СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
„Всички имат две професии: своята и тази на филмовите критици“, пише Франсоа Трюфо през 1975 г. в предговор към сборник от свои рецензии. Още тогава парижкият режисьор вече подчертава необходимото, но трудно разграничение между непрофесионални и професионални критици.
По-късно, през 1982 г., един от най-авторитетните гласове на италианската кинокритика Морандо Морандини определя филмовия критик като „животно на изчезване“.
Промяната на средствата за комуникация променя драстично и критиката. Тя винаги се е адаптирала към новите форми на комуникация, точно както става с киното с идването на звука, телевизията, видеото и сега Интернета. Социалните мрежи са обвинявани, че осуетяват всеки опит за критично изследване. Други пък твърдят, че платформите предоставят ново пространство за писане. Бегъл поглед в историята на италианската критика, за да се стигне до днешния ден, е желателен опит да се изяснят позиции или... да се омотаят още повече.
След войната в Италия критикът има роля, подобна на писателя. Раждат се професионалисти като Уго Казираги, Калисто Козулич, Тулио Кезич, Морандо Морандини, Джан Луиджи Ронди. Всеки от тях притежава свой вкус, издателска идентичност и най-вече политическа ориентация.
През 50-те години на миналия век оценката на филма с пет звезди става основна за всеки вестник, после се добавя системата от „точки“, използвана за първи път от Морандини през 1953 г. Тези графични знаци и до днес определят успеха на творбата. Първият курс по история и критика на киното се провежда от Луиджи Киарини в Пиза през 1961 г. Вече се създава пропаст между професионалната критика и интелектуалците, дошли в киното, като Алберто Моравия и Пиер Паоло Пазолини. Критиката се дистанцира все повече и повече от научния или идеологически модел и придобива все по-личен, понякога автобиографичен характер.
Ето че идва и телевизията, която позволява достъп до огромно количество филми. Раждат се предавания, посветени на киното и терминът киноман придобива точно значение през онези години. Нощната програма „В късния час“, излъчвана по Raitre от 1988 г., е един от първите опити за критика по телевизията.
С нахлуването на Интернет започва упадък на печатната критика, въпреки че продължават да се раждат списания –„Филм тв“ (1992), „Дуел“ (1993). Утвърдени критици са принудени да създадат първите кинематографични речници, носещи техните имена – „Морандини“ и „Мерегети“, излизащи ежегодно в печатна форма.
Налагат се нови начини за оценка: сайтове като Metacritic и Rotten Tomatoes събират хиляди отзиви, разпръснати из мрежата, за да позволят на потребителя да получи незабавна представа за филма.
Към вечните противоречия между режисьори и критици, академици и журналисти се прибавя и проблемът може ли кинематографичният дебат да бъде запазен в социалните мрежи?
В Интернет киноманите намират спонтанно своите пространства – специализирани портали, списания и тематични сайтове. Има и свободни зони, където коментарите се разпръскват – Facebook, YouTube, Instagram. Пишещият остава анонимен. Всеки може да изрази мнение за нов филм. Но най-големият проблем на онлайн критиката е липсата на професионализъм, съмнителната способност на сайтовете да избират сътрудници и да коригират грешките им.
Киносалонът и киноклубът изгубват основната си функция–разпространението на филма. Телевизията, DVD-та, дигиталната техника, допринасят за раждането на нов потребител на кино. Той се премества от страниците на списания и филмови клубове към домашни екрани, онлайн страници на форуми, блогове, сайтове.
В сравнение с „печатната“ критика тази в мрежата улавя повече вкусовете на най-големите потребители на киното – младежите. Идват нови поколения критици, които иначе никога не биха намерили място в пресата.
С намаляването на критичното пространство в полза на информацията и маркетинга, свързани с „продукта“ на киното, кризата на филмовите списания е само част от променящия се сценарий, в който се движи критиката.
Огледало на тази мутация са новите списания, родени в края на ХХ и началото на ХХI век. Те възстановяват автори, форми и модели, понякога несправедливо изпадали в забвение. Двумесечникът „Амаркорд“ („Amarcord“, 1996) се занимава с най-екстремните жанрове на световното кино, докато месечното списание „Ноктюрно“ („Nocturno“, 1994) преоткрива жанровото кино.
Ето и два емблематични примера за трансформация на италиански списания.„Диви пътеки“ („Sentieri selvaggi“, 1988) се ражда като притурка на „Чинефорум“ („Cineforum“). Преминава през различни фази и от 2000 г. окончателно се прехвърля в Интернет. Седмичникът „Филм тв“ („FilmTV“) е хибридна форма между информация и критика. Той съчетава традиционния телевизионен информативен седмичник и вмъква все по-големи пространства за филмите в кината и по телевизията.
В края на 90-те години в големите вестници няма смяна на поколенията; специализираните списания се четат все по-малко; новоизлюпени издания фалират за няколко седмици; академичните списания са силно затруднени.
Поучителни са размислите в проучването „Равенство на филмовите критици в Европа“, което изследва разделението по пол на филмовите критици в Дания, Германия, Италия, Полша, Испания и Швеция. То е проведено от „Колектив“ (Le Collectif 50/50) –френска организация, която прави протеста на червения килим на фестивала в Кан през 2018 г. Проучването установява, че от всички разгледани рецензии само 28,5% са написани от жени. Филмовата критика е предимно мъжка. Срещу една рецензия, написана от жена, има две, написани от мъж – това показват данните от изследването.
