ВЕРА НАЙДЕНОВА
Втора част: Новите режисьорски имена
В края на деветдесетте години на ХХ век в японското кино настъпват промени, продиктувани от по-общи, световни, и по-локални национално-специфични предпоставки. Извършва се трансформация в темите и жанровете, в стилистичните традиции. За това си казва думата и естествената смяна на поколенията. Фестивалът в Кан, който е известен с интереса си към авторските почерци, своевременно отразява това. През 1993 г., когато тук присъства Акира Куросава с последния си филм „Мададайо“ (извън конкурса), във втората състезателна програма „Особен поглед“ участва Такеши Китано (р. 1947), с филма „Сонатина“. Объркана във водовъртежа на филмовата многотия, в която попадах за първи път, съм го пропуснала. Искрено съжалих, когато по-късно прочетох, че мнозина от феновете на режисьора го считат за най-хубавия му филм. А в анкета за десетте най-добри филми за мафията, където два са японски, той е втори след „Пияният ангел“ на Куросава (1948).
СОНАТИНА (1993, РЕЖИСЬОР ТАКЕШИ КИТАНО)
Два от десет – вероятно това е процентът, който в световното пространство на жанра заемат японските „якудза ейга“. Названието идва от името на японската организирана престъпност. Тя е една от най-силните в света. Води началото си от края на XVII век, има своя характерна йерархия, правила на действие и…свой „дрескод“ – татуировки по цялото тяло. Не са малко японците, които считат, че якудза помага за справянето с хаоса. А хаосът през 60-те години си го бива – „невиждан ръст на престъпността и нечувано падение на морала“ – казва Нагиша Ошима в цитираното по-горе интервю. Кризата в киното също е започнала и нищо не може да му помогне в борбата с телевизията и с американските блокбастери – нито цветното изображение, нито новопоявилият се широк екран. Донякъде само якудза филмите. Масовото им производство се запазва и през 70-те години. Сред най-добрите им майстори са Киндзи Фукасаку и Тошиу Масуда. В края на 80-те се включва Китано (за да замести болния Фукасаку) – талантлив и много известен киноактьор, шоумен, автор на романи и поезия, сценарист, режисьор и дори кинокритик. През 1997 г., за „Хана-би“ („Фойерверки“) беше удостоен със „Златен лъв“ във Венеция. В състезанието на Кан влезе през 1998 г. с необичайния за кариерата му „Кикуджиро“ – романтично-наивна приказка за приятелството между обременен с грехове възрастен мъж и малко момченце. Говореше се, че във филма има автобиографични мотиви.
Истинският Китано, майсторът на „якудза филм“, се яви на фестивала през 2010 г. Вече беше направил финансово най-успешния „Затоичи“ (2003). Към показания на „Кроазет“ „Ярост“ (това заглавие ми се струва по-подходящо от другото, с което е известен у нас – „Възмущение“). По-късно, в трилогия, до него се наредиха „Пълна ярост“ (2012) и „Безпределна ярост“ (2017). Критиците, следили творчеството на автора, вече формулираха повтарящите се белези на стила му: мрачен комизъм, бавно темпо, минималистични композиции, моменти на дзен красота, редуващи се с изблици на жестокост. Аз го възприемах просто като по-дълбоко и безпощадно навлизане в лабораторията на насилието – психическо и физическо – банализирано в толкова много други посредствени филми за мафията. За изравняване до „Пияният ангел“ не му достига трагизъм, а сравнението с Тарантино също ми се струва пресилено, поради липсата на ирония. Но несъмнено Китано е един от добрите майстори на жанра. Има множество високи отличия от различни кинофестивали и културни форуми..
По-значителните филми на Китано са известни у нас. Не ще е пресилено да се каже, че от „новите“ японски майстори на киното той е най-популярният. Междувременно включи професионализма си и в преподавателска дейност.
Наоми Кавасе – сценарист, режисьор на документални и игрални филми, на ТВ сериали, монтажист, фотограф, актриса, заслужила си прозвището „кинематографист на живот и смърт“ – е една от двете утвърдени в Кан през последните десетилетия жени, заедно с Джейн Кемпиън. Добре е да се отбележи, че това се случи преди да повее отвъдокеанският неолиберален вятър за тенденциозното поддържане на женското творчество, дори с цената на компромиси. (Преди Джейн и Наоми тук са били Марта Месарош, Бинка Желязкова, Маргарет фон Трота…).
