В романа действието върви предимно от първо лице единствено число и Созопол присъства като памет, като код за свобода, алтернативност. Във филма сте загърбили бетонирания Созопол и сте се концентрирали върху призрачния.

Да, това е с цел да се универсализира проблемът за объркаността на героя Чаво на Деян Донков. Само по този начин можехме да бъдем разчетени извън България, където не знаят какво е Созопол, но го припознават като тяхната Аркадия. Затова тотално избягахме от патоса за бетонния Созопол. Градът е чужд на героите по други причини – онази любов вече я няма, няма го патриархалният дух, свързан с бащата на героя. Разбира се, че у нас кодът „Созопол” продължава да действа – страшно много хора се интересуват от Созопол, който помнят. Но днес има младежи, които харесват тъкмо новия Созопол, защото го свързват с освобождаването от родителската опека и се чувстват там свободни, независимо от бетона. Между другото, приятели ми казаха, че може би с парите, които сме платили на собствениците на прекрасната къща, където снимахме, те са я ремонтирали и са я съсипали. Представата за хубаво при хората е много различна.

Чаво е фрустриран архитект, но, вместо да замине за Виена при семейството си, се оказва в Созопол на своето минало с десет бутилки водка. И пиенето обема времето. Как човек като вас, който е далече от хедонизма, се втурна към екранизацията на този бохемски роман?

Първото ми усещане беше, че нямам нищо общо с Чаво. Но най-вероятно имам неговите комплекси и неудовлетвореност. Всъщност, той е неуверен в себе си. И, обичайки, наранява околните, без да разбира как го прави. Оттам нататък на човек му се губи перспективата защо другите се държат с него така. Тези проблеми са ми важни. Тоест, дали човек е достатъчно добър, дали с него са били добри. Работата е, че всъщност, когато се обърне и види, че всичко, което е харесвал и което е бил, е зад него – пред него е пропаст, няма нищо. И това е доста плашещо. Искахме да разчоплим тази ситуация. Странно е, че много хора, гледали филма, признават, че мислят за него дълго. Той продължава да те човърка, да не ти дава мира. И това е едно от нещата, за които страшно много си говорехме, докато снимахме.

Из „Когато човешкият живот не е ценност“ – интервю на Геновева Димитрова с Костадин Бонев, в. „Култура“, 29 май 2015 г.

 

Историята за десет бутилки водка, виене посред бял ден и бездомни кучета започва с връщане към началото на историята на едно поколение в болезнения ни преход. Когато пекнеше слънцето и лятото започваше, имаше едно особено привлекателно място в съзнанието на българина, място на свобода, на красиво море, на любов. Място – на другото живеене, на истинското живеене, което привличаше младите тогава поколения на групи, поне за кратко, място – култ за друг вид живот, не като ежедневния, не като целогодишния, място, където се отпускаше душата, вдишваше се морски въздух, музика… И така до септември. И така години наред. Говоря за Созопол – отдушника на прехода.

Филмът на Костадин Бонев „Потъването на Созопол“ прави опит да погледне от днешния ден към този български култ към Созопол, да го покаже преди всичко като рана, като поредица от тежки сблъсъци, след които има малко оцелели и пригодни за днешния живот и повече объркани и изплашени. Созополското поколение е показано в безпътица днес – в нелека чужбина или приспособило се към оцеляването, в очакване на чудо?! Кинолентата е фокусирана върху едно семейство и група приятели. Болезнена е равносметката на прехода – в човешки съдби, в прекъснати връзки, в разпад на семейството, в чувство за безсмислие и непригодност. Созополското поколение като синоним на опитите за свобода, любов, друг вид общуване и всички рани, понесени от тези вече изтекли в пясъка десетилетия. Сега Созопол е друг – обикновен курорт. „Созополите“ на цяло поколение вече ги няма, те са погребани заедно с надеждите за друг живот. Днес реалностите, показани във филма, са очакване на край или чудо?! Съпътствани от дъжд, мъртви риби, бездомни кучета… Но и прекрасно море, подводен свят, силни страсти…

 

Из „Как изчезва отдушникът на прехода“, проф. Мирослава Кортенска

в. „Труд“, 2 юни 2015 г.

 

Филмът „Потъването на Созопол“ няма нищо общо с тезисността, поради което не можем да търсим смисъла му в отчетливи знаци на повърхността. Не случайно неговият режисьор споделя в едно интервю, че очаква грамотна и отзивчива публика, способна да открива посланията в себе си след прожекцията, вадеейки ги дълго и болезнено, подобно на Кай от знаменитата приказка на Андерсен. Във филма на Костадин Бонев, както и в излезлия преди повече от година филм „Отчуждение“ на Милко Лазаров, се оглежда перспективата за  обновление на арт линията в игралното ни кино, ориентирана към интериоризиране на драматичните конфликти, но без прекъсване на връзките със среда, събития или реалии, което ѝ дава възможност да достига до сурови, но верни обобщения за процесите на деградация в нашето общество, подобно на социално-критичните филми.

На някои филмът напомня за „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, в който героите също се опитват да пътуват към себе си на фона на приближаващ апокалипсис. У други пробужда реминисценции за митичното Макондо на Габриел Гарсия Маркес. Споделяйки точното наблюдение на свой колега, че това е филм за съдбата на порасналите персонажи от „Парчета любов“ (1988) на Иван Черкелов и „Бягащи кучета“ (1989) на Людмил Тодоров, проф. Ингеборг Братоева заявява, че Костадин Бонев се е опитал да събере парчетата любов в нещо, което той самият нарича „интегрално време“, да изправи петдесетгодишния си герой пред равносметка за стореното и нестореното и да постави въпроса за вината в екзистенциален план. Историята, разказана в „Потъването на Созопол“, прилича на постмодерна приказка, защото нишките ѝ отвеждат до странни събития, които не само нямат логично обяснение, но и е трудно да се възприемат като финал.

Из „Потъването на Созопол“ – визуална поема за спасението“ на Красимир Кастелов,„Другото кино“, 1.04. 2015 г.

Докато Чаво плува в море от водка, носещо го фрагментарно из спомените му – кой от кой по-драматични, раздиращи, изпълнени със смърт, предателства и бягства – приятелите, с които има дълга, дълга история – постепенно усещат намеренията на Донковия персонаж. Разбирайки, че приятелят им се носи върху потъващ кораб, един по един те започват да пристигат в Созопол – Джинджи (Васил Гюров), Нел (Биляна Казакова), Док (Стефан Вълдобрев) и Джина (Светлана Янчева) – странна жена, появила се от нищото, знаеща всичко за Чаво и намираща се винаги около него с най-енигматични въпроси. Постепенно приятелите му стават съпричастни към пътуването сред спомени, на което Чаво е тръгнал. Те порят с него бурните води на изминали събития и му помагат да подреди пъзела и да се пребори с вината, която се движи като буреносен облак над него – и, повярвайте, метафората съвсем не е случайна.„Потъването на Созопол” е филм без глазура. Той показва един човешки живот с всичките непредвидими пропасти, които отваря, както и закъснелите ни опити да ги разберем и претворим. Показва истинското човешко безсилие и силата, която ни е нужна, за да се примирим с нещата, които вече са издълбани в камък и не могат да бъдат заличени. Затова и филмът е така истински и вярвам – така близък на зрителя.

Из „Потъването на Созопол” – спира ли дъждът след десетата бутилка водка?“ на Христиан Йовчев, „Под моста“, 28 ноември 2014 г.

Текстовете подготви Боян Ценев

 

 За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