киноцентъра, носехме си сандвичи и... работехме. А вкъщи, като питаха дъщеря ми какво работи баща ѝ, тя отговаряше: „Ми, консерви...“
Най-смешното беше, че докато го правех и всички срокове един след друг отиваха „на кино“, от студията ме гонеха, че филмът става много скъп, много дълъг и отнема много време. Но в един момент казаха – виж какво, направи го още по-дълъг (!?), защото щял да мине в по-горна категория и даже щяло да има премиални... И аз го направих по-дълъг. Имаше изцяло друг финал, но после отрязах и изхвърлих доста голяма част, така че не си спомням дали имаше премиални или не. Но пък след това филмът си върна бюджета дванайсет пъти, така че явно си е струвало усилието!
В „Консервфилм“ има нещо пророческо, а е бил замислен в края на 80-те. Звучи като антиутопия, но забавна все пак... Как ти хрумна идеята?
Докато си лежах един следобед. Просто се появи... Оттогава продължавам да лежа, но не става.
В следвашия си филм „Шок“ изпробваш различни техники, присъстваш и в персона като главен герой. Много забавен филм! Бях в жури на фестивал в Анкара и той взе Голямата награда. Помня колко го харесаха критици и публика... Ти владееш законите на комуникацията, затова е интересно да кажеш кое кино предпочиташ – елитарно-фестивално или за широката публика? Или може би това от пресечката на двете?
След успеха на „Консервфилм“ бях наистина в шок и исках да направя нещо коренно различно, а не да зацикля в „Консервфилм“ 2, 3 и т.н. Та затова „Шок“ – тотално различна техника и настроение, малко автоироничен. И без нито един пиксел пост-продукция – всичко е in camera – каквото виждаш през визьора, това отива на екрана – буквално WYSIWYG – what you see is what you get. Няма да казвам, че мислехме сценария, докато снимахме – голяма грешка! Също ни отне над една година – този път на трима човека: Силвестър Йорданов и Владислав Будинов. Докато го снимахме, отслабнах с десет килограма. Почти всеки кадър беще страховито техническо предизвикателство. Трябваше да измисляме най-различни устройства и за камерата, и за мен. За кадъра, в който ставам плосък, направихме една платформа с отвори за главата и ръцете и стоях под нея осем часа – там ме храниха и ми даваха вода, не съм ходил дори до тоалетна, нямаше начин да се излезе отдолу, без да се развали декора. Но филмът не тръгна добре. Бях в депресия. Три години по-късно направих втора версия. Тя поотпуши нещата. А по въпроса за какъв вид кино – един много свестен човек, продуцент от BBC, Колин Роуз, казваше: „Ние правим авторски филми за широка публика“. Мисля, че това е най-доброто!
Тогава още нямаше компютри и всичко се правеше с подръчни средства. Разкажи за кризисните 90-те години...
Беше гадно време. Но оцеляхме. И мърдаме! Имаше режим на тока и водата, нямаше бензин, нямаше храни по магазините, инфлацията стигна 250%. Като слушам сега вайкането за 10-тина процента инфлация, си викам – забравяме ли или просто обичаме да се оплакваме? Май второто...
Винаги съм казвал, че България е от големите европейски страни – статистически сме в първата половина, а това, че сме най-бедни сред най-богатите не е повод за вайкане, а хъс да ги настигнем.
Не ме питаш за Украйна, но съм категорично против чудовищната руска свинщина там и нашето усукване – на злото трябва да се отговаря, а не да се обръща другата буза.
Като председател на Журито за анимация на този нов фестивал как виждаш нивото на българската анимация днес? Как ти изглежда тя като цяло в контекста на европейската? А на световната?
Признавам, че напоследък не съм следил много внимателно късометражните анимационни филми, но като всяка форма на кино те би трябвало да разказват по интересен начин интересна история, която да събужда чувства или размисли у зрителя – общо взето толкова е просто.
В тази връзка мисля, че филмите, които гледах, стоят съвсем достойно, има опити в различни стилове и жанрове, в различни техники. Така че, според мен, нашите филми стоят съвсем прилично в общия европейски, а и световен контекст.
Какво е отношението ти към наградите – носител си много национални и международни награди от наши и чужди фестивали... ?
Приятно нещо са! Стоят на разни места из къщи. Преди дни забелязах, че точно тази от Анкара стои на пода между саксиите с цветя, не знам защо е там. Нямам специална етажерка или витрина, на която да им бърша праха.
С какво се занимаваш днес?
След „Шок“ някак си се успокоих и като че ли ми мина стремежът да се доказвам на всяка цена с авторски късометражни филми. Но продължава да ми е интересно да опитвам нови неща. Продължавам професионално да се занимавам със стоп моушън, имам и първата в България моушън контрол система – робот, който движи камерата.
Снимахме един стоп моушън сериал – 286 минути за около десет месеца, взе награда за най-добър канадски анимационен сериал, сниман изцяло в Подуене с български аниматори и български екип.
Впечатляващо във всяко отношение! Как се казваше този сериал?
Сериалът беше канадско-немско-холандска копродукция и се казваше „Людовик“, по идея на Ко Хьодеман.
Ама това е режисьорът на „Пясъчният замък“, който има Оскар за него! Който не го е гледал – има го в мрежата. Гениален филм! А с „Людовик“, това чаровно плюшено мече, Канадската филмова служба много се гордее, все го включват в разни ретроспективи...
Специално за този сериал направих курс за аниматори. С част от тях после снимахме в Берлин немски пълнометражен филм. На английски е „The Sandman and the Lost Sand of Dreams“.
Сега някои от същите хора работят в най-добрите световни стоп моушън студия.
И какво още?
Направих може би първия в света стоп моушън VR360 (360 градусова виртуална реалност) с движеща се камера – реклама за Canon. Докато го правехме, имах чувството, че мозъкът ми е като джелибон – огъва се и се разтяга, за да проумее как да станат нещата. Направих и един AR проект (Augmented Reality, разширена реалност), виртуална възстановка на археологически обект. И мисля, че ако не е на най-първото в света, то поне е една от първите... Като гледам, забавлявам се все с много сложни неща, обичам да ми е трудно и да има предизвикателства.
Така животът продължава да е приключение...
Последните няколко месеца работих по един колосално сложен проект – три реклами за американски клиенти, за които направихме 20 миниатюрни декора, 20 анимационни кукли, 6 кукли-марионетки (театрални кукли на конци) и безброй дребни реквизитчета. Снимахме много сложни комбинирани кадри с живи актьори, стоп моушън анимация и кукли-марионетки и кадри с моушън контрол с обекти в различни мащаби. Много неща трябваше да измисляме как изобщо да станат! По този проект отслабнах само с пет килограма.
А какво става с онзи голям проект „Боклуците“?
Отделно от всичко това работя вече много години по моя пълнометражен стоп моушън проект – „Джънковете“ или „Боклуците“, или „Отрепките“, който претърпя осемнайсет версии на сценария и смени няколко заглавия.
Значи филм с биография.
Мисля, че последната версия е вече много добра, направих по нея над 10 000 рисунки сториборд и 104 минути аниматик (макет на филма). Сега финализирам нещата, надявам се много скоро да започнем същинската продукция. Ами, това е.
Чакаме ги с нетърпение тези „джънкове“. Твоята дейност и присъствие в българската анимация потвърждават тезата, че днес тя е във възход и стои равностойно на европейската и световната. Като сила на креативност, като разнообразие на техники и жанрове, като оригиналност. Усеща се, че корените на Българската анимационна школа са дълбоки и здрави. Това доказва и селекцията на този нов фестивал. Малко, но от класа!
