АНAСТАС ПУНЕВ

 

Голямото събитие на месец май е националният фестивал на българското кино „Васил Гендов“, който по стара традиция ще се организира от Съюза на българските филмови дейци, но от тази година в модерен формат, който ще предостави цялостен разрез на всичко случващо се у нас през последните осемнайсет месеца.

Въпреки усилията на организаторите, фестивалът не би могъл да се проведе, ако киноиндустрията ни бавно, но сигурно не се разрастваше в количествено отношение, така че броят от над 60 филма да изглежда внушителен и представителен. Също толкова решаващо е, че за да може да се говори за българско кино отвъд конкретни негови избухвания, трябва да има достатъчно много филми, които да могат да се котират и пред чуждестранна публика. В програмата на фестивала, която ще се проведе между 2 и 9 май в Дома на киното, има поне две такива заглавия.

 

  ЯНУАРИ  (2021, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ)  

Януари на Андрей Паунов е от малкото родни филми, които сериозно биха загубили, ако не се гледат на голям екран. Атмосферичността му напомня на всички онези самотни маверици, които не искат нищо по-малко от това да създадат цял нов свят за по-малко от два часа. Това е произведение, което изисква не само голямо доверие, но и определено състояние у зрителя или по-скоро способност да се влее изцяло в състоянието на филма – в противен случай съществува риск да прилича на наблюдаване на трип отстрани: колкото и могъщо да е за участниците, за страничния наблюдател е преди всичко нелепо и неразбираемо.

Една от предвидимите критики на мнозина би била фриволната интерпретация на класическата пиеса на Радичков, но в действителност това е типът адаптация, която, без да има никакви претенции за стриктно придържане към оригинала, открадва най-ценното от него: несравнимото усещане за тотална празнота и зимен студ, и то тъкмо през януари и тъкмо в българската провинция. Виелицата навън е граница между познатия свят и непознатия, и прекрачването на тази граница е големият залог на Януари. Във филма са все по-разпадащите се от лудост фигури на героите на Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров и Леонид Йовчев, а отвън – приказните създания, хищниците, кукерите, излезли като от сън, и то нечий чужд сън. Може би съня на Петър Моторов, който е изчезнал с шейната си – ако изобщо такъв човек някога е съществувал.

Много рядко може да се гледат филми, в които реденето на интерпретации е равноценно на пълния отказ от рационално вникване, но Януари предразполага и към двете. Филмът може да се тълкува както като субективен разказ от името на лудостта, така и като алегория за пътя към смъртта, но в крайна сметка Андрей Паунов е съзнателен за недостатъците на всяко твърде схематично обяснение и намира сили да се саморазобличи – къде чрез някой тотално изненадващ ход, къде чрез обилни дози (само)ирония.

Съзнателността се изразява и в явните препратки към скорошното и по-далечно филмово наследство – към Фарът на Робърт Егерс, но най-вече към Сиянието на Кубрик, който е буквално репликиран в самия финал. Тази реплика може да дойде донякъде дебелашка в откровеността си, но тя припомня по необходимост, че и зад най-причудливата киноатмосфера стои механика. А най-успокоителното е, че Януари е филм, който не оставя равнодушни – много по-лесно е да бъде намразен като претенциозен и едва ли не подигравателен спрямо пиесата на Радичков, отколкото да бъде забравен като поредно средняшко изпълнение.

Не по-малко универсален в посланието си изглежда Уроци по немски на Павел Веснаков, въпреки че стилистично е далеч по-брутален, приземен и директен. Във филмите на Веснаков обаче in your face етиката ни най-малко не е равносилна на мизерабилизъм и чувство за безизходица. Мракът е негоден да застели всичко наоколо, тъй като се удря в меката стена на надеждата или дори в по-обезкуражаващото безсмислие на бягството.

Никола (Юлиан Вергов) е от онези бегълци, за които може да се прочете, че са маргиналите на българския Преход. Неговият предполагаемо последен ден, преди да замине за Германия, е като конспект на кандидат-емигранта: разривът с родителите, неясната перспектива, зарязването на всички „бакии“ в София. Именно София и нейната психогеография обаче придават необяснима притегателна сила и вадят сравнително семплия сценарий от клопката на предвидимостта. Сякаш панелните блокове, паркингите, калните дворове образуват едно семантично поле, което е колкото травматично заради непроменливостта си, толкова и освобождаващо заради уюта на вкъщи.

  УРОЦИ ПО НЕМСКИ  (2021, РЕЖИСЬОР ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ)  

Уроци по немски е по немски дисциплиниран и ясен в намеренията си каква естетика му върши работа: дълги кадри, но предимно от ръчна камера. Колкото параноично, толкова клаустрофобично, както подобава на деня преди голямото заминаване. Макар да не изглежда като филм със съспенс, постоянната гонитба по стъпките на Никола неусетно създава напрежение, особено когато всяко негово решение го затлачва все повече и отдалечава от лелеяната Германия, а добрите му намерения се пръсват в разпадналата се комуникация с хората около него. Всъщност филмът показва как българското кино може да се спаси от проклятието на лошия диалог: няма нищо по-реалистично от отделни измънкани реплики от хора, които така и не са успели да докоснат света на сина си, родителя си, човека до себе си.

Но в нито един момент Уроци по немски не служи като своеобразен донос към живота в България. Социалното, което винаги играе важна функция при Павел Веснаков, тук се разтваря в по-широката екзистенциална рамка на безцелния живот на съвременния човек, наближаващ средната възраст. Поезията на града се слива перфектно с цинизма, който не е докоснат с предпазни ръкавици. Ако може да перифразираме познатото клише, този филм е най-добрият почитател на Зебалд сред боксьорите и най-добрият боксьор сред почитателите на Зебалд.

 

Януари може да бъде гледан на 02.05.2022 от 20:30 часа в Дома на киното.

Уроци по немски може да бъде гледан на 05.05.2022 от 20:30 часа в Дома на киното.