ВОЙЧЕХ ТОДОРОВ

 

ВОЙНА, БЕЖАНЦИ И КИНО

От няколко дни не мога да си събера мислите, за да напиша този текст. Трудно е да се мисли за кино, когато реалността надраства дори най-смелите филмови сценарии. Странно е, че образът на войната се възприема различно, показван в телевизионни репортажи. Дори това да са покъртителни картини като тези от сирийския град Алепо, а сега и безумието в Украйна. Съвсем друго е да срещнеш живия поглед на бежанка, чиито две деца помагат да бута инвалидна количка, в която е седнала болната им баба. Такъв поглед срещнах на гарата в Краков. Трудно се забравя. Още повече, че след секунди срещнах друг подобен, на друга майка. От началото на войната полско-украинската граница са преминали над два милиона бежанци – предимно жени, деца и възрастни хора. В продължение на десетина дни стана така, че всеки четвърти жител на Краков или на Вроцлав е украинец. Поведението на поляците е смайващо – десетки хиляди доброволци, без да чакат помощ от държавата, се втурнаха да спасяват жертвите от този кошмар. Помагат буквално на всяка крачка с каквото могат. Украинците със сълзи на очи – благодарят на поляците. Представителите на двата народа взаимно се наричат братя и сестри – невероятно, особено в контекста на сложната и обилно окървавена история на взаимоотношенията между двата народа. Полското кино, неколкократно, в продължение на двайсет и пет години се опита да пренесе част от тези драматични исторически събития на екран. Едва след разпада на СССР това стана възможно. Йежи Хофман през 1999 г.  реализира третата част от трилогията на Хенрих Сенкевич „С огън и меч“. Преди това засне „Пан Володийовски“ (1969) и„Потоп“ (1974). Романът разказва за събитията около казашкото въстание на Богдан Хмелницки срещу полската корона в средата на 17 век. Въпреки, че тази екранизация не успя да достигне нивото на предишните две – „Потоп“ има номинация за „Оскар“, но „С огън и меч“ бе гледан от над седем милиона зрители. Така Йежи Хофман успя след толкова години да завърши делото на своя живот. 

  ВОЛИН (2022, РЕЖИСЬОР ВОЙЧЕХ СМАЖОВСКИ)   

Тежка задача си постави и един от най-популярните полски режисьори – Войчех Смажовски. Изключително активен автор, който снима по филм през година, и то на сложни и дискусионни теми. Филмът му„Волин“ от 2016 г. е епична военна драма, представяща геноцида, проведен от бандеровските военни формирования, върху полското население в годините на Втората световна война – конкретно клането в месността Волин през 1943 година. Всички се опасяваха как ще бъде възприет филма в контекста на съвременните събития в Украйна – Майдана, анексирането на Крим и т.н. Дали няма да възпламени ксенофобски, националистични настроения, които тлеят в определени среди в Полша? Дали от екрана няма да се внуши в черно-бяло образ на „добрите“ поляци и „варварските“ украинци. Нищо подобно, зрелият режисьор представи трагичните събития от двете страни на конфликта. За него ненавистта и насилието нямат националност и водят единствено до човешко страдание. Филмът не дава прости отговори и не издава присъди. Наблюдаваме как лесно се задейства спиралата на насилието и колко е трудно да бъде спряна. Със сигурност с този филм Смажовски направи пробив и успя да преодолее премълчаваната с години историческа травма. „Волин“ подейства пречистващо, както на поляците, така и на украинците.

   ГРАЖДАНИНЪТ ДЖОНС (2019, РЕЖИСЬОР АГНЕШКА ХОЛАНД)   

За една от най-драматичните страници в украинската история разказва доайенът на полското и европейско кино Агнешка Холанд в полско–английско–украинския филм „Гражданинът Джонс“ (2019). Това е разказ за пътуването на английския журналист Гарет Джонс до Съветския съюз и репортажът му за бързата индустриализация на Съветите през 1933 година. След редица перипетии Джонс попада в Украйна, където открива кошмара на сталинския „гладомор“. По-късно репортажът му става повод младия тогава английски писател Джордж Оруел да напише повестта „Животинска ферма“. Филмът на Холанд е реализиран с голям размах, богата и интересна визия, но страда от известен формализъм и недостатъчна емоционалност. За да завърша с украинската следа в полското кино, е редно да спомена, че тази година се появи германско–полско–украинския филм „Носорог“, чиито режисьор е известият украински десидент Олег Сенцов. В борбата за освобождаване на режисьора от руски лагер в периода 2014 – 2019 година се ангажира цялото филмово съсловие не само в Полша, но и по света.

