ВАСИЛ АБАДЖИЕВ
Пандемията ми повлия до такава степен, че след като затвориха всичко, имах изобилие от време. Време за рисуване. Голяма част от нещата ги направих тогава. Имах възможност да се отдам изцяло на живописта. Празни улици, напуснат град, всичко затворено. Всеки ден излизах и се разхождах… По-хубав период не съм имал. Започваш да си задаваш въпросите на сериозно, срещаш се с тях… виждаш как за секунди се променя света!
Портретът е нещо, което ме интересува по особен начин… още от Академията това ми е най-близко. Композиционното мислене не го развих, защото винаги съм попадал в капана на обяснението, на разказа. Имаше една изложба в Крида арт от 2001 г. – да я наречем нещо като сив период, където рисувах ала абстрактен експресионизъм. Тогава правех опити да се изразя през жест, през експресия, но това ми се стори безлично, колкото и да има сюжет или да търсиш израз на вътрешния свят, видя ми се ограничаващо, имперсонално и затова се върнах към портретите. През образа на лицето, на очите най-вече, можеш да стигнеш до вътрешния свят... особенно през очите. Като се учех да рисувам, това ми беше един от първите уроци: да не почваш веднага да рисуваш модела; първо трябва да го погледаш, да го разпиташ малко, да опознаеш характера и чак тогава да седнеш да го рисуваш. Започнах в Академията със сценография, учих история на драмата, история на костюма, архитектура, но след като работих активно в театъра, реших да продължа с живописта при проф. Бояджиев и Станислав Памукчиев, който ми беше преподавател по рисунка. Истината е, че и нещата, които правя в театъра, ги правя през живописта, през рисунката. Всяка конструкция, която се ражда по повод на драматургичния материал, започва от рисунка. Там се появява зародишът на бъдещата форма. То е, както казват ведите - „самскара“ - силно емоционално преживяване, което помниш и което формира светогледа ти. Рисуването за мен е като „самскара“. Така мислиш през рисуването.
Тръгвам от конкретния обект, от неговото излъчване. Опитвам се да не предпоставям работата с готова концепция. Виждал съм такива интересни работи като например портретите на Готфрид Хелнвайн или пък тези на Герхард Рихтер… При Хелнвайн виждаш един перфектен като рисунък хиперреализъм, който постига изострена атмосфера – това ми е въздействало, но на мен този подход не ми е интересен. Предпочитам изчистени отношения между мен и обекта, защото другото е по-скоро аранжировка.
Времето – толкова обяснения има за това понятие. Както казва Августин Блажени, това е най-ясното нещо, а като започнеш да го обясняваш, не можеш да го обясниш… Да Винчи има едно много хубаво изречение. Той казва: „Вемето е прехода мeжду минало, настояще и бъдеще“. Трудно е да се разбере какво всъщност значи времето. От ведическа гледна точка конструкцията на света, в който живеем, един от неговите фактори, е времето; като измерение, като нещо, което определя законите на този свят. Според индийската философия светът има три качества – Добро, Страст и Невежество и те започват да действат благодарение на времето. Невежеството, например, е свързано с разрушителната сила на времето. Доброто е свързано с поддържането на нещо във Времето. Страстта пък е свързана с желанието да се движиш, да разместваш, да искаш нещо в бъдещето. Тези качества се контролират от Времето. То е като някакво проявление на Бог – той контролира света през времето. Това, в което всички сме се вкопчили - материалното съществуване - факторът време го държи много мощно и го обезмисля.
За мен най-важното е, че във всеки от нас е заложено нещо, което не се променя – Душа, Съзнание, Същност, която не се променя. Всеки минава през цикъла на живота – дете, юноша, зрялост, възрастен и въпреки промените, във всеки от нас има нещо, което регистрира тези промени и то е едно и също. Няма прекъснатост в този процес. Може би само в дълбока кома или в дълбок сън, където съзнанието замира... И това ми е интересно в тези модели – има нещо ефимерно, проявено в материя, а пък отвътре има нещо друго, което го осъзнава.
