ИВАН НИЧЕВ
РАЗМИСЛИ ЗА КИНОТО И КОЛЕГИТЕ, КОИТО ИМАХ ЩАСТИЕТО ДА СРЕЩНА, В ДЪЛГИЯ СИ ТВОРЧЕСКИ ПЪТ
ПРИЯТЕЛСТВОТО МИ С КШИЩОФ ЗАНУСИ – ЕДИН ОТ НАЙ-ЯРКИТЕ ФИЛМОВИ РЕЖИСЬОРИ НА ЕВРОПА
Когато от списание КИНО ми предложиха да разкажа спомени, се замислих как да бъде написан този текст така, че да бъде полезен и за младите колеги. Веднага отхвърлих идеята да правя анализ на филмите на Зануси. Правили са го и продължават да го правят много критици и теоретици от цяла Европа. От друга страна, имам горчив спомен, от една от последните ми лекции в НАТФИЗ. Когато говорех на студентите за светила в българския театър и кино, като Апостол Карамитев или Мила Павлова, или за срещите ми с Петър Увалиев в Лондон, виждах в празните им погледи, че тези имена не им говорят почти нищо. Накрая един студент, взрян в телефона, ликуващо се провикна: „Да, Увалиев! Да, професоре, има такъв.“
Затова ще се старая да разкажа някои неща за моя приятел и колега Зануси, които ми се иска да бъдат от полза и на тези след нас.
Ние следвахме по едно и също време във филмовата академия за кино и театър в град Лодз, Полша. Училище, прочуло се в цял свят. Създало режисьори като Вайда, Полански, Сколимовски... Няма да изброявам, защото списъкът е много дълъг.
Почти не се познавахме, тъй като Зануси беше в по-горен курс.
Финалните изпити в края на всяка година не бяха за хора със слаби нерви. Пред комисия от двайсет човека трябваше да покажеш филма, който си реализирал през годината, след което си подложен на всякакви въпроси, включително и за обща култура. Тогава гръмна новината, че един от най-добрите студенти дотогава, Зануси, е оставен да повтаря. Така се озовахме в един клас от трима човека – Зануси, Едвард Бернщайн Жебровски и аз.
За да стане ясно каква е селекцията в тази академия, ще поясня че първа година започнахме шестнайсет човека, а накрая пред диплома останахме само трима. Това беше и шансът да станем по-близки със Зануси.
По-късно той ми разказа какви са били причините, за да го скъсат на изпита. Старите академици са решили,че той се отклонява от каноните и е започнал да прави някакво неясно за тях кино.Зануси ми обясни, че след посещение в Париж е бил повлиян от новата френска вълна и е решил и той да пробва силите си в подобно кино. А това никак не се е харесало на старите професори.
Споменах, че размишлявам какво младите могат научат от подобни разкази, така че тук искам да акцентирам върху нещо много важно, според мен. Години наред като асистент, после доцент и накрая професор в НАТФИЗ бях категорично против в образователната система за изкуство у нас да се дават преференции и бонуси на професорите, които имат класове с най-висок успех. На този фон вижте как действаха колегите преподаватели в Полша, които създаваха личности, които да се борят в световни класации, а не раболепни послушковци, имитиращи преподавателите си.
Зануси ме помоли,тъй като аз нямах никакви други занимания, освен следването, да посещавам лекциите, защото той беше ангажиран в още две учебни заведения. Успоредно с режисурата,той завършваше физика и, доколкото си спомням, философия. И докато аз заедно с артистичната бохема се бях отдал на радостите на младежкия живот, моят приятел продължаваше да се образова и да учи чужди езици. Разбира се, аз си намирах оправдания, че изучавам живота, което ще ми бъде нужно по-късно за професията. Дори в академията се родиха две течения. Едното беше, че истината е в посещения на библиотеките, трупане на знания от книгите, а другото, че това е вторично и ако режисьора няма свои собствен житейски опит, може да разказва само вторични истории.
Още един материал за размисли на бъдещите асове в професията. Ако не се лъжа, Зануси овладя четири или пет говорими езика.Това му помагаше в контактите, като не бива да забравяме, че Полша е в централна Европа и дори по времето на социализма там имаше възможности за несравнимо повече контакти, отколкото в България по същото време.