Наоми е родена през 1969 г. в град Нара (за родното ѝ място ще стане дума и по-нататък). Семейството ѝ е от онези, за които се казва, че са „проблемни“. Няколко от филмите си тя ще посвети на отношенията между родителите си, на изоставянето ѝ от тях и отглеждането ѝ от други хора. В Кан идва с първия си игрален среднометражен „Судзаку“. Включен в една от т.нар. паралелни програми – „Петнайсетдневката на режисьорите“ – и получава наградата за дебют „Златна камера“. (Тя се присъжда от специално жури, което прави избора си от цялата фестивална програма). През 2009 г. „петнайсетдневката“ ще ѝ присъди почетната награда за цялостно творчество „Златна карета“.
ТИХИ ВОДИ (2014, РЕЖИСЬОР НАОМИ КАВАСЕ)
В едно интервю Кавасе сочи като свой шедьовър „Тихи води“ (2014) – драма, в която около случваща се на субтропически японски остров юношеска история се преплитат циклите на живота, любовта и смъртта, срещат се персонажи, практикуващи шаманство, с майстори на татуси и всичко това в голямата си част е обвито в атмосферата на магическа природа: планини, гори, цветя, луна, насекоми… Имаше критици, които сравняваха кадрите ѝ с рисунките на Хокусай, но и такива, които приеха филма резервирано, дори с упреци за предвзетост и маниерност. Не е бил приет добре и от японската публика.
Може да се допусне, че оценката на филмите, направени от Кавасе, би била по-адекватна, ако се познават възгледите на шинтоизма („пътят на боговете“) – древната японска религия, съществувала и през осми век (710 – 784), когато родният град на режисьорката, Нара, е столица на страната и посреща идващия от Китай будизъм. И днес в Нара се пази един шинтоистки храм. Според схващанията на „шинто“ в природата присъстват свещени духове, които могат да приемат формата на предмети или понятия за живота като небе, вятър, дъжд, дървета, реки. (По-подробно – в Братислав Иванов „Японската религия“, Сф. „Изток – Запад“, 2014) Един от филмите на Кавасе така се и нарича: „Небе, вятър, огън, вода, земя“.
Във филма „Гората на скръбта“, отличен през 2007 г. с Голямата награда в Кан, главният герой е възрастен мъж, страдащ от деменция. Героинята на участвалия в програмата „Особен поглед“ през 2014 г. „Ан“ (преведен в Кан като „Червен боб“, а у нас като „Сладка бобена паста“) е жена, преболедувала от проказа. На изпитание е подложена способността на човека за състрадание – една от трите „скъпоценности“ в приетия от шинтоизма етичен кодекс на конфуцианството (другите две са умереност и скромност). Но за отбелязване е, че филмът „Гората на скръбта“, с изумителното присъствие в него на одухотворената природа („печалната красота на битието“), с историята за самотата на млада жена и възрастен мъж, която достига до катарктична сила (самотата в японското общество, ако се съди по многото посветени ѝ филми, е особена категория), е далеч по-слабо посещаван в Япония от „Ан“, чието действие се развива в крайградски трудов район и отношенията между героите са по-делнични, по-прости. Поетиката на този филм би могла да бъде причислена към онази, която класиците от 50-те години наричат „кино за простия народ“.
И по-добре, и по-резервирано приемащите стила „Кавасе“, не могат да отрекат, че той възвръща поне част от онази красота на Япония (и киното ѝ), за която писателят-нобелист Ясунари Кавабата (1931 – 1972) казва, че вече я няма. Но тя се извежда не от театрално-изобразителната култура на дзен, а от по-дълбоки, по-изконни източници.
Заради големия ѝ опит като документалист и световната ѝ популярност, на Кавасе е възложена направата на филма за Токийската олимпиада през 2020 г. (автор на филма за предишната олимпиада, през 1964 г., е Кон Ичикава (1915 – 2008); той своевременно е бил закупен у нас). С това тя поема и част от отрицателното отношение на сънародниците си към събитието – заради пандемията, общата икономическа рецесия в страната, и… излишното харчене на пари.