НАЗАД КЪМ ПЕРИОДА НА ПРЕХОДА

За да говорим за съвременно полско кино, е редно да се върнем към периода на трансформация от държавна към пазарна форма на филмопроизводство. За разлика от България киното тук може да функционира и извън държавата като частен бизнес. Трансформацията протече на няколко етапа и не се размина без известни сътресения. В първите години бяха запазени част от старите творчески колективи, които продължиха да създават филми, но вече на нов, пазарен принцип. До днес запазиха активност колективите на Зануси „Тор“ и „Зебра“ на Махулски. През 2008 г. възобнови дейността си легендарния „Кадир“ на Кавалерович, няколко години след смъртта на режисьора. През 2004 г. бе приет Закон за киното, но е важно да се отбележи, че независимо от това, че през 90-те години производството в полското кино не е спирало, за разлика от ситуацията в някои други постсоциалистически страни, Законът осигури между четирийсет и осемдесет процента от финансирането на некомерсиални филмови проекти. Бюджетът на Националния институт за кино се осигурява основно от Министерство на културата, а също и от рапространителските фирми (процент от всеки продаден билет), а също и с отчисления от националната и от комерсиалните телевизии. Недостигащите средства от бюджета на филмите обикновено се допълват от локалните филмови фондове – Мазовиецки, Поморски, Шльонски и др. или с копродукции с телевизиите – Националната, Канал+HBO, NETFLIX. Често и самите продуценти влагат собствени средства, спечелени от разпространение на филмите им. Това са принципите, чрез които се осигурява производството на трийсет – четиридесет филма годишно. Чисто комерсиалните проекти са около десетина на година и те могат да бъдат подпомогнати от Филмовия институт единствено във форма на заеми. Бързият икономически подем в Полша, както и процесите на демократизация, промениха действителността в Полша светкавично. Пред киното стоеше трудната задача да обхване и пресъздаде тази динамична промяна, както и да открои важните теми, което, уви, не се случи веднага. Много от опитите в началото на 90-те години не бяха особено сполучливи. Липсваше време за преосмисляне и дистанция. Един от малкото важни филми за този период бе, уви, последният филм на един от любимите ми режисьори – Войчех Марчевски с емблематичното заглавие „Бягство от кино Свобода“. В него главният герой – филмов цензор, влиза в диспут с героите на филма, които цензурира. Те се бунтуват и престават да изпълняват ролите си. Прекрасната филмова гротеска на Марчевски олицетворява края на една филмова епоха в полското кино.

КЛАСИЦИТЕ И НОВОТО ВРЕМЕ

По-възрастното поколение полски режисьори, проникнати от идеите на киното на „моралното безпокойство“ от 70-те години, както и от „Полската филмова школа“ от средата на 50-те, решиха, че може да се погледне по подобен начин и на новата действителност. Поглед от високо с ясна морална оценка и послание. Един от майсторите на този тип кино бе незабравимия Кшиштоф Кешловски. Пряк наследник на това кино в новата епоха стана любимият ми актьор Йежи Штур. В поредицата си от седем филма като режисьор, той наблюдава и анализира състоянието на полския интелектуалец, объркан от бързото настъпване на свободата, от изненадващо бързото ѝ навлизане. Филмът „Голямо животно“ (1999) Щур засне по нереализиран сценарий на самия Кешловски. В „Хоровод“ (2006), се опита, без особен успех, да третира трудната темата за лустрацията. Много творци от различни поколения опитаха да разчистват сметки с епохата на соца. Бяха заснети десетки филми, но поляците не успяха да създадат творба на нивото на немския филм „Животът на другите“ (2006) или румънския „Четири месеца, три седмици и два дни“ (2007). Приемането на Закона за киното даде възможност да се реализират редица проекти, касаещи „белите петна“ или премълчаваните до скоро събития от националната история. Сред най-успешните творби е споменатият вече „Волин“, но преди всичко „Пианистът“ (2002) на Роман Полански, награден със Златна палма в Кан и носител на три Оскара, както и изключителният „Ида“(2013) на Павел Павликовски с Оскар за чуждоезичен филм. Това зряло и завършено произведение, боравейки с добре премислени филмови средства по особено дълбок начин, докосва една от най–болезнените страници в полската история – съучастието на поляците в Холокоста. С този филм Павликовски дръзна да наруши един от основните исторически митове, представящ поляка единствено като жертва на Втората световна война. Войнстващите патриоти обвиниха режисьора в накърняване на националното достойнство. Следващият му успешен филм „Студена война“ (2018) е романтична драма, чието действие се развива в Полша и Франция от 40-те до 60-те годни. Филмът е удостоен с Европейска филмова награда за най-добър филм и престижната награда за режисура в Кан. Отварянето на историческите архиви, включително и на част от тези в Москва, дадоха възможност на Анджей Вайда, проникновен психолог на човешката душа, да освети една от най-дълбоко пазените тайни – екзекутирането на 22 000 полски офицери от органите на НКВД през 1940 година, във филма „Катин“ (2007), създаден по „Катинска повест“ на писателя Анджей Муларчик. Филмът определено е сред най-важните в следвоенното съвременно полско кино. Критиците го определят като последен филм на Полската фимова школа. Значимостта на тази творба е съизмерима по въздействие с „Канал“ и „Пепел и диамант“, и успява да предизвика катарзис и така да преодолее драмата в душите на няколко поколения поляци. С Вайда, последния романтик на полското кино, се разделихме преди шест години. Той почина на деведесетгодишна възраст, малко преди премиерата на последния му филм „Остатъчни образи“. Отидоха си много от ветераните в полското кино, като: Анджей Жулавски, Януш Моргенщерн и др.