Авторското интелектуално кино, което Зануси предлагаше на света, му отваряше широко вратите на всички кинофестивали. Отпадането на езиковите бариери за него му даваше възможности за създаване на много контакти. От подобни контакти по това време, както и до ден днешен, се раждаха и бъдещите копродукции.
Лично аз внимателно наблюдавах опита на Зануси и при всяка наша среща дълго го разпитвах за проблемите в конструирането на бюджетите, особено при работа с чуждестранни партньори. Мъчех се да дисциплинирам моето артистично ежедневие. Тъй като един творец носи големи финансови отговорности за това, което прави. Кино се прави с много пари.
От великия американски режисьор Елия Казан, с когото се запознах в Лондон, пък купих идеята да имам винаги готови няколко проекта. Човек трябва да се учи цял живот. Баща ми имаше в кабинета си снимки на паметника на големия учен Иван Петрович Павлов, на който беше написано: „Аз нищо не знам.“
Искам да подчертая и още един много важен факт. От Полша по времето на социализма имаше многобройна емиграция във Франция, в Англия, в САЩ, та чак до далечна Австралия. Това беше и публиката на полските филми по време на всички филмови прояви, където имаха и лобита във фестивалните комитети и журита.
Преди тръгване за всеки фестивал в чужбина, звънях на моя приятел Зануси и го питах с какво може да ми помогне. Да кажем, в Австралия, където бях след Лондонския филмов фестивал. Още повече, че Зануси беше канен в Сидни предишната година. Получих от него писмо до една дама, която работеше в организационния комитет, и която не спря да ми помага до края на моето пребиваване. Дори ми даде колата на сина си, за да се движа в огромния град.
Тук не мога да не направя едно отклонение, което само подчертава колко важни са солидарните изяви на един народ. В Сидни бях поканен на среща със студентите по кино в Австралийската киноакадемия.Там ректор беше нашият бивш ректор от Лодз професор Иежи Теплиц. Той е създател на Австралийската академия, обучила голям брой прекрасни режисьори, които днес работят в Холивуд.
Ще спомена нещо интересно за младите хора. Теплиц ми показа избрана от преподавателите селекция от студентски етюди. Два часа по-късно бях поканен от студентите в друга зала, където ми показаха тяхната избрана селекция. Накрая направиха и филм за моето представяне в Сидни с филма ми „Звезди в косите, сълзи в очите“ и ми го подариха.
За щастие, българите вече имат доста организирани емигрантски групи в Европа и Америка, така че младите български режисьори вече могат да разчитат на тяхната помощ, а и филмите им по този начин да бъдат гледани от повече хора.
Зад бляскавата страна на кариерата на Зануси, освен талант, се крият много труд и усилия, на които е посветено цялото му семейство.
Никога няма да забравя една работна закуска, на която бях поканен от Зануси в неговия дом. Точно в девет часа се появиха майка му, която вече не е между живите, и съпругата му Елжбиета. Влезе и Зануси. Пред всеки от тях имаше бележник и телефон. Не помня колко пъти са звъняли телефоните... Зануси разпредели задачите, които трябаше да свършат съпругата и майка му за деня, а в останалото време ми прочете бележките, които беше написал за сценария, по който в момента работех.
Вечерта покани студентите от нашата академия, които бях довел във Варшава на фестивал, да видят последния тогава филм на Тарковски „Жертвоприношение“. Като споменах Тарковски, Зануси ми е разказвал, че няколко пъти е носил пари на съпругата и сина на Тарковски. Големият руски творец работеше вече в чужбина и навярно се е опасявал да се върне в Русия. А тъй като Зануси често пътуваше до Москва, многократно е помагал на семейството на Тарковски.
По-късно това негово желание за благотворителност се осъществи с много по-мащабни размери. Зануси закупи голямо имение край Варшава, където заживя и направи пансион за творци от цял свят, нуждаещи се от възможност някъде да пишат своите сценарии, теоретични книги за кино или просто да опознаят полската култура.
Бях канен на една такава благотворителна акция, в присъствието на много посланици и представители на полското правителство. Средствата отиваха за подпомагане на млади творци в затруднено положение.
Специфичното в развитието на големите полски творци беше помощта от държавата. Тя им даде възможност полското кино да оглавят колективи, които бяха като големи филмови къщи. Зануси събра около себе си млади кинорежисьори, начело с другия ми голям приятел и голям европейски режисьор Киешловски.
