КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
Документалните филми на Светослав Драганов са разпознаваеми в своя суров, интимен стил и дълбока откровеност. Първият му игрален филм „Смирен“ е изграден в същата стилистика, само че насочва фокуса към човека зад камерата и го показва оголен, самовгледан, откровен, уязвим, нараняващ и наранен. Смирен.
Как реши да обърнеш камерата към работата на режисьора?
Провокиран от собствения си опит, отдавна бях решил да направя игрален филм за това как се чувства един режисьор на документални филми. Исках да обърна камерата към човека, който прави филми – към неговите проблеми и терзания. Както към професионалните, така и към личните – семейството на режисьора. Още на ниво сценарий се чудехме коя линия да надделее. Понякога ни се струваше, че когато семейството взима превес, става по-интересно, но търсехме баланс. В крайната версия сякаш тези две тематични начала са в равни дози.
Какви са терзанията на документалиста?
В документалното кино работя с малък екип: ние сме много често в командировка, снимаме и обсъждаме всичко помежду си. Връзката ми с екипа е много силна. Тези разговори, с оператора Веселин Христов и звукорежисьора Иван Андреев, са много важни за мен, особено в последния ми, засега, документален филм „Живот почти прекрасен“. В този филм, един от героите ни изчезна по едно време. Търсихме го дълго и в един момент го намерихме. Качихме го в колата и докато шофирам, той започна да споделя свои интимни преживявания, защото ме възприема като приятел – ние се познаваме отдавна. Веско включи камерата и засне този монолог. Ясно си давах сметка, че за мен като режисьор това беше адски ценен материал, дори не съм си и представял, че ще може да се случи нещо такова. Но вечерта с Веско и Иван започнахме да обсъждаме дали в този свой емоционално уязвим момент героят си е давал сметка, че е бил сниман
В крайна сметка използва ли този монолог във филма?
Не целия. Само кратки части от него. И при монтажа не беше лесно.
Документалистът често влиза в сложни ситуации, в които трябва да преценява как и доколко неговата намеса ще се отрази на героите му.
Да, така е – как тези действия ще се отразят на по-нататъшния им живот. Ако действам безскрупулно и възприемам нещата така – те са казали каквото са казали пред камерата, не ме интересува какво става след това с тях – какво би последвало?
Това е тежка отговорност.
Защото го има и егото – искам да направя филма, който да шашне хората. Това творческо его го има във всеки, който се занимава с кино. Във всеки има и добро, и зло, което се проявява в различни моменти. В християнството е залегнало вярването, че ако сме добри хора, ще живеем вечно. Затова ли трябва бъдем добри? Пак от его, пак, за да живеем вечно?
Как изглежда процесът на смирение? Вероятно е ежедневна битка, предвид всичките страсти, които бушуват в нас?
Сложно е. Човек трябва съзнателно да се опитва непрекъснато да бъде по-добър към другите.
Какво изисква това: потушаване на егото?
Най-вече потушаване на егото. Творческото его е едно на ръка. Егото има и други проявления – във всички житейски планове.
Да направиш филм, в който да се оголиш и да разказваш откровено, не е ли част от пътя към смирение?
В някакви аспекти, да. Идеята ми беше да покажа колко смешен е един човек като мен. Исках филмът да е смешен.
Филмът е трагикомичен, много истински и откровен – някои неща са поднесени така леко, а под тях има сериозни дълбочини. Под повърхността кипят много теми.
Толкова години се опитвам да показвам другите хора такива, каквито са – истински. Исках да покажа и себе си такъв, какъвто съм. Това беше първоначалният импулс, който остана до края.
Много ли се трансформира сценарият в различните етапи на работа по него?
Четири години го работихме. Доста се променяше. Интересен процес беше. Първоначалната идея беше да бъде разказ за герой от 90-те години. Как израства в тези времена и какъв е сега. По-скоро беше семеен филм. Малко по-късно развихме линиите, свързани пряко с документалното кино. Отначало героят си беше документалист, но не се вглеждахме толкова в работата му. Това и времевата рамка, която обхващаше разказът, го изпълни с прекалено много неща, което разми фокусът. Постепенно го променихме – остана линията със семейството, но вкарахме по-активно отношенията с неговия документален герой. Промени се и голяма част от ситуациите.