  ГОЛЯМО ЖИВОТНО (2022, РЕЖИСЬОР ВОЙЧЕХ СМАЖОВСКИ)   

Слава Богу, нови проекти подготвят Холанд, Полански, Сколимовски. В момента в Рим се снима финансираният от Рай нов филм на Полански „La Palace“. Сценарият е написан от Сколимовски и Полански, както са работили заедно по дебютния филм на Полански „Нож във водата“ (1962) – преди шейсет години. „Корави старчета“, бих казал , но вече има филм с такова заглавие, и то български.

КИНООБРАЗОВАНИЕ

До 1989 година висшите филмови училища в Полша бяха две, ползващи се с високо реноме по света – Висшето филмово училище в Лодз, основано през далечната 1948 г. и департаментът за ТВ и радио към Шльонския университет в Катовице, основан през 1978 г. През 2002 г. бе създадено Училището по филмова режисура на Анджей Вайда, а през 2010 г. бе създадено Гдинското висше филмово училище. Четирите учебни заведения имат държавно субсидиране. Създадоха се и няколко частни комерсиални училища за кино с различен образователен статут: АМА- Академия Мулти Арт в Краков, Варшавското филмово училище и Мастершот във Вроцлав. Тези учебни заведения, освен от такси, се издържат и от спечелени грандове, финансирани от Полския Филмов институт. Подобни грандове могат да печелят и фестивали, дискусионни филмови клубове, разпространителски проекти. Всяка година Националният кинофестивал в Гдиня започва с връчване на награди за най-добрите проекти за годината, свързани с образование или популяризиране на киноизкуството.

Преподаватели в тези училища са най-често творци от средното поколение,  70 годишни професори като Марчевски, Фалк, Байон, Колски, Котерски.

Изключително важен е широко рагърнатият процес на реставриране и дигитализация на голяма част от полската филмова класика. С удоволствие представям на студентите си, постиженията на старите полски оператори на базата на реставрираните копия. Дигитализирани бяха и сериали като „Залог, по-голям от живота“, „Четиримата танкисти и кучето“, „07 обади се“, „Черни облаци“ и др., добре познати на българските телевизионни зрители от времето на соца.