Дълго време търсих техниката. Когато учихме Ренесанс, попаднах на рисунките на Леонардо по Страданията на Йов. Той е рисувал на черен фон, работата не е завършена, но тя ме научи да вадя светлината. Това беше останало в главата ми и сега се върнах към тази техника. Преди това рисувах с напластяване, скулптиране на формата с маслени бои, сега, за да постигна тази ефимерност, ми трябваше да тръгна от дъното, за да извадя образ, полупроявен, размит, изчезващ, греещ... Това ми каза и моят професор, като гледа изложбата – Намерил си средството.
Сегашният контекст е такъв, че те разсейва постоянно и отнема от енергията на хората. Човек трудно се концентрира в това, което има да свърши. От баща ми знам и съм го виждал, че човек има един праг, който не може да прескочи без чужда помощ. Ходил съм на тренировки и понякога не казваха на щангиста теглото, което слагат на щангата, точно за да преодолее тази бариера. Като младеж ходех в залата да тренирам. Това, което съм научил, е да нямам страх да знам, че всичко мога да направя. Понякога и в живописта стигам някакъв предел и не знам накъде да вървя, тогава започвам да развалям. Става някаква бъркотевица, но трябва да се преодолее. И после, като го преодолееш този праг, изведнъж се получава, става. Така е и в театъра. Така го наричаше баща ми – адаптация и анти стрес.
Ние сме обусловени същества – бързо се адаптираме в средата. Това е една от функциите на ума – да оцелеем. Когато четох на Хъксли „Дверите на възприятието“, той още в началото пише, че през наркотиците се снема функцията на този филтър – ума/за него Умът е филтър, който покрива душата / и когато наркотиците отмахнат този така наречен филтър, започваш да виждаш други измерения, по друг начин.Той говори за този кактус, който използват шаманите в Мексико. Били са ми интересни тези опити - да излезеш от плоската равнина на ежедневието. За мен реално изкуството с това се занимава – да се отлепиш от тялото си, да излезеш от него.
Имам съвсем малък опит с киното. Работил съм главно с Иван Черкелов и сега с Дими Стоянович и Лъчезар Аврамов в „Жълт Олеандър“. Такова бачкане не съм имал през живота си. Толкова не съм бил изморен никога. Последният снимачен ден се случи да е нощни снимки, в един студ, до пет часа сутринта… след това се прибрах и не можах да стана два дни. В сравнение с театъра усилията са умножени по двайсет…. И всичко пада върху художника, няма служби, сътрудници, ателиета. Тук всичко минава през теб и трябва да стане на мига… Но това е силно преживяване, запомняш го завинаги. В театъра грешката не е толкова фатална. Помня за „Краят на играта“ в Театър 199 трябваше да направя едни кофи. Мерих по актьорите, всичко преценявах и като донесоха кофите, те задръстиха цялото пространство, наложи се да ги преработя. Можеш да сбъркаш и пак да поправиш нещата, докато в киното не е така.
Светът става все по-повърхностен. Налагат се кратките форми, фрагменти... нямаш време за повече, нямаш и търпение.... и забелязвам, че изчезват чешитите. Няма време нито да се изградят, нито да се забележат. Всичко става сапунено. Постмодернизмът изигра също роля. Човек и без това е склонен да се занимава с глупости, но това дойде съвсем на място. Ако преди спорът беше за качествата на творбата, дали е добра или не, сега спорът е това въобще изкуство ли е. Наскоро прочетох някъде, че преди в изкуството имаш послание без код, а сега то се е превърнало в код без послание. Често се срещат някакви абсолютно безмислени неща, сложени в някаква форма, без цел, без посока, каламбури, които са агресивни в своята претенция за важност. Представят ти някаква глупост и те убеждават, че е много важно да се занимаваш с нея. И човек, вместо да възкликне „Царят е гол“, е изправен пред обвинението, че не разбира от изкуство. Ако за модерния човек ценността е била „геният“, неговият вътрешен свят, усещания, бунтът му, то съвремеността отрича всичко това, като го слага в графата „демоде“. Това е една еквилибристика, зад която няма нищо. Това, разбира се, е подпомогнато от конюктурата.
Имам усещането, че хората искат да бъдат лъгани. Иначе как ще накараш някого да работи по осем часа на ден и да върши нещо, което не го интересува, да произвежда нещо, към което няма отношение. Така ти си „вързан“, защото на хоризонта винаги стои сметката за сандвича, който трябва да бъде платен. За да се поддържа тази система, са нужни „привлекателни неща“, не изкуство.