Ти си го писал с няколко човека?
С Невена Борисова работихме до кандидатстването в НФЦ, след това се включи Богомил Димитров, с който се запознах в НБУ – там беше мой студент, който впрочем току що се дипломира с магистратура по режисура. Наскоро завърши своя първи късометражен игрален филм „Дупка“. Много е интересен и различен. Богомил е много ценен. Завършил е бакалавърска степен „Кинознание“ в НАТФИЗ. Гледал е какво ли не, има богата култура и ми беше като спаринг партньор, защото това са си мои идеи, но заедно обсъждахме непрекъснато кое е добро и кое не е. В нулевата за НФЦ 2018-та година, с него работихме по сценария почти всеки ден. Впрочем, според Богомил, в един момент бяхме стигнали до вариант на сценария, който той намираше за по-добър от финалния – там доминираше частта със семейството. Богомил мислеше, че е трябвало да спрем да променяме тогава, но някак си не успя да ми се наложи. Той беше против разни неща, които аз харесвах и вярвах, че са важни. Например катастрофата – за него беше много външно събитие; за мен беше обрат, макар и поднесен като фойерверк.
Да, може би е било по-лесното драматургично решение.
Така е. Сега героя остава сам и това е много по-добре. Този герой, Васил, вижда във всичко филм. И всъщност точно това е голямата дилема – може ли да бъде докрай истински в отношенията си с другите? Може ли да бъде истински приятел? Във всеки човешки разказ аз също виждам филм. При режисьора възможна ли е изобщо нормалната човешка емпатия?
Този конфликт е изначален при авторите.
Да, и сега във финалния вариант на филма го има по - простичко, без никакви катастрофи. Просто монахът му споделя и режисьорът казва „Това е велико! Хайде да го направим на филм.“ Това при Чехов много ми харесва. Особено в „Чайка“ и „Вишнева градина“ – всеки си е в неговия филм и вижда света през своята призма. Което и в живота, в общи линии, е точно така. Всеки е движен от неговото его.
Финалната сцена, в която главният герой отива при жена си в нейното магазинче, за да търси прошка, допълнително ли беше заснет?
Не, този епизод си беше така по сценарий.
Много хубаво затваря тази линия. А какво беше новото, което заснехте допълнително?
Заснехме сцената в трамвая и още един епизод.
С тези дозаснети епизоди и финални монтажни промени разказът става по-ясен и по-подреден.
Беше много странно, защото след като филмът беше заснет, монтиран, завършен и показан на „Златна роза“ във Варна, казах на актьорите, че трябва пак да снимаме... Впрочем, въпреки че филмът се прие противоречиво, във Варна си прекарахме много хубаво – бяхме почти целия екип. След като се върнах оттам, с опита след гледането на филма с публика, премислих какво може да се подобри. Всички се съгласиха и през ноември го направихме за един ден. Процесът отново беше много хубав, много неща измислихме в репетициите. Във финалния монтаж след това поразместих още няколко неща. В сцената с рождения ден на дядото на Васил първоначално се случваше скандалът, а след това всички отиваха при лежащия в съседната стая дядо, поднасяха му торта и се снимаха с него. На мен това ми харесваше, но Иван Богданов, който е мой близък приятел, и на който давах да чете сценарните варианти и да гледа заснетия материал, ми казваше – „Това тук, по този начин нещо не работи“ и в един момент си казах защо да не обърна последователността на сцените? Така се получи много по-чисто и ясно тоталното пропадане на главния герой в края на този епизод.
Така точката на криза е по-категорично изведена и оттам насетне героят се опитва да намери решение, което минава през смирение и прошка.
Да, Васил пропада, пропада, но, разбира се, в контекста на собствения си свят. Нищо не е прекалено драматично – напротив смешното и тъжното вървят ръка за ръка. Много често в българското кино драматичните ситуации са решени по патетичен начин. Мен това ме отблъсква.
Ти въобще се занимаваш с по-различен тип драматургия. Тя е по-трудна за структуриране, защото борави с нюанси, с размиване на границите между комично и трагично.
Няма патетика, няма мелодрама. Мисля, че дори в живота нищо не е чак толкова патетично-драматично, колкото някои филми го представят. Референциите ми бяха пиесите на Чехов, филмите: на Джейлан – „Отчуждение“, на братя Коен –„Истинският Люин Дейвис“ и на Кешловски – „Кинолюбител“. Много е интересно, че в киното на Джейлан се разглеждат мъжко-женските отношения, но семейството е съставено само от мъж и жена, няма деца.