С НОВА ЕНЕРГИЯ, ДЪЖД ОТ ДЕБЮТИ

Киното в Полша никога не е страдало от липса на „свежа кръв“ т.е. от младо кино. От 1973 година в град Кошалин редовно се провежда Фестивал на филмовите дебюти. През април тази година ще се проведе 41-то му издание. В Закона за киното са приети редица улеснения за финансиране на дебютни проекти. Младите режисьори най-често се оплакват, както почти навсякъде, че най-трудно се финансират вторите им филми. През 2011 година дебютите бяха повече от една трета от цялото филмопроизводство, а това са около дванайсет заглавия. За радост много бързо количеството прерастна в качество. Свидетелство за това са участията и престижните награди от фестивалите в Кан, Венеция, Карлови Вари, Сан Себастиан, Локарно, Ротердам. През последните няколко години започна да се говори и да се пише за нова вълна в полското кино. Сред най-награждаваните режисьори са Малгожата Шумовска – „Лице‘, „Тяло“, „Сняг“ „Вече няма да ме има“, „Никога няма да вали“, „Солидарност, солидарност“; Ян Комаса – „Тялото Христово“, „Зала за самоубийства, „Гран 44“; Ян П. Макушийнски –„Последното семейство“, „За да няма следи“; Ян Холубек –  „25 години за невинност“; Ксавери Жулавски – „Полско-руска война“, „Тиха нощ“, „Операция Зюмбюл“; Павел Машлона – „Паническа атака“, Бартош Ковалски - „Детска площадка“; Бартош Кучлик – „Супернова“; Олга Хайдас – „Нина“; Томаш Василевски – „Плаващи небостъргачи“, с втория си филм „Обединени състояния на любовта“, той спечели Сребърна мечка в Берлин, и дебютния филм на Кшиштоф Скониечни „Хардкор диско“, който стана култов за младото поколение.

  ХАРДКОР ДИСКО (2022, РЕЖИСЬОР КШИЩТОФ СКОНИЕЧНИ)   

Повечето от авторите на тези филми са представители на поколението без следвоенни травми, без ярки спомени от епохата на Солидарност. Детството им премина след разпада на Зрелия социализъм, с лего, Барби и първите компютърни игри. Отношението им към действителността е много различно от това на предишните генерации. Техните творби се отличават с универсалност на филмовия си език, с голяма свобода и умение в боравенето с филмови средства. Повечето режисьори демонстрират добро владеене на занаята, филмите им са великолепно заснети, монтирани и озвучени. Темите на споменатите филми са сериозни и значими, но сновният им недостатък е в драматургията. Полското кино страда от липса на професионални сценаристи. Най-често режисьорите са автори или съавтори на сценариите. Уви, често се случва, независимо от добрата тема, оригиналния подход, интересната форма, на филмите да липсва дълбочина на разказа и сюжетите им да са шаблонни. Все пак е важно да се отбележи голямото жанрово разнообразие, като съвременните сюжети доминират: „Зала за самоубийства, „Детска площадка“, „Супернова“, но не липсват и исторически филми: „Даас“, „Град 44“, както и биографични: „Богове“, „Изкуството да се любиш“, музикални „Защото в мене има секс“, съвременни гротески: „Дъщерите на дансинга“, комедии: „Паническа атака“, трилъри, криминални филми и филми на ужаса.

  ДЪЩЕРИТЕ НА ДЕНСИНГА (2022, РЕЖИСЬОР АГНЕШКА СМОЧИНСКА)   

 

 

НА КИНО В ПОЛША

Като изключим проблемите с пандемията, поляците не престават да ходят на кино, включително и по-възрастното поколение (за тях билетите са на преференциални цени). Не се оправдаха опасенията, че след премахване на ограниченията заради Ковид, зрителите няма да се върнат в киносалоните. Стана точно обратното. За щастие тук има къде да се ходи на кино. Освен множеството мултиплекси в Моловете, повечето големи градове разполагат с кина от Европейската студийна верига, както и некомерсиални кина, подпомагани финансово от бюджета на кметствата.

Поляците обичат родното си кино. Най-популярните заглавия са гледани наравно със световните филмови хитове. „Момичетата от Дубай“ на Мария Садовска имаше повече зрители от разпространявания по същото време „Дюн“. Понякога добра посещаемост бележат и трудните филми. Първенец в това отношение е Войчех Смажовски. Премиерите на всичките му филми стават събития. Филмът „Клер“ разби боксофиса с над пет милиона зрители. Да му завидиш!

ОПАСЕНИЯ ЗА БЪДЕЩЕТО

Обикновено успешните вълни, независимо колко са дълги, спадат или съвсем изчезват. Трудно е да се определи в какъв момент на вълната се намира полското кино сега. Първото изпитание – затварянето на кината за почти една година, заради пандемията, вече е преодоляно. Очаква се тази година да има около седемдесет премиери, по четири-пет филма на месец. Втората пречка е по-сложна и тя се отнася до политическата ситуация в Полша. Все по-често се чуват обезпокоителни сигнали, свързани с намесата на Министерство на културата по отношение на финансиране на проектите и намеса в работата на художествените и бюджетни комисии. Правят се опити да се реорганизира самото филмопроизводство. Всички се надяваме това да не се случи, но прогнозите не са добри. А това вече е тема за отделен анализ.