По всичко личи, че да си жена-режисьор в Япония не е лесно. Въпреки това вече има и други, посветили се на тази професия, сред които Каори Ода, ученичка на унгарския маестро Бела Тар от Сараевската му филмова школа. В работата си тя се ръководи от съвета на учителя си: „Уловете живот.“
За Такаши Миике (р. 1960) се казва, че е най-възхваляваният и едновременно с това най-порицаваният японски режисьор. И още – че никога не е правил скучен филм. Международната му кариера започва от авангардния кинофестивал в Ротердам, където през 2000 г. е показан и получава наградата на ФИПРЕССИ вторият му игрален филм „Прослушване“. Изключително продуктивен е и един от световните майстори на жанра хорър (с екстремно насилие), който продължава да пресъздава и самурайските сюжети от епохата Едо. По разностранност на талантите и професиите си съперничи на Китано: сценарист и писател, режисьор на игрални и документални филми, на театрални постановки, монтажист, дизайнер, актьор и т.н. Заслужава внимание и друга особеност в огромното му творчество – той изповяда принципа на Акира Куросава „Не измисляй, а открий и пресътвори“, но го прилага не към литературни произведения, а към филми. Римейк е един от най-успешните му филми – „13 убийци“ (по едноименния филм на Еличи Кудо, 1963). Създаден е през същата 2010 г., както и поканеният в състезателната програма на Кан (2011) „Харакири. Смъртта на самурая“ – по едноименния филм на Масаки Кобаяши от 1962 г. Проявеното от Миике новаторство се дължи най-вече на приложената 3D технология, благодарение на която екранното пространство придобива необикновено динамична пластика. Тук е уместно да се отбележи, че внаправения от дългогодишната френска преводачка на Куросава г-жа Каду филм „Куросава, пътят“, показан през 2011г., един от говорещите, Бернардо Бертолучи, казва: „Ако императорът на киното беше жив, отдавна щеше да е направил филм на 3D“…
Миике присъстваше в състезателната програма на Кан и през 2013 г., с „Щит от слама“ – драматургична смес от полицейски детектив и политическа сатира. С него за пореден път показа творческата си разностранност.
В различни програми на фестивала неведнъж е гостувал Киоши Куросава (р. 1955) – не е родственик на именития си предшественик, Той е един от водещите режисьори в тематичното и стилово обновление на националната кинематография през 90-те години. По негово признание е повлиян от творчеството на Ангелопулос, Тарковски, Кубрик… Започва с телевизионни сериали, с нискобюджетни хорър-филми и „нежна еротика“, но преминава към филми със социални сюжети и такива, които отразяват отношенията между ученици и учители. Заедно с Хидео Наката и Шиниа Цукамото са считани за продължители на „японската нова вълна“ от 60-те години. Занимава се с обществена и с преподавателска дейност. Много от днес изявяващите се режисьори са били или негови ученици, или негови асистенти. В Кан е запомнен с първото си участие в програмата „Особен поглед“ през 2001 – „Каиро“, награден от FIPRESSI. Това е „филм на ужасите“, за сайт в интернет, който дава съвети на хората как да се самоубият. Спомням си разговорите около това, че преобладават специалните хорър-ефекти за сметка на наблюденията върху интелектуалните поражения, които интернет обсесията причинява. И все пак, в моето съзнание името Киоши Куросава се запечата с този филм -сигнал за опасностите в айтикултурата. Разбира се, и всеки от следващите му филми го утвърждаваха като един от водещите режисьори в днешното японско, а и световно кино: „Токийска соната“ – историята на токийско семейство с безработен баща, който получи Наградата на журито на програмата „Особен поглед“ за 2008 г., „Пътуване до брега“, отличен с Наградата за режисура на същата програма през 1915 г. и др. Към нея се добави и „Жената шпионин“, получил на Венецианския кинофестивал 2020 г. Сребърен лъв за режисура.
Като учителя си Киоши Куросава Шинджи Аояма (1964 – 2022) – критик, писател и режисьор – търси обновлението на японското кино не в театрално-живописната естетика, а в манталитета на японеца. В състезателната програма на Кан участва в две поредни години. През 2000-та г. с „Еврика“ – за преживелиците на трима души, оцелели при тежка автобусна катастрофа - награден от ФИПРЕССИ и от Екуменическото жури, а после превърнат от автора в роман. През 2001 г. показа „Пустинна луна“ – със сюжет от семейните и бизнес отношения в днешна Япония.
Най-успешното японско присъствие през последните две десетилетия в Кан е това на Хирукадзу Корееда (р. 1962). Той се появи тук през 2001 г., с „Дистанция“, игрален филм, разказващ за една от многото опасни секти в страната, който по направа е по-близък до дългогодишния му опит като телевизионер-документалист. През 2004 г., с „Никой не знае“ стартира голямата тема на творчеството му – семейството. Изследователите му свързват това с традициите в японското кино, главно в творчеството на Нарусе и Одзу. Самият той подчертава интереса си към опита на британския режисьор Кен Лоуч. Но ако Нарусе се интересува най-вече от отношенията между родителите, Одзу - от отношенията между родители и деца, а Лоуч - от социалните проблеми на семейството, интересът на Корееда е насочен към философията, към концепцията за неговата социална и психологическа същност. Тук в действие е източната метафизика, парадоксалната логика, според която нито едно твърдение не е неоспоримо. Като човек, попил културата на „дуалната формула – Ин-Ян“, той извежда тезите си от спор с общоприети, изглеждащи сякаш неоспорими възгледи. Като този например, че майката е най-отговорното и най-грижовното същество на света. Майката в „Никой не знае“ е родила четири деца от различни бащи; но в един момент ги оставя и никога повече не се завръща. Грижите поема най-голямото. Щом майката може да бъде заместена от дете – ни убеждава Корееда – за каква святост на нейната роля може да става дума?!