Той дълбае на архетипно ниво в мъжко-женската връзка.
Впрочем преди две години изгледах повторно филмовата версия на „Сцени от един семеен живот“ на Бергман и тя ме удари много силно. Но и там децата ги няма. А когато има деца, решенията са далеч по-трудни. На мен ми е по-интересно, когато има деца. И мисля за следващ филм в тази посока – за едно семейство, което е пред раздяла, но успява да се съхрани. Но как да го направиш, за да не е клише? Ясно е, че децата страдат. Но какво има отвъд това? Там ми се дълбае на мен. Също така работя и с Мирослава Гоговска по сценарий, в който тя ще е главната героиня. Тя има много интересен житейски опит и в нея има много сила.
Прави много добра роля в „Смирен“. Всички актьори – професионални и непрофесионални, които си избрал за филма, са много интересни.
Кастингът си го направих аз. Непрекъснато пробвах различни актьори. Не съм ползвал кастинг агенции. Принципно те създават една фалшива преграда между актьора и режисьора, която прави отказът по-лесен. Аз обаче предпочитах директния контакт с актьорите. Много дълго време имах съвсем друг актьор в главата си за ролята на Васил, но в един момент реших, че той не отговаря напълно на този образ. Пробвах доста хора, пробвах и себе си, и то заедно с цялата група останали актьори, които вече бях избрал. Тогава Гого щеше да се играе от Фипо (Филип Трифонов бел.ред.). Впрочем този герой някак си въобще се появи, благодарение на Фипо, но това е друга тема. Много готина проба направихме. Но той теглеше много към себе си, искаше да се правят промени, които просто нямаше как да си позволим и така се разделихме. На негово място дойде Детелин Бенчев, който винаги е бил в главата ми като много подходящ за този образ. Направихме проба с камера и тогава и Веско Христов се убеди, че съм прав. Друго е като видиш някой пред камерата. На терен Детелин Бенчев направи невероятни импровизации – много силни, интересни и смешни, но нямаше как да ги оставим в монтажа, защото щяха да разместят баланса в разказа. Даже някои неща паднаха чак в последния момент.
Това със „Ти ли си CINEASTE MAUDIT?“ беше много смешно.
Няма го вече. Имаше и още по-готини неща – лични истории, какво ли не.
Трудно е да падат неща, които сами по себе си са хубави. Още на ниво сценарий е трудно да се разделяш неща, които харесваш, но усещаш, че затлачват разказа. Това е другата голяма мъка за авторите.
Да, много е трудно. В случая тук сякаш Фипо се появи само колкото да отключи този образ, а Детелин го изпълни с живот. Задачата му е по някакъв начин да провокира режисьора. Христо Петков пък има страхотна енергия. Той често играе грубиян, а всъщност е съмняващ се, чувствителен човек. Мисля, че му беше интересно да влезе в персонаж, който предизвиква разни неща в своя и в живота на околните, а след това му се налага да се справя с последиците.
Атанас Бачорски как се появи?
Петър Минов ме запозна с него. Той беше снимал с него. Срещнахме се и си говорихме много хубаво. Стори ми се адски притеснителен, но въпреки това го поканих за проба. На пробата той говори искрено и въпреки че е доста притеснен, стои много добре на екран. Има някаква особена сила в него. До срещата ни търсех актьори, които се доближават много повече до реалния прототип – да са малко шантави, но това правеше всички много фалшиви. Когато се появи, Наско промени веднага образа. Превърна го в човек, вглъбен в себе си, който преживява всичко вътрешно.
Ти имаш много добре успяваш да предразположиш документалните си герои към откровеност. Как го постигаш?
Просто си ставаме си близки.
А в игралния филм – как работи с актьорите?
Разказвах им за какво става въпрос и някак лесно ставаха нещата. Всъщност си бях избрал актьори, които ми бяха много интересни като хора. Сашка Братанова, например, имаше два много силни монолога – документални, лични, за нейния живот, но някак те също не можаха да влязат във филма. И много ме е яд. Заснехме ги в първия снимачен ден – още не бях превключил от рефлекса на документалист към рефлексите на режисьор на игрален филм. Тогава аз водих диалога със Сашка, а трябваше да оставя Христо да се намеси. Така щеше да стане много по-добре. Имам доста грешки, но човек се учи.