Вайда също до смъртта си оглавяваше голям колектив с едни от най-талантливите полски творци като Агнешка Холанд, Заорски, Феликс Фалк и др.
Това даваше много по-големи възможности на Зануси, отколкото на онези колеги, които играеха самостоятелно на филмовия пазар.
Нямам спомен българската държава да е направила нещо съществено за българските творци в последните трийсет години, независимо от многобройните предложения, които и аз, и други колеги сме давали пред нашето министерство. Поне от десет години пред различни министри предлагам това, което направиха полските кинематографисти в помощ на най-младите и най-възрастните хора от киното. Предлагах поне част от 50-те процента, които държавата прибира от авторски права от филмите ни, произведени до 1989 г., да отиват в СБФД. Повтарям, в полза на хора до трийсет и над шейсетгодишна възраст. Помощта да се изразява в обяди, прожекции на нови филми, лекции от известни критици, кино кафене, ваканционно летуване...
След прожекцията на моя игрален филм „Бумеранг“ в Полша получих много ласкави оценки за филма в специализираната преса. Полските критици го сравняваха с появилите се по онова време полски съвременни филми. Тази нова полска вълна нарекоха „кино на моралното безпокойство“, сред режисьорите на тази нова вълна блестяха имена като Киешловски и Фалк. Изглежда, това беше причината колектив ТОР да ми предложи реализацията на полски филм. Разбира се, решаващ е бил гласа на моя приятел Зануси.
В София пристигна сценаристът Хенчел, който се занимаваше и с кинокритика, и работихме усилено около месец, но преди филмът да стигне до реализация, избухна военното положение в Полша, което самите поляци нарекоха – война. Бившият директор на студия за игрални филми Бояна Емил Ангелов след години ми призна, че телексите, които съм получавал от Варшава, са били крити от мен. Проектът отиде в историята. След време през Будапеща се добрах до Варшава – положението там беше все още отчайващо. Градът буквално гладуваше.
По това време Зануси ми призна, че ако не може повече да прави кино, ще работи или като преводач, или ще кара такси. Когато пиша тези редове, дори и да не искам, се замислям какви драматични дни се случват днес отново по света около нас.
Но да се върнем назад, към отминалите години. Доживяхме падането на Берлинската стена, започнахме отново да се срещаме по фестивали и киносъбития. Облякохме официалните костюми за учередяването на Евпорейската филмова академия в Берлин. Със Зануси се срещахме в Париж, бяхме членове на жури в Унгария, за да определим най-добрите европейски дебюти...
На фестивал на Европейското кино в Париж се срещнахме и с Киешловски. Той вече пишеше сценариите за трилогията си „Три цвята“. Живееше в Парижкото жилище на Зануси. Роботеше по сценариите с Агнешка Холанд и Едвард Бертщайн Жабровски. Благородно им завиждах за прекрасните им колегиални отношения. Сравнявах ги с това, което се случва в колегията в България. Разбира се, и трите филма на Киешловски бяха съпродуцирани от колектива ТОР на Зануси.
Времето вървеше неумолимо. Започнаха и първите проблеми на киното в глобален план.
През 2019 г. се срещнахме в неговия дом след премиерата във Варшава на най-новия ми филм „Можеш ли да убиваш“. Посрещна ме съпругата му Елжбиета, прегърна ме, но усетих в гласа и някаква тревога. Оказа се, че новото полско правителство е ликвидирало колектива на Зануси ТОР. Задавахме си въпроси с много трудни отговори. Какво става? Накъде върви киното? С какво заменихме класическите ценности? Що е художествено? Все пак бяха му оставили кабинет в студията за документални филми, но усещането ни беше тягостно.
Животът затова е интересен, защото има неочаквани обрати. Получих картичка, а после имахме и телефонен разговор, в който Зануси ми съобщи, че е завършил нов филм. Искрено се зарадвах, че моят приятел продължава да твори. Това дава живот на всички, които са се обрекли на това изкуство. Помня в разговорите ни какви огромни проблеми с финансирането на последните си филми са имали световни колоси като Куросава и Фелини. Очевидно завършва цял цикъл със свои правила и художествени предпочитания, а какъв ще бъде следващият, едва ли някой по света знае...
Млади колеги, за този цикъл трябва да се готвите, като взимате пример от такива големи имена от европейското и световно кино като Кшищоф Зануси.