Режисьор с голям опит в документализма, Корееда перфектно (както казват – „нежно и фино“) работи с непрофесионални изпълнители и с деца. Безпрецедентен е случаят с награждаването в Кан през 2004 г. на юношата Ягира Юя от филма „Никой не знае“ с отличието за най-добро изпълнение на мъжка роля. И в друго Корееда постъпва като документалист – намира сюжетите си във вестникарските хроники. Но в неговите ръце те престават да бъдат просто „казуси“, а се превръщат в кълба автентичен живот. Филмът „Какъвто бащата, такъв и синът“ се строи върху случай с разменени в родилния дом деца. И опровергава широко битуващото убеждение, че в социално и финансово устроените семейства децата се чувстват по - добре. Когато този филм получи Наградата на журито, председател беше Стивън Спилбърг. Прочетохме, че той е откупил правото за римейк и така е помогнал на японския си колега да създаде следващия си филм – „Нашата по-голяма сестра“. По концепция той е по-опростен, но пък засяга по-широк кръг хора, при които децата в семейството са родени от различни бракове.
КРАДЦИ В МАГАЗИНИ (2018, РЕЖИСЬОР ХИРУКАДЗУ КОРЕЕДА)
В поредицата от дискусионни филми на семейна тема най-сложният казус дойде с „Shoplifters“, (в началото преведен у нас неточно като „Джебчии“, а после коректно поправен на „Крадци в магазини“). През 2018 г. той бе отличен със „Златна палма“. Персонажите му – семейство, споено от човешка емпатия и от общ стимул за преживяване – кражби в големите магазини. Някъде към края на разказа ще се разбере, че те са събрани от кол и въже, че нямат кръвна връзка помежду си. И това не е обикновена сюжетна перипетия, а основен момент в авторовата концепция. С риск да прозвучи пресилено, ще кажа, че когато гледах филма, си мислех за прословутите японски трудови общности (фирми), където хората се чувстват по-близки от роднини и са фанатично предани на общото дело. Идва ми наум и друго – че в поредицата от филми на Корееда би могъл да се появи и такъв, посветен на болезнено обсъжданата днес тема за браковете между еднополови партньори…
През 2019 г., на Венецианския кинофестивал, Корееда представи френско-японския филм „Истината“ с Катрин Деньов и Жулиет Бинош. В него релацията Ин-Ян работи за разкриване на отношението истина–неистина при паметта, при спомена в историята на майка и дъщеря. Французите приеха филма хладно, но ако и чуждестранният зрител има право на мнение, то според мен тук Корееда показва добро познаване на чуждия манталитет, а и умение да изгражда характери в традициите на европейския психологизъм.
По хронология тук следва текст, посветен на режисьора Рюсуке Хамагучи и филма му „Карай колата ми“, отпечатан в брой март на списание КИНО.
Всеизвестно е, че днес производството на комиксите (манга) и анимационните сериали (аниме) в Япония представляват гигантски айсберг. Общо взето развлекателни по характер (някои откровено порно), те имат и своите високо художествени достижения, белязани от особеностите на азиатската култура. Тук, поради липса на достатъчно компетентност за спецификата на комиксовото и анимационното изкуство, ще се въздържа от свой коментар. Ще цитирам чуждестранен колега, на когото вярвам: „Хаяо Миадзаки (р. 1941), създател на модерната японска анимация, е геният на днешното японско кино“. Сигурна съм, че основание за тази констатация му дава не само фактът, че той е вторият японски кинотворец след Куросава, който получава почетен Оскар за цялостно творчество (2014).
Макар и не особено пространна, тук очертаната картина с темите, жанровете и авторските стилове показва, че и с обновената си естетика японското кино има своето място върху глобалната карта на седмото изкуство. Разбира се, представеното далече не покрива цялото пространство на голямата кинематография. Но то очертава някои основни тенденции, фактори на развитието, личностни приноси, приемственост между поколенията. Става дума за общност от много творци, практикуващи по няколко кинематографични професии и много, много продуктивни.
При едно евентуално ново усилие за опознаване на японското кино бих потърсила филмите на Набухико Обаяши (1938 – 2020), наричан магьосник на експерименталното изображение; на режисьорите възпитаници на университета „Риккио“; на Йоджиро Такита, създал получилия през 2009 г. за „Отпътувания“ Оскар за чуждоезичен филм и много други национални и международни отличия; на най-младите, които представиха днешното японско кино на Токийски кинофестивал през 2021 г: Юка, Кейсуке, Майю, Йео, Наоко, Исшин и др.
----------------------------------------------------------------------
*Текстът е част от подготвяната за печат книга „Япония – на екрана и на живо“. В.Н.)