Монтажът, може би, е бил най-труден?
В началото изглеждаше лесно, но се оказа, че нямаме достатъчно критичен поглед към материала. Вече беше готово dcp-то и го гледахме с жена ми, голямата ми дъщеря Яна, която играе в филма и Веско, и жена ми каза – „Ти сигурен ли, че това е филмът?“. Междувременно се случи локдаунът и през април ходех всеки ден в офиса – реших, че най-после е време да монтирам всички видеа на децата ми. Досега не бях монтирал сам. Консултирах се с един близък приятел кое как се прави. Досега не съм обръщал внимание как точно се правят нещата технически. Но успях да се понауча да монтирам базисно. После бяхме на море с Катя Тричкова и Веско Христов и една вечер жена ми им каза: „Вие защо не сте му казали, че филмът не е ОК?“ Имаше наистина много неща, които бях вкарал, които пречеха на разказа, затлачваха го.
И всъщност започна да го премонтираш?
Да, малко по малко. После доснимахме един ден. После пак монтирах. Един странен и дълъг процес, който приключи чак през март 2022 със софийската премиера на филма на София Филм Фест.
Струва ми се, че добрият филм се познава в тъканта му, дори и когато не е добре оформен.
Бях като луд, който човърка едно и също нещо непрекъснато. Вече съм доволен, че този филм е зад гърба ми. Направихме най-доброто възможно. Днес си освободих място на компютъра за следващи проекти. Вече мога да започна нещо ново.
На какво те научи времето, прекарано с този проект?
След като го заснехме и го монтирахме много набързо, бях много сигурен в себе си. Самоуверен. Животът ми показа, че това е грешка.
Не си представям, че си бил самоуверен.
Много неща бяха сами за себе си и пречеха на разказа.
По какво се познава откровеността на един автор? Особено в документалното кино – можеш ли да бъдеш честен?
Нямам представа. Може би откровеност би било, ако се разкрие, ако се покаже как е станал фокусът. В документалното кино има манипулативни моменти. Павликовски, например, има няколко много интересни документални филма, които въобще не са документални.
Гледала съм този за правнука на Достоевски – жесток е.
Всичките са много добри, но си спомням, че през 2003 г. бях на един фестивал в Амстердам – Shadow festival, който беше за отхвърлените от IDFA. Там Павликовски беше звездата, но се разрази някакъв страхотен дебат, че този човек не прави изобщо документални филми, а са си чисто игрални. По онова време имаше много сериозни дебати за етиката в документалното кино, за смесването на видовете и жанровете. Горе-долу по това време, малко по-рано, навлиза видеото в киното и много повече хора започнаха да се занимават с документалистика. Впрочем този вътрешен разговор за етиката съм го водил неведнъж със себе си. Винаги се опитвам да съм обективен към другите и към себе си, но и това е абсолютна илюзия.
Каква е историята на документалния филм, по който работиш в момента?
Това е история за леля ми и нейния австрийски мъж Франц. Те се запознават на морето през 1967 г. и се женят през 1975 г. Голяма любов. Три деца. Франц е авантюрист, пътешественик – биолог по професия. В един момент пътешествията му стават все по-опасни. Малко след като купуват къща с ипотека край Виена, Франц решава да обиколи Тибет с колело. Пътешествието му започва от Пакистан. В края на лятото на 1987 г. влиза в Китай и след това изчезва. По - късно намират тялото му. Фокусът на филма е върху леля ми и как тя се справя с живота след това. До изчезването на съпруга си тя просто е гледала децата и изведнъж ѝ се е наложило тя да управлява живота. Филмът е за това, но е интересно, че тя всеки път казва, че правим филм за Франц, а не за нея. Впрочем Франц е пишел писма до семейството си, в които обяснява защо пътува, защо ги лишава от присъствието си, защо му е необходимо това. Имаме още малко да снимаме това лято.
Звучи наистина интересно. А ще има ли още филми за братята, герои на „Живот почти прекрасен?
Знам ли… Скоро предстои да бъда модел на Александър в конкурс на стилист Капанов.