В това отношение Италия не се различава и това също обяснява качеството на писанията. Само 42% от журналистите във всички области са жени. Според данни от 2018 г., от общо 419 члена на Националния съюз на италианските филмови критици 320 са мъже. Това е 76,3%. От филмите, анализирани между октомври 2018 г. и септември 2019 г. в най-важните италиански вестници и сайтове се вижда, че сред филмовите автори само 35% са жени. От 4037 рецензии през разглеждания период 33% са написани от нежния пол.
Печатните издания отделят все по-малко място на фестивалите, а новините за национални и/или международни фестивали, с изключение на Берлин, Кан, Венеция и може би Сан Себастиан, се поднасят почти изцяло от онлайн изданията.
Потвърждение за това е и разгорещеният дебат за състоянието на италианската кинокритика в далечната 2010 г. Един от най-известните кинокритици, вече покойният Тулио Кезич(„Кориере дела сера“) разгорещено отсича: „На последния филмов фестивал в Кан (2009, бел.а.) някои от големите вестници – „Ла стампа“ („La stampa“), „Месаджеро“ („Messaggero“), „Ил матино“ („Il mattino“) не изпратиха своите обичайни автори. Допреди няколко години те бяха решаващи фигури, оценките им за филмите бяха важни. Тази година на Кроазет те бяха заменени от „колористите“ или от„Всичко правя сам“. Пълно е поражението на традиционния критик и относително триумфа ефимерното. Всичко се изроди в истинска война срещу критиката. Изглежда, че да се говори сериозно за филми е навик, който трябва да бъде изоставен“.
Противоположно е мнението на Маурицио де Бонис: „Онлайн критиката дава идеята за напълно демократична информация, отворена за приноса на всеки читател. Днес спорът „онлайн или не“ изглежда напълно анахроничен. Достатъчно е да се направи преброяване сред професионалните критици, за да се разбере, че пишещите във вестници са малцинство в сравнение с онези, които използват света на мрежата, за да работят. Ситуацията трябва да бъде призната и приета“.
Изгубени в джунгла от вестници, забравени от синдикатите, несигурни, без перспективи за професионално израстване, онлайн критиците са в парадоксална ситуация. Работата им не се харесва, но често плаши. В Италия четиринайсет милиона души черпят информация в мрежата. На нея е редно да се гледа като на място за професионализъм, което трябва да се уважава.
На тази цел служи онлайн наградата на критиците „Златната мишка“, присъждана всяка година на най-известните фестивали. „Златната мишка“ се дава за най-добър филм в официалния конкурс, докато „Сребърната мишка“ отива в останалите секции. Тя е учредена през август 2009 г., за да насърчи авторитета на онлайн изданията, от отлайн списанието Hideout. Присъжда се от специално жури, съставено от сътрудници на най-добрите италиански сайтове, които гласуват за творбите на фестивалите във Венеция, Рим, Торино. VeNews, официалният всекидневник на фестивала във Венеция, публикува класацията на „Златната мишка“ заедно с гласовете на критици от пресата.
Печатните издания, както и сайтовете имат силни и слаби страни, качества и недостатъци. Мрежата със сигурност е много по-евтина, демократична, достъпна за всички и най-вече-бърза–мненията в нея изпреварват изданията и агенциите. А печатните издания имат много високи производствени разходи.
Ако критиката се изразява само с „харесвам“ или „не харесвам“ във Facebook, тогава мрежата, вместо демократична, става повърхностна– място, което няма нищо общо с истинската филмова критика. Сайтовете страдат от тежестта на публикуваната реклама и във всяка начална страница на киносайт се вижда как едни филми са на основните банери, а други не. Онлайн списанията са привлечени от звезди и филми с голямо медийно въздействие.
Добре е да се разграничава много ясно журналистиката, критиката и маркетинга. Рискът за уеднаквяването им в онлайн пространството е много по-силен от този в печатните медии. Важно е да не се забравя, че Интернет е пространство, а не медия.
Впечатлението е, че днес всеки може да пише за кино. В ерата на университетското филмово обучение изданията вече не изискват специфична подготовка от занимаващите се с кино. Никой редактор на вестник не би поверил на непрофесионалист критика на спектакъл, концерт на класическа музика, балет и опера, докато това се случва доста редовно с филмите. Немислимото за другите изкуства е позволено в киното. За съжаление, позволени са и непристойни поведения: например на един от Венецианските фестивали директорът му Марко Мюлер си позволи да свика акредитираните към сайтове журналисти, за да атакува някои институции на традиционната критика.
Прогресиращото отстраняване на филмовата критика в печатните издания е отчасти вина на самата гилдия, твърде отстъпчива към определени искания на ръководството на вестниците и твърде срамежлива в изразяването на преценки – както положителни, така и отрицателни. Често се случва да се чуят автори и продуценти, които обвиняват италианските критици, че са твърде доброжелателни към комерсиалното кино и сурови към авторското.
Специализираните филмови критици, за да се разграничат и да намерят заинтересовани читатели/зрители, особено когато пишат от фестивали, е добреда търсят „различни“, по-малки филми, с по-нисък медиен интерес, които могат да достигнат и заинтересуват културната публика.
Както за онлайн критиката, така и за печатната критика все още е валиден принципът на френския киновед Андре Базен, който преди повече от 60 години казва: „Мисията на критика не е толкова да „обясни“ творбата, а да „разгърне“ нейния смисъл в съвестта и духа на читателя. Неговата задача е да му помогне да се обогати интелектуално и морално в контакта с произведението“.
